Корона от мечове

ГЛАВА 22Малки жертви

Елейн примижа към табелата над вратата на хана, хвърли поглед през рамо и мигом съжали, че не си е останала в леглото, вместо да е навън още по изгрев слънце. Не че щеше да може да заспи. Площадът Мол Хара зад нея беше пуст, с изключение на няколкото скърцащи коли, тръгнали към пазарищата, и тук-там по някоя жена, понесла голям кош на главата си. На ъгъла до хана седеше еднокрак просяк — първият от многото, които по-късно щяха да осеят площада. Тя вече му бе дала един сребърник, който щеше да го нахрани за цяла седмица, но той го напъха в дрипавото си палто с беззъба усмивка и остана да чака още подаяния. Небето все още сивееше, но денят обещаваше да е жежък. А специално тази сутрин й беше доста трудно да се съсредоточи достатъчно, за да може да пренебрегне жегата.

Усещаше в тила си последните остатъци от махмурлука на Биргит — отслабваха, но все още не се бяха махнали. Жалко, че скромната й дарба в Церителството се бе оказала прекалено скромна. Надяваше се, че Биргит и Авиенда ще открият нещо полезно за Карридин, предрешени с Илюзия. Не че Карридин щеше да различи която и да е от двете от някоя обущарка, разбира се, но по-добре си беше да внимават повечко. Чувстваше се горда, че Авиенда не бе поискала да дойде тук с нея и че дори се бе изненадала от предложението й. Авиенда не смяташе, че се налага някой да я гледа, за да се увери, че е постъпила както трябва.

Тя въздъхна и заоправя роклята си, въпреки че не беше нужно. Издържано в синьо и кремаво, с мъничко кремава на цвят дантела от Вандалра, облеклото й беше съвсем в ред, само дето я правеше да изглежда мъничко… изложена на показ. Единственият път, когато бе възразила да се облича по местната мода, беше, докато двете с Нинив пътуваха на кораба на Морския народ до Танчико, но все пак ебударската мода беше доста… Тя въздъхна отново. Просто се опитваше да го отложи.

— Аз няма да се извиня — изведнъж промълви Нинив до рамото й. Тя беше стиснала сивите си поли с две ръце и се взираше към вратата на „Скитащата жена“ все едно че вътре ги чакаше самата Могедиен. — Няма, и толкова!

— Ти в края на краищата трябваше да облечеш бяло — измърмори Елейн и Нинив я изгледа подозрително. След миг Елейн добави: — Нали сама каза, че бялото било цвят за погребения. — Което предизвика доволно кимване, въпреки че тя съвсем не бе имала предвид точно това. А провалът наистина щеше да е пълен, ако започнеха да се дърлят. Биргит тази заран трябваше да се примири с горчивата билкова запарка, понеже Нинив заяви, че не била достатъчно ядосана, за да прелее. После много драматично бе започнала да обяснява, че бялото било най-подходящият цвят за погребение, настояваше упорито, че нямало да дойде, докато Елейн не я измъкна насила, и след това повтори поне двайсет пъти, че нямало да се извини. Мирът трябваше да се съхрани, обаче… — Ти се съгласи на това, Нинив. Не искам повече да ти слушам глупостите. Съгласи се и престани да се мусиш.

Очите на Нинив се разшириха от гняв — „Муся ли се?“

— Трябва още веднъж да го обсъдим подробно, Елейн. Не е нужно да бързаме толкова. Има поне хиляда причини това да не подейства, все едно дали е тавирен, или не е, и деветстотин от тях са в самия Мат Каутон.

Елейн я изгледа накриво.

— Ти нарочно ли избра най-горчивите билки тази заран? — Ококореният гняв тутакси премина в ококорена невинност, но бузите на Нинив почервеняха. Елейн бутна вратата и я отвори. Нинив я последва с мърморене. Мусеше се не, ами оттатък.

Миризмата на печен хляб ги лъхна откъм кухните. Всички кепенци в гостната бяха широко разтворени, за да влезе свеж въздух. Една пълнобуза слугиня, стъпила на високо столче, се протягаше на пръсти да свали боровите клонки над прозорците, докато други подреждаха из помещението маси, пейки и столове, отместени, изглежда, предната вечер за танците. Едно кльощаво момиче метеше уморено пода с дълга метла. Би могло да мине за хубаво, ако устните му не бяха така нацупени. Бъркотията изглеждаше удивително малко, предвид това, че хановете по време на празнични пиршества се смятаха за доста бурни, да не кажем разгулни места. Трябваше да си признае обаче, че отчасти й се дощя да го беше видяла този разгул.

— Бихте ли ме упътили към покоите на господин Каутон? — попита тя кльощавото момиче с усмивка и му предложи два сребърни петака. Нинив изсумтя. Стисната беше като киселица; на онзи просяк беше дала само един медник!

Момичето ги изгледа намусено — и изненадващо, монетите също — след което кисело изсумтя нещо от рода на „Снощи златна женичка, сега пък — знатни дамички.“ Но им каза посоката, макар и без желание. За миг на Елейн й се стори, че се кани да откаже монетите с презрение, но момичето ги сграбчи от шепата й без дори да й благодари, и ги пъхна не къде да е, а в деколтето си, представете си, след което продължи да бръска сърдито с метлата.

— Видя ли? — изръмжа тихо Нинив. — Помни ми думата, ако той не е хвърлил око на тая жена. И на такъв мъж се каниш да се извиняваш!

Елейн не отвърна нищо, а продължи — нагоре по стълбата без перила в дъното на гостилницата. Ако Нинив не престанеше да мрънка… Първият коридор вдясно, беше казало момичето, и последната врата вляво, но пред нея тя се поколеба и прехапа устна.

Лицето на Нинив светна.

— Е, разбра ли най-после, че тази идея никак не е добра? Ние с теб не сме айилки, Елейн. И на мен това момиче много ми допада, колкото и да си гали тоя нож непрекъснато, но чу ли я само какви глупости ни надърдори? Това просто е невъзможно. Би трябвало да го разбираш.

— Не сме се съгласили на нищо невъзможно, Нинив. — Вярно, но да си задържи гласа твърд й струваше доста усилие. Някои от нещата, които Авиенда им беше препоръчала, при това съвсем сериозно… Тя направо им предложи да го оставят да ги напердаши! — Това, на което се съгласихме, е напълно възможно. — Но трудничко. Тя почука силно по дъсчената врата. На вратата имаше издялана риба — с кръгла форма, люспеста и със зейнала уста. По всички врати наоколо бяха издялани най-различни неща, предимно риби. Отговор не последва.

Нинив издиша шумно.

— Е, може пък да го няма. Ще наминем някой друг път.

— По това време? — Тя почука отново. — Нали каза, че не пропускал възможност да се изтегне на кревата. — Отвътре отново не се чу никакъв звук.

— Елейн, ако се съди по Биргит, Мат снощи трябва да се е насмукал като цигулар. Хич няма да ни е благодарен, ако го събудим. Защо просто не вземем да си идем и…

Елейн надигна резето и пристъпи вътре. Нинив я последва с въздишка, която сигурно можеше да се чуе оттатък площада, чак в палата.

Мат Каутон лежеше проснат на леглото върху плетената червена покривка, с мокър парцал на челото. Стаята не беше особено подредена, въпреки че нямаше прахоляк. На умивалника стърчеше ботуш — на умивалника! — до бял леген, пълен с неизползвана вода, огледалото на стойката се беше кривнало, сякаш се беше препънал в него или го беше бутнал рязко, а омачканото му палто лежеше захвърлено на облегалката на един стол. Иначе всичко си беше по него, в това число черното шалче, което, изглежда, никога не сваляше от врата си, и другият му ботуш. Сребърната лисича глава беше провиснала от развързаната му риза.

Като видя медальона, пръстите й я засърбяха. Ако наистина лежеше в несвяст от пиене, сигурно щеше да може да му го свали, без да я усети. Така или иначе, твърдо беше решила да открие как това нещо поглъща Силата. Изпитваше истинска възхита, когато разбираше как действа нещо, но тази Лисича глава сякаш беше побрала в себе си всички загадки на света.

Нинив я хвана за ръкава, кимна към вратата и промълви тихо „той спи“ и още нещо, което Елейн не можа да разбере. Сигурно поредния зов да си вървят.

— Остави ме на мира, Нерим — изведнъж промърмори Мат. — Казах ти вече. Нищо друго не ми трябва освен един нов череп. И затвори вратата леко, че ушите ще ти закова на нея.

Нинив подскочи и понечи да се дръпне към вратата, но се овладя и спря.

— Не е Нерим, господин Каутон.

Той бавно надигна глава от възглавницата, смъкна парцала е две ръце и примижа към тях със зачервени очи.

Нинив се ухили и изобщо не се опита да прикрие задоволството си, че го вижда в такова окаяно състояние. Това, което Елейн не разбра, беше защо и на нея й се дощя да се ухили. Собственият й опит с прекаленото пиене беше оставил в нея само съжаление и съчувствие към всеки, впримчен в този порок. В тила си усети как главата на Биргит все още пулсира, и веднага съобрази защо е така. Разбира се, че не можеше да й хареса Биргит да се удави от пиене, все едно по какъв повод, но не можеше също така да й харесва, че някой друг се справя с нещо по-добре, отколкото собственият й Стражник. Глупава мисъл. Смущаваща. Но и удовлетворяваща.

— Какво правите тук? — попита той троснато, после примигна и смекчи тона си. — Посред нощ е.

— Вече е сутрин — каза рязко Нинив. — Не помниш ли, че говори с Биргит?

— Не може ли да не викаш толкова? — прошепна той и притвори очи. Но в следващия миг ги отвори и се опули. — Биргит ли? — Изведнъж седна и провеси крака от леглото. Известно време остана така, забил очи в пода, с лакти на колене — медальонът се поклащаше на врата му. Накрая вдигна глава и ги изгледа унищожително. Или може би просто зачервените очи му придаваха такъв вид. — Тя какво ви каза?

— Уведоми ни за вашите искания, господин Каутон — отвърна му най-официално Елейн. Така сигурно се чувстваше човек, изправен пред дръвника на палача. Нищо друго не й оставаше, освен да държи главата си изправена и да го гледа гордо. — Искам да ви благодаря най-сърдечно за това, че ме спасихте от Тийрския камък. — Ето, започна го, пък не болеше. Не чак толкова.

Нинив обаче стоеше до нея навъсена, със свити устни. Не можеше да я остави да направи всичко това самичка. Елейн прегърна сайдар преди дори да си го е помислила и преля една тънка струйка Въздух, с която плесна като с пръст Нинив по мекото на ухото. Нинив се хвана за ухото и й изръмжа сърдито, но Елейн само се обърна най-хладнокръвно към господин Каутон и зачака.

— И аз ти благодаря — най-сетне изломоти намусено Нинив. — От цяло сърце.

— О, това ли? Я оставете. Нищо работа. Най-вероятно щяхте скоро да се измъкнете и без моя помощ. — Той отново притисна влажния парцал до челото си. — Като си тръгнете, бихте ли помолили Кайра да ми донесе малко пунш? Едно тъничко момиче, хубавичко такова, с топли очи.

Елейн се сгърчи от яд. „Нищо работа“? Този мъж беше настоял да му се извинят, тя се бе унизила да дойде тук на крака и да му се извинява, а сега да им разправя, че било „нищо работа“? Той изобщо не заслужаваше никакво съчувствие и жал! Тя все още държеше сайдар и си помисли дали да не го халоса с доста по-дебел поток от този, който използва за Нинив. Не че това щеше да свърши работа, докато си носеше лисичата глава, но пък тя висеше хлабаво и не се опираше до гърдите му. Дали му предлагаше защита, когато не е…

Нинив прекъсна разсъжденията й, като се хвърли към него, готова да му скъса ушите, и Елейн едва смогна да застане между двамата и да я сграбчи за раменете.

Мат изобщо не вдигна глава, сякаш не бе забелязал. Все едно дали медальонът можеше да го защити, или не, Елейн можеше да сграбчи лъка му от ъгъла и да го напердаши, докато не завие. Само си го помисли и лицето й се сгорещи: тъкмо бе попречила на Нинив да провали всичко, а сега се канеше сама да го провали. Още по-лошо — ако се съдеше по насмешливата доволна усмивчица на Нинив, тя май много добре разбра какво й мина през ума.

— Още има, господин Каутон — каза Елейн и пусна Нинив, чиято усмивчица тутакси се стопи. — Ние също така искаме да ви се извиним за това, че толкова дълго отлагахме да ви изкажем дължимата благодарност. И освен това се извиняваме… покорно… — на последното малко се позапъна — …за начина, по който се отнасяхме с вас след това. — Нинив протегна умолително ръка, но Елейн не й обърна внимание. — За да ви покажем колко дълбоко съжаляваме, поемаме пред вас следните обещания. — Нали Авиенда й беше казала, че извинението е само началото. — Няма да ви пренебрегваме и унизяваме по никой начин, нито ще ви крещим повече по какъвто и да било повод, нито… ще се опитваме да ви нареждаме какво да правите. — Нинив присви очи. Устните на Елейн също се присвиха, но вече беше започнала и не можеше да спре. — Като разбираме искрената ви загриженост за нашата сигурност, няма повече да напускаме двореца, без да ви уведомим къде отиваме, и ще се вслушваме във вашите съвети. — Светлина, тя не изпитваше никакво желание да става айилка, изобщо не й се искаше да прави всичко това, но пък много й се искаше да спечели уважението на Авиенда. — Ако вие… ако решите, че ние… — Не че имаше намерение да става сестрожена — самата представа за това й се струваше ужасно неприлична! — но Авиенда й допадаше. — Ако решите, че се излагаме на ненужна опасност… — Не беше виновна Авиенда, че Ранд бе завладял сърцата и на двете. Както и на Мин. — …ще приемем телохранители по ваш избор… — Съдба или тавирен, или каквото и да беше, каквото беше — беше. Тя обичаше и двете като свои родни сестри. — …и да ги държим с нас дотогава, докато е възможно. — Да го изгори дано този мъж, че й причиняваше всичко това! Този път нямаше предвид Мат Каутон. — За всичко това се заклевам в Лъвския трон на Андор. — Тя вдиша дълбоко, все едно че беше пробягала цяла миля. Нинив гледаше като приклещен в дупката си язовец.

Той смъкна мокрия парцал само колкото да открие едното си кръвясало око, и измърмори подигравателно:

— Говорите все едно, че са ви тикнали желязна пръчка в гърлото, милейди. Имате разрешението ми да ме наричате Мат. — Отвратителен мъж! Изобщо не разбираше от вежливост! — Ами ти, Нинив? Много „ние“ чух от нея, но от тебе — нито дума.

— Аз… няма да ти викам — викна Нинив. — Както и всичко останало. Обещавам ти, ти… — Тя хлъцна и за малко да си глътне езика, разбрала, че не може да го нарече с едно от имената, които й идеха на устата, без да наруши току-що дадените обещания.

Мат изрева, потръпна и хвърли парцала, след което стисна главата си в шепи. Очите му се опулиха.

— Проклети зарове — проплака той. Изведнъж на Елейн й хрумна, че той може да се окаже превъзходен източник на изразителен език. Конярите и други подобни имаха навика да си връзват езиците и да се стараят да се изразяват чисто, щом я видеха. Разбира се, тя си беше обещала да го възпита, да го направи по-цивилизован, така, че да е полезен за Ранд, но това нямаше защо да се бърка непременно с езика му. Всъщност тя осъзна, че остават твърде много неща, които не е обещала, че ще направи. Трябваше просто да го изтъкне на Нинив и това щеше доста да я успокои.

След много дълга пауза той заговори глухо.

— Е, благодаря ти, Нинив. — Млъкна и преглътна. — Аз отначало си помислих да не сте някои други, преобразени. След като, изглежда, все още съм жив, спокойно можете да продължите. Като че ли си спомням, че Биргит спомена, че искате да ви намеря нещо. Какво е то?

— Няма ти да го намериш — отвърна му решително Нинив. Е, може би по-скоро твърдо, отколкото решително, но Елейн не сметна, че се налага да я спира. Заслужаваше си да го стреснат малко. — Ти само ще ни придружиш, а ще го намерим ние.

— Вече почнахме да се отдръпваме от думите си, така ли, Нинив? — Успя някак да им се озъби подигравателно и с тия зачервени очи насмешката му изглеждаше направо противна. — Току-що обещахте да правите каквото кажа. Ако ви трябва някой дресиран тавирен на каишка, по-добре поканете Ранд или Перин, пък да видим те какво ще ви отговорят.

— Не сме обещавали такова нещо, Матрим Каутон — сопна се Нинив. — Аз такова нещо не съм обещавала! — Изглеждаше готова отново да се нахвърли върху него. Плитката й чак беше настръхнала.

Елейн успя да обуздае нервите си. Доникъде нямаше да стигнат, ако скочеха да го напердашат.

— Ние ще се вслушваме във вашия съвет и ще го приемаме, когато е разумен, господин… Мат — смъмри го тя леко. Разбира се, не можеше да е повярвал, че са му обещали да… Но само като го погледна разбра, че е точно така. О, Светлина небесна! Нинив май беше права. Той наистина щеше да се окаже голяма беля.

Тя обаче си стисна здраво юздите. Преля отново, надигна палтото му от стола и го окачи където му беше мястото — на окачалката зад вратата, за да може да седне, изправи гръб и заоправя грижливо полите си. Да спази обещанията си към господин Каутон — към Мат — и към себе си щеше да е доста трудно, но нищо от това, което той кажеше или направеше, не можеше да я засегне. Нинив изгледа единственото друго място, където можеше да се седне — малко трикрако столче — и остана права. Кракът й затропа злокобно.

— Ата-ан Миере го наричат „Купата на ветровете“, господин… Мат. То е тер-ангреал.

Когато привърши, болнавото му лице светна от възбуда.

— Виж ти, такова нещо си струва да намери човек — измърмори той. — В Рахад, казваш. — Той поклати глава и потръпна. — Вижте сега какво ще ви кажа. Никоя от двете няма да стъпва от другата страна на реката без четирима или петима от моите Червени ръце с всяка от вас. Както и извън палата, впрочем. Биргит каза ли ви за оная бележка, дето ми я бяха пъхнали в палтото? Сигурен съм, че й казах. А на всичко отгоре и тоя Карридин с неговите Мраколюбци. Не можете да ме убедите, че не ни гласи нещо.

— Всяка Сестра, която поддържа Егвийн като Амирлин, е застрашена от Кулата. — С телохранители навсякъде? Светлина! Очите на Нинив блеснаха опасно, — а кракът й затропа още по-бързо. — Не можем да крием, госп… Мат, и няма да го крием. За Джайчим Карридин ще се погрижим като му дойде времето. — Не бяха обещавали да му казват всичко и не можеха да позволят да се отдръпне. — Сега ни чакат по-важни неща.

— Като му дойдело времето ли? — повиши той глас невярващо, но Нинив веднага го сряза:

— По четирима-петима с всяка? — изръмжа тя кисело. — Но това е тъ… — За миг притвори очи и продължи по-меко. Съвсем мъничко по-меко. — Искам да кажа, това просто не е разумно. Елейн и аз, Биргит и Авиенда. Че ти нямаш толкова много войници. Все едно, това, от което имаме нужда, си само ти. — Последното сякаш едва го измъкна от устата си. Твърде много приличаше на признание.

— Биргит и Авиенда нямат нужда от гледачи — отвърна й той разсеяно. — Предполагам, че тази „Купа на ветровете“ е по-важна от Карридин, но… Не ми се струва редно да оставим разни Мраколюбци да се разхождат на воля.

Лицето на Нинив бавно взе да се изчервява, докато не стана мораво. Елейн погледна своето в огледалото и се успокои, че е успяла да се овладее. Външно поне. Този мъж заслужаваше да бъде набит и здраво нахокан! Гледачи? Не можеше да реши кое е по-лошо, че им подхвърли тази люта обида ей така, нарочно, или че го беше направил, без да се усети. Тя отново се погледна в огледалото и леко свали вирнатата си брадичка. Гледачи значи! Беше самото спокойствие.

Той ги изгледа с кръвясалите си очи, но изглежда, не забеляза нищо. После попита:

— Това ли е всичко, което ви каза Биргит?

— И то стига, дори за такъв като тебе! — сопна му се Нинив.

Необяснимо защо, той изглеждаше изненадан и видимо доволен.

— Тъй като — продължи Нинив — В момента не си в състояние да тръгнеш с нас никъде — недей да ми се въсиш, Мат Каутон; това не е обида, а си е чистата истина! — няма да е зле този предиобед да се погрижиш да се преместиш в палата. И не си въобразявай, че ще ти помогнем да си пренесеш вещите. Не съм обещавала да ти ставам и товарен кон.

— В „Скитащата жена“ си ми е много добре — заговори той сърдито, но после млъкна и на лицето му се изписа удивление. И ужас, готова беше да се обзаложи Елейн. Е, като си е направил главата на диня, ще му се наложи да поръмжи малко. Така поне се чувстваше нейната, когато прекалеше с пиенето. Поука, разбира се, нямаше да си вземе. Лини винаги казваше, че мъжете непрекъснато си пъхат ръцете в огъня, мислейки си, че този път няма да се опарят.

— Не можеш да очакваш, че ще намерим Купата още на първия опит — продължи Нинив, — все едно дали си тавирен, или не. Да излизаме всеки ден ще е много по-лесно, ако не се налага да пресичаме площада. — Ако не се налага да го чакат всяка сутрин, това имаше предвид. Според нея махмурлукът не беше единственото извинение, което щеше да си намира, за да се излежава и помотава с часове, съвсем не.

— Освен това — добави Елейн, — така ще можеш да ни държиш под око. — Нинив издаде гърлен звук, много приличащ на стон. Тя не разбираше ли, че трябва да го примамят с нещо? Не че беше обещала наистина да му позволи да ги държи под око.

Той обаче сякаш не чу нито нея, нито Нинив. Измъченият му поглед се втренчи някъде през нея.

— Защо проклетите зарове трябваше да спрат точно сега? — простена Мат толкова тихо, че тя едва го чу. Какво, в името на Светлината, искаше да каже с това?

— Отредените ви покои са като за крал, господ… Мат. Тилин лично ги избра, точно под нейните. Тя лично прояви голям интерес. Мат, ти не би обидил кралицата, нали?

Само един поглед към лицето му и Елейн бързо преля да отвори прозореца и да излее през него пълния леген. Ако изобщо бе виждала някога човек, готов всеки момент да си изпразни стомаха, то този човек точно в този миг се взираше в нея с кръвясалите си очи.

— Не разбирам защо трябва да се безпокоим толкова — каза тя. Всъщност самата тя маи беше доста обезпокоена. Някои от слугините тук сигурно му се оставяха да ги опипва, но тя се съмняваше, че в палата ще се намерят много такива, ако изобщо се намерят. Там той нямаше да може и да се напива или да играе комар. Тилин със сигурност нямаше да му позволи да бъде лош пример за Беслан. — Всички трябва да правим малки жертви. — С усилие спря дотук, въздържайки се да му изтъкне, че неговата жертва е нищо и никаква, и при това съвсем уместна, докато техните — чудовищни и несправедливи, каквото и да разправяше Авиенда. Нинив във всеки случай негодуваше срещу каквато и да било жертва.

Той отново зарови глава в шепите си и заиздава приглушени звуци, а раменете му се разтресоха. Смееше се! Тя надигна празния леген с поток от Въздух — искаше й се да го удари с него по главата. Когато обаче отново вдигна очи, Мат, кой знае защо, изглеждаше разгневен.

— Жертви ли? — озъби се той. — Ако аз ви помолех да направите същото, ушите щяхте да ми скъсате и покрива щяхте да сринете на главата ми! — Пиян ли беше все още?

Тя реши да не обръща внимание на ужасния му поглед.

— Като стана дума за главата, ако приемеш едно Церене, сигурна съм, че Нинив няма да има нищо против. — Едва ли Нинив някога в живота си се бе ядосвала повече от сега, така че би трябвало да може да прелее.

Нинив трепна и я изгледа сърдито, но побърза да каже:

— Разбира се. Ако искаш. — Цветът по бузите й потвърди всичките подозрения на Елейн за случилото се между нея и Мат онази сутрин.

Любезен както винаги, той изсумтя презрително.

— Вие за главата ми забравете. Ще се оправя аз и без Айез Седай. — А след това, просто за да обърка нещата още повече, Елейн беше сигурна в това, добави някак колебливо: — Все пак ви благодаря, че ме попитахте. — Почти все едно че го мислеше сериозно!

Елейн едва се сдържа да не зяпне. Познанията й за мъжете се ограничаваха до Ранд и всичко, което бяха казвали Лини и майка й. Дали и Ранд щеше да се окаже толкова объркващ като Мат?

Накрая, преди да си тръгнат, тя се постара да измъкне обещанието му, че веднага ще се премести в палата. Нинив й бе изтъкнала, че когато той обещае нещо, държи на думата си, макар и неохотно, но една пукнатинка да му оставиш, ще намери сто начина да ти се измъкне. Това й го бе подчертала дебело. Той даде обещанието си с мрачна, негодуваща гримаса. Освен ако и това не беше само заради очите му. Не, съжаление към този човек не можеше да си позволи да изпита. Просто не биваше.

След като излязоха в коридора и вратата на стаята на Мат се затвори, Нинив размаха юмрук към тавана.

— Този човек и камък може да извади от търпение! Чак се радвам, че си стискаше така главата! Чу ли ме? Радвам се! Беля ще е той. Беля, и то каква!

— Вие двете ще му причините повече беля, отколкото той сам — каза една жена, която крачеше по коридора право към тях. Жена с леко посивяла коса, строго лице и властен тон. На всичко отгоре ги гледаше много навъсено. Въпреки брачния нож, стърчащ от пазвата й, беше твърде светлокоса за ебударка. — Направо не повярвах, когато Кайра ми каза. Ей, ама наистина не съм виждала толкова много глупост, изсипана само в две рокли.

Елейн я изгледа от глава до пети. Дори като новачка не бе навикнала да й държат такъв тон.

— Вие пък коя сте, добра ми жено?

— Ами, може пък да съм и добра, и съм Сетале Анан, собственичката на този хан, добро ми чедо — последва сухият отговор. След което жената отвори някаква врата, хвана ги под мишниците и ги бутна вътре толкова бързо, че на Елейн и се стори, че пантофките й направо се отлепиха от пода.

— Вие, изглежда, нещо се заблуждавате, госпожо Анан — каза тя хладно, след като жената ги пусна и затръшна вратата.

Нинив обаче не беше в настроение за разни учтивости, така че изпружи ръка, за да се види добре пръстенът с Великата змия, и каза разгорещено:

— Ей, я виж тук…

— Много хубаво — отвърна жената и ги подбутна толкова силно, че двете се намериха седнали една до друга на леглото. Очите на Елейн се облещиха от изумление. Въпросната Анан застана срещу тях с мрачно лице, с юмруци на кръста, досущ като майка, готова да скастри дъщерите си.

— Това, че ми го тикаш под носа, само показва колко сте глупави. Този младеж ще ви дундурка на коляно — и двете наведнъж, ако му позволите, че и да ви нацелува може, ако му се оставите, но няма да ви навреди. Вие обаче можете да му навредите, ако продължавате с това.

Да му навредят?! Тази жена си мислеше, че те… мислеше си, че той… мислеше, че… Елейн не знаеше да се разсмее ли, или да се разплаче, но стана и заоправя полите си.

— Както казах, госпожо Анан, изглежда, нещо сте се заблудили. — И продължи с по-мек тон: — Впрочем, аз съм Елейн Траканд, щерка-наследница на Андор и Айез Седай от Зелената Аджа. Не знам какво си въобразявате… — Очите й се кръстосаха, когато госпожа Анан изпъна пръст пред носа й.

— Елейн, ако така се казваш, единственото, което ме спира да те замъкна долу в кухнята да си измиеш устата, както и това глупаво момиченце с теб, е възможността наистина да можете да преливате донякъде. Освен ако не сте толкова глупави, че да носите този пръстен, без и това да можете. Но ви предупреждавам, че това за Сестрите отсреща в Тарасинския палат едва ли ще е от значение. За тях поне знаете ли? Ако го знаете, честно казано, вие не сте просто глупави, а сте заслепени от глупост.

Гневът на Елейн нарастваше с всяка следваща дума. Глупаво момиче? Заслепени от глупост? А, не, с това нямаше да се примири, особено след като я бяха принудили едва ли не да пълзи пред Мат Каутон. Да ги дундурка? Мат Каутон? И все пак успя да запази външното си спокойствие. Не и Нинив обаче.

Нинив просто пламна от ярост и сиянието на сайдар я обгърна. Потоци на Въздух увиха госпожа Анан от раменете до глезените, прилепиха полите и фустите й към краката й и за малко да я прекатурят.

— Аз, драга моя, случайно съм една от онези Сестри в палата. Нинив ал-Мийра от Жълтата Аджа, за да сме по-точни. Сега искаш ли аз да те отведа долу в кухнята? И аз, представи си, разбирам нещичко от миене на уста.

Жената не можеше да не е усетила натиска на потоците и дори малоумна да беше, трябваше да се досети какво означават невидимите въжета, които я бяха стегнали, но дори не примигна! Само дето пъстрозелените й очи се присвиха, нищо повече.

— Хм, значи поне една от вас можела да прелива — каза тя най-спокойно. — Би трябвало да те оставя наистина да ме завлечеш в кухнята, чедо. Каквото и да ми направиш, до обяд ще сте в ръчичките на истинските Айез Седай. Обзалагам се.

— Ти чу ли ме? — настоя Нинив. — Аз…

Тази Анан обаче не млъкна.

— Цяла година няма да престанете да ревете, и то пред всички, пред които сте казвали, че сте Айез Седай. Бъдете сигурни, те ще ви дадат да разберете. Би трябвало да ви оставя да вършите глупостите си или да изтичам до палата веднага щом ме пуснете. Но няма да го направя, и то само защото могат да накажат и лорд Мат почти колкото вас, ако дори заподозрат, че ви е помагал, а както вече казах, този младеж ми харесва.

— Казвам ти, че… — отново се опита да я прекъсне Нинив, но ханджийката пак не й даде възможност да и каже нещо. Макар и овързана като бала, жената беше като канара, затъркаляла се по някой склон. Не канара, ами сякаш целият склон се срутваше, премазвайки всичко по пътя си.

— Това, че се опитваш да поддържаш лъжата, няма да ви помогне, Нинив. Ти ми изглеждаш на, хм, двайсет и една, повече или по-малко, тъй че за да си достигнала забавянето, трябва да си поне с десет години по-голяма. Възможно е дори да си носила шала от четири-пет години. Ако не беше само едно нещо. — Главата й, единствената част от тялото й, която можеше да се движи, се люшна към Елейн. — Ти, дете, не си толкова възрастна, за да си го стигнала все още забавянето, а никоя жена досега не е носила шала толкова млада като теб. Никога, в цялата история на Кулата. Ако изобщо си стъпвала в Кулата, обзалагам се, че си носила бялото и си пискала всеки път, когато Надзорницата на новачките е поглеждала към теб. Намерили сте някой златар да ти направи тоя пръстен — знам, че такива глупци има достатъчно — или пък Нинив да го е откраднала и да ти го е дала, след като е получила правото за себе си. Но така или иначе, след като ти не можеш да бъдеш Сестра, значи и тя не може. Никоя Айез Седай няма да тръгне да пътува с жена, която се представя лъжливо за такава.

Елейн се намръщи. Забавяне. Хм. Откъде една ханджийка в Ебу Дар ще знае тази дума? Сигурно Сетале Анан бе ходила в Кулата като момиче, макар че едва ли се беше задържала за дълго, след като явно не можеше да прелива. Елейн щеше да разбере, ако можеше, дори дарбата й да беше толкова слаба, колкото на майка й, а дарбата на Мургейз Траканд беше толкова нищожна, че навярно щяха да я отпратят само след няколко седмици, ако по онова време не беше била щерка-наследница.

— Пусни я, Нинив — каза тя и се усмихна. Наистина вече изпитваше малко повече благоразположение към жената. Сигурно е било ужасно за нея да пътува чак до Тар Валон и накрая да я върнат. Жената нямаше никакво основание да им повярва и нещо в тази мисъл я смути, макар да не разбра какво. Никакво основание нямаше, но след като бе могла да иде чак до Тар Валон, защо да не може да прекоси Мол Хара и да ги наклевети на Мерилил и останалите Сестри?

— Да я пусна ли? — възкликна Нинив. — Елейн?!

— Пусни я. Госпожо Анан, разбирам, че единственият начин да ви убедим е…

— Дори Амирлинския трон и три Заседателки с нея не биха могли да ме убедят, чедо. — Светлина, ама тя никого ли не оставяше да си довършили поне изречението? — Значи за тия ваши игрички повече нямам време. Мога да ви помогна и на двете. Във всеки случай поне познавам тези, които биха могли. Жени, които могат да приемат безпризорни дечица като вас. Трябва да сте благодарни на лорд Мат, че съм съгласна да ви заведа при тях, но първо трябва да знам нещо. Все пак стъпвали ли сте в Кулата, или сте дивачки? Ако сте били там, изгониха ли ви, или избягахте? Но истината. Защото те се отнасят към едните и другите различно.

Елейн сви рамене. Бяха свършили това, за което бяха дошли тук, и беше повече от готова да престанат да си губят времето и да се заловят с онова, което им предстоеше.

— Ами, щом не можем да ви убедим, приключваме. Нинив? Мисля, че е крайно време да си тръгваме.

Потоците около ханджийката изчезнаха и сиянието около Нинив също, но Нинив не помръдна от мястото си — гледаше жената напрегнато и обнадеждено. После каза:

— Познавате някаква група жени, които могат да ни помогнат?

— Нинив — каза Елейн. — Нямаме нужда от никаква помощ. Ние все пак сме Айез Седай, забрави ли?

Госпожа Анан я изгледа присмехулно, после насочи цялото си внимание към Нинив. Елейн никога в живота си не се беше чувствала толкова пренебрегната.

— Познавам няколко жени, които приемат при себе си било дивачка, било бежанка, или жена, която се е провалила на изпита за Посветена или за шала. Тук има петдесетина такива — броят им се мени. Те могат да ви помогнат да си устроите живота така, че да не рискувате някоя истинска Сестра да ви намери. А сега ми кажете и не ме лъжете. Били ли сте изобщо в Кулата? Защото ако сте избягали, като нищо можете да решите да се върнете. Кулата е успявала да издири повечето бегълки дори по време на Стогодишната война, тъй че не си мислете, че тези дребни неприятности напоследък ще им попречат. Честно казано, бих ви посъветвала просто да прекосите площада и да се предадете на милостта на някоя от Сестрите. Боя се, че няма да е кой знае каква милост, но можете да ми повярвате, че ще е много повече, отколкото ако им се наложи те да ви завлекат в двореца. След това няма дори и да си помислите да направите нещо без разрешение, камо ли да напуснете Кулата.

Нинив вдиша дълбоко.

— На нас ни казаха да напуснем Кулата, госпожо Анан. Ще ви се закълна, колкото и пъти да го поискате.

Елейн я зяпна невярващо.

— Нинив, какви ги говориш? Госпожо Анан, ние наистина сме Айез Седай.

Госпожа Анан се изсмя.

— Чедо, я ме остави да поговоря с Нинив. Тя поне ми се струва достатъчно порасла, за да има ум в главата. Това ако го кажеш пред Кръга, никак няма да им хареса. Хич няма да ги интересува дали можеш да преливаш. Те също могат и или ще ти напердашат хубаво задника, или ще те изхвърлят на улицата като мръсно коте, ако и пред тях се държиш като глупачка.

— Какъв е този Кръг? — настоя Елейн. — Ние наистина сме Айез Седай. Ела с нас в Тарасинския палат и ще видиш.

— Ще дойдем с вас — има наглостта да каже Нинив и направи такава гримаса, сякаш не тя, а Елейн се беше побъркала.

Госпожа Анан само кимна.

— Добре. А сега ги свалете тия пръстени и ги скрийте някъде. На Кръга тези преструвки не му минават. Първо ще ви ги вземат и ще ги претопят. Макар че ако се съди по роклите ви, разполагате с пари. Ако сте ги откраднали, гледайте Реане да не разбере. Едно от първите правила, които ще трябва да научите, е да не крадете, дори да умирате от глад. Те не искат да привличат вниманието към себе си.

Елейн стисна юмрук зад гърба си. И видя как Нинив послушно измъкна пръстена си и го прибра в кесийката на колана си. Нинив, която виеше всеки път, когато Мерилил, Аделиз или някоя друга забравеше, че е пълна Сестра!

— Довери ми се, Елейн — каза Нинив.

Което Елейн щеше да направи много по-лесно, стига да имаше поне някаква представа какво е намислила Нинив. Въпреки това й се довери. Почти.

— Малка жертва — измърмори тя. Айез Седай наистина можеха да минат и без пръстените си, когато се наложеше, както и тя самата, докато се правеше на Сестра, но сега си го носеше по право. Изпита почти физическа болка, докато сваляше масивното злато от пръста си.

— Поговори с приятелката си, чедо — каза нетърпеливо госпожа Анан на Нинив. — Реане Корли няма да търпи това нейно намусено цупене, а ако ще ми губите цялата сутрин за едното нищо… Хайде, хайде. Имате късмет, че лорд Мат ми харесва.

Елейн успя да съхрани хладното си спокойствие едва на косъмче. Намусено цупене? Намусено цупене? При първа възможност щеше да срита Нинив там, където най-много ще я заболи!