Корона от мечове

ГЛАВА 32Впечатано в Пламъка

Елайда до Аврини а-Ройхан седеше на Амирлинския трон, високия стол с резбовани по него лозници, боядисан сега в шест цвята, вместо в седем, с шарф с шестцветни ресни на раменете, и погледът й обгръщаше подредения в кръг Съвет на Кулата. Боядисаните столове на Заседателките бяха преподредени покрай подиума, сега по-нарядко заради останалите само шест Аджи вместо предишните седем, а осемнадесетте Заседателки покорно стояха прави. Младият ал-Тор бе коленичил кротко до Амирлинския трон — той нямаше да проговори, освен ако не му се разрешеше, което днес нямаше да се случи. Днес той беше само един от многото символи на нейната власт, а дванадесетте най-близки и радващи се на най-големи привилегии Заседателки сияеха в единението си, контролирано лично от нея, за да го опазят читав.

— Великият консенсус е постигнат, майко — изрече хрисимо Алвиарин и сведе глава под увенчания с Пламъка жезъл.

Долу на пода, под подиума, Шериам пищеше неистово и стражите от Гвардията на Кулата трябваше да я придържат от двете страни. Червената сестра, която я беше заслонила, се зъбеше презрително. Романда и Лелейн хладно съхраняваха външно спокойствие, но повечето от останалите заслонени и пазени от стражата жени хлипаха тихо на пода, може би от облекчение, че само на четири бе наложено най-тежкото наказание, а може би от страх пред това, което ги чакаше. Най-съкрушени бяха трите, които бяха дръзнали да седнат в бунтовническия Съвет на разтурената вече Синя Аджа. Всяка от бунтовничките беше изхвърлена от своята Аджа, докато Елайда не им дареше великодушно правото да помолят да бъдат приети отново, но някогашните Сини разбираха, че ги очакват тежки години, докато с труд и усилие си възвърнат благоволението, години, преди да им се позволи да бъдат присъединени към която и да било Аджа. Дотогава те щяха да са в шепата й.

Тя се изправи и Единствената сила, протичаща през нея от кръга, засия като могъщо доказателство за властта й.

— Съветът е съгласен с волята на Амирлинския трон. Нека Романда да е първата, която да бъде набита с брезови пръчки. — Главата на Романда трепна; нека да види колко достойнство ще й остане, докато бъде усмирена. Елайда махна рязко с ръка. — Отведете пленничките и доведете първите нещастно заблудени Сестри, които ги последваха. Ще приема подчинението им.

Сред пленничките отекна вик и една от тях се откъсна от гвардееца, сграбчил я за ръката. Егвийн ал-Вийр се хвърли на стъпалата в нозете на Елайда с протегнати умолително ръце, по бузите й се стичаха сълзи.

— Прости ми, майко! — изплака момичето. — Покайвам се! Ще се покоря; вече съм ви покорна. Моля ви, само не ме усмирявайте! — Прекършена, тя падна по очи и раменете й се разтърсиха от хлипове. — Моля ви, майко! Разкайвам се! Покайвам се искрено!

— Амирлинския трон може да си позволи милост — изрече Елайда ликуващо. Бялата кула трябваше да се лиши от Лелейн, Романда и Шериам за назидание, но можеше да съхрани силата на момичето. А Бялата кула бе тя самата. — Егвийн ал-Вийр, ти си въстанала срещу своята Амирлин, но аз ще проявя милост. Ти ще бъдеш облечена наново в бялото на новачка, докато аз лично не отсъдя дали да бъдеш издигната по-нагоре, но още днес ти ще си първата, която ще положи Четвъртата клетва над Клетвената палка, клетва за вярност и пълно покорство пред Амирлинския трон.

Пленничките западаха на колене и завикаха да им се позволи да положат клетвата, да докажат най-искреното си покорство. Лелейн бе една от първите и нито Романда, нито Шериам — сред последните. Егвийн изпълзя по стъпалата, за да целуне полите на Елайда.

— Лягам ничком, покорна на вашата воля, майко — промълви тя през сълзи. — Благодаря ви. О, благодаря ви!

Алвиарин стисна Елайда за рамото, разтърси я и изръмжа:

— Събуди се, глупачко!

Очите на Елайда рязко се отвориха. Слабият пламък на лампата едва осветяваше ръката на Алвиарин. Все още сънена, Елайда попита:

— Какво каза?

— Казах: „Моля, събудете се, майко“ — хладно отвърна Алвиарин. — Коварла Балдийн се е върнала от Кайриен.

Елайда разтърси глава, мъчейки се да се отърси от неприятната фраза в края на съня си.

— Толкова скоро? Не ги очаквах поне още седмица. Коварла, казваш? Къде е Галина? — Глупави въпроси; Алвиарин нямаше откъде да знае какво има предвид тя.

Но с хладно кристалния си тон жената каза:

— Тя е убедена, че Галина или е мъртва, или е пленена. Боя се, че вестите… не са добри…

Всичко, което Алвиарин трябваше или не трябваше да знае, се отвя от главата на Елайда.

— Разкажи ми — настоя тя, отмятайки копринения чаршаф, но докато ставаше и завързваше колана на копринената си роба, чу само откъслеци. Битка. Орди от айилки. Ал-Тор избягал. Погром. Елайда разсеяно забеляза, че Алвиарин се е облякла спретнато в извезана със сребърни нишки бяла рокля, с шарфа на Пазителката около шията. Изчакала беше да се облече, за да й докладва всичко това!

Часовникът в кабинета й тихо би два след полунощ. Тя тръгна натам. Два през нощта — най-лошото време да получиш ужасни новини. Коварла се надигна припряно от едно от застланите с червени възглавнички кресла — инак неумолимото й лице бе хлътнало от умора и грижи — и коленичи да целуне пръстена на Елайда. Тъмната й рокля беше покрита с прах от дългия път и светлата й коса се нуждаеше от гребен, но си беше заметнала шала, който бе носила по-дълго от целия живот на Елайда.

Елайда едва изчака устните й да докоснат Великата змия и дръпна ръката си.

— Защо изпратиха теб? — попита тя рязко, взе плетивото си, което бе оставила на един стол, седна и ръцете й ловко раздвижиха дългите костени куки. Плетенето вършеше почти същата работа като галенето на изваяните й от кост миниатюри, а сега тя със сигурност имаше нужда да се успокои. Плетенето също така й помагаше да мисли. Трябваше да помисли. — Къде е Катерин? — Ако Галина загинеше, Катерин трябваше да изземе водачеството от Койрен; Елайда бе дала ясно да се разбере, че след като ал-Тор бъде пленен, командата ще се поеме от Червената Аджа.

Коварла се изправи бавно, сякаш несигурна дали да го направи. Дланите й се впиха в шала с червените ресни.

— Катерин е сред липсващите, майко. Аз съм най-висшестоящата от всички, които… — Гласът й заглъхна, след като Елайда се втренчи в нея и пръстите й замръзнаха във въздуха. Коварла преглътна.

— Колко, дъще? — най-сетне попита Елайда. Не можа да повярва, че гласът й е така спокоен.

— Не мога да кажа колко са се спасили, майко — отвърна нерешително Коварла. — Не посмяхме да изчакаме, за да претърсим грижливо и…

— Колко? — извика Елайда. Потръпна и се опита да се съсредоточи върху плетката; не биваше да вика — слабост беше да се поддаде на гнева. Затягаш бримката, провираш и натискаш надолу. И пак. Движения, които успокояват.

— Аз… доведох още единадесет Сестри с мен, майко. — Жената замълча, вдиша силно и после, след като Елайда не отвърна нищо, бързо продължи: — Може би идват други, майко. Гавин отказа да чака повече, а ние не посмяхме да останем без него и неговите Младоци, не и при толкова айилци наоколо и…

Елайда престана да я слуша. Върнали се дванадесет. Ако се бяха спасили повече, щяха бързо да тръгнат към Тар Валон, щяха със сигурност да пристигнат тук едновременно с Коварла. Дори една-две от тях да бяха ранени и да пътуваха бавно… Дванадесет. Кулата не беше преживявала такъв погром дори по времето на Тролокските войни.

— На тези айилски дивачки трябва да им се даде урок — рече тя, прекъсвайки бърборенето на Коварла. Галина бе решила, че може да използва айилци срещу айилци! Колко глупава се беше оказала! — Ще освободя тези Сестри, които държат в плен, и ще ги науча онези какво означава да предизвикват Айез Седай! И ще заловя ал-Тор отново. — Нямаше да му позволи да й се измъкне, дори да се наложеше лично да поведе цялата Бяла кула, за да го плени! Прорицателството беше изрично. Тя щеше да триумфира!

Коварла погледна притеснено Алвиарин и отвори уста.

— Майко, онези мъже… мисля, че…

— Не мисли! — сопна се Елайда, стисна куките и се наведе напред толкова свирепо, че Коварла чак вдигна ръка пред лицето си, като да се предпази от плесницата й. Присъствието на Алвиарин се бе изплъзнало от ума на Елайда. Какво пък, тя вече знаеше каквото знаеше. С това щеше да се справи по-късно. — Запази ли го в тайна, Коварла? Освен че си уведомила Пазителката?

— О, да, майко — отвърна припряно Коварла и закима енергично, радостна, че поне едно нещо е свършила правилно. — В града влязох сам-самичка и скрих лицето си, докато не се добрах до Алвиарин. Гавин държеше да ме придружи, но стражите на моста не искаха да пропуснат никой от Младоците.

— Забрави за Гавин Траканд — отряза я кисело Елайда. Този младеж бе останал жив само за да обърка плановете й, изглежда. Ако се окажеше, че Галина е останала жива, щеше и за този провал да си плати, освен за това, че бе позволила на ал-Тор да се измъкне. — Ще напуснеш града също така скришно, както си влязла, дъще, и заедно с останалите ще се скриете добре в някое от селата, докато не ви повикам. Дорлан ще свърши работа. — В това жалко селце щеше да им се наложи да спят в плевници, там и един хан нямаше, но това бе най-малкото, което заслужаваха за своята нескопосаност. — Хайде, тръгвай. И се моли дано скоро да дойде някоя по-горна от теб. Съветът ще иска възмездие за този несравним погром и за момента ти, изглежда, стоиш най-високо от всички, които се провалиха. Тръгвай!

Лицето на Коварла пребледня и тя така се олюля при поклона си преди да излезе, че Елайда си помисли, че ще припадне. Нескопосници! Обкръжена беше само от глупачки, изменнички и нескопосници!

След като вратата се затвори, Елайда се изправи, хвърли плетката настрани и се нахвърли върху Алвиарин.

— Защо не бях известена за това? Щом ал-Тор се е освободил преди — колко каза? Седем дни? — ако се е измъкнал преди седем дни, нечии очи и уши трябва да са го видели. Защо не бях уведомена?

— Мога да ви предавам само това, което ми предават другите Аджи, майко. — Алвиарин спокойно намести шарфа си. Не беше притеснена ни най-малко. — Наистина ли сте решили да потърсите трети разгром с този опит да освободите пленничките?

Елайда изсумтя пренебрежително.

— А ти наистина ли мислиш, че тези дивачки могат да се противопоставят на Айез Седай? Галина просто се е оставила да я изненадат. Не може да е друго. — Тя се намръщи. — Какво искаш да кажеш, какъв трети разгром?

— Вие не сте слушали, майко. — Със смайваща безцеремонност, Алвиарин седна, без да са й разрешили, и спокойно продължи: — Коварла смяташе, че са могли да устоят срещу дивачките — въпреки че според мен далеч не беше толкова сигурна — но мъжете били друго нещо. Седемстотин, облечени в черни палта, и всички преливат. Виж, за това беше много сигурна, а явно и останалите. Живи оръжия, така ги нарече. Стори ми се, че едва не се подмокри само като си спомни за тях.

Елайда остана като гръмната. Седемстотин?

— Невъзможно. Не може да са повече от… — Тя пристъпи до една масичка, цялата сякаш от кост и позлата, и си напълни бокал с пунш. Устието на кристалната кана издрънча върху кристалния бокал и върху масата се изля почти толкова пунш, колкото и в бокала.

— След като ал-Тор може да Пътува — изведнъж каза Алвиарин, — изглежда логично и някои от онези мъже да го могат. Коварла беше съвсем сигурна, че точно така са се появили. Предполагам, че е бил доста разстроен от отношението на Сестрите към него. Коварла изглеждаше някак притеснена от това; намекна, че много от Сестрите също са притеснени. Той може да реши, че има да си връща за нещо. Няма да е никак приятно, ако някои от онези мъже изведнъж се появят от ясно небе тук в Кулата, нали?

Елайда насмалко да се задави. Галина беше получила нареждане да се заеме по-сурово с ал-Тор, за да го направи по-податлив. Ако той дойдеше да си отмъсти… Ако наистина имаше стотици мъже, способни да преливат… дори само сто да бяха… Трябваше да помисли!

— Разбира се, ако бяха решили да дойдат, според мен щяха вече да са дошли. Нямаше да се лишат от възможността да ни изненадат. Навярно дори ал-Тор не изпитва желание да се противопоставя на цялата Кула. Предполагам, че всички те са се върнали в Кемлин, в тяхната Черна кула. Което означава, боя се, че Товейн я чака приятна изненада.

— Да им се нареди да се връщат незабавно — рече прегракнала Елайда, отпи от пунша, но той, изглежда, не помогна. Тя се обърна и се сепна като видя Алвиарин застанала пред нея. Може би не бяха дори сто — дори сто души? По залез слънце сигурно и десет щяха да й се сторят лудост — но не можеше да рискува. — Лично го напиши, Алвиарин. Веднага. Още сега.

— И по кой начин да го пратя? — попита Алвиарин с ледено любопитство. Странно защо, дори се подсмихваше. — Никоя от нас не може да Пътува. Корабите ще свалят Товейн и свитата й на андорския бряг още днес-утре, ако вече не са и пристигнали. Ти й каза да се разделят на малки групи и да избягват селата, за да не бъдат забелязани. Не, Елайда, боя се, че Товейн ще събере силите си край Кемлин и ще щурмува Черната кула, без никаква вест от нас да може да я стигне преди това.

Елайда зяпна. Тази жена току-що я беше нарекла по име! И й говореше на „ти“! Но преди да успее да избълва гнева си, последва нещо още по-лошо.

— Мисля, че си изпаднала в голяма беда, Елайда. — Студени очи се взряха в очите на Елайда и вледеняващи думи се заизсипваха гладко от усмихващите се устни на Алвиарин. — Рано или късно Съветът ще научи за погрома, нанесен ни от ал-Тор. Галина, допускам, щеше да задоволи Съвета, но се съмнявам, че Коварла ще им стигне; ще им трябва някоя по-горна, която да заплати. И рано или късно всички ще научим за съдбата на Товейн. Трудно ще ти бъде тогава да задържиш това на раменете си. — Тя се пресегна и заоправя небрежно шарфа на Амирлин на врата на Елайда. — Всъщност разберат ли го, ще бъде невъзможно. Ще бъдеш усмирена, за назидание, точно както ти настоя да стане със Сюан Санче. Но може да се окаже, че още има време да се поправят нещата, ако послушаш своята Пазителка. Трябва ти добър съвет.

Елайда усети, че езикът й се е вкочанил. Заплахата едва ли можеше да се изрече по-ясно.

— Това, което чу тази нощ, е Впечатано в Пламъка — промълви тя все така прегракнало, но разбра, че тези думи са безполезни, още преди да излязат от устата й.

— Ако смяташ да отхвърлиш съвета ми… — Алвиарин замълча и се обърна към вратата.

— Почакай! — Елайда преглътна. Лишена от шарфа. Усмирена. Ужас! — Какво… — Трябваше да престане да преглъща. — Какъв съвет ми предлага моята Пазителка?

Алвиарин въздъхна и отново пристъпи към нея. Всъщност — по-близо този път. Твърде близо за всяка жена, застанала пред Амирлин; полите им почти се докосваха.

— Първо, боя се, че трябва да изоставиш Товейн, все едно какво ги чака, поне засега. А също и Галина и всички, които са пленени, било от айилките, или от Аша’ман. Всеки опит за спасяването им в момента само ще разкрие поражението.

Елайда бавно кимна.

— Да. Това го разбирам. — Не можеше да отклони ужасените си очи от настойчивия поглед на Алвиарин. Трябваше да има някакъв изход! Всичко това просто бе невъзможно!

— И мисля също така, че моментът е подходящ да преоцениш решението си за Гвардията на Кулата. Не мислиш ли в края на краищата, че трябва да бъде увеличена?

— Аз… може би ще намеря начин да го оправя. — Светлина, трябваше да помисли!

— Дотук добре — измърмори Алвиарин и Елайда почервеня в безсилен гняв. — Утре ще претърсиш лично покоите на Джосайн и Аделорна.

— Но защо, в името на Светлината, трябва да…

Алвиарин отново подръпна шарфа й, този път грубо, сякаш искаше да й го свали или да я удуши.

— Изглежда, Джосайн е намерила ангреал преди няколко години и така и не го е върнала. А Аделорна е направила нещо още по-лошо, боя се. Тя е взела ангреал от едно от хранилищата без разрешение. След като ги намериш, веднага ще обявиш наказанието им. Нещо много сурово. И в същото време ще изтъкнеш Дорайз, Киоши и Фарелиен като пример в съблюдаването на закона. Ще ги възнаградиш с нещо; по един хубав кон, мисля, че ще е достатъчно.

За миг Елайда се зачуди дали очите й няма да изхвърчат от орбитите си.

— Защо? — От време на време по някоя Сестра задържаше някой ангреал за себе си в нарушение на закона, но наказанието рядко биваше по-сурово от едно плесване през ръцете. Изкушението беше познато на всяка Сестра. А останалите! Резултатът щеше да е очевиден. Всяка щеше да повярва, че Дорайз, Киоши и Фарелиен са издали другите две. Джосайн и Аделорна бяха Зелени, другите три — съответно Кафява, Сива и Жълта. Зелената Аджа щеше да побеснее. Можеше дори да решат да се нахвърлят върху трите, което щеше да предизвика техните Аджи и… — Защо искаш да направя всичко това, Алвиарин?

— Елайда, за теб би трябвало да е достатъчно, че това е моят съвет. — Насмешливият сладникав лед в думите й изведнъж се превърна в хладна стомана. — Искам да чуя, че потвърждаваш, че ще направиш каквото ти се казва. Иначе за мен няма никакъв смисъл да се мъча да съхраня шарфа на врата ти. Кажи го!

— Ще… — Елайда се опита да извърне поглед. О, Светлина, трябваше да помисли! Коремът й се беше стегнал на възел. — Ще направя… каквото… ми се казва.

Алвиарин се усмихна с ледената си усмивка.

— Видя ли, че не боли толкова. — Изведнъж тя отстъпи крачка назад и приклекна в сдържан реверанс. — С твое позволение, ще се оттегля да те оставя да поспиш, колкото е останало от нощта. Чака те ранно утро, в което да издадеш заповеди за върховния лорд-капитан Чубаин и да претърсиш покоите. Трябва да решиш също така кога Кулата да бъде уведомена за Аша’ман. — Тонът й недвусмислено даваше да се разбере, че всъщност ще го реши тя. — И може би трябва да започнем да обмисляме следващия си ход срещу ал-Тор. Вече е време Кулата да го призове открито да коленичи, не мислиш ли? Желая ти лека нощ, Елайда.

Зашеметена и готова да повърне, Елайда я изгледа, докато си излизаше. Да го призове открито? Това само щеше да прикани за щурм тези — как ги беше нарекла Алвиарин? — тези Аша’ман. Не беше възможно да и се случва всичко това. Не и на нея! Преди да се усети какво прави, тя запокити бокала през стаята и той се разби в стената. Сграбчи каната с две ръце, вдигна я над главата си и с гневен вой запокити и нея, пръскайки пунш из стаята. Прорицанието беше така ясно! Тя щеше да…

Изведнъж спря и изгледа намръщено парченцата кристал. Прорицанието. Та в него със сигурност се говореше за нейния триумф. За нейния! Алвиарин можеше да е спечелила малка победа, но бъдещето принадлежеше на Елайда. Стига да успееше да се отърве някак от Алвиарин. Но трябваше да стане тихо, по такъв начин, че дори Съветът да поиска да се запази мълчание. Начин, който нямаше да издаде самата Елайда преди да е станало късно, в случай че Алвиарин подуши. И изведнъж й хрумна нещо. Алвиарин нямаше да го повярва, ако й кажеха. Никой нямаше да го повярва.

Ако в този момент Алвиарин можеше да види усмивката й, коленете й щяха да омекнат като желе. Преди да се свърши, Алвиарин щеше да завиди на Галина, жива или мъртва.

Когато излезе в коридора, Алвиарин огледа ръцете си под светлината на един от горящите на стойки светилници. Не трепереха, което я изненада. Очаквала беше Елайда да се бори по-твърдо, да й устои по-дълго. Но се беше започнало и тя нямаше от какво да се бои. Освен ако Елайда не разбереше, че не по-малко от пет Аджи й бяха съобщили за ал-Тор през последните няколко дни — свалянето на Колавер бе подгонило агентките на всяка Аджа да потърсят писалка. Не, дори Елайда да го научеше, сега тя беше съвсем защитена, след като жената вече бе в ръцете й. И със самата Месаана за нейна покровителка. С Елайда обаче бе свършено, все едно дали тя го осъзнаваше, или не. Дори Аша’ман да не възвестяха гръмогласно за смазването на похода на Товейн — а тя бе повече от сигурна, че ще го смажат, след онова, което Месаана й бе разказала за случилото се при Думайски кладенци — на всички очи и уши в Кемлин наистина криле щяха да им пораснат, след като го научеха. И ако не станеше някое чудо, като например бунтовничките да изникнат пред портите на Кулата, само след няколко седмици Елайда щеше да я сполети съдбата на Сюан Санче. Така или иначе, се беше започнало и макар да й се искаше да знае какво точно е „то“, единственото, което всъщност трябваше да прави, бе да се подчинява. И да наблюдава. И да се учи. Навярно тя самата щеше да понесе седемцветния шарф, след като всичко свършеше.

Ранната утринна светлина струеше през прозорците. Сеайне топна писалката, но преди да успее да напише следващата дума, вратата се отвори и вътре нахълта Амирлин. Дебелите черни вежди на Сеайне се повдигнаха — всеки друг можеше да очаква да я посети, освен Елайда, навярно без да се изключва и самият Ранд ал-Тор. Все пак тя остави писалката и се изправи плавно, придърпвайки надолу сребристобелите си ръкави, които беше надигнала, за да не ги оцапа с мастило. Прибави и сдържания реверанс, полагащ се на Амирлинския трон от страна на Заседателка, заварена в собствените й покои.

— Надявам се, че не сте намерили някоя от Белите сестри да крие ангреал, майко. — След всичките тези години в гласа й все още се прокрадваха следи от твърда люгардска реч. А наистина се надяваше от цялата си душа. Набегът на Елайда върху Зелените само преди няколко часа, когато повечето още спяха, сигурно още будеше плач и скърцане на зъби. В живата памет на Кулата никоя Сестра досега не беше бита с брезови пръчки заради задържане на ангреал, а сега щяха да го изтърпят две наведнъж. Амирлин, изглежда, бе изпаднала в поредния си изблик на хладен бяс.

Но и да беше бясна преди малко, сега не го показа с нищо. За миг тя изгледа мълчаливо Сеайне, студена като зимен вир в плисираните си червени коприни, а после се плъзна към резбованите лавици, на които бяха подредени нарисуваните върху костени таблички миниатюри на семейството на Сеайне. Всички бяха мъртви от много, много години, но тя все още ги обичаше.

— Ти не стана да ме подкрепиш за Амирлин — промълви Елайда и взе от лавицата портрета на бащата на Сеайне, после го остави и взе портрета на майка й.

Веждите на Сеайне почти се надигнаха отново, но пък тя винаги се бе старала да спазва правилото да не допуска да я изненадат повече от веднъж на ден.

— Бях уведомена едва по-късно, че Съветът заседава, майко.

— Да, да. — Елайда остави миниатюрата и отиде до камината. Сеайне винаги бе обичала котките и по полицата над камината държеше богата колекция от издялани от дърво котенца във всевъзможни пози, някои от които — много забавни. Амирлин намръщено изгледа подредените фигурки, стисна очи и леко поклати глава. — Но все пак остана — рече тя и бързо се обърна. — Всяка Заседателка, която не бе уведомена, избяга от Кулата и се присъедини към бунтовничките. Освен теб. Защо?

Сеайне разпери ръце.

— Какво друго можех да направя, освен да остана, майко? Кулата трябва да е цяла. — „Която и да е Амирлин — добави тя на себе си. — И какво им е лошото на котенцата ми, ако смея да попитам?“ Не че щеше да го направи на глас, разбира се. Серейл Баганд навремето бе била свирепа Наставница на новачките, преди да бъде издигната на Амирлинския трон, същата година, в която тя самата получи шала, и много по-свирепа Амирлин, отколкото можеше да е Елайда дори когато я заболи зъб. Правилата на благоприличие бяха набити в главата на Сеайне така здраво, че нито годините можеха да ги разклатят, нито неприязънта към носещата шарфа. Човек не беше длъжен да харесва Амирлин.

— Кулата трябва да бъде цяла — съгласи се Елайда и потри длани. — Трябва да е цяла. — Добре, но защо беше толкова изнервена? Деветдесет и девет начина познаваше тази жена да покаже нрава си, всички твърди като нож и дваж по-остри, но изнервена не беше никога. — Това, което ще ти кажа сега, е Впечатано в Пламъка, Сеайне. — Устата й се изкриви кисело и тя сви рамене и подръпна раздразнено шарфа си. — Ако знаех начин да го подсиля, щях да го сторя — добави тя сухо.

— Ще стая словата ви в сърцето си, майко.

— Искам… заповядвам ти… да предприемеш едно разследване. И наистина трябва да го затаиш в сърцето си. Че чуе ли го някой, който не бива, може да значи гибел и погром за цялата Кула.

Веждите на Сеайне трепнаха. Гибел и погром за цялата Кула?

— В сърцето си — каза тя отново. — Ще благоволите ли да седнете, майко? — Така бе редно в собствените й покои. — Мога ли да ви налея малко ментов чай? Или сливов пунш?

Елайда махна с ръка, отказвайки напитка, и зае най-удобния стол в стаята, издялан от ръката на бащата на Сеайне, като дар, когато бе получила шала, макар, разбира се, възглавничките по него да бяха сменяни много пъти оттогава. Амирлин седна на него като на трон и най-неучтиво не даде позволението си Сеайне също да седне, затова Сеайне скръсти ръце и остана права.

— От дълго време мисля за възможна измяна, Сеайне, след като на моята предшественица и Пазителката й им се позволи да се измъкнат на свобода. Помогна им се. В сърцевината на това трябва да има измяна и се боя, че само някоя Сестра или Сестри може да са го извършили.

— Това е напълно възможно, майко.

Елайда посрещна прекъсването намръщено.

— Никога не можем да сме сигурни коя таи сянката на измяната в сърцето си, Сеайне. Подозирам, че една личност се е погрижила една моя заповед да се престъпи. Имам основания да подозирам и че тайно са се свързали с Ранд ал-Тор. С каква цел — не мога да кажа, но това със сигурност е измяна срещу мен и срещу Кулата.

Сеайне зачака да чуе повече, но Амирлин само я гледаше, сякаш не забелязваше очакването й.

— Какво точно разследване желаете да извърша, майко? — попита тя предпазливо.

Елайда се изправи.

— Възлагам ти да проследиш зловонието на измяната, независимо колко нависоко ще те доведе, дори да стигне до самата Пазителка. Каквото намериш, до когото и да те доведе, ще го докладваш лично на Амирлинския трон, Сеайне. Никой друг не бива да го узнае. Разбра ли ме?

— Разбрах заповедите ви, майко.

И това бе всичко, което беше разбрала, помисли си тя, след като Елайда напусна още по-внезапно, отколкото се бе появила. Тя зае стола, освободен от Амирлин, за да размисли, с юмруци, опрени под брадичката, точно както бе седял баща й, когато се замислеше. В края на краищата всичко се свеждаше до логиката.

Срещу Сюан Санче тя не бе могла да застане — та нали самата тя беше предложила момичето за Амирлин! — но след като това бе свършило и всички формалности бяха спазени, макар и рехаво, помощта за бягството й наистина представляваше измяна, както и всяко съзнателно престъпване на заповедите на Амирлин. Вероятната връзка с ал-Тор — също, може би, в зависимост от намеренията. Да разбере коя е престъпила заповедта на Амирлин щеше да е трудно, след като не знаеше каква точно е била тази заповед. След толкова време да се разбере коя е могла да стои зад бягството на Сюан изглеждаше почти толкова трудно, колкото да се разбере коя е могла да напише на ал-Тор. Толкова много гълъби излитаха и кацаха в гълъбарниците на Кулата, че понякога като че ли от небето валеше перушина. Дори Елайда да знаеше повече от това, което й бе казала, явно го бе премълчала. Всичко това й се стори почти безсмислено. Измяната би трябвало да накара Елайда да закипи от гняв, но ярост тя не показа. Беше само изнервена и притеснена — и бързаше да си иде. И потайна, сякаш не искаше да сподели всичко, което знаеше или подозираше. Почти сякаш се беше уплашила. Що за измяна можеше да изнерви или изплаши Елайда? Гибел и погром за цялата Кула.

Като късчета от главоблъсканица, всички детайли изведнъж си дойдоха на мястото и веждите на Сеайне се закатериха към челото й. Всичко, всичко съвпадаше. Тя усети как кръвта се изцеди от лицето й; дланите и стъпалата й изведнъж се вледениха. Впечатано в Пламъка. Заявила беше, че ще го стаи в сърцето си, но след като изрече тези думи, всичко се бе променило. Да се уплаши тя си позволяваше само когато беше логично, но точно в този момент направо се ужаси. Не можеше да се изправи сам-сама срещу такова нещо. Но коя? При тези обстоятелства коя? Отговорът изникна много по-лесно. Да се съвземе й отне малко време, но все пак тя бързо излезе от покоите си.

По коридорите на белите, както обикновено, щъкаха слуги — тя ги отминаваше толкова бързо, че повечето не успяваха да я удостоят с поклон или приклякане — ала Сестрите сякаш бяха по-малко, отколкото се полагаше за този ранен час. Много по-малко. И все на групи по две-три, и си говореха тихо и очите им шареха, да не би някой да ги послушва. По две-три от една и съща Аджа. Дори до вчера, тя беше сигурна, все още можеше да се забележи приятелство между жени от различните Аджи. За Белите се предполагаше, че са способни да отхвърлят всякаква проява на чувства, но тя самата никога не беше виждала основания да си затваря очите пред очевидни неща като някои. Сякаш самият въздух в Кулата се беше сгъстил от мнителност и взаимни подозрения. Което съвсем не беше новост, за съжаление самата Амирлин бе поставила началото на това със суровите си мерки, а мълвата за Логаин само го беше изострила — но тази сутрин положението като че ли бе станало още по-тежко.

Талин Минли се появи на ъгъла пред нея, странно защо не просто с шал, преметнат на раменете, но изпънат и по ръцете й над лактите, сякаш нарочно да изтъкне зелените му ресни. Колкото до това, тя вече бе забелязала, че всички Зелени, на които се бе натъкнала тази сутрин, си носеха шаловете. Талин, златокоса, изящна като статуетка и миловидна, бе станала за свалянето на Сюан, но тя бе дошла в Кулата, когато Сеайне беше още Посветена и това нейно решение не бе помрачило дългогодишното им приятелство. Талин си имаше основания, които Сеайне приемаше, макар и да не беше съгласна с тях. Днес старата й приятелка се спря и я изгледа нащрек. Прекалено много Сестри напоследък се гледаха по този начин. Друг път тя щеше да се спре, но не и с това нещо в ума й, от което главата й можеше да се пръсне като гнила диня. Талин й беше приятелка и тя мислеше, че може да е сигурна в нея, но само едното мислене не бе достатъчно. По-късно, стига да станеше възможно, може би щеше да го сподели с Талин. Надявайки се, че това все някога ще стане възможно, тя я подмина с бегло кимване.

В отделенията на Червените настроението се оказа още по-мрачно и въздухът — по-сгъстен. Както и при другите Аджи, сега тук имаше много повече стаи, отколкото Сестри, които да ги запълнят — много време бе минало от бягството на първата бунтовничка, но Червената Аджа все пак бе най-голямата и Сестрите почти изпълваха все още заетите етажи. Червените често си слагаха шаловете дори когато не се налагаше, но сега всички жени до последната размахваха червените ресни като знамена. Разговорите секваха, когато Сеайне се приближеше, и хладни очи я проследяваха сред мехура на ледената тишина. Тя се чувстваше като нашественица във вражеска земя, докато прекосяваше тези странни плочки по пода, бели, със сълзата на Пламъка на Тар Валон в червено. Но като си помислеше, сега всяка част на Кулата можеше да се окаже вражеска земя. Погледнати под друг ъгъл, тези алени пламъци можеше да се вземат за Драконови зъби. Тя така и не бе повярвала във всички тези нелогични приказки за Червените и Лъжедраконите, но… Защо никоя от тях не го отричаше?

Трябваше да попита за посоката, така че спря до една Сестра и каза:

— Няма да я безпокоя, ако е заета. Някога бяхме близки приятелки и бих искала да станем отново. Сега повече от всякога Аджите не могат да си позволят да се отделят една от друга. — Беше си чистата истина, въпреки че напоследък не само се деляха, но направо се цепеха, но доманката я изслуша търпеливо, с физиономия, която сякаш бе всечена в бронз. Сред Червените нямаше много доманки, но и малкото от тях до една бяха по-опасно мнителни и от змия, приклещена край плета.

— Ще ви заведа, Заседателко — най-сетне отвърна жената, не особено почтително. Заведе я, после изгледа как Сеайне почука на вратата, сякаш не можеше да и довери да го направи сама. Дървената врата също беше гравирана с Пламъка, боядисан с цвета на прясна кръв.

— Влез! — отзова се ведър глас отвътре. Сеайне открехна вратата, надявайки се да се окаже права.

— Сеайне! — възкликна зарадвана Певара. — Какво те води насам тази заран? Влизай! Тръшни вратата и сядай! — Сякаш всички тези години, откакто бяха заедно новачки и Посветени, се бяха стопили. Доста пълничка и невисока — за кандорка тя всъщност беше ниска, — Певара бе също така много симпатична, с весели искрици в тъмните очи и винаги готова да се усмихне. Колко тъжно бе само, че беше избрала Червената, въпреки всичките й основания, защото тя все още харесваше мъжете. Червената Аджа привличаше жени, изпитващи вродена мнителност към мъжете, разбира се, но други я избираха заради важността на задачата да се издирват мъже, които могат да преливат. Но независимо дали харесваха мъжете, или ги ненавиждаха, или пък бяха безразлични към тях, много малко жени можеха дълго време да бъдат Червени и да не започнат да изпитват неприязън към мъжете изобщо. Сеайне имаше основания да вярва, че Певара бе отслужила наказание скоро след като бе получила шала, затова, че бе изразила съжалението си, че не може да си има Стражник; след като бе достигнала по-безопасните висини на Съвета, вече можеше да си позволи да заявява открито, че Стражниците биха направили работата на Червената Аджа по-лесна.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам — каза Певара, след като двете се разположиха в кресла с гравирани по тях спирали според модата на Кандор отпреди стотина години, държейки в ръце деликатни, изрисувани с пеперуди чашки с боровинков чай. — Често съм си мислила, че би трябвало да намина при теб, но признавам, че ме спираше страхът какво ще кажеш, след като те отрязах така пряко преди толкова години. Кълна се в острието, Сеайне, нямаше да го направя, но Тесиен Джоралд ме беше стиснала здраво за врата, а и бях твърде млада тогава, за да се възпротивя. Можеш ли да ми простиш?

— Разбира се, че мога — отвърна Сеайне. — Разбрах го още тогава. — Червените твърдо потушаваха всякакви наченки на приятелство извън собствената си Аджа. Много твърдо и много ефикасно. — Като млади не можем да се опълчваме на собствените си Аджи, а по-късно започва да ни се струва невъзможно да променим стъпките си. Хиляди пъти съм си спомняла как си шепнехме след Последния гонг… О, а лудориите ни! Помниш ли как напрашихме нощницата на Серанча със стрит смърдел?… Трябва да призная, че едва не обезумях от ужас, докато го правехме. Искрено ми се ще да станем отново приятелки, но имам нужда и от твоята помощ. Ти си единствената, на която съм сигурна, че мога да се доверя.

— Серанча още тогава си беше педантка и си остана такава — разсмя се Певара. — Сивата е подходяща за нея. Но не мога да повярвам, че нещо може да те ужаси. Че ти никога не си приемала за логично да се боим. Мога да ти обещая, че съм готова да ти помогна във всичко, Сеайне, стига само да не е да стана в Съвета, без да знам за какво. Какво ти трябва?

Доведена до същината, Сеайне се поколеба. Не че хранеше някакви съмнения към Певара, просто й беше… трудно да измъкне думите от устата си.

— Амирлин ме навести тази заран — отрони най-сетне тя. — Нареди ми да извърша разследване. Впечатано в Пламъка. — Певара леко се намръщи, но не каза, че в такъв случай Сеайне не би трябвало да го споделя с нея. Въпреки че Сеайне бе замисляла повечето им момичешки лудории, Певара бе тази, която беше имала дързостта да се сеща за повечето от тях и пак тя беше осигурявала повечето кураж, за да ги извършат. — Беше повече от предпазлива, но след като поразмислих, ми стана ясно какво иска. От мен се очаква да заловя, — тук вече куражът я напусна — Мраколюбки в Кулата.

Очите на Певара, толкова тъмни, колкото сини бяха нейните собствени, се вледениха и тя погледна лавицата над камината, където в изрядна редица бяха наслагани костените миниатюри на собственото й семейство. Всички бяха загинали, докато тя беше новачка — родителите й, братята и сестрите й, лели, чичовци, всички, избити в един набързо потушен бунт на Мраколюбци, убедени, че Тъмния всеки миг ще се измъкне на свобода. Тъкмо затова Сеайне бе толкова сигурна, че може да й се довери. Тъкмо затова самата Певара бе избрала Червената — въпреки че Сеайне все още смяташе, че щеше да се справи не по-зле и щеше да се чувства много по-щастлива като Зелена — защото бе убедена, че като Червена, преследваща способни да преливат мъже, ще има най-много шанс да залавя Мраколюбци. В това отношение беше много добра: зад пухкавата й всъщност се криеше стоманена сърцевина. И тя намери кураж да изрече спокойно това, което самата Сеайне не можа да се насили да назове.

— Черната Аджа. Хм. Нищо чудно, че Елайда е била предпазлива.

— Певара, знам, че тя винаги е отричала съществуването им по-упорито от всички други, но съм сигурна, че точно това имаше предвид, и след като и тя е убедена…

Приятелката й махна с ръка.

— Не е нужно да ме убеждаваш, Сеайне. Сама съм се убедила, че Черната Аджа съществува от… — Странно, че Певара дори се поколеба и заби поглед в чашката си с чай като гледачка на панаир. — Какво знаеш за събитията скоро след Айилската война?

— Двете Амирлин, загинали внезапно само за пет години — промълви предпазливо Сеайне. Смяташе, че Певара има предвид единствено събитията в Кулата. Честно казано, допреди да я издигнат за Заседателка преди петнадесетина години, само една година след Певара, тя не бе обръщала особено внимание на нищо от това, което ставаше извън Кулата. Както и на това, което ставаше вътре, впрочем. — Твърде много Сестри загинаха в онези години, доколкото помня. Да не искаш да ми кажеш, че… Черната Аджа е имала пръст в това? — Ето, изрече го, а името не опари езика й.

— Не знам — отвърна тихо Певара и поклати глава. — Ти направи добре, че така дълбоко се потопи в дебрите на философията. Имаше… разни неща… които се случиха тогава, все Впечатани в Пламъка. — Тя въздъхна притеснено.

Сеайне не настоя да й каже повече; самата тя бе извършила нещо сродно на измяна, разчупвайки същия печат, и Певара трябваше да го реши сама.

— Да прегледаме записките ще е далеч по-безопасно, отколкото да задаваме въпроси, без да имаме представа кого точно питаме. Логично е Черните да могат да лъжат, въпреки Клетвите. — В противен случай Черната Аджа отдавна щеше да е разкрита. — С всяко повтаряне това име сякаш излизаше все по-лесно от устата й. — Ако една Сестра е записала, че е направила нещо, и можем да докажем, че е направила съвсем друго, то следва, че сме открили Мраколюбка.

Певара кимна.

— Да, но ще се наложи да се ограничим. Навярно Черната Аджа няма пръст в бунта, но не допускам, че ще пропуснат този смут, без да се възползват от него. Според мен трябва да прегледаме внимателно нещата от последната година.

С това Сеайне се съгласи неохотно. По-малко щяха да се окажат късовете хартия за четене и повече щяха да са въпросите, които да задават за последните месеци. По-трудно се оказа да решат коя още да включат в разследването. Особено след като Певара каза:

— Много смело от твоя страна, че дойде при мен, Сеайне. Откривала съм Мраколюбци, участвали в избиването на братята ми, на сестрите и родителите ми, опитвали се да прикрият кои са и какво са сторили. Обичам те заради това, но все пак си проявила голяма смелост.

Сеайне потръпна. Ако бе искала да е смела, щеше да избере Зелената. Почти съжали, че Елайда не се беше обърнала към някоя друга. Но връщане вече нямаше.