Корона от мечове

ГЛАВА 24Родството

Реане гледаше през прозореца как двете странни момичета се отдалечават. „Невероятно“ — помисли си тя. Беше се върнала в стаята за срещи веднага щом ги изведоха. Още не знаеше какво да реши за тях, а настоятелните им твърдения пред лицето на здравия разум бяха само една от причините за объркването й.

— Те не се потяха — прошепна Беровин до рамото й.

— Нима? — Щеше да уреди вестта за тях да стигне в Тарасинския палат само за час, ако не им беше дала думата си. И ако не съществуваше рискът. Страхът заклокочи в корема й, същата паника, която я бе обзела след едно от преминаванията й през сребърните арки, когато се подложи на изпитанията за Посветена. И както винаги, когато този страх се размърдаше, тя се стегна и го овладя. Всъщност дори не осъзнаваше, че страхът да не побегне с писъци отдавна е потиснал всяка възможност наистина да го направи. Молеше се дано тези момичета да проявят малко разум и да се откажат от това безумие. Молеше се, ако не го направят, поне да ги хванат някъде далече от Ебу Дар и или да си мълчат, или да не им повярват. Предпазни мерки трябваше да се вземат, гаранции за сигурност, каквито не бяха използвани от години. Въпреки че Айез Седай бяха почти всемогъщи и всичко това едва ли щеше да помогне. Това тя го знаеше много добре.

— Старша, възможно ли е по-голямата от двете наистина да е… Защото ние преляхме и…

Беровин замлъкна отчаяно, но Реане не виждаше необходимост да го обмисля, дори ако по-младото момиче се оставеше настрана. Защо някоя Айез Седай ще вземе да се представя за по-низша? Много по-низша. Освен това всяка истинска Айез Седай щеше да ги постави на колене и да я молят за милост, а не да стърчи така покорно.

— Не сме преливали пред Айез Седай — каза тя твърдо. — Не сме нарушили никое правило. — Тези правила се отнасяха за нея така, както и за всички останали: най-първото гласеше, че всички са едно цяло, дори онези, които временно стоят по-горе от останалите, и как можеше да е другояче, след като онези, които са отгоре, рано или късно щяха да отстъпят и да слязат долу? Само в движение, с размествания и промени можеха да останат скрити.

— Но някои слухове наистина споменават, че някакво момиче е избрано за Амирлин, старша. И тя знаеше…

— Бунтовнички. — В тази дума Реане вложи цялото яростно неверие, което изпитваше. Как някоя изобщо можеше да се осмели да се опълчи срещу Бялата кула! Едва ли беше странно, че към такава можеха да се прилепят най-невероятни приказки.

— Ами онова за Логаин и Червената Аджа? — попита настойчиво Гарения и Реане я изгледа сурово. Жената си беше сипала втора чаша чай и сега отпиваше предизвикателно от нея.

— Каквато и да е истината, Гарения, мястото ни е такова, че нямаме никакво право да обсъждаме деянията на Айез Седай. — Реале стисна устни. Това трудно можеше да се сравни с чувството, което изпитваше към бунтовничките, но наистина — как можеха Айез Седай да направят такова нещо?

Салдейката обаче кротко наведе глава — а може би и за да скрие нацупените си устни. Реане въздъхна. Тя самата отдавна се бе отказала от мечтите си за Зелената Аджа, но имаше и такива като Беровин, които вярваха, тайно според тях, че все някак един ден ще могат да се върнат в Бялата кула. Че все някак ще станат Айез Седай. А имаше и жени като Гарения, почти толкова безсилни да прикрият въжделенията си, въпреки че тези въжделения бяха десет пъти по-дръзки и под забрана. На тях, видите ли им се искаше да приемат дивачки и дори да тръгнат да издирват момичета, които могат да се научат!

Гарения обаче не бе приключила. Тя винаги се движеше на ръба на дисциплината и много често го прекрачваше.

— А какво ще кажете за тази Сетале Анан тогава? Онези момичета знаеха за Кръга. Тази Анан трябва да им го е казала, макар че откъде го знае… — При други потръпването й щеше да мине много демонстративно, но тя никога не бе успявала да скрие чувствата си. Дори когато беше длъжна. — Тази, която ни е издала пред нея, трябва да бъде намерена и нейното издайничества също трябва да бъде наказано. Тя е ханджийка и трябва да се научи да си държи езика!

— Не забравяй коя е тя, Гарения — каза рязко Реане. — Ако Сетале ни беше издала, щяхме да пълзим по корем до Тар Валон и да молим за прошка през целия път. — Когато бе пристигнала в Ебу Дар, й бяха разказали историята за някаква жена, принудена да пълзи до Бялата кула, и нищо от това, което впоследствие бе разбрала за Айез Седай, не й даваше повод ни най-малко да се усъмни. — Тя е съхранила няколкото тайни, които знае, от благодарност. Щяла е да умре още при първото си раждане, ако Родството не й е помогнало. Това, което знае, идва от развързани езици, когато са мислели, че няма да чуе, и тези езици са наказани още преди повече от двадесет години. — Все пак й се искаше да измисли някакъв начин да помоли Сетале да бъде по-внимателна. Явно се беше разбъбрила непредпазливо пред двете момичета.

Гарения отново присви упорито устни и Реане реши да я прати поне за част от срока на тази смяна при Ализе. На Ализе рядко й беше нужна повече от седмица, за да внуши на една жена, че опърничавостта не се цени високо.

Но преди да успее да уведоми Гарения за решението си, Дерис се появи на прага, приклекна и съобщи, че била дошла Сарайня Воставан. В известен смисъл пред тази смайващо обаятелна жена дори Гарения изглеждаше ако не чак раболепна, то послушна, въпреки че Сарайня спазваше правилата безукорно. Реане беше сигурна, че би носила косата си на плитки със звънчета по тях, ако й се удадеше възможност и все едно колко щеше да отива това на червения й колан. Но пък, от друга страна, ако имаше избор, тя нямаше да служи и една смяна с червения колан.

Сарайня направи реверанс на прага, разбира се, и коленичи пред нея със сведена глава, но изминалите петдесет години не я бяха накарали да забрави, че би била жена със значителна власт, ако бе намерила сили да се завърне в Арафел. Реверансът и всичко останало бяха само отстъпки. А после каза с пресипналия си напорист глас:

— Кади е мъртва, старша, Гърлото й е било прерязано и тя, по всичко личи, е била ограбена от чорапите до пелерината, но Сумеко твърди, че е убита с Единствената сила.

— Невъзможно! — избухна Беровин. — Никоя Родственица не би направила такова нещо.

— Да е някоя Айез Седай? — промълви колебливо Гаренря. Но как? Трите клетви! Сумеко сигурно греши.

Реане вдигна ръка за тишина. Сумеко никога не грешеше, не и в тази област. Тя щеше да е от Жълтата Аджа, ако не се беше прекършила напълно при изпитанията за шала, и макар да беше забранено, въпреки многобройните наказания упорито се трудеше да научи повече всеки път, когато решеше, че не я следят. Никоя Айез Седай не можеше да е направила това, очевидно, както и никоя Родственица, но пък онези момичета, толкова настоятелни, дето знаеха неща, които не биваше да знаят… Кръгът бе просъществувал твърде дълго, предлагал бе помощ на твърде много жени, за да се позволи да бъде унищожен точно сега.

— Трябва да се направи следното — каза Реане. Страхът отново запърха в нея, но сега тя почти не го забеляза.

През това време Нинив се отдалечаваше с яростни крачки от малката къща. Невероятно! Тези жени все пак си имаха гилдия; знаеше, че имат! Каквото и да твърдяха, беше сигурна, че знаят и къде е Купата. Щеше да направи всичко необходимо, за да ги накара да й кажат. Да се прави на хрисима пред тях няколко часа щеше да е къде-къде по-леко, отколкото да изтърпи Мат Каутон.

„Щях да си мълча най-кротичко, както искаха — мислеше си тя раздразнено. — Щях да ги убедя, че съм гъвкава и послушна! Можех да…“ Това си беше чиста лъжа и тя го знаеше много добре. Ей толкова възможност да й се беше отворила, щеше да им даде да разберат на тия жени и те щяха да й кажат това, което искаше да научи.

Тя изгледа Елейн накриво. Щерката-наследница изглеждаше потънала в размисъл. Цяла загубена сутрин и почти пълно унижение. Нинив никак не обичаше да греши. Всъщност не беше свикнала да си го признава. А сега се налагаше и да се извинява на Елейн. Да се извинява пък направо мразеше. Какво пък, като се върнеха в двореца, бездруго щеше да е от лошо по-лошо. Биргит и Авиенда все още щяха да са навън. Дано. Не мислеше да го започва на улицата, където всеки можеше да мине край тях и да наостри ухо. Тълпата се бе сгъстила, въпреки че слънцето не изглеждаше да се е вдигнало много високо. Стотици морски птици кръжаха в небето.

Да намерят пътя обратно не беше лесно след всичките извивки и завои. Нинив често спираше да пита за посоката, а Елейн гледаше в противоположна посока и се правеше на безразлична. Крачеха по мостове и мостчета, промушваха се между фургони и коли, дърпаха се да отворят път на носилките. На Нинив й се искаше Елейн да каже нещо. Самата тя много добре знаеше как се поддържа лошо настроение и колкото повече мълчеше, толкова по-лошо ставаше, когато заговори, тъй че колкото повече вървеше Елейн до нея, без да отвори уста, толкова по-ясно й беше какво точно ще стане като се върнат в покоите си. Това я вбесяваше. Признала беше, че е сгрешила, макар и на себе си. Елейн нямаше никакво право да я кара да страда така. Физиономията й стана такава, че дори хора, които не забелязваха пръстените им, отваряха път пред тях. Хората, които ги забелязваха, като че ли изведнъж се сещаха, че спешно им се налага да се прехвърлят на другата страна на улицата.

— На тебе на колко години ти изглежда Реане? — изведнъж попита Елейн и Нинив едва не подскочи. Бяха стигнали почти до Мол Хара.

— На петдесет. Може би шейсет. Не разбирам какво значение има. — Тя обходи с очи тълпата да се увери, че никой няма да ги подслуша. Една улична продавачка, понесла на таблата си кисели малки жълти плодове, наречени „лимони“, бързо се дръпна от тях и Нинив изсумтя. Жената или подслушваше, или се канеше да порне нечия кесия. — Те все пак са гилдия, Елейн, и наистина знаят къде е Купата. Просто съм сигурна, че го знаят. — Изобщо не се беше канила да каже точно това. Ако се извинеше, че е въвлякла Елейн в това, май щеше да е най-добре.

— Да — отвърна разсеяно Елейн. — Да, биха могли. Но как е възможно да се е състарила толкова?

Нинив се закова насред улицата. Това ли беше най-важното сега?

— Как се е състарила ли? Ами по същия начин като всички. Малко по малко. Елейн, ако си го вярвала, защо тогава обяви коя си като Рианон в Кулата? — Последното й хареса; според сказанието това, което кралица Рианон получила, съвсем не се оказало онова, което поискала.

Елейн сякаш не я чу, а я дръпна встрани от един трополящ екипаж с перденца на прозорчетата — тук улицата не беше много широка — и я заведе до входа на някакъв шивашки дюкян. Зад широко отворената врата се виждаха няколко шивашки кукли с надянати на тях полудовършени рокли.

— Те нямаше да ни кажат нищо, Нинив, дори да бе паднала на колене и да бе почнала да кърши ръце. — Нинив отвори уста възмутено, но веднага я затвори. Чак пък да кърши ръце! А и откъде накъде да го прави сама? Но пък с всяка жена щеше да е по-добре, отколкото с Мат Каутон. На Елейн и беше влязла някаква муха в главата. — Нинив, тя би трябвало да е забавила като всяка друга. Колко ли стара е, след като изглежда на петдесет или на шейсет?

— За какво ми говориш? — Без да се замисля, Нинив си отбеляза мястото в едно ъгълче на ума си. Работата на шивачката изглеждаше доста добра, струваше си да се поразгледа отблизо. — Тя сигурно почти не прелива, освен когато й се наложи, страх я е да не я вземат по погрешка за Сестра. Пък и в края на краищата не би искала лицето й да е прекалено гладко. Ще я нададе.

— Ти никога не си слушала в клас, нали? — промърмори Елейн. Забеляза пълничката шивачка, застанала на прага и грейнала в усмивки, и придърпа Нинив към ъгъла на сградата. Предвид количеството дантела, която тази шивачка бе окичила по роклята си, трябваше да попречи на Нинив да си поръча нещо тук. — Забрави тия дрехи за малко, Нинив. Коя най-възрастна от Посветените си спомняш?

Тя изгледа Елейн сърдито. Така го каза, сякаш никога не беше мислила за нищо друго освен за рокли! А освен това тя беше слушала. Понякога.

— Ерин Варел, мисля. Горе-долу на моята възраст е. — Разбира се, роклята на тая шивачка щеше да изглежда чудесно с малко по-прибрано деколте и с много по-малко дантела. От зелена коприна. Лан харесваше зелено, макар че тя в никакъв случай нямаше да си избира роклите специално заради него. Впрочем, и синьо харесваше.

Елейн така се изсмя, че Нинив се зачуди дали не беше казала последното на глас. Силно се изчерви и понечи да обясни — сигурна беше, че ще може; на Бел Тин… но Елейн не й даде възможност да изрече и една дума.

— Сестрата на Елин й дойде на гости малко преди ти да пристигнеш в Кулата, Нинив. По-малката й сестра. Беше побеляла.

— Какво искаш да кажеш?

Наблизо нямаше никой да ги чуе, освен изпълнената с надежди шивачка на входа на дюкяна, но Елейн сниши гласа си до шепот.

— Ние забавяме, Нинив. Някъде между двадесет и двадесет и пет започваме да стареем по-бавно. Доколко — зависи от силата ни, но откога — това е вярно за всяка жена, която може да прелива. Такима твърдеше, че според нея това било началото на придобиването на лишената от възраст лице, но аз не мисля, че някоя го е постигала, преди да е носила шала поне година-две, ако не и пет. Помисли. Знаеш, че всяка Сестра с прошарена коса е стара, макар и да не бива да го споменаваш. Така че щом Реане е забавяла, а би трябвало да е, колко стара е тя?

Нинив изобщо не я интересуваше колко стара била Реане. Искаше й се да зареве. Нищо чудно, че всички отказваха да приемат, че е на години. Това обясняваше защо в Женския кръг у дома я гледаха отвисоко — не бяха сигурни, че е достатъчно пораснала, за да й се доверят напълно. Това с придобиването на айезседайското лице беше много добре, но колко още трябваше да чака, докато й побелеят косите?

Тя примигна и се извърна сърдито. И изведнъж нещо я удари в тила. Тя се олюля и слисана се обърна към Елейн. Защо я беше ударила? Само че Елейн лежеше на земята, със затворени очи и отвратителна червена цицина на темето. Нинив коленичи, подхвана приятелката си и сложи главата й в скута си.

— На приятелката ти сигурно й прилоша — каза някаква дългоноса жена и коленичи до тях. Жълтата й рокля показваше твърде много гръд дори за ебударските нрави. — Дай да ти помогна.

Висок мъж с приятна външност и с извезан копринен елек — и с прекалено мазна усмивка — се наведе да подхване Нинив за раменете.

— Елате, имам карета. Приятелката ви трябва да си легне.

— Благодаря — каза Нинив учтиво. — Нямаме нужда от помощта ви.

Мъжът обаче продължи да се опитва да я вдигне и да я избута към една червена карета, където някаква стресната на вид жена в синьо махаше енергично. Дългоносата жена пък понечи да вдигне Елейн, като благодареше на мъжа за помощта му и бърбореше колко чудесна идея била каретата. Наоколо бързо се струпа тълпа от зяпачи: жените мърмореха съчувствено за припадналата от жегата, а мъжете предлагаха помощта си да отнесат дамите. Някакъв кльощав мъж, дързък колкото си иска, посегна да дръпне кесията на Нинив току под носа й.

Тя все още беше достатъчно замаяна и да прегърне сайдар й беше трудно, но ако целият този бъбрив народ не я беше ядосал достатъчно, то онова, което видя да лежи насред улицата, го постигна. Стрела с тъп каменен връх. Тази, която бе халосала нея по тила или бе ударила Елейн. Нинив преля и крадецът на кесии се сви на две, стисна се за корема и заквича като свиня в къпинак. Още един поток и дългоносата жена падна по гръб с още по-пронизителен врясък. Мъжът с копринения елек явно реши, че в края на краищата нямат нужда от помощта му, защото се обърна и се затича към каретата, но тя и него не пощади. Ревът му можеше да заглуши и най-разгневения бик. Жената в каретата го задърпа вътре за елека.

— Благодаря ви, но нямаме нужда от никаква помощ — каза Нинив високо. И учтиво.

Малцина обаче бяха останали да я чуят. След като стана ясно, че тук се използва Единствената сила — това, че някои хора изведнъж заподскачаха и зареваха без видима причина, го подсказа недвусмислено на повечето — всички се разбързаха за някъде другаде. Дългоносата жена се надигна и буквално скочи отзад на червената карета, а кочияшът плесна с камшик и подкара конете през тълпата. Хората заотскачаха от пътя им. Дори крадецът се изниза бързо-бързо.

На Нинив щеше да й е все едно дори земята да се бе отворила и да ги беше погълнала всички. Със свито сърце, тя прокара през Елейн фини потоци от Вятър и Вода, Земя, Огън и Дух, смесени и оплетени един в друг. Сплитът беше прост, дребна работа, въпреки шемета й, и резултатът й позволи да вдиша отново облекчено. Отокът не беше сериозен; костите по черепа на Елейн не бяха счупени. Обикновено щеше да пренасочи същите тези потоци в много по-сложни сплитове — Церенето, което сама бе открила. Но в момента можеше да оформи едва най-простите впридъци. Само с помощта на Дух, Вятър и Вода тя запреде Церенето, знайно и използвано от Жълтите от незапомнени времена.

Очите на Елейн изведнъж се отвориха широко, тя ахна и се загърчи като хваната в мрежа пъстърва, обутите и в пантофки пети заудряха по калдъръма. Това продължи само един миг, разбира се, но за този миг цицината на главата и се сви и изчезна.

Нинив й помогна да се изправи… и почти се бутна в нечия женска ръка, държаща калаено канче, пълно с вода.

— Дори Айез Седай може да ожаднеят след такова нещо — каза шивачката.

Елейн посегна към канчето, но Нинив стисна с пръсти китката й.

— Не, благодарим ви. — Жената сви рамене и докато се обръщаше, Нинив добави с по-различен тон: — Благодарим ви. — Изглежда, ставаше все по-лесно, колкото по-често го повтаряше. Не беше сигурна, че й харесва.

Океанът от дантели се надигна и шивачката отново сви рамене.

— Рокли шия за кого ли не. И то много хубави. — И се прибра в дюкяна си. Нинив я изгледа намръщено.

— Какво стана? — попита Елейн. — Защо не ме остави да пийна? Жадна съм и съм гладна.

Нинив хвърли още един намръщен поглед към шивачката и се наведе да вдигне стрелата.

На Елейн не й бяха нужни повече обяснения. За миг сайдар грейна около нея.

— Теслин и Джолайн?

Нинив поклати глава. Лекото замайване като че ли й минаваше. Не допускаше, че онези двете ще се унизят чак толкова. Не мислеше, че са те.

— Какво ще кажеш за Реане? — каза тя тихо. Шивачката отново беше застанала на прага, все още обнадеждена. — Може да е искала да се увери, че ще се махнем. Или още по-лошо, може да е Гарения. — Това беше почти толкова смразяващо, колкото ако бяха Теслин и Джолайн. И два пъти по-възмутително.

Елейн неизвестно как успяваше да си остане хубава дори когато се мръщеше.

— Които и да са били, ще им дадем да разберат. Ще видиш. — Лицето й се проясни. — Нинив, ако този техен Кръг знае къде е Купата, можем да я намерим, но… — Тя прехапа устна колебливо. — Знам само един начин, който може да ни го гарантира.

Нинив кимна бавно. Този ден като че ли бе започнал светъл, но после всичко се бе влошило и ставаше все по-тъмно и по-тъмно, от Реане, та до… О, Светлина, колко още трябваше да чака, докато й побелее косата?

— Не плачи, Нинив. Мат не може да е чак толкова лош. Той ще ни я намери само за няколко дни. Знам го.

Нинив само заплака още по-силно.