Корона от мечове

ГЛАВА 9Две сребруши

Егвийн седеше на стола си — един от малкото истински столове с облегалки в стана, широк и толкова удобен, че я караше да се чувства виновна, че заема доста място в един от фургоните — седеше и се мъчеше да мисли, когато Сюан отметна платнището и влезе в шатрата.

— Защо, в името на Светлината, избяга така? — Сините й очи сякаш не бяха очи, а шила на сарач. — Шериам ме забърса настрана като муха. — Смайващо деликатните й устни се изкривиха горчиво. — Тръгна си почти веднага след теб. Не разбираш ли, че ти е в ръцете? Тя определено го разбра. Както и Аная и Морврин, и всички останали. Можеш да си сигурна, че цяла нощ ще изгребват водата и ще запушват дупките. Могат да го нагласят. Не знам как, но могат.

Влезе и Леане. Висока, слаба и мургава. Лицето й изглеждаше младо като на Сюан, и по същата причина; всъщност беше достатъчно възрастна, за да може да е майка на Егвийн. Леане хвърли един поглед към Сюан и възкликна:

— Майко, това е много глупав риск. — Очите й блестяха, но гласът й винаги си оставаше някак изнурен, дори когато беше раздразнена. Някога беше доста енергичен. — Ако някой ни види така заедно…

— Не ме интересува, та ако ще целият стан да разбере, че караниците ви са измама — рязко каза Егвийн и направи преграда срещу подслушване.

Интересуваше я и може би нямаше да ги извика заедно, но първата що-годе умна мисъл, която й бе дошла, беше да извика единствените две Сестри, на които можеше да разчита. Никой в стана дори не подозираше това. Всички знаеха, че бившата Амирлин и бившата й Пазителка се мразят почти толкова, колкото Сюан мразеше новата си роля да напътства своята наследница. Ако някоя от Сестрите го разбереше, най-вероятно щяха да им наложат много дълго наказание, и при това съвсем не леко — Айез Седай не приемаха да ги правят на глупачки и дори на крале им се беше налагало да плащат за такова нещо — но сега-засега тяхната уж неприязън служеше като лост за упражняване на сериозно влияние сред останалите Сестри, дори сред Заседателките: щом и двете кажеха едно и също нещо, значи трябваше да е така. И още един неподозиран ефект от това, че бяха усмирени, се беше оказал много полезен — ефект, за който не знаеше никой друг. Трите клетви вече не ги засягаха — сега можеха да лъжат като търговки.

Заговори и измами на всяка крачка. Станът бе заприличал на воняща блато. Навярно всяко място, в което се съберяха повече Айез Седай, ставаше такова. След три хиляди години заговорничене, колкото и да бе било необходимо, едва ли беше изненадващо, че коварството се бе превърнало във втора природа за повечето Сестри. Но истински ужасното беше, че тя сама започваше да се улавя, че изпитва удоволствие от всичките тези машинации. Не заради тях самите, но като някакви главоблъсканици, макар че никаква плетеница от телчета не можеше да я заинтригува и наполовина колкото това. От друга страна, тя наистина беше Айез Седай, каквото и да мислеха някои по въпроса, и беше длъжна да приеме жилото заедно с меда.

— Могедиен е избягала — каза тя. — Някакъв мъж й свали ай-дама. Мъж, който може да прелива. Някой от тях двамата е взел нашийника — доколкото видях, го нямаше в шатрата й. Сигурно има някакъв начин да се намери с помощта на гривната, но и да има, не го знам.

Краката на Леане се подкосиха и тя се смъкна като чувал на столчето, на което обикновено седеше Чеза. Сюан бавно приседна на походното легло и сложи ръце в скута си. Колкото и да беше нелепо, Егвийн забеляза, че роклята й е с малки сини цветченца, извезани над подгъва. Друга такава ивица, както му е редът, обикаляше по корсажа. Грижата за дрехите — да са хубави, а не просто удобни — беше незначителна промяна, ако се погледнеше от един ъгъл — Сюан изобщо не стигаше до крайности, — но от друга гледна точка, тази промяна бе също толкова стряскаща, колкото и лицето й. И озадачаваща. Сюан презираше промените и им се съпротивляваше. Освен тази.

Леане, от своя страна, като че ли възприемаше всичко, което се беше променило, с присъщото на Айез Седай спокойствие. Също така млада — Егвийн беше дочула как една Жълта бе възкликнала с почуда, че двете са в цветуща детеродна възраст според всичко, което можела да установи — тя все едно че никога не беше била Пазителка — а и никога не беше имала друго лице. Доскоро самото въплъщение на практицизъм и ефикасност, тя сега изглеждаше идеалната изкусителна доманка. Дори роклята й беше скроена според модата в родната й земя — бе толкова тънка, че изглеждаше почти прозрачна и съвсем непрактична с бледозеления си цвят за прашните пътища. След като й се каза, че усмиряването е прекъснало всичките й връзки и обвързвания, Леане си беше избрала Зелената Аджа наместо предишната Синя. Досега сменянето на Аджи не беше се случвало, нито се смяташе за възможно, но пък и никоя досега не беше усмирявана и след това Изцерявана. Сюан пък се беше върнала без колебание при Сините, макар да ръмжеше заради идиотската нужда от „отправянето на настоятелна молба“, както гласеше официалната фраза.

— О, Светлина! — изпъшка Леане. — Трябваше да я пратим на съд още веднага! Нищо от наученото от нея не може да заплати цената на това отново да броди на воля по света. Нищо! — Това беше показателно за уплахата й: тя обикновено не изтъкваше очевидни неща. Мозъкът й не беше станал ленив, въпреки външното й държане. Колкото и отпуснати и съблазнителни да изглеждаха външно доманките, те все пак бяха известни като най-ловките търговки по целия свят.

— Кръв и проклета пепел! Трябваше да уредим да я пазят — изръмжа Сюан.

Егвийн повдигна вежда — Сюан май беше не по-малко уплашена от Леане.

— Кой да я пази, Сюан? Фаолайн? Или Теодрин? Те дори не знаят, че сте от кръга ми. — Кръга? Пет жени. А Фаолайн и Теодрин трудно можеха да се нарекат нейни ревностни привърженички, особено Фаолайн. На Нинив и Елейн също можеше да се разчита, и на Биргит със сигурност, макар и да не беше Айез Седай, но сега те бяха далече. Потайността и лукавството все още оставаха главните и оръжия. Плюс факта, че никой не ги очакваше от нея. — Как щях да обясня, че трябва да следят прислужницата ми? И с какво изобщо щеше да помогне това? Сигурно е бил някой от Отстъпниците. Наистина ли смяташ, че Фаолайн и Теодрин биха могли да го спрат дори заедно? Не съм сигурна дали аз самата бих могла, дори да се свържех с Романда и Лелейн. — Двете бяха следващите по сила жени в стана след нея, толкова могъщи, колкото беше била Сюан.

Сюан изсумтя. Често твърдеше, че щом не можела повече да е Амирлин, трябвало поне да научи Егвийн да стане най-добрата Амирлин, съществувала някога, но въпреки всичко да се превърнеш от лъв в мишка никак не беше лесно. Тъкмо поради това Егвийн й позволяваше доста неща.

— Искам да поразпитате онези, които са спали най-близо до шатрата на Могедиен — продължи Егвийн. — Все някой трябва да е видял този мъж. Трябва да е дошъл пеш. Всеки, който би отворил Портал в толкова малко пространство, би рискувал да я пререже на две, колкото и малък да го запреде.

— И защо? — изръмжа Сюан. — Да не се каниш да хукнеш да я преследваш като някоя глупава героиня от глупавата история на някой веселчун, и да я върнеш? Или може би ще овържеш всички Отстъпници и ще ги домъкнеш тук? Защо не спечелиш и Последната битка, както си я подкарала? Дори да получиш описанието му от главата до петите, никой не може да различи един Отстъпник от друг. Поне никой тук. Това е най-проклетото безполезно буре с рибешки карантии, което съм…

— Сюан! — рязко я прекъсна Егвийн. Все пак всичко си имаше граници. С това нямаше да се примири дори да дойдеше от Романда.

По бузите на Сюан бавно изби руменина и тя сведе очи.

— Простете ми, майко. — Прозвуча почти все едно че го мисли сериозно.

— Изнервена е, майко — намеси се Леане със закачлива усмивка. В тези неща беше много добра, въпреки че обикновено ги прилагаше, за да накара сърцето на някой мъж да се разтупти. Не безразборно, разбира се — подбираше си ги и освен това бе много дискретна. — Но пък всички сме изнервени. Само да се беше научила поне да не замерва Гарет Брин с каквото й падне, когато се ядоса…

— Стига! — сопна й се Егвийн. Наистина, Леане само се опитваше да свали малко напрежението на Сюан, но тя нямаше настроение за такива шеги. — Искам да науча всичко, което е възможно, за това кой е освободил Могедиен. Стига това да не е повече, отколкото имам правото да помоля.

Леане млъкна и се загледа в килима на пода.

Червенината покри цялото лице на Сюан и със светлата си кожа тя заприлича на слънце по залез.

— Аз… покорно ви моля за извинение, майко. — Този път наистина се разкайваше. Явно й беше трудно да срещне погледа на Егвийн. — Понякога е трудно да… Не, не се оправдавам. Покорно ви моля за прошка.

Егвийн я гледаше, без да мига — нещо, на което я беше научила самата Сюан. След малко тя се помръдна притеснено. Когато знаеш, че си сгрешил, мълчанието боде и бодежите набиват в ума ти, че си сгрешил. Мълчанието беше много полезен инструмент в много ситуации.

— Тъй като не си спомням какво точно трябва да простя — най-сетне тихо каза Егвийн, — струва ми се, че не е нужно. Но, Сюан… нека не се случва повече.

— Благодаря, майко. — Намек за иронична усмивка изкриви ъгълчетата на устните й. — Ако ми позволите да го кажа, научила съм ви добре. Но ако мога да предложа… — Изчака нетърпеливото кимване на Егвийн. — Една от нас би трябвало да отнесе нареждането ви на Фаолайн или Теодрин — трябва да е много намусена, че са я използвали като куриерка. Те ще събудят много по-малко подозрения от Леане или мен. Всички знаят, че ги покровителствате.

Егвийн веднага се съгласи. Все още не мислеше ясно, инак щеше сама да се сети за това. Главоболието й пак се връщаше. Чеза твърдеше, че било заради малкото сън, но й беше трудно да спи, след като главата й бе като тъпан. Трябваше й по-голяма глава, за да не я чувства толкова стегната и натъпкана с толкова много грижи. Е, сега поне можеше да сподели тайните, които бяха пазили Могедиен скрита — как да се предрешиш с помощта на Силата и как да прикриеш способността си пред други жени, които могат да преливат. Разкриването им досега беше твърде рисковано, защото можеше да доведе до свалянето на маската на Могедиен.

„Още малко похвали“ — помисли си тя кисело. Големи възторзи имаше, когато бе обявила на всеослушание отдавна забравената тайна на Пътуването, която поне бе открила сама, и още повече похвали след това за всяка от тайните, които бе измъкнала от Могедиен всеки път като изваждане на зъб. Нито една от тези похвали обаче не беше променила положението й и на йота. Човек може да потупа по главичката едно надарено дете, без да забравя, че е дете, нали?

Леане излезе, но първо каза, че нямала нищо против веднъж поне на още някоя да й развалят нощния отдих. Сюан изчака — никой не биваше да види двете с Леане да излизат заедно. Известно време Егвийн само ги гледаше, съсредоточено. Сюан изглеждаше потънала в мисли. Най-сетне се сепна и се изправи, готова да си тръгне.

— Сюан… — почна Егвийн и усети, че й е трудно да продължи.

Сюан си помисли, че я разбира.

— Не само бяхте права, майко — каза тя. Гледаше Егвийн право в очите. — Вие бяхте твърде снизходителна, твърде снизходителна, въпреки че според мен всеки друг би бил на ваше място. Но вие заемате Амирлинския трон и никой не може да си позволи да се държи с вас нахално и безочливо, дори да ми бяхте наложили наказание, при което и Романда да изпита съжаление към мен, щеше да е по-малко, отколкото заслужавам.

— Ще го запомня за следващия път — отвърна Егвийн и Сюан кимна, сякаш бе съгласна. Навярно беше. Освен ако промените в нея не станеха по-дълбоки, отколкото изглеждаше възможно, почти сигурно беше, че следващ път ще има, както и по-следващи. — Но това, за което исках да те попитам, е лорд Брин. — Лицето на Сюан стана безизразно. — Сигурна ли си, че не би искала да се намеся?

— Защо да го искам, майко? — Гласът на Сюан стана по-мек от сутрешна омара. — Единствените ми задължения са да ви уча на етикета и да предавам на Шериам съобщенията от своите очи и уши. — Все още разполагаше с част от предишната си мрежа, макар да беше съмнително дали всички те знаят до кого стигат донесенията им сега. — Лорд Гарет Брин едва ли ангажира толкова от времето ми, че да се налага намесата ви. — Почти винаги се изразяваше за него по този начин и винаги когато упоменеше титлата му, влагаше в нея жлъч.

— Сюан, един подпален обор и няколко крави не могат да струват чак толкова. — Не и в сравнение с плащането и изхранването на толкова много войскари. Но й го беше предлагала и преди и всеки път бе получавала същия категоричен отказ.

— Благодаря ви, майко, но не. Няма да позволя да каже, че съм нарушила думата си, а съм се заклела, че ще отработя дълга си. — Сериозността на Сюан изведнъж премина в смях — нещо изключително рядко, когато говореше за лорд Брин. По-често се мусеше. — Ако трябва да се тревожите за някого, по-скоро се тревожете за него, не за мен. Не ми трябва помощ, за да се оправя с Гарет Брин.

А това беше най-странното. Колкото и да беше станала немощна в Силата, Сюан не беше чак толкова слаба, че да продължава безкрайно да му слугува и часове наред да му пере ризите и бельото. Навярно го правеше, за да си има подръка някой, на когото да си излива яда. Каквато и да беше причината, това предизвикваше немалко приказки и само потвърждаваше в очите на мнозина нейната странност; тя беше Айез Седай в края на краищата, макар и слязла много ниско. Начините, които той прилагаше, за да я укроти — поне когато започнеше да хвърля чинии и ботуши, — я вбесяваха още повече и предизвикваха люти закани, но макар да можеше да го овърже така, че и един пръст да не може да мръдне, Сюан никога не докосваше сайдар пред него — и никога за да го изпере, дори когато това можеше да означава, че ще я обърне на коляното си да я напердаши, защото не си е свършила работата. Този факт, разбира се, оставаше скрит за повечето Сестри, но някои неща се бяха изплъзвали от устата й, когато се разгневеше, пък и Леане понякога й се подиграваше. Всичко това като че ли просто нямаше обяснение. Сюан не беше нито безволева, нито глупава, не беше нито раболепна, нито боязлива, не беше…

— Можеш да си тръгваш, Сюан. — Явно някои тайни щяха да си останат неразкрити тази нощ. — Късно е и знам, че искаш да си легнеш.

— Да, майко. И още веднъж ви благодаря — добави тя, макар че Егвийн не разбра за какво точно.

След като Сюан излезе, Егвийн отново разтърка слепоочията си. Искаше й се да се поразходи. Шатрата нямаше да свърши работа — можеше и да е най-голямата, обитавана от едно лице, но това означаваше едва два на два разкрача и това пространство беше запълнено с походния креват, стола и столчето, умивалника, огледалото на стойката и три сандъка, пълни с дрехи. За последните се беше погрижила Чеза, както и Романда, Лелейн и още дузина заседателки. И се грижеха за тях постоянно — още няколко дара с копринени ризи или чорапи, още една рокля, достатъчно пищна, за да подхожда за прием на крал, и щеше да има нужда от четвърти сандък. Шериам и заседателките може би се надяваха, че изящните рокли ще я заслепят за всичко останало, но Чеза просто беше убедена, че Амирлинския трон трябва да е облечена подходящо за сана си. Слугите пък, изглежда, бяха убедени в необходимостта да се спазва ритуалът не по-малко от Съвета. Скоро щеше да дойде и Селаме — неин ред беше да помогне на Егвийн да се съблече за лягане — поредният ритуал. Само че с това главоболие все още не беше готова за лягане.

Тя остави лампите запалени и бързо излезе — преди да е дошла Селаме. Разходката щеше да прочисти главата й и може би да я измори достатъчно, за да заспи дълбоко. Да се приспи нямаше да е проблем — Мъдрите сънебродници първо я бяха научили на това умение, — но да намери покой в съня беше друго нещо. Особено след като умът й кипеше заради огромния списък от тревоги, започващ с Романда, Лелейн и Шериам, след това минаващ през Ранд, Елайда, Могедиен, нелепото време и още по-нататък.

Съзнателно избегна зоната около шатрата на Могедиен. Ако започнеше сама да задава прекалено много въпроси, щеше да се придаде твърде голямо значение на една избягала слугиня. Дискретността се беше превърнала в част от нея. Играта, която играеше, не позволяваше много подхлъзвания и да не внимаваш там, където смяташ, че е без значение, можеше да те доведе до това да престанеш да внимаваш там, където е фатално. Нещо повече — можеше да се окаже, че си сгрешила в преценката си. „Слабият трябва да проявява смелостта си много предпазливо.“ Още един от съветите на Сюан. Сюан наистина полагаше голямо усилие да я научи, а тази игра специално я познаваше много добре.

Хората навън не бяха повече отпреди — на малки групички, скупчени около гаснещите огньове, изтощени от вечерната шетня след дългия ден пътуване. Тези, покрай които минаваше, се надигаха уморено да се поклонят и измърморваха по едно: „Светлината да ви освети, майко“, или нещо подобно и я молеха за благослова й, който тя им даваше с простичкото: „Светлината да те освети, чедо.“ Мъже и жени, достатъчно възрастни, за да й бъдат дядовци и баби, грейваха от щастие заради това, но тя все пак се чудеше какво ли мислят за нея, какво знаят. Всички Айез Седай се държаха като ненакърним фронт пред очите на целия външен свят, в това число слугите им. Но Сюан твърдеше, че ако имаш съмнения, че слугинята ти знае два пъти повече от онова, което би трябвало да знае, значи си наясно с половината от истината. И все пак тези поклони я утешаваха — може би поне някои от тези хора не я мислеха за наивна девойка, която Съветът използва само когато има нужда от нея.

Докато преминаваше покрай една открита зона, оградена с въжета, завързани за здраво забити в земята колове, в тъмнината просветна рязката светлина на Праг — завъртя се около оста си и се разтвори. Тя спря и го загледа. Всъщност не беше точно светлина, защото не хвърляше сянка. Никой при околните огньове не вдигна глава — хората вече бяха навикнали. От Прага като ято гъски се изсипаха десетина Сестри и два пъти повече Стражници, завръщащи се с донесения и плетени кошници за гълъби от гълъбарниците в Салидар, на над петстотин мили на запад.

Те се разпръснаха още преди Порталът да се е затворил, понесли товара си при Заседателките, при своите Аджи и само две-три към собствените си шатри. Друга нощ и Сюан щеше да е с тях — тя рядко се доверяваше други да й носят сведенията, макар повечето от тях да бяха кодирани и шифровани. Понякога изглеждаше, че по широкия свят има повече мрежи от очи и уши, отколкото е броят на самите Айез Седай, въпреки че повечето от тях бяха жестоко орязани от обстоятелствата. Повечето агенти на различните Аджи като че ли се бяха снишили, докато се уталожат „трудностите“ в Бялата кула, а не малко от очите и ушите на отделните Сестри нямаха никаква представа къде и на кого служи в момента тяхната Айез Седай.

Стражниците я поздравиха с предпазливи поклони, с цялата почит, полагаща се на шарфа; някои Сестри можеше и да я поглеждат накриво, но Съветът я беше издигнал за Амирлин и за Гайдините това бе достатъчно. Слугите естествено също я удостоиха с поклони. Никоя от Айез Седай обаче дори не я погледна. Навярно не я бяха забелязали. Може би.

В известен смисъл това, че някои все още можеха да получават известия от своите очи и уши, се дължеше на един от „даровете“ на Могедиен. Сестрите, притежаващи достатъчно мощ да правят Портали, бяха пребивавали достатъчно дълго в Салидар, за да го опознаят добре. Онези, които можеха да запредат Портал с прилични размери, можеха да Пътуват оттам почти до всяко друго място. Но да се опитат да Пътуват до Салидар означаваше да прекарват половината от нощта си в опознаване на новото утъпкано и оградено с въжета парче земя. Това, което Егвийн бе успяла да измъкне от Могедиен, беше един начин да се Пътува от място, което не познаваш, до място, което знаеш. По-бавно от самото Пътуване, „Приплъзването“ не бе един от изгубените Таланти — никой изобщо не беше чувал за него, тъй че дори самото име бе приписано на Егвийн. Всяка, която можеше да Пътува, можеше и да се Приплъзва, така че всяка нощ Сестрите се Приплъзваха до Салидар, за да проверят в кафезите на гълъбите за птици, завърнали се там, където се бяха излюпили, след което Пътуваха обратно.

Тази гледка трябваше да я зарадва — бунтовничките Айез Седай бяха придобили Таланти, които Бялата кула смяташе за загубени завинаги, научили бяха и нови, и тези умения можеха да доведат до падането на Елайда преди всичко да свърши — но вместо да изпита задоволство, на Егвийн й стана криво. И причината за това не беше толкова, че се държаха с нея презрително. Докато продължаваше напред, огньовете ставаха все по-редки и отдалечени един от друг, след което се стопиха зад гърба й. Сега навсякъде около нея се виждаха тъмните силуети на фургони, повечето покрити с платнища, изпънати върху железните обръчи, и на шатри, бледо сияещи под лунната светлина. Напред блещукаха лагерните огньове на войската, катерещи се по околните хълмове, като звезди, накацали по земята. Мълчанието от Кемлин стягаше стомаха й на възли, каквото и да смятаха другите.

В същия ден, в който бяха напуснали Салидар, бе пристигнало сведение, въпреки че Шериам си беше направила труда да й го покаже едва преди няколко дни, и то с непрестанно повтаряните предупреждения за необходимостта съдържанието му да се запази в тайна. Съветът го знаеше, но никой друг не бивало да го знае. Още една към десетките хиляди тайни, от които гъмжеше станът. Егвийн беше сигурна, че никога нямаше да го види, ако не питаше непрекъснато за Ранд. Можеше да възпроизведе всяка от грижливо подбраните думи, написани с дребен почерк върху толкова тънка хартийка, че беше цяло чудо как перото не я бе разкъсало.

Шериам беше наблегнала на добрата вест — така, както тя я разбираше, че Мерана, опитна в преговорите, е стигнала в Кемлин и е била приета от Ранд, „търговеца на вълна“. Чудесна новина според Шериам. И че Верин и Аланна ще доведат момичета от Две реки, за да станат новачки. Изглежда, си мислеше, че най-голямата радост за Егвийн е да види познати лица от родния край. Мерана щяла да се оправи с всичко. Мерана знаела какво прави.

Ранд бил вежлив? Последния път го беше видяла с Койрен Селдаин, пратеничката на Елайда. „Надменен“ беше много по-точното определение. Защо ще се държи другояче с Мерана? А Мерана при това смяташе, че бил уплашен и че това било за добро. Ранд рядко се плашеше дори когато имаше основания и дори сега да се беше уплашил, Мерана трябваше да се досети, че страхът може да направи и най-кроткия мъж опасен, да се сети, че Ранд е опасен дори само заради това, което е. И какво беше това „привързване“ на Аланна? Егвийн не вярваше съвсем на тази Аланна. Понякога тя правеше доста странни неща, може би от необузданост, а навярно и с някаква по-дълбока цел. Егвийн не изключваше да се е опитала да се напъха в леглото на Ранд, а той щеше да се превърне в глина в ръцете на жена като нея. Ако беше така, Елейн щеше врата да й счупи, но това бе най-малкото зло. Най-лошото беше, че повече нито един от гълъбите, които Мерана бе взела от Салидар, не се беше върнал.

Мерана все трябваше да е изпратила някаква вест, та дори и само това, че тя с посланичеството е заминала за Кайриен. Напоследък Мъдрите не споделяха почти нищо с нея, освен че Ранд е жив, но той, изглежда, просто си губеше времето. Което само по себе си й изглеждаше предупредителен знак. Шериам виждаше нещата другояче. Никой не можел да каже защо един мъж прави нещо, та дори самият той в повечето случаи, а ставало ли пък дума и за мъж, който прелива… Мълчанието само доказвало, че всичко е наред — Мерана със сигурност щяла да ги извести за някакво сериозно затруднение. Тя трябвало да е на път за Кайриен, ако вече не била пристигнала там, и повече нямало нужда от никакви известия, докато не ги известяла за крайния успех. Колкото до това, пребиваването на Ранд в Кайриен си беше успех донякъде. Една от целите на Мерана, ако не и най-важната, беше да го подтикне да напусне Кемлин, за да може Елейн да се завърне там безопасно и да получи Лъвския трон, а опасностите за Кайриен се бяха разпръснали. Колкото и да изглеждаше невероятно, Мъдрите казваха, че Койрен и нейното пратеничество си били тръгнали за Тар Валон. А може би не беше чак толкова невероятно. Всичко това изглеждаше донякъде логично, предвид Ранд, предвид ходовете на Айез Седай. Въпреки това на Егвийн всичко й изглеждаше някак… не както трябва.

— Трябва да ида при него — измърмори тя. Един час само и можеше да сложи всичко в ред. — Точка по въпроса. Трябва да ида при него.

— Това не е невъзможно.

Ако Егвийн не беше си дръпнала здраво юздите, щеше да подскочи цяла стъпка. Но сега само сърцето й подскочи, дори след като видя, че я е стреснала Леане.

— Ти нали трябваше да търсиш… — почна тя и едва успя да спре преди да е споменала името на Могедиен.

Леане тръгна до нея, без да изпуска от очи Сестрите, покрай които минаваха. Леане не разполагаше с оправданието на Сюан да прекарва времето си с нея. Не че ако ги видеха веднъж заедно би навредило чак толкова, но…

„«Не би могло» не винаги означава, че няма“ — припомни си Егвийн. Смъкна шарфа от раменете си и го сгъна на едната си ръка. От пръв поглед, от разстояние, Леане можеха да я вземат за Посветена, въпреки роклята й — повечето Посветени не разполагаха с достатъчно бели рокли с цветни ивици, за да ги носят непрекъснато. От разстояние Егвийн също можеха да я вземат за такава. Не съвсем утешителна мисъл.

— Теодрин и Фаолайн разпитват около шатрата на Мариган, майко. Не останаха много доволни. Аз добре се понацупих, че са ме изпратили да разнасям заповеди. — Леане се изсмя тихо. Ситуации, при които Сюан скърцаше със зъби, обикновено я развеселяваха. Повечето от Сестрите се радваха за това колко добре се е приспособила.

— Това добре — отвърна разсеяно Егвийн. — Но Мерана е сбъркала нещо, Леане, иначе нямаше да стои в Кайриен и нямаше да си мълчи. — Някъде залая псе, последваха го други, докато не ги смълчаха с резки викове, които, може би за добро, не можа да чуе съвсем ясно. Много от войниците имаха кучета, които се тътреха след тях. В стана на Айез Седай нямаше кучета. Котки колкото искаш, но не и кучета.

— Мерана наистина знае какво прави, майко. — До голяма степен прозвуча като въздишка. Леане и Сюан бяха съгласни с Шериам. Всички бяха съгласни с изключение на нея. — Възложите ли на някого задача, трябва да му вярвате.

— Леане, този мъж може искри да изкара от мокър парцал, стига парцалът да носи шала — изсумтя Егвийн. — Не познавам Мерана, но не съм виждала и една Айез Седай, която да можеш да наречеш мокър парцал.

— Аз пък съм срещала една-две — изкикоти се Леане. — Но вярно е, не и Мерана. Той според вас наистина ли вярва, че има приятели в Кулата? Алвиарин? Това може да създаде трудности за Мерана, но не мога да си представя как Алвиарин ще направи нещо, с което да рискува мястото си. Тя винаги е била амбициозна за три Сестри наведнъж.

— Той казва, че е получил писмо от нея. — Още виждаше пред очите си злорадството на Ранд от това, че е получил писма и от Елайда, и от Алвиарин, още преди самата тя да напусне Кайриен. — Може би амбициите й я карат да си въобразява, че тъкмо тя може да измести Елайда, ако го спечели на своя страна. Тоест, ако наистина тя го е написала, ако такова писмо съществува. Той се смята за умен, Леане — и може би наистина е, — но не вярва, че има нужда от помощ. — Ранд според нея щеше да продължи да си мисли, че може да се справи сам-самичък с всичко, чак докато нещо от това „всичко“ не го съкрушеше. — Познавам му и кътните зъби, Леане. Това, че живее в обкръжението на Мъдрите, може би го е заразило, а може и той да ги е заразил. Каквото и да смятат Заседателките, каквото и да смята която и да е от вас, един айезседайски шал не го впечатлява повече, отколкото Мъдрите. Рано или късно той ще извади от търпение някоя Сестра и ще я принуди да направи нещо необмислено, или някоя от тях ще го натисне не както трябва, без да разбира колко е силен и колко са му изопнати нервите напоследък. След което може да се окаже, че връщане назад няма. Аз съм единствената, която може да се оправи с него безопасно. Единствената.

— Той едва ли може да е толкова… раздразнителен… колкото онези айилки — измърмори кисело Леане. Дори на нея не можеше да й стане смешно от преживяното с Мъдрите. — Но това едва ли има значение, след като Амирлинския трон е равнозначна на самата Бяла кула…

Пред тях се появиха две жени — крачеха бавно и разговаряха. Разстоянието и сенките скриваха лицата им, но беше ясно, че са Айез Седай — по осанката им, по увереността, че нищо в тъмнината не може да им навреди. Никоя Посветена, дори да е на една стъпка от шала, не можеше да уподоби тази степен на самоувереност. И кралица с цяла войска зад гърба си едва ли щеше да може. Идваха към нея и Леане. Леане бързо се обърна да се скрие в тъмната пролука между два фургона.

Егвийн се навъси и едва не я издърпа, за да продължат. Нека всичко се видеше открито. Щеше да застане пред Съвета и да им заяви ясно, че е време да разберат, че шарфът на Амирлин не е просто някаква красива притурка към облеклото й.

Само един закон на Кулата ограничаваше властта на Амирлинския трон. Шепа дразнещи порядки и каца неудобни обстоятелства, но само един закон, въпреки че едва ли можеше да се измисли нещо по-лошо, което да попречи на целите й. „След като Амирлинския трон е равнозначна на самата Бяла кула, като самата сърцевина на Бялата кула, то тя не трябва да се излага на опасност освен при въпиеща необходимост, следователно освен в случай на война, обявена от Съвета на Кулата, Амирлинския трон ще търси малкия консенсус на Съвета на Кулата преди съзнателно да се изложи на каквато и да е опасност и ще се подчинява на взетите с такъв консенсус решения.“ Що за безразсъден инцидент с някоя Амирлин беше вдъхновил приемането на този закон Егвийн не знаеше, но той беше в сила от над две хиляди години. За повечето Айез Седай всеки толкова древен закон придобиваше аура на святост; променянето му беше немислимо.

Романда й беше цитирала този… този проклет закон, сякаш поучаваше някоя малоумна. След като щерката-наследница не можеше да се доближи на по-малко от сто мили от Преродения Дракон, колко повече щяха да се погрижат да предпазят самата Амирлински трон? Мнението на Лелейн прозвуча по-скоро със съжаление, най-вероятно защото се налагаше да се съгласи с Романда. По-същата причина езиците и на двете едва ли не се бяха сгърчили. А без тях, без двете, малкият консенсус се оказваше точно толкова недостижим, колкото и големият. Светлина, дори тази декларация за война изискваше малкия консенсус! Така че след като не можеше да получи разрешение…

Двете Сестри бяха отминали. Леане се окашля.

— Едва ли можете да направите много, ако заминете тайно, майко, а Съветът ще го разбере рано или късно. Мисля, че след това ще ви е много трудно да останете и един час насаме. Не че ще посмеят да ви поставят точно под охрана, но има начини. Мога да ви приведа примери от… от някои източници. — Тя никога не споменаваше за укритите донесения, освен когато оставаха насаме, скрити от преграда против подслушване.

— Толкова ли съм прозрачна? — попита Егвийн.

— Не, майко — засмя се Леане. — Просто си помислих какво бих направила аз самата. Но е добре известно, че съм си загубила всичкото достойнство и благоразумие и Амирлинския трон едва ли може да ме вземе за образец. Смятам, че трябва да оставите младия господин ал-Тор да действа така, както намери за добре, за известно време поне, докато вие оскубете гъската, която е в ръцете ви.

— Пътят, който е избрал, може всички ни да вкара в Ямата на ориста — измърмори Егвийн. Не че спореше. Трябваше да се измисли някакъв начин хем да оскубе въпросната гъска, хем да предпази Ранд от опасни грешки, но не виждаше как.

— В такъв случай, майко, ако ме извините, има един мъж в лагера на лорд Брин… В края на краищата, чувал ли е някой за Зелена без нито един Стражник? — Ако се съдеше по забързания й глас, човек можеше да си помисли, че й предстои среща с любовник. Предвид това, което Егвийн беше чувала за Зелените, разликата едва ли беше съществена.

Последните огньове при шатрите вече бяха затрупани с пръст — никой не рискуваше да остави да тлее огън в околност, изсъхнала като прахан. Тънки струи дим лениво се къдреха под лунната светлина там, където огънят не бе изгасен добре. Тук-там по някой човек измърморваше сънливо в шатрата си, другаде се чуваше кашлица или дрезгаво похъркване, но като цяло лагерът бе потънал в мълчание и покой. Поради което Егвийн се изненада, когато някой излезе от сенките пред нея, особено след като този някой бе облечен в простата бяла рокля на новачка.

— Майко, трябва да поговоря с вас.

— Никола? — Егвийн се стараеше да запомни името на всяка новачка — нелек труд, като се имаше предвид колко усърдно издирваха Сестрите по пътя на войската момичета и млади жени, които можеха да се научат. Все още не се гледаше с добро око на това активно издирване — според традицията самото момиче трябваше да помоли и най-добре беше само да дойде в Кулата, — но сега в стана се учеха десет пъти повече, отколкото в Бялата кула от години. Никола обаче бе една от онези, които не беше трудно да запомниш, а освен това Егвийн често беше забелязвала младата жена да я гледа. — Тиана няма да остане доволна, ако разбере, че си останала будна толкова късно. — Тиана Носел беше Наставничката на новачките, прословута както с майчински утешителното си рамо, щом някоя новачка имаше нужда да си поплаче, така и със своята суровост, станеше ли дума за спазване на реда и правилата.

Младата жена трепна, готова да побегне, но после смело погледна Егвийн в очите. Бузите й бяха лъснали от пот. Нощната тъма бе по-прохладна, отколкото на светло, въпреки че никой нямаше да го нарече хлад, а простичката хитрина с преодоляването на жегата се научаваше едва с придобиването на шала.

— Зная, че трябва първо да помоля да се срещна с Тиана Седай и нея да помоля да се видя с вас, майко, но тя никога няма да позволи на една новачка да се обърне към Амирлинския трон.

— За какво, чедо? — попита Егвийн. Жената беше поне с шест-седем години по-голяма от нея, но това бе приетото обръщение към една новачка.

Никола пристъпи към нея. Големите й очи гледаха може би малко по-открито, отколкото се полагаше на новачка.

— Майко, искам да продължа дотам, докъдето мога. — Гласът й беше хладен и самоуверен съвсем като на Айез Седай. — Не казвам, че нарочно ме задържат, но съм сигурна, че мога да стана по-силна, отколкото ми казват. Просто го знам. Вас не са ви задържали, майко. Никоя досега не е придобивала толкова мощ толкова бързо като вас. Единственото, за което моля, е да получа същия шанс.

Зад Никола се появи още една жена със запотено лице. Тя пък в късо палто и широки панталони, и с лък през рамо. Косата й висеше до кръста на плитка, завързана с шест панделки, и беше обута в къси ботуши.

Никола Трийхил и Арейна Нернасив изглеждаха доста странна двойка за приятелки. Като повечето от по-възрастните новачки — напоследък се изпитваха и жени с десет години по-големи от Егвийн, въпреки че много Сестри все още недоволстваха, че са прекалено големи, за да могат да възприемат суровата дисциплина на новачките — та като повечето по-възрастни жени, Никола беше обладана от дива страст да се учи, според всички доклади, и потенциалът й се бе оказал по-нисък само от този на Нинив, на Елейн и на самата Егвийн сред живите Айез Седай. Всъщност Никола явно правеше големи крачки, много често толкова големи, че учителките й трябваше да я задържат. Някои твърдяха, че напипвала сплитовете все едно, че вече ги знае. Не само това, но вече бе проявила два Таланта: способността да „разпознава“ кой е тавирен беше по-малкият, а по-големият, Прорицателството, се проявяваше по такъв начин, че никой не можеше да разбере какво точно е предрекла. Тя самата не помнеше след това и една дума от изреченото. Така че Никола вече беше набелязана от Сестрите като жена, която трябва да се следи изкъсо. Неохотното съгласие да се изпитват жени, по-големи от седемнадесет-осемнадесет години, до голяма степен се дължеше именно на нея.

Арейна, от друга страна, беше Ловкиня на Рога и се перчеше досущ като мъж, обичаше да седне и да разправя надълго и нашироко за своите приключения, както преживените, така и онези, които й предстояха, освен когато се упражняваше с лъка си. Най-вероятно си бе избрала това оръжие по подражание на Биргит, заедно с облеклото й. Проявяваше интерес към лъка и нищо друго, освен да пофлиртува от време на време, и то доста дръзко, макар напоследък да не го правеше. Навярно дългите дни пътуване я изморяваха твърде много за това, въпреки че за стрелбата с лъка намираше време. Защо продължаваше да върви с тях, Егвийн не можеше да разбере — малко вероятно й се струваше Арейна да вярва, че Рогът на Валийр ще изникне някъде по пътя им, и беше невъзможно дори да подозира, че той всъщност е скрит дълбоко в Бялата кула. Много малко хора знаеха това. Егвийн не беше сигурна дали и самата Елайда го знае.

Арейна й се струваше глупава позьорка, но към Никола Егвийн изпитваше известна симпатия. Разбираше недоволството й, разбираше порива й да научи всичко и веднага. Преди време тя също беше като нея. Може би все още беше.

— Никола — каза й тя кротко, — всички си имаме ограничения. Аз например никога няма да мога да се сравня с Нинив Седай, каквото и да направя.

— Но ако можех поне да получа своя шанс, майко. — Никола закърши ръце умолително и гласът й стана затрогващ, но очите й продължаваха да се взират открито в Егвийн. — Шансът, който вие сте имали.

— Това, което правех аз — защото нямах избор и защото ми липсваше благоразумие, се нарича „насилване“, Никола, а то е опасно. — Термина го беше чула за пръв път от Сюан, когато й се беше извинила за това, че прави същото с нея. Беше единственият случай, когато Сюан изглеждаше искрено разкаяна. — Знаеш, че ако се опиташ да прелееш повече сайдар, отколкото си готова да понесеш, рискуваш да се изгориш преди да си се доближила до пълната си мощ. Най-добре ще е да бъдеш търпелива. Сестрите бездруго няма да ти позволят нещо друго, преди да си готова.

— Ние дойдохме в Салидар на същия кораб с Нинив и Елейн — каза изведнъж Арейна. Нейният поглед беше не само открит, но и предизвикателен. — И с Биргит. — Кой знае защо, това име го произнесе с горчивина.

Никола й даде знак да замълчи.

— Това не е нужно да го изтъкваме. — Странно, но не прозвуча убедително.

С надеждата, че е запазила лицето си поне наполовина толкова спокойно, колкото Никола, Егвийн се помъчи да потисне внезапно обзелото я безпокойство. „Мариган“ също бе пристигнала в Салидар с този кораб. Някъде в леса избуха бухал и тя потръпна. Някои хора мислеха, че ако чуеш бухал на лунна светлина, те чакат лоши новини. Тя не беше суеверна, но…

— Няма нужда да изтъквате какво?

Те се спогледаха и Арейна кимна.

— Случи се на път от реката до селото — каза Никола. Въпреки привидната неохота, с която говореше, гледаше Егвийн право в очите. — Двете с Арейна чухме Том Мерилин и Джюйлин Сандар да си говорят. Веселчунът и хващачът на крадци. Джюйлин каза, че ако в селото има Айез Седай — все още не бяхме сигурни — и ако те разберат, че Нинив и Елейн са се престрували на Айез Седай, тогава всички ще скочим сред ято сребруши, което, доколкото разбирам, не е никак безопасно.

— Веселчунът ни забеляза и му изшътка — каза Арейна и опипа колчана на кръста си, — но ние чухме. — И нейният глас беше толкова твърд, колкото погледа й.

— Знам, че сега и двете са Айез Седай, майко, но няма ли въпреки това да изпаднат в беда, ако се разбере? Сестрите, имам предвид? Всяка, която се е преструвала на Сестра, я чакат неприятности дори и години след това. — Изражението на Никола остана спокойно, но очите й се опитаха да приковат Егвийн. Тя се наведе напред напрегнато. — Всяка, която и да е тя. Не е ли така?

Окуражена от мълчанието на Егвийн, Арейна се ухили. Пренеприятна усмивка.

— Чух, че Нинив и Елейн били изпратени извън Кулата по някаква задача от тази жена, Санче, когато е била още Амирлин. И че и вие сте била изпратена от нея по същото време. И че сте си имали какви ли не неприятности, когато сте се върнали. — В гласа й се прокрадна ласкателство. — Помните ли да са си играели на Айез Седай?

Стояха пред нея и я гледаха, Арейна опряна нахално на лъка си, а Никола изпълнена с такова очакване, че въздухът около нея можеше ей сега да запука.

— Сюан Санче е Айез Седай — отвърна хладно Егвийн, — също както Нинив ал-Мийра и Елейн Траканд. И вие ще проявявате към тях подобаващата им се почит. За вас те са Сюан Седай, Нинив Седай и Елейн Седай. — Двете примигнаха от изненада. Стомахът на Егвийн се сгърчи. От гняв. След всичко, което бе преживяла тази нощ, накрая да я изнудват тези… Не можа да измисли достатъчно обидна дума. Елейн сигурно щеше — Елейн се вслушваше в приказките на коняри, на колари и фургонджии, и всякакви такива, и запомняше думи и изрази, каквито трябваше да отказва да чуе дори. Тя разгъна шарфа си с цветните ресни и грижливо уви с него раменете си.

— Не мисля, че ме разбрахте, майко — каза припряно Никола. Съвсем не боязливо обаче — просто се опита усили заплахата си. — Просто се тревожех, че ако някой разбере, че сте… — Егвийн не й даде шанс да продължи.

— О, много добре те разбрах, дете. — Тази глупачка наистина беше дете, независимо от възрастта си. Всяка от по-възрастните новачки създаваше грижи, обикновено с дръзкото си поведение към Посветените, назначени да ги обучават, но дори най-глупавите проявяваха достатъчно разум да избягват да се държат нахално със Сестрите. Яростта й се нажежи до бяло от това, че тази женица имаше дързостта да се опитва да го прояви към нея. И двете бяха по-високи от нея, макар и не с много, но тя опря юмруци на кръста си, изправи се и те се присвиха, сякаш се бе извисила над тях. — Даваш ли си сметка колко сериозно е да се предявят обвинения срещу Сестра, особено от една новачка? Обвинения, основани на разговор, който твърдите, че сте чули между двама мъже, които сега са на хиляда мили оттук. Тиана би те одрала жива и ще те прати да чистиш котлите до края на живота ти. — Никола продължаваше да се мъчи да вметне нещо — този път прозвуча като извинение, и възражения някакви, които Егвийн не разбра — в отчаяно усилие да промени всичко, но Егвийн не й обърна внимание. Ловкинята отстъпи още една крачка назад, видимо разколебана. — А и ти не си мисли, че ще ти се размине. Дори една Ловкиня може да бъде завлечена при Тиана за такова нещо. Стига да ти се размине боят с камшици на ока на някой фургон, както пердашат войниците, хванати в кражба. Тъй или иначе ще те изхвърлят край пътя със синините ти за спътнички.

Егвийн вдиша дълбоко и спря. Мъчеше се да не се разтрепери. Двете се присвиха и я загледаха като пребити. Съвсем задоволително. Дано само тези премигващи очи и присвити рамене да не бяха преструвка. Според правилата сега веднага трябваше да ги изпрати при Тиана. Нямаше представа какво можеше да е наказанието за опит за изнудване на Амирлинския трон, но вероятно прогонването им от стана щеше да е най-лекото. В случая с Никола прогонването щеше да се отложи, докато учителките й не се уверят, че е научила достатъчно за преливането, за да не нарани случайно себе си или други. Никола Трийхил никога нямаше да стане Айез Седай обаче, след като срещу нея се предявеше това обвинение, а това значеше, че целият й потенциал ще отиде за нищо.

Само че… Всяка жена, уловена, че се е представяла за Айез Седай, можеше да бъде наказана толкова унизително, че да хленчи години наред, а една Посветена я чакаше такова наказание, че съдбата на първата да й се стори щастлива. Разбира се, сега Нинив и Елейн бяха в безопасност, нали бяха станали истински Сестри. Тя самата също. И все пак беше достатъчно само да се прошепне за това, за да се заличи напълно всяка възможност Съветът наистина да я признае за Амирлински трон. Все едно да отскочи при Ранд и после да го каже на Съвета. Не биваше да позволи на тези двете да забележат колебанието й, дори да го предположат.

— Това ще го забравя — каза тя рязко. — Но ако чуя макар и шепот за всичко това, от която и да било… — Тя вдиша хрипливо: не шепот, крясъци да чуеше, почти нищо нямаше да може да направи — но те, изглежда, чуха в думите й заплаха, която ги жегна здраво. — Бързо в леглата, преди да съм си променила решението.

Последваха ниски поклони и „Да, майко“ „Не, майко“ и „Както заповядате, майко“. Двете заситниха бързо-бързо, без да се обръщат, и всяка следваща стъпка бе по-бърза от предишната, докато най-накрая не се затичаха. Тя трябваше да продължи спокойно, въпреки че и на нея и се искаше да побегне.