Корона от мечове

ГЛАВА 12Победна утрин

Хълмовете, обкръжаващи лагера, бяха изсъхнали като прахан от ненормалния за сезона зной. Нечестив зной наистина — дори и най-глупавият слуга, търкащ налепа от кухненските котли, разбираше, че Тъмния е докоснал света. Същинският лес се простираше западно от тях, но тук по каменистите склонове растяха сгърчени дъбове, киселици и пинии със странни форми, както и дървета, чиито имена Егвийн не знаеше — кафяви, прежълтели и с опърлени клонаци. Но голи и кафяви не от зимата, а пресъхнали и зажаднели за влага и хлад. Умиращи, ако скоро това време не се променеше. Отвъд последните войнишки шатри, на юг и на запад се точеше руслото на река Райзендрелле — широка двадесет крачки и оградена от двете страни със спечена глина и нажежени камънаци. Виеща се около скали, които щяха да направят преброждането й рисковано в други времена, сега водата се издигаше малко под коленете на прецапващите я коне. Егвийн почувства, че собствените й проблеми се смаляват и вече изглеждат нищожни. Въпреки болката в главата си тя се помоли кратко за Нинив и Елейн. Тяхното търсене бе не по-малко важно от всички нейни начинания. Дори по-важно. Ако тя се провалеше, светът все пак щеше да го преживее. Но те трябваше да успеят на всяка цена.

Яздеха на юг в лек тръс, който се забавяше, щом склонът на поредния хълм станеше твърде стръмен или конете трябваше да извървят по-дълго разстояние през дървета и редки шубраци, но доколкото бе възможно, се придържаха към низините и напредваха бързо. На силния кон на Брин сякаш му беше все едно дали теренът е пресечен, гладък или каменист, но и Дайшар поддържаше скоростта без усилие. Дебелият кон на Сюан понякога се затрудняваше, но може би просто се бе заразил от притеснението на ездачката си. Колкото и да трупаше опит, Сюан си оставаше ужасна ездачка, тромава като патица на суша и с не по-малко ококорени очи от тези на коня. Миреле дори си възвърна отчасти чувството за хумор, докато я наблюдаваше. Собствената й белокрака дореста кобила стъпваше на леки отскоци, почти политайки като лястовица, а самата Миреле яздеше с увереност и ловкост и пред нея дори Брин изглеждаше тромав и недодялан.

А после на билото на един хълм на запад се появиха ездачи — близо стотина мъже. Металните им брони, шлемовете и върховете на пиките блестяха под лъчите на изгряващото слънце. Над главите им се вееше дълъг бял пряпорец, който Егвийн не можеше да види, но знаеше, че трябва да носи знака на Червената ръка. Не бе очаквала да ги види толкова близо до стана на Айез Седай.

— Заклети в Дракона зверове — измърмори Миреле и стисна юздите по-скоро от гняв, отколкото от страх.

— Бандата на Червената ръка разставя патрули — поясни кротко Брин, погледна Егвийн и добави: — Лорд Талманес, изглежда, се тревожи за вас, ако мога да съдя по последния си разговор с него. — На второто натърти не повече, отколкото на първото.

— Вие сте разговаряли с него? — Всякаква следа от сдържана строгост в гласа на Миреле изчезна. Гневът, който бе длъжна да сдържа пред Егвийн, спокойно можеше да се излее върху лорд Брин. — Това много прилича на измяна, лорд Брин. На измяна! — Сюан, от своя страна, уж гледаща мъжете на хълма и не се обърна към Миреле, но се вкочани. Досега никой не беше свързвал Бандата с представата за измяна.

Минаха една извивка по долината под хълма. Към склона се беше прилепила някаква ферма или по-скоро — останки от някогашна ферма. Една от стените на малката каменна къща беше рухнала и край покрития със сажди комин на пещта се виждаха няколко щръкнали като нечисти пръсти овъглени греди. Някогашният обор, с издънен покрив, сега представляваше почерняла куха каменна кутия, а на мястото на някогашните ясли бе останала само пепел. Из цяла Алтара бяха срещали често такива тъжни гледки, ако не и по-лоши, понякога — цели села, чиито непогребани мъртъвци лежаха по улиците, храна за гарвани, лисици и подивели псета, които се разбягваха при приближаването на хората. Приказките за вихрещите се из Тарабон и Арад Доман убийства и анархия изведнъж добиваха плът и кръв. Много хора използваха всеки повод, за да се заловят с разбойничество или да утолят свои стари недоволства и вражди — Егвийн трескаво се надяваше да е само това, — но на устата на всеки оцелял стоеше името на Заклетите в Дракона и Сестрите обвиняваха за всичко това Ранд с толкова убеденост, че все едно той самият беше мятал горящите факли. И въпреки това се надяваха да го използват, ако могат, да установят над него своя контрол, стига да намереха начин. Тя съвсем не беше единствената Айез Седай, решена да направи това, което е длъжна.

Гневът на Миреле обаче повлия на Брин толкова, колкото дъжд можеше да подейства на някоя канара. Егвийн изведнъж си представи бурни облаци, вихрещи се около главата му, и пороища, бушуващи около коленете му, докато той просто продължава да крачи напред.

— Миреле Седай — отвърна той с цялото спокойствие, което по-скоро се полагаше на самата нея — когато над десет хиляди мъже ме следват като сянка зад опашката ми, държа да знам какви са им намеренията.

Темата беше опасна. Колкото и да се зарадва Егвийн, че си бяха спестили въпросите защо лорд Талманес трябва да проявява загриженост за нея, сега тя трябваше да стисне зъби и да не казва нищо.

— Десет хиляди? Сигурен ли сте?

Бандата беше малко над половината от този брой, когато Мат я беше довел в Салидар.

Брин само сви рамене.

— По пътя си аз набирам войска, той — също. Не толкова много, но нали знаете, някои мъже имат особено мнение за службата при Айез Седай. — Повечето хора щяха да се почувстват доста притеснени да кажат това пред цели три Сестри; той обаче го изрече с иронична усмивка. — Освен това, изглежда, Бандата си е спечелила доста слава с битките в Кайриен. Шири се приказка, че Шен ан Калхар никога не губят. — Тъкмо това караше мъжете да се присъединяват, тук, както и в Алтара — мисълта, че наличието на две армии може би вещае битка. Опитът да се остане настрана можеше да свърши толкова зле, колкото ако се избереше губещата страна; и във всички случаи неутралните нямаше да бъдат пощадени. — При мен се прехвърлиха няколко дезертьори от новобранците на Талманес. Някои от тях, изглежда, смятат, че късметът на Бандата е свързан с Мат Каутон, и докато него го няма, и късметът няма да е с тях.

Някакво подобие на презрителна усмивка изкриви устните на Миреле.

— Тези глупави мурандийски страхове, разбира се, са ни от полза, но не допускам, че и вие сте глупак. Талманес ни следва, защото се бои, че можем да се обърнем срещу скъпия на сърцето му Дракон, но ако той наистина мислеше да ни нападне, не допускате ли, че вече щеше да го направи? Със Заклетите в Дракона можем да се справим, след като се довършат някои по-важни неща. Но да поддържате връзка с него!… — Тя сви устни и възвърна хладното си спокойствие. Поне на повърхността. Тонът й все още можеше да опърли дърво. — Внимавайте, лорд Брин…

Егвийн остави думите на Миреле да минат покрай ушите й. Брин беше погледнал нея, когато спомена за Мат. Сестрите си мислеха, че са наясно с положението около Бандата и Мат, и не се замисляха много над това, но Брин явно имаше едно наум. Тя го погледна скришом. Той се беше обвързал с клетва да събере войска и да я предвожда, докато Елайда не бъде свалена, но защо всъщност се беше заклел? Разбира се, той можеше да положи някоя по-слаба клетва и, разбира се, тя щеше да бъде приета от Сестрите, които смятаха само да използват всичките тези войници като маска в Деня на глупците, за да сплашат Елайда. Да го има на своя страна беше успокояващо — дори и останалите Сестри, изглежда, го чувстваха. Също като баща й, той беше от онази порода хора, които те карат да се чувстваш, все едно че няма поводи за паника, каквото и да е положението. Ако той й се противопоставеше, изведнъж осъзна тя, щеше да е толкова лошо, колкото ако целият Съвет се възправеше срещу нея, и тук армията му беше без значение. Единствената одобрителна забележка, която беше чувала от Сюан по негов адрес, беше, че той е могъщ, въпреки че тя бързо се постара да промени смисъла на забележката си. А всеки мъж, за когото Сюан Санче смяташе, че е „могъщ“, си заслужаваше да се държи под око.

Прецапаха някакво малко поточе, което едва покриваше глезените на конете. Някаква проскубана гарга, която кълвеше една риба, заседнала в плитката вода, размаха опърпаните си криле в нещастен опит да отлети, след което отново кацна да си довърши обяда.

Сюан също поглеждаше замислено към Брин. Егвийн я беше питала за мотивите на лорд Брин, но собствените заплетени отношения на Сюан с този мъж не оставяха в нея почти нищо друго освен жлъч, станеше ли дума за него. Тя или мразеше Гарет Брин до подметките на ботушите му, или беше влюбена в него, а да си представи Сюан влюбена, за Егвийн бе все едно да си представи гарга да плува.

Там, където се бяха появили войниците от Бандата, сега се виждаха само криви редици изсъхнали борове и ели. Тя не беше ги забелязала да си отиват. Мат имал репутация на воин? Това беше по-трудно да си го представи и от плуваща гарга. Доскоро беше убедена, че ги командва само заради Ранд, а и това беше доста трудно за преглъщане. „Да вярваш в нещо само защото си мислиш, че го знаеш, е опасно“ — напомни си тя и отново изгледа Брин накриво.

— С камшик трябва да го набият! — тъкмо казваше Миреле. — Предупреждавам ви, само да чуя, че отново сте се срещали с този Заклет в Дракона…

Дъждец, ръмящ по канара, що се отнася до Брин, или така поне изглеждаше отстрани. Той яздеше спокойно и измърморваше от време на време по едно: „Да, Миреле Седай“, или „Не, Миреле Седай“, без ни най-малък намек за притеснение и без да престава да оглежда внимателно околността. Несъмнено беше видял точно кога онези войници си бяха отишли. Колкото и да сдържаше той търпението си — Егвийн беше сигурна, че за страх в случая не ставаше дума — самата тя не беше в настроение да слуша повече това.

— Хайде млъкни вече, Миреле! Никой нищо няма да направи на лорд Брин. — Тя разтърка слепоочията си и си помисли дали да не помоли някоя от Сестрите да я Изцери, като се върнат в стана. Нито Сюан, нито Миреле бяха особено добри в това. Не че Церенето щеше да й помогне особено, ако ставаше дума просто за безсъние и тревоги. Пък и не й се искаше да плъзнат приказки, че напрежението е станало твърде голямо и непосилно за нея. Освен това имаше и други начини да се справи с главоболието освен Церенето, макар и не тук.

Миреле присви устни, но само за миг — после тръсна глава и се извърна, а по бузите й изби руменина. Цялото внимание на Брин сякаш изведнъж бе погълнато от един червенокрил ястреб, кръжащ вляво от тях. Дори един храбър мъж като него можеше да съобрази кога трябва да прояви дискретност. Свил криле, ястребът внезапно се спусна към невидима плячка някъде зад пояса съсухрен кожолист. Егвийн се чувстваше точно по същия начин — спускаше се към цели, които не можеше да види, с надеждата, че е избрала най-подходящата, с надеждата, че там, накъдето се спуска, все трябва да има плячка.

— Така или иначе, лорд Брин, смятам, че ще е най-добре да не се срещате повече с Талманес — каза тя. — Със сигурност вече знаете за неговите намерения толкова, колкото ви е нужно. — Светлината дано да дадеше Талманес да не му е казал вече твърде много. Жалко, че не можеше да изпрати Сюан или Леане да го предупредят, но предвид чувствата на Сестрите, това щеше да е все едно да рискува да отиде да се види с Ранд.

Брин сдържано кимна и каза:

— Както заповядате, майко. — В тона му нямаше насмешка — такова нещо той не си позволяваше никога. Очевидно отдавна се беше научил да се сдържа в присъствието на Айез Седай. Сюан го изгледа намръщено. Тя сигурно знаеше на кого точно е верен той. Въпреки цялата си неприязън към него прекарваше твърде много време в компанията му, много повече, отколкото й се налагаше по задължение.

— Колко още има, лорд Брин? — попита Егвийн.

— Още съвсем малко, майко. — Странно защо, той леко извърна глава и погледна Миреле. — Вече не е далеко.

Все повече ферми осейваха околността — било прилепнали по склоновете на хълмовете или в низините — ниски къщи от сив камък и обори, неоградени пасища с малки стада изпосталели крави и унили черноопашати овци. Далеч не всички бяха опожарени. Пожарищата сякаш бяха подбирани да предупредят останалите какво ги чака, ако не се закълнат, че са на страната на Преродения Дракон.

Край една от фермите видя хора на лорд Брин, дошли за продоволствие с един фургон. Това, че бяха негови, личеше както от начина, по който той ги изгледа и кимна, така и от липсата на белия флаг. Хората на Бандата парадираха навсякъде — освен знамената, някои от тях напоследък бяха започнали да носят червени кърпи, завързани на дясната ръка над лакътя. Няколко крави и двайсетина овце мучаха и блееха под охраната на мъже на коне, други мъже мъкнеха чували от плевника до фургона покрай един фермер с цялото му домочадие — намусени хорица, облечени в груби тъмни дрехи. Едно от момиченцата, с дълбоко боне на главата като останалите, беше притиснало личице в полите на майка си и плачеше. Някои от момчетата бяха стиснали юмруци, сякаш се канеха да се бият. На селянина, разбира се, щеше да се плати, но дори той да не можеше да се лиши от това, което му взимаха, дори да се канеше да се бие срещу мъжете в ризници и шлемове, опожарените ферми наоколо щяха да го озаптят. Доста често войниците на Брин намираха обгорели трупове сред руините, трупове на мъже, жени и деца, които се бяха опитвали да се противопоставят на реквизициите. Понякога се оказваше, че вратите и прозорците са били залоствани отвън.

Егвийн се зачуди дали изобщо има начин фермерите и жителите на селата да се убедят, че има разлика между разбойниците и войската. Искаше й се, и то много, но не виждаше как, освен да остави собствените си войници да ходят гладни, докато накрая не дезертират. След като Сестрите не виждаха разлика между разбойниците и Бандата, то за селяните нямаше никаква надежда. След като фермата се смали зад тях, тя едва се възпротиви на подтика си да се обърне и да погледне назад. Един поглед нямаше да промени нищо.

Лорд Брин се оказа верен на думата си. На около три мили от стана — три или четири по права линия; два пъти повече през пресечения терен — те заобиколиха един хълм, осеян с храсти и дървета, и той дръпна юздите. Слънцето вече беше на половината си път до зенита. Под тях минаваше друг път, много по-тесен.

— Смятали са, че като пътуват нощем, ще се предпазят от разбойниците — каза той. — Не лоша идея, както се оказва, освен ако просто не са имали късмета на Тъмния. Дошли са от Кемлин.

По пътя се беше проточил търговски керван от големи фургони, с впрягове от по десет коня, спрян от патрулите на Брин. Много от войниците бяха слезли от конете си и следяха прехвърлянето на бурета и чували от фургоните на търговците на техните. Тук-там жени в груби рокли размахваха ръце и сочеха енергично ту към една стока, ту към друга, или протестираха, или се пазаряха, но спътниците им стояха встрани смълчани и навъсени. Малко встрани от пътя от широката корона на голям дъб бяха провиснали мрачни плодове — мъже, обесени по голите клони. Голи, ако не се смятаха враните, толкова много, че дървото изглеждаше покрито с черни листа. Дори от толкова далече гледката не беше от тези, които можеха да облекчат главоболието на Егвийн, нито стомаха й.

— Това ли искахте да видя?

Не виждаше някакви дрехи по полюшващите се тела, а когато разбойниците бесеха хора, те включваха и жени, и деца. Всеки можеше да е обесил тези хора. Войниците на Брин, Бандата — това, че Бандата бесеше всички от Заклетите в Дракона, които хванеше, изглежда, беше без значение за Сестрите — или дори някой местен благородник, ако мурандийските лордове се бяха хванали да действат заедно, досега всички разбойници щяха да виснат по дърветата, но това беше все едно да накараш котките да се сдружат с кучетата. Почакай! Той беше споменал за Кемлин!

— Това нещо да не би да е свързано с Ранд? Или с Аша’ман?

Този път той съвсем открито погледна Миреле. Тя изглеждаше потънала в скръб, отпусната на седлото, и сякаш нямаше нищо общо с опитната ездачка, каквато изглеждаше доскоро. Гарет Брин като че ли стигна до някакво решение и каза:

— Мислех, че трябва да го чуете първа, но може би не съм разбрал… — И отново хвърли поглед към Миреле.

— Я слушай, грубиян недодялан… — изръмжа Сюан, но Егвийн вдигна ръка да я спре и каза:

— Миреле може да чуе всичко, лорд Брин. На нея й се доверявам напълно. — Зелената сестра рязко извърна глава. Ако се съдеше по смаяния й поглед, сигурно си мислеше, че не е чула добре. Брин обаче кимна и каза:

— Разбирам, че нещата са се… променили. Да, майко. Търговците разнасят мълвата както кучетата бълхите, а тази пасмина долу е ожънала добра реколта. Не твърдя, че всичко това е вярно, разбира се, но… — Беше странно да го види човек толкова разколебан. — Майко, една от приказките, които са ги настигнали по пътя, е, че Ранд ал-Тор е отишъл в Бялата кула и е положил клетва за вярност на Елайда.

За миг Миреле и Сюан много си заприличаха — кръвта се отцеди от лицата им, сякаш си бяха представили пълния крах. Миреле дори се олюля на седлото си. За миг Егвийн можа само да ги изгледа зяпнала, а след това и трите избухнаха в смях. Дайшар затанцува под нея изненадан и това, че се наложи да го укроти, укроти и собствените й нерви.

— Лорд Брин — каза тя, като потупваше коня по врата — това не е така, повярвайте ми. Знам го със сигурност.

Сюан въздъхна облекчено, Миреле моментално я последва. Егвийн отново я досмеша, само като им видя физиономиите. Толкова невероятно облекчение бяха изпитали, че очите им се оцъклиха. Като малки деца, току-що убедени, че под креватчето им няма тролок. Голямото айезседайско спокойствие, как не!

— Радвам се да го чуя — каза равнодушно Брин. — Но дори да прогоня всички онези хора долу, мълвата все едно ще стигне до хората ми. Ще плъзне сред войската като горски пожар.

От това веселието й секна мигом. Това наистина можеше да означава погром.

— Утре ще изпратя Сестри да възвестят истината на войниците ви. Шест по-изтъкнати Айез Седай ще стигнат ли? Миреле, Шериам също. И Карлиня и Беонин, Аная и Морврин. — Тези Сестри можеха и да не желаят да се срещнат с Мъдрите, но нямаше и да могат да й откажат. Не можеха да откажат да помогнат да се сложи край на тези слухове сред войската. Най-малкото не би трябвало. Лекото трепване на Миреле бе последвано от примирителна извивка на устните й.

Брин замислено изгледа Егвийн и Миреле. Към Сюан дори не погледна. Дорестият му кон тропна с копито по скалата и ято гургулици със светлосини криле изпърха и полетя във въздуха от един храст на няколко разкрача встрани. Дайшар и пъстрият кон на Миреле трепнаха подплашено. Устата на Брин не помръдна. Той без съмнение беше чул за Порталите или „Праговете“, макар със сигурност да не знаеше какво точно представляват — Айез Седай пазеха тайните си и определено се надяваха поне донякъде да запазят тази от ушите на Елайда и сто на сто не знаеше нищичко за Тел-айеран-риод — тази жизненоважна тайна можеше да се опази много по-лесно, след като с нея не бяха свързани никакви видими прояви — но въпреки това не попита нищо. Навярно вече беше свикнал с Айез Седай и тайните им.

— Стига да го заявят направо — отвърна най-сетне той. — Започнат ли да усукват… — Погледът му не целеше да я сплаши, а само да й го набие в ума. Изглежда, остана доволен от това, което видя на лицето й. — Вие, изглежда, се справяте доста добре, майко. Бих ви пожелал да се справяте все така успешно. Определете ми час за този следобед и ще дойда. Би трябвало да беседваме редовно. Би трябвало да започнем вече сериозно да планираме как да ви поставим на Амирлинския трон, след като стигнем Тар Валон.

Тонът му беше много сдържан — най-вероятно все още не беше съвсем сигурен какво точно става или доколко може да се довери на Миреле — и едва след малко тя осъзна какво беше направил. И след като го разбра, дъхът й секна. Навярно просто беше твърде свикнала с начина, по който Айез Седай завоалираха думите си, но… Брин току-що й беше заявил, че войската е нейна. Тя беше сигурна в това. Не на Съвета, нито на Шериам — нейна.

— Благодаря ви, лорд Брин. — Това й се стори твърде малко, особено след предпазливото му кимване и прикованите му в нея очи, които сякаш потвърждаваха убедеността й. Изведнъж възникнаха хиляди нови въпроси. Повечето от които нямаше да може да зададе дори да бяха сами. „Внимавай, докато не се увериш, а след това — още повече.“ Стара поговорка, подходяща за всяко действие, свързано и най-малко с Айез Седай. А дори и най-добрите мъже бяха склонни да обсъждат нещата с приятелите си, навярно още повече когато тези неща уж трябваше да се пазят в тайна. — Сигурна съм, че има хиляди подробности, за които трябва да се погрижите тази сутрин — каза тя и дръпна юздите. — Така че се връщайте. Ние ще пояздим още малко.

Брин, разбира се, възрази. Прозвуча почти като Стражник, като взе да обяснява колко невъзможно било човек да се оглежда във всички посоки и колко лесно някоя стрела в гърба можела да убие една Айез Седай също тъй бързо, както всеки друг. Следващият мъж, който си позволеше да й каже подобно нещо, щеше да си плати за това, реши тя. Три Айез Седай със сигурност бяха равни по сила на триста мъже. В края на краищата, въпреки ръмженето и гримасите, не му остана друг избор, освен да се подчини. Брин си сложи шлема и подкара коня си надолу по неравния склон към кервана, вместо назад по пътя, по който бяха дошли, но от нейна гледна точка това беше дори още по-добре.

— Води, Сюан — каза Егвийн, след като той се отдалечи.

Сюан изгледа свирепо Брин в гърба, сякаш й беше вадил душата през цялото време, изсумтя, намести сламената си шапка и пое напред. Егвийн даде знак на Миреле да я последват.

Миреле очевидно очакваше Егвийн да повдигне въпроса за Сестрите, изпратени в Бялата кула, и явно търсеше в ума си извинения защо са пазили това в тайна дори от Съвета. И колкото повече Егвийн яздеше мълчаливо, толкова по-притеснена ставаше — дори прословутата айезседайско спокойствие можеше да се пропука. Много добър инструмент се оказваше това мълчанието.

Известно време единствените звуци около тях бяха тропотът на конските копита и случайният писък на някоя птица в храстите, но след като избраната от Сюан посока стана ясна, клоняща леко на запад от пътеката, по която бяха дошли от лагера, помръдванията на Миреле се учестиха, все едно че беше седнала на коприва. Може би в края на краищата в онези късчета и трохички, които Сюан беше събрала, наистина имаше нещо.

След като Сюан зави отново на запад, между две жалки хълмчета, Миреле дръпна юздите на коня си и каза:

— Има… има един водопад, ето натам — и посочи на изток. — Не беше много голям, дори преди сушата, но е доста красив дори и сега. — Сюан също спря, обърна се и я погледна с лека усмивка.

Какво толкова можеше да крие Миреле? Любопитството на Егвийн се изостри. Тя хвърли поглед към Зелената сестра и се втренчи в единствената капчица пот, избила на челото й точно под ръба на широката й сива шапка. Определено й се искаше да узнае какво може да разтърси една Айез Седай до такава степен, че да я накара да се изпоти.

— Мисля, че Сюан ще ни предложи дори още по-интересни гледки — каза Егвийн и Миреле като че ли се сви от притеснение. — Хайде.

— Вие знаете всичко, нали? — промълви Миреле колебливо. Вече не една капчица пот красеше лицето й. Потресена беше до дъно. — Всичко знаете. Как сте могли да… — Изведнъж тя трепна и погледна към гърба на Сюан. — Тя! Сюан е била вашата довереница от самото начало! — Каза го почти възмутено. — Как сме могли да бъдем толкова слепи? Но въпреки това не разбирам. Бяхме толкова предпазливи…

— Ако искаш да запазиш нещо скрито — подхвърли презрително Сюан през рамо, — не се опитвай да купуваш петак-пиперки толкова на юг.

Какво, да му се не види, бяха пък тези „петак-пиперки“? За какво си говореха те изобщо? Миреле потръпна. Твърде показателно за притеснението й беше и това, че тонът на Сюан не предизвика сопване, което да я постави на мястото й. Вместо това Миреле облиза устни притеснено.

— Майко, трябва да разберете защо го направих… защо го направихме. — Гласът й прозвуча отчаяно, все едно се беше изправила пред половината Отстъпници, и то по долна риза. — Не просто защото Моарейн… не само защото беше моя приятелка. Не обичам да ги оставям да умират. Мразя го! Сделката, която правим, е тежка за нас, но е още по-тежка за тях. Трябва да го разберете. Длъжна сте!

И тъкмо когато Егвийн си помисли, че тя най-после ще й разкрие всичко, Сюан отново спря и се обърна към тях. Егвийн беше готова да я зашлеви.

— Може би все пак ще е по-леко за теб, Миреле, ако ти поведеш по остатъка от пътя — каза тя хладно. Отвратено, по-точно. — Сътрудничеството може и да ти донесе опрощение. Малко.

— Да. — Миреле кимна и нервно стисна юздите. — Да, разбира се.

Изглеждаше готова да се разплаче. Сюан, която изостана назад, изглежда, изпита облекчение само за малко. Егвийн усети, че самата тя е готова да се пръсне от любопитство. Каква сделка? С кого? Да ги остави да умрат? И кои бяха тези „ние“? Шериам и останалите? Но Миреле щеше да я чуе, а да разкрива собственото си невежество едва ли изглеждаше уместно точно в този момент. „Ако невежата жена си държи устата затворена, ще я вземат за мъдра“, гласеше една поговорка. А имаше и друга. „Премълчиш ли една тайна, значи да премълчиш още десет.“ Нищо друго не оставаше, освен да сдържи любопитството си. Въпреки че щеше добре да си поприказва със Сюан. Тази жена уж не трябваше да пази тайни точно от нея. Стиснала зъби, Егвийн се постара да изглежда търпелива и незаинтересована. Мъдра.

Миреле ги поведе към плоското било на един нисък хълм, покрит с борове и кожолист. Два огромни дъба горе пречеха на всичко останало да израсте нависоко с широките си корони. Под дебелите сплетени клони бяха разпънати три високи шатри от закърпени платнища, имаше и една каруца и пет високи бойни коня, всеки грижливо завързан по-надалече от останалите. Нисао Дачен, в просто скроена рокля в бронзов цвят, чакаше под навеса пред една от шатрите, сякаш да срещне скъпи гости с „добре дошли“. Сейрин Хойган бе до нея, облечен в маслиненозелено палто, каквото носеха мнозина от Гайдините. Плешив и набит, с гъста черна брада, Стражникът на Нисао стърчеше по-висок от нея. На няколко крачки встрани от тях двама от тримата Гайдини на Миреле с тревога следяха приближаването им. Край Макин, тънък и светлокос, и Нюел Дроманд, тъмнокос и едър, с брада, оставяща горната му устна оголена. Не изглеждаха изненадани. Очевидно един от Стражниците беше пазил някъде напред и ги беше предупредил. Нищо наоколо обаче не обясняваше цялата тази потайност, нито защо Миреле бе толкова нервна. Пък и ако Нисао ги чакаше да ги посрещне с „добре дошли“, защо тогава изглеждаше така, сякаш предпочиташе в този момент да се изправи пред Елайда, и то заслонена?

Две жени, надничащи иззад ъгъла на една от шатрите, бързо се скриха, но не и преди Егвийн да ги разпознае. Никола и Арейна! В какво ли я беше въвлякла сега Сюан?

Сюан обаче не показа и следа от някаква нервност, а слезе от коня и каза спокойно:

— Хайде, изведи го, Миреле. Веднага. — Изглежда, бе решила да се възползва от момента и да си отмъсти за доскорошното пренебрежение. — Твърде късно е за криеница.

Без да каже нито дума, Миреле се смъкна от седлото и се шмугна в една шатрите. Нисао се ококори още повече. Изглеждаше замръзнала.

Никой освен Сюан не беше достатъчно близо, за да я чуе, така че Егвийн тихо, но настоятелно попита:

— Защо се намеси? Сигурна съм, че тъкмо се канеше да признае… каквото има да признава… а аз така и не разбрах. И какви са тези петак-пиперки?

— Много са популярни в Шиенар и в Малкиер — отвърна й Сюан също така тихо. — С форма на меден петак и много люти. А за това разбрах едва след като оставих Елдин тази заран. Трябваше да я оставя тя да води; подробностите не знам. Едва ли щеше да е по-добре да я оставя просто да ти го каже, нали? А и за Нисао не знаех. Смятах, че те почти не си говорят. — Тя хвърли бегъл поглед към Жълтата сестра и раздразнено поклати глава. Всеки пропуск да разбере нещо Сюан смяташе за личен провал и трудно можеше да си го прости. — Освен ако не съм била и глупава освен сляпа, какво тези двете… — Тя направи гримаса, сякаш беше напълнила устата си с нещо гнило, после дръпна Егвийн за ръкава. — Ето ги, идват. Сега сама ще видиш.

Първа от шатрата излезе Миреле, а след нея — някакъв мъж, само по бричове и ботуши. Наложи се да се приведе, за да излезе. Държеше гол меч — белези изпъстряха леко окосмените му гърди стърчеше и над Миреле, и над останалите Стражници. Дългата му тъмна коса, прибрана с плетена кожена превръзка на слепоочията, изглеждаше по-прошарена със сиво, отколкото когато Егвийн го бе видяла за последен път. Лан Мандрагоран. Отделни късчета от главоблъсканицата изведнъж си дойдоха на мястото, но като цяло тя си остана все така неразрешима. Той беше Стражникът на Моарейн, Айез Седай, която беше извела нея, Ранд и останалите сякаш преди цял век, но Моарейн бе загинала, убивайки Ланфеар, а веднага след това Лан беше изчезнал в Кайриен. Може би за Сюан всичко беше ясно, но за нея самата беше като в мъгла.

Миреле промърмори нещо на Лан и го докосна по рамото. Той се дръпна като изнервен кон, но коравото му лице така и не се извърна към Егвийн. Най-накрая обаче той кимна, обърна се и закрачи под клоните на дъбовете. После спря, вдигна меча с две ръце над главата си, изправи се на пръстите на единия си крак и замря неподвижно.

За миг Нисао го изгледа намръщено, сякаш и тя виждаше във всичко това някаква нерешима главоблъсканица. После погледът й срещна този на Миреле и очите и на двете се плъзнаха към Егвийн. Но вместо да дойдат при нея, те пристъпиха една към друга и си зашепнаха припряно. После Нисао заклати глава невярващо.

— Ти ме напъха в това — простена тя високо. — А аз те послушах като сляпа глупачка.

— Това май ще е… интересно — каза Сюан, след като двете най-сетне се обърнаха към нея и Егвийн. Произнесе последната дума така, че прозвуча доста неприятно.

— Ще благоволите ли да влезете, майко? — каза Миреле и посочи най-близката шатра. Само лекият трепет в гласа й развали външното й спокойствие. Потта се беше махнала. Изтрила я беше, разбира се, но не се беше изпотила пак.

— Благодаря, не, дъще.

— Малко пунш? — попита Нисао с усмивка, но и тя изглеждаше притеснена. — Сюан, бягай кажи на Никола да донесе пунша. — Сюан не помръдна и Нисао примигна изненадано и присви устни. Усмивката й обаче се върна моментално и тя леко повиши глас. — Никола? Донеси пунша, чедо. Боя се обаче, че е направен със сушени боровинки — сподели тя с Егвийн. — Но освежава особено.

— Не искам пунш — отвърна кратко Егвийн. Никола излезе иззад шатрата, но не показа особена готовност да се подчини, а зяпна четирите Айез Седай. Нисао я изгледа с неприязън, но не каза нищо. Още едно късче от главоблъсканицата изщрака на мястото си и Егвийн задиша малко по-леко. — Това, което искам, дъще, и за което настоявам, е обяснение.

Колкото и убедително да изглеждаше невъзмутимото лице на Миреле, лустрото се оказа тънко и тя умолително протегна ръка.

— Майко, Моарейн не ме избра само защото бяхме приятелки. Двама от моите Стражници преди принадлежаха на Сестри, които загинаха. Ейвар и Нюел. Никоя друга Сестра не е спасявала повече от един от столетия.

— Аз се замесих само заради ума му — каза припряно Нисао. — Проявявам известен интерес към болестите на ума, а това може да се нарече точно такъв случай. Миреле буквално ме въвлече.

Миреле я изгледа с неприязън, а Жълтата й отвърна с лихва.

— Майко, когато Айез Седай на един Стражник умре, той все едно поглъща нейната смърт и тя след това го изяжда отвътре. Той…

— Знам това, Миреле — прекъсна я рязко Егвийн. Сюан и Леане й бяха разказали доста, въпреки че нито една от двете не знаеше, че ги беше разпитвала, защото искаше да разбере какво очаква Гавин. Тежка сделка го беше нарекла Миреле и навярно наистина беше така. Когато загинеше Стражникът на една Сестра, тя потъваше в скръб; можеше да я сдържа донякъде, да я контролира, но рано или късно скръбта си прояждаше път в душата й и избликваше навън. Колкото и да се справяше с това Сюан пред други хора, тя все още плачеше нощем за своя Алрик, убит в деня, в който я свалиха от трона. И все пак можеха ли да се сравнят дори месеци на сълзи със самата смърт? Разказите им изобилстваха със случаи на Стражници, загинали, за да отмъстят за своите Айез Седай, и всъщност в повечето случаи ставаше точно това. Мъж, който желае да умре, мъж, търсещ съзнателно нещо, което да го убие, поемаше рискове, каквито дори един Стражник не би могъл да преживее. А навярно най-ужасното във всичко това беше, че те го знаеха. Знаеха каква ще е съдбата им, ако тяхната Айез Седай загине, знаеха какво ги влече към смъртта, след като тя умреше, и знаеха също така, че с нищо не могат да го променят. Не можеше и да си представи що за кураж е нужен, за да приеме човек такава сделка, след като знае всичко това.

Лан стоеше все така неподвижно и сякаш не дишаше. Явно забравила за пунша, Никола беше приклекнала и го гледаше. Арейна клекна до нея, преметна плитката си през рамо и също се втренчи в Стражника. Алчно. Стражниците стояха встрани и се преструваха, че и те го гледат, но всъщност следяха изкъсо своите Айез Седай.

Полъхна зноен вятър, размърда сухите листа, покрили земята, и изведнъж Лан се раздвижи със смайваща внезапност и развъртя меча. Все по-бързо и по-бързо, мълниеносно от една стойка в друга, но все така прецизно и отмерено, като стрелка на часовник. Тя зачака да се спре или поне да забави, но той продължаваше. Все по-бързо и по-бързо. Арейна зяпна и очите й се разшириха от възхита. Никола не й отстъпваше. Двете се бяха втренчили в него като деца, загледани в сладкиша, оставен да изстине на кухненската маса. Вече дори и другите Стражници започнаха да разкъсват вниманието си между своите Айез Седай и него, но за разлика от жените, те все едно че наблюдаваха лъв, който всеки момент може да нападне.

— Виждам, че работите здраво с него — каза Егвийн. Това беше едно от средствата за спасяването на Стражник. Малко Сестри бяха готови да го опитат предвид високия брой на провалите и високата цена за тях самите. Другото средство беше да бъде предпазен от рискове. И да бъде обвързан отново — това беше първата стъпка. Несъмнено Миреле се беше погрижила за тази първа, малка подробност. Бедната Нинив. Ако научеше, като нищо щеше да я удуши. Но пък, от друга страна, тя сигурно щеше да подкрепи всичко, което можеше да опази Лан жив. Е, може би не чак всичко. Колкото до самия Лан… как се беше оставил да го обвържат за друга жена, след като знаеше, че Нинив чезне по него? Но пък може би не бе имал избор…

Смяташе, че е съхранила безстрастието в гласа си, но изглежда, част от това, което почувства, се беше прокраднало в него, защото Миреле отново почна да се обяснява.

— Майко, прехвърлянето на връзката не е чак толкова лошо нещо. Какво пък, всъщност то не е нещо повече от това една жена да реши коя трябва да вземе мъжа й, ако тя самата умре, за да се погрижи той да попадне в добри ръце.

Егвийн я изгледа така твърдо, че тя отстъпи и замалко не се спъна в полите си. Но Егвийн беше просто слисана. Всеки път, когато чуеше за най-странния възможен обичай по света, изникваше някой друг, още по-невероятен.

— Не всички сме ебударки — рече сухо Сюан, — а и един Стражник все пак не е съпруг. Поне за повечето от нас. — Миреле вдигна глава предизвикателно. Някои Сестри наистина се омъжваха за Стражника си, макар тези случаи да бяха много редки — малко Сестри изобщо се омъжваха. Този въпрос се смяташе за деликатен и никоя не разпитваше много, но според клюката Миреле се беше омъжила и за тримата си Стражници, което със сигурност нарушаваше обичаите и законите дори в Ебу Дар. — Не било толкова лошо казваш, Миреле? Не било лошо? — Навъсената физиономия на Сюан напълно съответстваше на тона й.

— Законът не го забранява — възрази Нисао. Каза го на Егвийн, не на Сюан. — Никой закон не забранява прехвърлянето на връзка. — А Сюан беше удостоена с толкова намръщен поглед, че би трябвало да побегне или поне да си затвори устата. Но не направи нито едното, нито другото.

— Но не това е същественото, нали? — настоя тя. — Дори и да не е правено от… колко?… от четиристотин години или повече?… въпреки че обичаите наистина са се променили, щяхте да се отървете с няколко осъдителни погледа и по-сурово гълчене, ако единственото, което бяхте направили с Моарейн, беше да си прехвърлите връзката една на друга. Но той не е бил питан, нали? Не е имал избор. Все едно че сте го обвързали въпреки волята му. Всъщност вие точно това сте направили, кръв и пепел!

Най-сетне главоблъсканицата в главата на Егвийн се сглоби докрай. Знаеше, че би трябвало да изпита същото отвращение като Сюан. Айез Седай смятаха обвързването на един мъж против волята му за равнозначно на изнасилване. Той бе имал точно толкова шанс да се съпротивлява, колкото селско девойче, сгащено в ъгъла от някой здравеняк. Или от трима здравеняци. Сестрите обаче не винаги са били бяха били1 съвестни — преди хиляда години такова деяние едва ли щеше да бъде осъдено, — а дори и днес можеше да се оспорва дали всъщност мъжът не е знаел на какво се съгласява. Двуличието беше едно от изкуствата, които Айез Седай владееха добре, също както заговорите или пазенето на тайни. Работата беше в това, че тя знаеше за неговата съпротива да признае любовта си към Нинив и да се отзове на чувствата й. Някакви глупости за това как бил обречен да го убият рано или късно и че не искал да я остави вдовица — мъжете винаги дърдореха глупости, когато си въобразяха, че са разумни и практични. Дали Нинив щеше да го остави да си замине необвързан, стига да имаше такъв шанс, каквото и да твърдеше той? Дали тя самата щеше да остави Гавин? Да, той й беше казал, че ще приеме, но ако се откажеше?

Нисао изгледа сърдито Сюан, сякаш вината беше нейна, но това беше нищо в сравнение с навъсения поглед, който отправи към Миреле.

— Изобщо не трябваше да те слушам! — изръмжа тя. — Трябва да съм се побъркала!

Странно как, но Миреле все пак успя да запази невъзмутимостта си и каза:

— Не го направих заради себе си, майко. Трябва да ми повярвате. Направих го само за да го спася. Веднага щом го спасим, ще го предам на Нинив, както пожела Моарейн, веднага щом тя…

Егвийн махна с ръка и Миреле млъкна, сякаш я бяха плеснали през устата.

— Искаш да кажеш, да прехвърлиш връзката на Нинив?

Миреле кимна колебливо, а Нисао — по-енергично. Сюан промърмори нещо за повторената грешка, което я правело триж по-тежка. А Лан все така продължаваше да върти меча си. Два щуреца изхвърчаха от листата зад него и той мълниеносно се извъртя и ги посече във въздуха.

— Усилията ви поне успешни ли са? Той по-добре ли е? Всъщност от колко време е при вас?

— Днес е двадесетият ден — отвърна Миреле. — Майко, възможно е да са нужни месеци и няма никаква гаранция.

— Изглежда, е време да се опита нещо различно — каза Егвийн повече на себе си, отколкото на някоя от тях. Каза го по-скоро да се убеди сама. В това състояние Лан едва ли можеше да се нарече подарък, но обвързан или не, той все пак принадлежеше на Нинив много повече, отколкото някога можеше да принадлежи на Миреле.

Но когато пристъпи към него, съмненията й рухнаха. Той се завъртя светкавично, замахна и мечът му спря само на косъм от главата й. Някой ахна. Добре, че не беше тя.

Блестящите му сини очи я изгледаха изпод свитите вежди, върху лице, цялото от плоски скули и ръбове, сякаш беше изсечено от камък. Лан бавно сниши меча.

— Значи ти си Амирлин сега. Миреле ми каза, че са издигнали такава, но не и коя. Изглежда, двамата с теб имаме твърде общи неща. — Усмивката му беше също толкова студена, колкото гласът му, също така хладна както очите му.

Дощя й се много да прегърне сайдар. До този момент все още не си беше дала сметка колко опасен е той.

— Нинив вече също е Айез Седай, Лан. И има нужда от един добър Стражник. — Някоя от жените зад нея пак ахна, но тя задържа погледа си върху него.

— Надявам се да си намери някой герой от легендите. — Той се изсмя късо. — Ще й трябва истински герой, за да се справи с нрава й.

Смехът му я убеди, колкото и да беше леден и твърд.

— Нинив е в Ебу Дар, Лан. Знаеш колко опасен е този град. Сега тя търси нещо, от което всички имаме отчаяна нужда. Ако Черната Аджа научи за това, ще я убият, за да го вземат. Ако Отстъпниците разберат… — Досега беше смятала, че лицето му е безизразно и пусто, но болката в очите му при споменаването на опасността, дебнеща Нинив, я увери в правотата на плана й. Нинив, а не Миреле имаше правото над него. — Изпращам те при нея, за да действаш като неин Стражник.

— Майко… — промълви притеснено Миреле зад нея.

Егвийн й махна да замълчи.

— Сигурността на Нинив ще бъде в твои ръце, Лан.

Той не се поколеба. И дори не погледна към Миреле.

— Ще ми трябва поне един месец, докато стигна до Ебу Дар. Арейна, оседлай Мандарб! — И преди да се обърне и да се отдалечи, за миг се спря и вдигна ръка, сякаш да докосне шарфа й. — Извинявам се, че изобщо ви помогнах да напуснете Две реки. На теб, както и на Нинив.

После влезе в шатрата, от която се беше появил преди малко, а Миреле, Нисао и Сюан се скупчиха около нея.

— Майко, вие не си давате сметка какво предлагате! — каза задъхано Миреле. — Все едно да дадете на малко дете запален фенер, та да си поиграе в плевника! Аз започнах да подготвям Нинив веднага след като усетих, че тази връзка ми е прехвърлена. Смятах, че ще ми стигне време. Но тя бе издигната до шала мигновено. Тя не е готова да се справи с него, майко. Не и с него, не и като е такъв, какъвто е сега.

Егвийн съхрани търпението си с голямо усилие. Те все още не разбираха.

— Миреле, дори Нинив да не можеше да прелее и косъмче… — Всъщност тя наистина не можеше, освен когато не се ядосаше — та дори и да не можеше, това нямаше да има никакво значение, и ти го знаеш. Въпросът не е в това дали тя може да се оправи с него. Едно нещо има, което ти не си могла да направиш. Да му възложиш толкова важна задача, че той да остане жив, за да я изпълни. — Това беше последният елемент. Смяташе се, че той действа по-добре от всички останали. — За него сигурността на Нинив е точно толкова важна. Той я обича, Миреле, и тя също го обича.

— Това обяснява… — промълви тихо Миреле, но Нисао неочаквано избухна:

— О, това не е възможно! Не и той. Тя може и да го обича или да си мисли, че го обича, но жените преследват Лан още от голобрадо момченце. И са го хващали, коя за ден, коя за месец. Той беше много красиво момче, колкото и трудно да е да си го представи човек сега. Въпреки това той самият като че ли не изпитва влечение… — Тя изгледа накриво Миреле, която леко се намръщи и на бузите й разцъфнаха алени петна. — Не, майко. Всяка жена, която си въобрази, че е вързала Лан Мандрагоран за престилката си, ще разбере, че е вързала само въздух.

Егвийн въздъхна. Някои Сестри вярваха, че има още едно средство да бъде спасен един Стражник, чиято връзка се е прекършила от смъртта: да го тикнат в прегръдките — по-точно в леглото — на някоя жена. Вярваха, че така никой мъж не би могъл да продължи да мисли за смърт. Миреле, изглежда, се беше погрижила и за това. Но поне не се беше омъжила за него, след като смяташе да го прехвърли. За това по-добре Нинив изобщо да не научава.

— И така да е — отвърна тя разсеяно на Нисао. Арейна междувременно оседлаваше Мандарб енергично и вещо. Жребецът стоеше съвсем кротко — явно тя не за пръв път се приближаваше до него. Никола стоеше до дебелия ствол на по-далечния дъб и изглеждаше готова да побегне. — Не знам какво е изстискала от вас Арейна — тихо каза Егвийн, — но допълнителните уроци на Никола да престанат веднага.

Миреле и Нисао подскочиха, а Сюан се ококори.

— Вие наистина знаете всичко — прошепна Миреле. — Арейна иска само да се върти около Лан. Според мен е убедена, че той може да я научи на някои неща, които ще може да използва като Ловкиня. А може би си въобразява, че той ще тръгне на Лова с нея.

— На Никола пък й се ще да стане втора Карайган — измърмори язвително Нисао. — Или втора Моарейн. Струва ми се, че се надяваше да принуди Миреле да й предаде връзката на Лан. Е, поне ще си получат каквото заслужават, след като всичко вече се разкри. Каквото и да ме сполети, за мен ще е истинска радост да ги видя как пищят оттук до края на годината.

Сюан най-сетне схвана какво е ставало тук и почервеня и от гняв, и от удивление. Това, че някой друг беше разгадал нещата преди нея, изглежда, я притесни не по-малко от нахалството, което бяха проявили Никола и Арейна, дръзвайки да изнудват Айез Седай. А може би не. Никола и Арейна не бяха Айез Седай в края на краищата. Това обаче драстично променяше представите й за позволеното. Но пък щеше да притесни и всяка друга Сестра.

При толкова вперени в нея очи, сред които нито един дружелюбен поглед, Никола заотстъпва към дъба и когато се опря в дънера му, като че ли искаше да продължи и навътре. Вниманието на Арейна все още беше погълнато от коня на Лан и тя, изглежда, още не беше разбрала какво се стоварва на главата й.

— Ще бъде справедливо — съгласи се Егвийн. — Но не и преди вие двете да си получите присъдата.

Никоя от тях не погледна повече към Никола. Очите на Миреле станаха толкова големи, че скриха лицето й, а тези на Нисао се разшириха още повече. Сюан пък сякаш навлече на лицето си мрачно доволство като втора кожа — тя като че ли смяташе, че двете не заслужават никаква милост. Не че Егвийн се канеше да прояви такава.

— Ще продължим този разговор като се върна — каза тя, защото Лан излезе — със зелено незакопчано палто, под което се показваше проста риза, издути дисаги на рамо и меч на колана. И с менящия цветовете си плащ, разбира се.

Егвийн остави Сестрите да врат в собствения си сос и тръгна да го посрещне. Сюан и сама щеше да ги държи да къкрят на тих огън, ако понечеха да изстинат.

— Мога да те отведа в Ебу Дар за по-бързо от месец — каза тя. Той само кимна нетърпеливо и подвикна на Арейна да му доведе Мандар. Беше се напрегнал и приличаше на лавина, готова всеки миг да се срути.

Тя бързо запреде Портал на мястото, където допреди малко той се беше упражнявал с меча — квадратна рамка цели осем стъпки висока и толкова широка — и пристъпи през него на нещо, подобно на ладия, носеща се сред безкраен мрак. „Приплъзването“ изискваше платформа и макар тя да можеше да бъде всичко, което си представиш, всяка Сестра, изглежда, си правеше такава, каквато предпочита. За нея тя представляваше точно тази дървена ладия с високи странични перила. Ако случайно паднеше, щеше да си направи друга ладия под себе си, макар да беше под въпрос къде точно щеше да излезе тогава, но за всеки, който не можеше да прелива, това падане щеше да е също толкова безкрайно, колкото чернилката, простираща се във всички посоки. Само при отсамния край на ладията имаше някаква светлина и рамката на Портала отваряше гледка към падината. Светлината изобщо не проникваше в тъмното, но въпреки това тук сякаш имаше някаква друга светлина. Поне можеше да вижда достатъчно ясно, също както в Тел-айеран-риод. Не за първи път се зачуди дали това тук всъщност не е някаква част от Света на сънищата.

Лан я последва, без да се налага да го подканя, повел коня си. Изгледа сияещата рамка, докато преминаваше през нея, огледа и мрака и единственият въпрос, който зададе, беше:

— За колко време ще ни откара това в Ебу Дар?

— Няма да ни закара там — каза тя и преля, за да затвори Портала. — В смисъл не направо в града. — Нищо около тях не помръдна видимо; нямаше нито вятър, нито лек полъх дори. Нищо, което да усетиш. И въпреки това се движеха. При това бързо, по-бързо, отколкото тя дори можеше да си представи. — Мога да те преведа на пет или може би шест дни северно от Ебу Дар. — Видяла беше изпредения Портал, когато Нинив и Елейн тръгнаха на юг, и беше запомнила достатъчно, за да се „приплъзне“ до същото място.

Той кимна и впери очи напред, сякаш можеше да види крайната й цел. Напомни й на стрела, изпъната на лъка.

— Лан, Нинив е отседнала в Тарасинския палат, като гостенка на кралица Тилин. Възможно е да отрече, че я грози опасност. — Което със сигурност щеше да направи, при това с възмущение, доколкото Егвийн я познаваше, и при това — с основание. — Постарай се да не го изтъкваш — знаеш колко е опърничава, — но изобщо не я слушай. Ако се наложи, просто я защити, без тя да го разбере. — Той не отвърна нищо, дори не я погледна. На негово място тя щеше да има сто въпроса за задаване. — Лан, когато я намериш, ще трябва да й кажеш, че Миреле ще предаде връзката ти на нея веднага щом тримата можете да се съберете заедно. — Смятала беше тя самата да предаде тази информация, но й се стори, че ще е по-добре да не предупреждава Нинив за идването му. Тя беше толкова влюбена в него, колкото… колкото… „Колкото аз в Гавин“ — помисли си тя тъжно. Ако Нинив разбереше, че той е тръгнал на път, в главата й нямаше да остане място за нищо друго. И нямаше да може да направи нищо, освен да прехвърли търсенето само на Елейн. Не че щеше да се свие на кълбо и да бленува по цял ден, но всякакво нейно търсене щеше да е със замъглени очи. — Слушаш ли ме, Лан?

— Тарасинския палат — промълви той с равен глас. — Гостенка на кралица Тилин. Може да отрече, че е в опасност. Опърничава. Сякаш не го знам. — Едва сега я погледна и тя почти съжали, че го направи. Беше изпълнена със сайдар, изпълнена беше с топлината и с радостта, и със Силата, със самия живот, но нещо първично и непоколебимо бушуваше в тези инак така студени очи — като самото отрицание на живота. Погледът му беше ужасяващ. Нямаше по-подходяща дума от тази. — Ще й кажа всичко, което трябва да знае. Виждаш ли? Слушам.

Тя се насили да срещне погледа му, без да трепне, но той отново се извърна. Имаше някакъв белег на шията; синина някаква. Възможно бе… просто беше възможно… да е ухапване. Може би трябваше да го предупреди, да му каже, че не бива да бъде… твърде подробен… в обясненията си за отношенията си с Миреле. Тази мисъл я накара да се изчерви. Помъчи се да не гледа синината, но след като я бе забелязала, вече не можеше да види нищо друго. Все едно, той едва ли щеше да е толкова глупав. От мъж не можеш да очакваш благоразумие, но дори мъжете не бяха чак толкова лекомислени.

Продължиха да се носят мълчаливо сред непрогледния мрак, да се движат, без да се движат. Тя нямаше никакви опасения, че тук могат да се появят Отстъпници. Приплъзването си имаше своите особености, някои от които осигуряваха безопасност и дискретност. Ако две Сестри запредяха Портали на едно и също място само на няколко мига интервал, стремейки се да се приплъзнат до едно и също място, те нямаше да се видят, освен ако мястото не беше абсолютно едно и също, ако сплитовете им не бяха абсолютно еднакви, а точността нито на едното, нито на другото не можеше да бъде чак толкова съвършена, колкото изглеждаше на пръв поглед.

След известно време — трудно беше да се прецени колко точно, но според нея беше по-малко от половин час — ладията спря. Усещането изобщо не се промени, нито сплитовете, които тя държеше. Просто в един миг се носеха със скоростта на мълния през черната пустош, а в следващия застанаха неподвижно. Тя отвори Портал точно пред носа на ладията — не беше сигурна къде щеше да ги изведе, ако го отвореше откъм кърмата, а и не държеше особено да го разбере, откровено казано — Могедиен намираше самата идея за това за ужасяваща — и даде знак на Лан да слезе. Ладията съществуваше само доколкото тя беше на нея, още едно нещо, което напомняше за Тел-айеран-риод.

Той поведе Мандарб напред и когато тя го последва, вече се беше метнал на седлото. Егвийн остави Портала отворен за връщането си. Във всички посоки се простираха ниски заоблени хълмове, покрити със залиняла трева. Едно дърво не се виждаше, само тук-там съсухрени шубраци. Копитата на жребеца замятаха облачета прах. Утринното слънце в това безоблачно небе печеше дори още по-горещо, отколкото в Муранди. Дългокрили лешояди кръжаха над нещо на юг и на още едно място на запад.

— Лан… — почна тя. Искаше да се увери, че е разбрал какво да каже на Нинив, но той я изпревари.

— Пет-шест дни, казваш. — Гледаше на юг. — Ще го взема по-бързо. Ще я опазя, обещавам ти. — Мандарб затанцува, нетърпелив като ездача си, но Лан го удържа лесно. — Дълъг път измина ти от Емондово поле дотук. — И й се усмихна. Колкото и топла да беше тази усмивка, очите му я изстудиха. — Сега дръж здраво Миреле и Нисао. И не им позволявай да спорят повече с теб. На вашите заповеди, майко. Стражата не е свършила. — След лек поклон той подкара Мандарб ходом, за да не я напраши, и щом се отдалечи, се впусна в галоп.

— Поне няма съвсем да я загазят — каза тя на глас, докато гледаше след него. Лан изкачи някакъв хълм и се скри от другата му страна. Ако в Ебу Дар беше възникнала някаква сериозна опасност, Елейн или Нинив все щяха да кажат нещо. Не се срещаха често — тя просто имаше твърде много неща да свърши, но си бяха изработили начин да си оставят съобщения в Салидар на Тел-айеран-риод всеки път, когато се наложеше.

Вятърът насмете пелени от прах и тя се закашля, покри устата и носа си с крайчеца на пъстрия амирлински шарф и бързо влезе през Портала. Пътуването назад мина мълчаливо и отегчително — беше сама с тревогите дали е постъпила правилно, отпращайки Лан, и доколко е редно да държи Нинив на тъмно за пристигането му. „Сторено е“ — повтори си тя на няколко пъти, но това не и помогна.

Когато отново излезе под дъбовете, третият Стражник на Миреле, Ейвар Хачами, се беше присъединил към останалите — мъж с ястребов нос и с дебели прошарени мустаци. И четиримата Гайдини се бяха заловили здраво за работа — шатрите вече бяха прибрани и почти сгънати. Никола и Арейна подтичваха насам-натам, мъкнеха лагерните вещи и ги товареха в каруцата — от одеялата до съдовете за готвене и железния казан за пране. Всъщност направо си тичаха, без да спират, но поне половината от вниманието им беше насочено към Сюан и другите две Сестри, които стояха край дърветата. Колкото до това, Стражниците отделяха на своите Айез Седай доста повече от половината си внимание и буквално бяха настръхнали. Кой кого караше да къкри, изглежда, беше под въпрос.

— Не ми говори с този тон, Сюан — тъкмо казваше Миреле. Не чак толкова силно, та да я чуят Никола и Арейна, но достатъчно хладно, за да охлади дори жегата. И се беше изпънала като струна, толкова властно, че чак щеше да се пръсне от властност. — Чу ли ме? Да не си посмяла!

— Да не би да си загубила всякакво благоприличие, Сюан? — Зноят в гласа на Нисао не отстъпваше на хладината в гласа на Миреле. — Ако съвсем си забравила простичките правила за поведение, може отново да те научим!

Сюан ги гледаше хем стреснато, хем сърдито.

— Майко… — почти изохка тя. — Тъкмо обяснявах възможните наказания. — Тя вдиша дълбоко и продължи по-уверено: — Съветът, разбира се, ще трябва да ги измисли в движение, поради липса на прецедент, но като нищо ще започнат с това, че ще ги накарат да прехвърлят собствените си Стражници на други, след като това толкова им харесва.

Миреле стисна очи, а Нисао се извърна да погледне към Стражниците. Лицето й изобщо не се промени, макар да се поизчерви малко, но Сарин се олюля и направи три бързи крачки към нея преди тя да вдигне ръка да го спре. Един Стражник можеше да чувства присъствието на своята Айез Седай, нейния страх и гняв, точно както Егвийн можеше да усеща чувствата на Могедиен, докато носеше ай-дама. Нищо чудно, че и четиримата Гайдини се бяха наежили и изглеждаха готови да скочат — те можеше и да не знаят какво е довело техните Айез Седай до ръба на отчаянието, но разбираха, че са на този ръб.

А точно там искаше да ги види Егвийн. Не че особено й харесваше. Цялото това маневриране беше като някаква игра, но чак толкова… „Длъжна съм да направя каквото трябва“ помисли си тя, без да е сигурна дали това е усилие да се стегне, или опит да си намери извинение за това, което се канеше да направи.

— Сюан, моля те, изпрати Никола и Арейна в лагера. — Това, което нямаше да видят, нямаше да могат и да разкажат. — Не можем да ги оставим да плещят, така че се погрижи да разберат какво може да ги сполети. Кажи им, че получават още една, последна възможност, защото Амирлин е милостива, но повече няма да получат.

— Мисля, че с това поне мога да се справя — отвърна Сюан, надигна полите си и енергично закрачи към двете жени. Никой не можеше да крачи така, както Сюан, но все пак, изглежда, в момента повече й се искаше да се махне от Миреле и Нисао, отколкото да се кара.

— Майко — почна Нисао, подбирайки думите си — преди да напуснете, вие споменахте нещо… намекнахте, че може да се намери начин… за нас… да избегнем… някакъв начин, при който няма да ни се наложи да… — Тя отново хвърли поглед към Сарин. Миреле можеше да мине за айезседайската невъзмутима тържественост, само дето бе сплела пръсти толкова силно, че кокалчетата им почти пробиваха тънката кожа на ръкавиците й. Егвийн им даде знак да изчакат.

Никола и Арейна видяха вървящата към тях Сюан и се вдървиха. Което не беше чудно — Сюан крачеше така, сякаш смяташе да мине през тях. Арейна завъртя глава, търсейки някакъв изход, но преди да се сети да побегне, Сюан вдигна ръце и хвана и двете за ушите. Каза им нещо — твърде тихо, за да се чуе — и Арейна изведнъж спря да се дърпа. Вярно, ръцете й хванаха китката на Сюан, но като че ли по-скоро за да не падне, отколкото да отблъсне ръката й. А на лицето на Никола се изписа такъв ужас, че Егвийн се зачуди дали Сюан не е отишла твърде далече. Въпреки че, предвид обстоятелствата, може би не беше.

Каквото и да им беше казала Сюан, след като им остави ушите на мира, двете моментално се обърнаха към Егвийн и заприклякаха най-усърдно. Поклонът на Никола беше толкова нисък, че само дето не зарови лицето си в земята, а Арейна за малко да се претърколи презглава. Сюан плесна рязко с ръце и двете жени се изправиха, бързо развързаха двата рунтави коня от коневръза, яхнаха ги без седла и препуснаха в галоп толкова бързо, че сякаш им бяха изникнали криле.

— И насън няма да проговорят — каза кисело Сюан, след като се върна. — С новачки и тарикатки поне все още мога да се оправям. — Очите й останаха заковани в Егвийн, без изобщо да обръща внимание на другите две Сестри.

Егвийн потисна въздишката си и се обърна към Миреле и Нисао. Трябваше да направи нещо със Сюан, но едно по едно. Зелената и Кафявата сестра я гледаха притеснено.

— Много е просто — каза им тя много твърдо. — Без моята закрила вие най-вероятно ще загубите Стражниците си, и преди Съветът да приключи с вас почти сигурно ще съжалите, че живи не са ви одрали. Собствените ви Аджи сигурно също така ще ви кажат някоя и друга думичка, която никак няма да ви е приятна. Сигурно ще минат години преди да можете отново да вдигнете глави, години преди всяка Айез Седай да престане да ви гледа с подозрение и презрение. Но защо трябва аз да ви предпазвам от правосъдието? Да не говорим, че утре можете да направите същото, ако не и по-лошо. — Мъдрите имаха пръст във всичко това, макар и да не беше точно джи-е-тох. — Ако трябва да поема такава отговорност, то и вие трябва да поемете известни задължения. Трябва да мога да разчитам изцяло на вас, а виждам само един възможен начин. — Мъдрите, а освен това Фаолайн и Теодрин. — Трябва да се закълнете във вярност.

До този момент те се бяха намръщили, чудейки се накъде клони, но каквото и да си мислеха, не беше това, до което тя стигна. Чудна картинка бяха физиономиите им: челюстта на Нисао увисна, а Миреле доби такова изражение, сякаш я бяха ударили с чук между очите. Дори Сюан зяпна невярващо.

— Невъз-з-можно — заекна Миреле. — Никоя Сестра никога… Никоя Амирлин не е изисквала… Не можете да си мислите, че…

— О, я млъкни, Миреле — сопна се Нисао. — Всичко това е по твоя вина! Изобщо не трябваше да те слушам! Е, добре. Стореното — сторено. И станалото — станало. — Тя се поклони и измърмори: — Опасна млада жена сте вие, майко. Много опасна жена. Току-виж сте прекършили Кулата повече, отколкото е вече, преди да свършите. Ако бях сигурна в това, ако имах само куража да изпълня дълга си и да понеса това, което ме чака… — Все пак тя коленичи и притисна устни до пръстена на Великата змия на пръста на Егвийн. — В името на Светлината и на своята надежда за прерождение и за спасение… — Не беше същият словоред като на Фаолайн и Теодрин, но до трошица толкова силен. И повече. По силата на Трите клетви никоя Айез Седай не можеше да изрече клетва, която да не приема сериозно. Освен Черната Аджа, естествено — те явно бяха изнамерили някакъв начин да ги заобикалят и да лъжат. Но доколко някоя от тези две жени беше Черна, бе проблем, който трябваше да се остави за друг път. Сюан, с изцъклените си очи и беззвучно мърдащата уста, приличаше на риба, мятаща се на сухо.

Миреле понечи отново да възрази, но Егвийн само изпъна под носа й дясната си ръка и тя също коленичи. Изрече клетвата с горчивина и после вдигна очи.

— Вие направихте нещо, което никога досега не е правено, майко. Това винаги е опасно.

— Няма да е за последен път — отвърна Егвийн. — Всъщност… Първата ми заповед към вас е да не казвате на никого, че Сюан е нещо друго освен това, за което всички я мислят. А втората е да се подчинявате на всяко нейно нареждане все едно, че е излязло от моите уста.

Главите им се извърнаха към Сюан.

— Както заповядате, майко — измърмориха и двете едновременно. Тази, която изглеждаше готова да припадне, беше Сюан.

— Миреле беше права — измърмори Сюан, след като слязоха с конете от хълма. — Клетва за вярност. Никоя не е правила това досега. Никоя. За такова нещо и намек няма в древните хроники, дори и в най-тайните. И при това точно те да се подчиняват точно на мен. Ти не просто променяш едно-друго, ти се хващаш да престроиш лодката, докато плаваш по време на буря! Всичко се променя. А и Никола! По мое време една новачка щеше да се подмокри дори само при мисълта да изнуди Сестра!

— Не им е за първи път — каза Егвийн, за да й намекне някои неща с възможно най-малко думи.

Очакваше Сюан да избухне от гняв, но вместо това тя каза съвсем спокойно:

— Боя се, че на тези две лекомислени девойчета ще им се случи нещо много неприятно.

— Не! — викна рязко Егвийн.

— Майко, та те държат вдигната за удар тояга, стига да са достатъчно хитри, че да се сетят. Дори Съветът да ви наложи наказание, можете само да гледате и да се надявате вятърът да им опне платната и да ги отнесе някъде отвъд хоризонта. — Тя поклати глава с отвращение. — Знаех си аз, че ще се справите, когато ви отпратих — знаех, че трябваше да се справите — но не бях си и помисляла, че Елейн и Нинив ще са толкова неразумни, че да довлекат със себе си първите, които срещнат. Тези две момиченца заслужават всичко, което би могло да ги сполети, ако това се разчуе. Но вие не можете да си позволите да се разчуе.

— Нищо не бива и няма да се случи на Никола или на Арейна, Сюан! Ако сега одобря убийството им за това, което знаят, коя е следващата? Романда и Лелейн, затова, че не са съгласни с мен ли? Докъде ще стигнем така? — В известен смисъл беше отвратена от самата себе си. Преди време дори нямаше да разбере какво точно има предвид Сюан. Винаги беше по-добре да знаеш, отколкото да стоиш в неведение, но понякога незнанието беше много по-удобно. Тя смуши Дайшар и добави: — Няма да позволя един победен ден да ми се развали с приказки за убийства. Миреле дори не беше началото, Сюан. Тази сутрин Фаолайн и Теодрин ме чакаха и…

Вестта не облекчи тревогата на Сюан за Никола и Арейна, но намеренията на Егвийн видимо запалиха искрица в очите й и предизвикаха одобрителна усмивка на устните й. Докато стигнат, тя вече гореше от нетърпение да се залови със следващата си задача. Която се изразяваше в това да извести Шериам и останалите приятелки на Миреле, че ги очакват в кабинета на Амирлин по обед. При това дори можеше да ги увери съвсем искрено, че от тях няма да се иска нищо, което други Сестри да не са правили досега.

Самата Егвийн не бе чак толкова обнадеждена. Убийства тя не можеше да окуражи, но Никола и Арейна трябваше да се държат под око. „Дали изобщо някога ще стигна място, където трудностите да не никнат като гъби?“ — зачуди се тя. Някъде, където усещането за победа нямаше да се засенчва от заплахата за нова опасност.

Върху писалищната й маса в шатрата бяха сложени два сгънати листа пергамент, всеки подпечатан с восък, върху който се четяха думите: „Запечатан за Пламъка“. Разчупването на такъв печат бе равносилно на оскърбление лично към Амирлин. Съжали, че трябваше да ги разчупи. Изобщо не се съмняваше кой й е писал. И се оказа права.

Романда предлагаше — „настояваше“ бе по-уместната дума — Амирлин да издаде едикт, „подпечатан до Съвета“, който да бъде възвестен само на Заседателките. Всички Сестри трябвало да бъдат привикани една по една и всяка, която откажела, да бъде заслонена и задържана под стража като заподозряна в членство в Черната Аджа. За какво точно трябваше да бъдат привикани оставаше неясно. Тонът на посланието на Лелейн пък беше пропит с типичното за тази жена отношение — отношение на майка, вразумяваща неразумната си дъщеря. Едиктът, който тя пък искаше да се издаде, трябваше да бъде „подпечатан до Кръга“, тоест всяка Сестра можеше и дори трябваше да научи за него. Всякакво споменаване за Черната Аджа трябвало да бъде забранено като подстрекателство към раздор — сериозно обвинение според закона на Кулата и заслужаващо тежки наказания.

Егвийн се смъкна със стон на походния си стол и естествено, крачетата му се разместиха и тя едва не се стовари на земята. Можеше да отложи разговора с тези жени, но те щяха да продължат да и досаждат с идиотщините си. И рано или късно една от тях щеше да внесе „скромното“ си предложение в Съвета и щеше да вкара лисицата в кокошарника. Слепи ли бяха? Подстрекателство към раздор? Та така Лелейн щеше да убеди всяка Сестра, че не само съществува Черна Аджа, но и че самата Егвийн е част от нея. Веднага след това щеше да последва масово бягство към Тар Валон и Елайда. Докато Романда просто щеше да предизвика брожение. В тайните хроники се споменаваше за шест такива. Половин дузина за повече от три хиляди години можеше и да не са чак толкова много, но всяко беше свършвало с оставката на Амирлин, както и на целия Съвет. Лелейн знаеше това, както и Романда. Лелейн беше Заседателка от четиридесет години, с достъп до всички скрити хроники. А преди да се оттегли и да се усамоти далече от Тар Валон, обичайно за много Сестри в напреднала възраст, Романда беше държала място в Съвета от името на Жълтите толкова дълго, че според някои беше притежавала почти толкова власт, колкото Амирлин. Това, че беше избрана отново в Съвета, беше почти нечувано, но Романда не беше от тези, които ще изпуснат властта от ръцете си.

Не, не бяха слепи, просто бяха изплашени. Всички бяха изплашени, включително и самата тя, а дори Айез Седай губеха способността си да мислят трезво, когато се изплашат. Дощя й се да смачка листовете и да ги стъпче. Главата й наистина щеше да се пръсне.

— Може ли да вляза, майко? — Халима Саранов люшна бедра и се шмугна в шатрата, без да дочака отговор. Походката на Халима винаги привличаше мъжкия поглед, независимо дали мъжът беше още голобрадо момче, или му оставаха два дни до гроба, но пък тя и с вълнен ямурлук с гугла да се загърнеше, мъжете пак щяха да зяпат по нея. Дългата й черна коса, лъскава, сякаш всеки ден я миеше в бистра вода, ограждаше лице, пред което не можеха да устоят ничии мъжки очи. — Делана Седай каза, че може да пожелаете да видите това. Внася го пред Съвета днес.

Съветът значи се беше събрал да заседава, без да я уведомят? Е, тя беше излязла извън лагера, но обичаят, ако не и законът, повеляваше Амирлин да бъде известявана преди Съветът да може да се събере. Освен ако не се събираха, за да я свалят. Въпреки че в този момент тя щеше да го приеме почти с благодарност. Тя изгледа сгънатия лист, който Халима сложи на масата все едно, че беше отровна змия. Не беше запечатан. Значи, доколкото зависеше от Делана, и най-младата новачка можеше да го прочете. Декларацията, че Елайда е Мраколюбка, разбира се. Не чак толкова лошо, колкото исканията на Романда и Лелейн.

— Халима, наистина съжалявам, че не си се прибрала, когато е умряла Кабриана. — Поне Делана да беше имала благоразумието да запечата информацията за жената само за Съвета. Или дори до Пламъка. Вместо да го разпространява до всяка срещната Сестра.

— Нямаше как да го направя, майко. — Зелените очи на Халима блеснаха в нещо като предизвикателство или непокорство, но пък тя знаеше само два начина да гледа — или с ококорен, прям и предизвикателен поглед, или със скрития зад полупритворените дълги клепки тлеещ взор. Доста недоразумения предизвикваха тези нейни очи. — След като Кабриана Седай ми каза какво е научила за Елайда? И за нейните планове? Кабриана беше моя приятелка, както и ваша, и на всички противопоставили се на Елайда, така че нямах избор. Благодаря само на Светлината, че ми каза за Салидар, за да знам къде да отида. — Тя сложи ръце на кръста си — по-тънък и от този, който Егвийн имаше в Тел-айеран-риод, и килна глава на една страна. — Главата ви е пламнала, нали? Кабриана получаваше такива болки. Толкова я болеше, че чак се гърчеше. Трябваше да се кисне в гореща вода, докато й олекне. С дни я болеше понякога. Ако не бях дошла, и вашите болки сигурно щяха да се влошат толкова. — Тя пристъпи зад стола и започна да разтрива главата на Егвийн. Пръстите на Халима умееха да стапят болката. — Не можете непрекъснато да викате Сестра да ви Цери заради такива болки. Стягане е само, нищо повече. Усещам го.

— Да, не бих могла — промърмори Егвийн. Тя харесваше тази жена, каквото и да подхвърляха за нея всички останали, и то не само заради таланта й да облекчава главоболие. Халима имаше земен и открит характер, селска жена, колкото и да беше обрала от каймака на градската изтънченост, и умееше да балансира между почитта, полагаща се на Амирлин, и някаква съседска близост, освежаваща за Егвийн. Изненадваща понякога, но ободряваща. Дори Чеза не го умееше чак толкова, но Чеза все пак винаги беше била слугиня, макар и настроена свойски, докато Халима никога не проявяваше и следа от раболепие. И все пак Егвийн наистина съжаляваше, че не се беше прибрала, когато Кабриана си бе счупила врата при падане от кон.

Навярно щеше да е от полза, ако Сестрите бяха възприели убеждението на Кабриана, че Елайда се кани да усмири половината от тях, а другата половина да прекърши, но всички те бяха сигурни, че Халима някак си го е изопачила. И вместо това се бяха вкопчили в обяснението с Черната Аджа. Макар и свикнали да не се боят от нищо, сега те бяха приели съществуването на нещо, което винаги бяха отричали, и сами се плашеха с него почти до безумие. Как да изкорени Мраколюбките, без да пръсне всички останали Сестри като подплашени пъдпъдъци? Как изобщо можеше да ги спре да не се пръснат рано или късно? Светлина, как?

— Вие сте отпусната — тихо заговори Халима. — Лицето ви е отпуснато. Раменете… — Гласът й беше почти хипнотичен, като тихо монотонно заклинание, което сякаш галеше всяка частица на Егвийн.

Някои от жените я мразеха само заради външния й вид, разбира се — сякаш се бе въплътила от съня на някой особено похотлив мъж, и много от тях твърдяха, че флиртува с всичко, което носи мъжки гащи, нещо, което Егвийн не можеше да одобри, но пък и самата Халима си признаваше, че обича да поглежда мъжете. И най-яростните й критички обаче никога не си позволяваха да твърдят за нея нещо повече, освен че флиртува, а тя самата се възмущаваше от тези подмятания. Не беше глупава — Егвийн се беше убедила в това още при първия им разговор, в деня след като избяга Логаин и когато започнаха главоболията й — изобщо не беше безмозъчна фръцла. Егвийн подозираше, че положението е същото като при Мери. Халима нямаше вина за външния си вид или за походката и обноските си, те си бяха просто част от природата й. Усмивката й изглеждаше подканяща или дразнеща само заради формата на устата й; тя се усмихваше по един и същи начин и на мъже, и на жени, и на деца. Едва ли беше нейна вината, че хората смятаха, че флиртува, когато само ги погледнеше. Освен това не беше споменала за главоболията й пред никого. Ако го бе направила, всички Жълти сестри в стана щяха да подложат шатрата й на непрестанна обсада. Това предполагаше ако не лоялност, то поне приятелски чувства.

Очите на Егвийн се спряха на документите върху масата. Главни, чакащи да бъдат хвърлени в купата сено. Десет дни до границата на Андор, освен ако лорд Брин не настоеше да вървят още по-бързо — и никаква съпротива напред. Щеше ли да успее да задържи тези главни десет дни? Южният пристан. Северният пристан. Ключовете към Тар Валон. Как можеше да е сигурна за Никола и Арейна, след като не можеше да последва съвета на Сюан? Трябваше да се погрижи всяка Сестра да бъде изпитана преди да стигнат до Андор. Никола. Арейна. Черната Аджа.

— Пак се напрягате. Престанете да се тревожите за Съвета. — Утешителните пръсти по тила й спряха движенията си, после започнаха отново. — Това би помогнало още повече довечера, след една гореща баня. Мога да ви разтрия по раменете и гърба, навсякъде. Това все още не сме го опитвали. Вкочанена сте като колец. А пък иначе сте достатъчно гъвкава, за да можете да се извиете назад и да пъхнете глава между глезените си. И ума, и тялото. Едното не може да се отпусне без другото. Просто се отпуснете.

Егвийн се унесе. Не в сън на сънебродница, а в най-обикновен сън. От колко отдавна не беше сънувала обикновен сън? Станът щеше да заври и закипи, поставеше ли се на обсъждане предложението на Делана, което щеше да стане скоро, и то преди да е уведомила Романда и Лелейн, че няма намерение да издава техните едикти. Но оставаше още едно нещо, за което трябваше да се погрижи днес, една причина да остане будна.

— Това ще е добре — промърмори тя, но нямаше предвид обещаната й разтривка. Отдавна беше очаквала деня, в който щеше да постави Шериам на колене, и днес беше тъкмо подходящият ден. Най-сетне тя започваше да бъде Амирлин, държаща нещата под контрол. — Много добре.