Корона от мечове

ГЛАВА 35Сред горите

Мин седеше на леглото на Ранд и го гледаше как облечен само по бяла риза, рови из палтата си в големия гардероб. Как можеше да спи в цялата тази тежка черна мебел? Помисли си някак разсеяно дали да не изхвърли всичко това и да го замени с изящната дърворезба, която бе видяла в Кемлин, с нежната позлата, със светли драперии и ленени завеси, които да не го потискат толкова. Странно, но никога досега не бяха я интересували нито мебели, нито драперии или ленени завеси. Но онзи гоблен например, с битката на самотен мечоносец с безброй врагове, почти надвит — той определено трябваше да се махне. Мин си мислеше всичко това, но гледаше предимно него.

Толкова напрежение имаше в сините му като ранно утро очи, както и в изпъващата си на широкия му гръб бяла риза, щом се извърнеше да бръкне по-надълбоко в гардероба. Много хубави крака имаше и прасците му бяха чудесни, добре изпъкващи в плътно впитите му черни панталони, с ботушите, извърнати надолу. Понякога той се намръщваше и оправяше с пръсти тъмночервеникавата си коса. Колкото и да се решеше, нямаше да се оправи косата му — все се накъдряше край ушите му и на врата. Не че тя беше някоя от онези глупави жени, готови да загубят ума и сърцето си само като видят хубав мъжки крак. Само дето понякога, край него, й ставаше малко трудничко да мисли ясно. Това бе всичко.

Едно след едно извезани копринени палта излизаха навън и биваха захвърляни на пода върху онова, което бе носил на кораба на Морския народ. Можеше ли преговорите да продължават поне наполовина толкова добре без него? Нали беше тавирен! Жалко само, че тя не можа да види нещо наистина полезно от Морския народ. Както винаги, пред очите й около него блясваха и примигваха образи и цветни аури, повечето от които гаснеха твърде бързо, за да може да ги разбере. Но онова едничко видение се появяваше и изчезваше по сто пъти на ден, а когато Мат и Перин също бяха тук, то обгръщаше и тях също, а понякога и други. Огромна сянка се сгъстяваше над него, поглъщаща хиляди по хиляди малки светлинки, като светулки сред полето, които се хвърляха в нея в усилието си да запълнят мрака. Днес тези светулки сякаш бяха станали десетки хиляди пъти повече, но и сянката се бе уголемила. Това видение по някакъв начин представяше битката му със Сянката, но той почти никога не пожелаваше да му описва как точно изглежда. Не че тя можеше наистина да му го опише, само дето сянката като че ли винаги бе на път да надвие, в една или друга степен. Видението се стопи и тя въздъхна облекчено.

Жегна я леко чувство за вина. Всъщност не беше го излъгала, когато я попита какви свои видения премълчава — поне не съвсем. Каква полза имаше да му казва, че почти със сигурност ще се провали без помощта на някаква жена, отдавна мъртва и напуснала света? Той и без това твърде лесно униваше. Трябваше да поддържа духа му бодър, да му напомня непрекъснато, че трябва да се смее. Само дето…

— Не мисля, че идеята ти е добра, Ранд. — Сигурно сбърка, че го каза. Мъжете в много отношения бяха странни същества: в един момент ще се вслушат в разумния съвет, а в следващия ще направят точно обратното. И при това май го правеха нарочно. По някаква причина обаче тя се чувстваше… като закрилничка… на този силен мъж, който сигурно можеше да я вдигне във въздуха само с една ръка. И то без неговото преливане.

— Идеята си е чудесна — каза той и захвърли поредното палто, синьо и със сребърно везмо. — Аз съм тавирен и днес поне това, изглежда, действа в моя полза. — Още едно палто — зелено, със златни ширити — се намери на пода.

— Не би ли искал да ме утешиш?

Той замръзна и я зяпна, някакво червено палто със златни гайтани увисна забравено в ръцете му. Да я утеши? Ами тази идея откъде й се беше пръкнала? Лелите, които я бяха отгледали, бяха кротки, мили жени, но имаха много строги разбирания за прилично поведение. Негодуваха, че носи панталони, негодуваха, че работи в конюшни — работата, която най-много й допадаше, защото наистина обичаше конете. Нямаше и съмнение какво щяха да си помислят за нейното утешаване с мъж, за когото не се е омъжила. Ако го научеха, щяха да дойдат чак от Бейрлон само за да й съдерат кожата от бой. Както и неговата, разбира се.

— Мин, аз… не бива да спирам, докато още съм сигурен, че действа — отвърна той бавно, а после бързо се обърна и продължи да рови в гардероба. — Това ще свърши работа — възкликна той, като измъкна едно съвсем просто палто от зелена вълна. — Не знаех, че е тук.

Беше палтото, което бе облякъл на връщане от Думайски кладенци, и тя забеляза как ръцете му се разтрепериха. С привидна небрежност тя стана, отиде при него, прегърна го, притискайки палтото между двамата, и опря глава на гърдите му.

— Обичам те — само промълви тя — и нищо повече. Можеше да напипа под ризата му кръглия полуизцерен белег на левия му хълбок. Спомняше си кога го бе получил, сякаш беше вчера. Тогава за пръв път го беше държала в прегръдките си, а той лежеше в несвяст, почти мъртъв.

Дланите му се притиснаха в гърба й, стиснаха я здраво, изкараха дъха й, но после — разочароващо — я пуснаха. Стори и се, че той промърмори нещо, че „не е честно“. Нима си мислеше за Морския народ, докато тя го прегръщаше? Всъщност имаше право. Вярно, че Мерана беше Сива, но за Морския народ говореха, че могат да накарат и една доманка да се изпоти. Имаше право, но… Тя си помисли дали да не го срита все пак по глезена. Той я отдръпна от себе си полека и започна да си навлича палтото.

— Ранд — каза му тя твърдо, — не можеш да си сигурен, че ще подейства, само защото подейства на Харайн. Ако това, че си тавирен, действаше винаги и на всички, досега щеше да си накарал всеки владетел по света да ти коленичи, в това число и Белите плащове.

— Аз съм Преродения Дракон — отвърна й той надменно — и днес мога да направя всичко. — Надигна колана с меча си и се препаса. Сега коланът беше с обикновена бронзова тока — позлатената драконова глава лежеше на покривката на леглото. Дълги ръкавици от тънка черна кожа покриха златогривите глави на ръцете му и жигосаните чапли на дланите му. — Но не приличам на него, нали? — Той разпери ръце и се усмихна. — Няма да го разберат преди да е станало късно.

Тя едва се сдържа да не вдигне отчаяно ръце.

— Но и на глупак не приличаш чак толкова. — И го остави да го схване както си иска. Идиотът му с идиот я изгледа накриво, сякаш не беше сигурен какво му каза. — Ранд, още щом видят айилците, те или ще се разбягат, или ще започнат да се бият. Като не искаш да вземеш някоя Айез Седай, вземи поне Аша’ман. Една стрела само и си мъртъв, все едно дали си Преродения Дракон, или последният козар!

— Но аз съм Преродения Дракон, Мин — отвърна той сериозно. — и тавирен. Тръгваме сами, само ти и аз. Ако все още искаш да дойдеш, разбира се.

— Никъде няма да ходиш без мен, Ранд ал-Тор. — Сдържа се да му каже, че ще се овеси като букаи на крака му, ако го стори. Еуфорията му беше почти толкова лоша, колкото мрачната тъга, която така често го обземаше. — На Нандера никак няма да й хареса. — Не разбираше какво точно става между него и Девите — нещо много особено, при всички положения, поне според това, което бе видяла — но всяка надежда, че би могла да го спре, се стопи, след като той й се ухили като момче, измъкнало се от майка си.

— Тя няма да разбере, Мин. — Очите му дори заблещукаха! — Това го правя непрекъснато и те никога не го разбират. — И той й протегна облечената си в ръкавица ръка, сякаш очакваше да скочи от радост, че я кани.

Всъщност нищо не й оставаше освен да пооправи зеленото си сетре, да хвърли поглед в огледалото, за да се увери, че косата й е оправена… и да хване ръката му. Белята бе в това, че тя наистина бе готова да скочи, само ако й махнеше с пръст — просто искаше да е сигурна, че той няма да го разбере.

В преддверието той направи Праг над златния Слънчев изгрев, вграден в пода, и тя го остави да я преведе и да се озоват в подножието на някакъв хълмист лес, застлан с изсъхнали листи. Някаква птица прелетя над тях, размахала червени криле. Катеричка скокна на един клон и им зацвърча възбудено, мятайки пухкавата си опашка с бяло връхче.

Не приличаше по нищо на горите, които тя помнеше в околностите на Бейрлон — всъщност същинските гори около Кайриен не бяха много. Повечето дървета отстояха едно от друго на пет до десет крачки, висок кожолист и пинии, още по-високи дъбове и дървета, които тя не познаваше, осеяли низината, сред която стояха двамата с Ранд, и нагоре по склона, само на няколко разтега от тях. Дори ниската растителност под тях изглеждаше по-рехава, отколкото у дома — храсти, шипки и трънаци, пръснати на групички, макар че някои от тях съвсем не бяха ниски. И всичко беше кафяво и сухо. Тя измъкна от ръкава си поръбена с дантела кърпа, изтри потта, която изведнъж изби по лицето й, и попита:

— Накъде тръгваме? — Ако се съдеше по слънцето, северът беше през хълма — посоката, която тя щеше да избере. Градът трябваше да е на седем или осем мили натам. Ако имаха късмет, щяха да извървят целия път обратно, без никой да ги срещне. Или още по-добре, предвид високите токове на ботушите й и пресечения терен, да не говорим за жегата, Ранд можеше да реши да се откаже и да отвори нов Портал обратно до Слънчевия палат. Стаите на палата бяха направо прохладни в сравнение с това тук.

Но преди да е успял да й отговори, пращенето на сухи храсти и листа възвести нечия поява. Мин се обърна и видя една кайриенка — ниска и тъничка, в тъмносиня, почти черна копринена рокля с хоризонтални червени, бели и зелени ивици, минаващи от шията и чак под коленете й. Потта по лицето й не намаляваше бледата й хубост, а очите й бяха като два големи тъмни вира. Малък яркозелен камък висеше на челото й от тънка златна верижка, пристегнала черната й коса, падаща на вълни по раменете й.

Мин ахна, и не заради арбалета, който жената държеше небрежно вдигнат в едната си ръка. За миг беше почти сигурна, че е Моарейн. Но…

— Не помня да съм виждала някой от вас двамата в стана — рече жената с гърлен, почти зноен глас. Гласът на Моарейн беше кристален. Арбалетът се сниши, все така почти небрежно, но се прикова право в гърдите на Ранд.

Той не се смути.

— Реших, че няма да е зле да поразгледам стана ви — отвърна й той с лек поклон. — Вие трябва да сте лейди Каралайн Дамодред, нали?

Крехката стройна жена кимна.

Мин въздъхна, макар да не беше очаквала, че Моарейн изведнъж ще се окаже жива. Моарейн бе свързана с единственото й видение, което се бе оказало грешно. Но самата Каралайн Дамодред, една от предводителките на бунта срещу Ранд в Кайриен и претендентка за Слънчевия трон… Той май наистина притегляше всички нишки на Шарката към себе си, за да накара точно нея да се появи тук и точно сега.

Лейди Каралайн бавно отмести арбалета си настрани; здраво изпънатата метална тетива изщрака и изхвърли стрелата във въздуха.

— Съмнявам се, че някой би имал полза да ви причини зло — каза тя и подкара бавно коня си към тях, — и не бих искала да си помислите, че ви заплашвам. — Погледна Мин — само един бърз поглед, който пробяга от главата до краката й, макар Мин да беше сигурна, че всяка подробност от външността й се отпечата в ума на жената — но като се изключеше това, лейди Каралайн не откъсна очите си от Ранд. Дръпна юздите на три крачки от тях, достатъчно, за да не може той да я смъкне от коня, преди да е забила пети в хълбоците му. — Сещам се само за един сивоок мъж с вашия ръст, който може така изведнъж да се появява от нищото, освен ако не сте предрешен айилец, но може би ще бъдете така добър да ми предложите някакво име?

— Аз съм Преродения Дракон — отвърна Ранд също така високомерно, както пред Морския народ, но дори и да действаше някакво тавиренско завихряне на Шарката, жената на коня с нищо не го показа.

Вместо да скочи от седлото и да падне на колене, тя само кимна и присви устни.

— Твърде много неща чух за вас. Чух, че сте отишли в Кулата, за да се покорите на Амирлинския трон. Чух, че сте решили да дадете Слънчевия трон на Елейн Траканд. Чух също, че сте убили Елейн, както и майка й.

— Не се покорявам никому — отвърна рязко Ранд. И се взря в нея с толкова свирепи очи, че само те можеха да я съборят от седлото. — Елейн в момента е на път за Кемлин, за да поеме трона на Андор. След което ще получи също така и трона на Кайриен. — Мин трепна. Защо трябваше да говори толкова високомерно? Беше се надявала, че поне малко се е укротил след срещата си с Морския народ.

Лейди Каралайн сложи арбалета на седлото пред себе си и го погали с облечената си в ръкавица длан. Дали не съжали, че е изстреляла стрелата?

— Бих приела младата ми братовчедка на трона — най-малкото, по-добре да е тя, отколкото някой друг — но… — Големите тъмни очи, които доскоро изглеждаха меки като езерна вода, изведнъж се вкамениха. — Но не съм сигурна, че мога да приема в Кайриен вас, и нямам предвид толкова вашите промени на законите и обичаите. Вие… променяте съдбата само с присъствието си. Всеки ден, откакто сте дошли, умират хора, умират от злополуки, толкова необичайни, че никой не може да повярва. Толкова съпрузи са напуснали жените си и съпруги са напуснали мъжете си, че това никой дори не го обсъжда вече. Вие ще разкъсате Кайриен само с това, че сте тук.

— Равновесието — припряно се намеси Мин. Лицето на Ранд беше помръкнало. Май щеше да се окаже прав, че трябваше да дойдат, в края на краищата. Определено нямаше смисъл да го остави да отхвърли тази среща. Тя не остави на никого от двамата възможност да проговори. — Винаги има равновесие между доброто и злото. Точно така действа Шарката. Това дори той не може да го промени. Тъй както нощта уравновесява деня, доброто уравновесява злото. Откакто той е дошъл, не е имало и едно помятане в града, нито едно дете не се е родило с недъг. В някои дни има повече сватби, отколкото е имало преди за седмица, и срещу всеки мъж, задавил се до смърт с кокал, има по една жена, която пада с главата надолу от третия етаж и вместо да си счупи врата, става и тръгва без една цицина дори. Злото назови, и ще можеш да посочиш доброто. Въртенето на Колелото изисква равновесие, а той само увеличава възможността да се случи нещо, което все едно се случва в естеството. — Тя изведнъж се изчерви, забелязала, че и двамата я гледат недоумяващо. Зяпнали, по-скоро.

— Равновесие ли? — измърмори Ранд и вдигна вежди.

— Прочетох няколко книги на господин Фел — отвърна тя плахо. Никак не искаше някой да си помисли, че се прави на философ. Лейди Каралайн се усмихна. Смееше й се, представете си! А, хубавичко щеше да покаже на тази жена на какво се смее!

Изведнъж от храсталаците изскочи висок черен кон, яхнат от застарял мъж с високо подкастрена коса и остра брадичка. От тъмното му влажно лице гледаха две смайващо хубави сини очи — като светли лъскави сапфири. Не беше красавец, но очите смекчаваха впечатлението от прекалено дългия му нос. И той носеше арбалет в едната си ръка в кожена ръкавица, а в другата подмяташе метална стрела с широк връх.

— Това прелетя само на два пръста от лицето ми, Каралайн, и е с твоя герб! Само защото няма дивеч наоколо още не значи, че… — Чак сега той забеляза Ранд и Мин и зареденият му арбалет се сниши към тях. — Скитници ли са това, Каралайн, или си намерила съгледвачи от града? Никога не съм вярвал, че ал-Тор ще ни остави за дълго, без да ни притеснява.

Зад него се появиха още петима-шестима конници — мъже и жени. Всички бяха с арбалети. Още два пъти по толкова изникнаха от храстите от друга посока и спряха до Каралайн — дребни светлолики мъже и жени в тъмни дрехи с цветни ивици. И пак всички с арбалети. След тях се появиха слуги, задъхани от умора сред жегата — мъжете, които щяха да одерат и отнесат улучения дивеч. Мин преглътна и неволно запотупва с кърпата запотените си бузи доста по-енергично отпреди малко. Само един от тях ако разпознаеше Ранд преди той да го е разбрал…

— Тук няма съгледвачи, Дарлин — каза лейди Каралайн и извърна коня си към новодошлите тайренци. Върховният лорд Дарлин Сиснера! Оставаше само да се появи и лорд Торам Риатин. Мин чак се помоли наум дано това тавиренско дърпане на Шарката от Ранд да не е чак толкова силно. — Просто един мой братовчед и жена му — продължи Каралайн — са дошли от Андор да се видим. Позволете да ви представя Томас Траканд — от един по-малък клон на нашия Дом — и жена му Джайси. — Мин само дето не я изпепели с поглед: единствената Джайси, която познаваше, беше една съсухрена като слива мърла, вечно сърдита и кисела.

Погледът на Дарлин отново се плъзна по Ранд, отмести се за миг и към Мин. Той сниши арбалета си и кимна съвсем леко, като върховен лорд на Тийр на някой дребен благородник.

— Добре дошъл, лорд Томас. Само един смелчага би дръзнал да се присъедини към нас при тези обстоятелства. Ал-Тор всеки ден може да хвърли диваците срещу нас. — Лейди Каралайн го изгледа вбесена, но той се направи, че не го забелязва.

Забеляза обаче, че ответният поклон на Ранд не е по-дълбок от неговия; забеляза го и се намръщи. Една обаятелна мургава жена от свитата му измърмори сърдито нещо под нос — лицето й беше издължено и скулесто, привикнало да се гневи — и един набит мъж, който се въсеше и потеше в светлозелената си камизола с червени ивици, сръга коня си няколко стъпки напред, сякаш се канеше да стъпче Ранд.

— Колелото тъче така, както само пожелае — хладно промълви Ранд, сякаш не бе забелязал нищо. Самото високомерие, кацнало на върха на планината. — Малко неща стават тъй, както очакваме. — Аз например чух, че ваша милост е в Тийр, сред тресавищата на Хадънския мрак.

Много й се дощя на Мин да можеше да се осмели да проговори, да се осмели да му каже нещо утешително. Примири се само да го потупа по ръката. Небрежно. Като съпруга — ето ти една дума, която изведнъж й прозвуча чудесно — съпруга, потупала разсеяно съпруга си. Друга чудесна дума. Светлина, как трудно беше да си честен! Не беше честно да трябва да си честен.

— Върховният лорд Дарлин съвсем наскоро пристигна с кораб с неколцина от най-близките си приятели, Томас. — Гърленият тон на Каралайн изобщо не трепна, но конят й изведнъж затанцува на място, явно сръган с шпорите, и под прикритието на възвърнатото си спокойствие тя обърна гръб на Дарлин и стрелна предупредително Ранд с навъсен поглед. — Недей да притесняваш върховния лорд Дарлин, Томас.

— Все едно, Каралайн — каза Дарлин, окачи арбалета си на една халка на седлото и подкара коня си малко по-близо. — Човек трябва добре да знае в какво се замесва. Сигурно сте чували приказките, че ал-Тор е заминал за Кулата, Томас. Дойдох, защото Айез Седай се обърнаха към мен преди няколко месеца с намеци, че това може да се случи, а братовчедката ви ме уведоми, че и на нея са й го намекнали. Помислихме, че можем да я поставим на Слънчевия трон преди да го е заела Колавер. Е, ал-Тор обаче не е глупак. Аз лично съм убеден, че той дърпа струните на Кулата като на арфа. Колавер се обеси, той си седи здрав и читав зад стените на Кайриен — без оглавника на Айез Седай, бих се обзаложил, каквото и да разправят — и докато не намерим начин да се откопчим, ние сме в ръката му и чакаме само да я стисне в юмрук.

— Кораб ви е довел — отвърна Ранд. — Кораб може и да ви отведе. — Изведнъж Мин усети, че нежно потупва ръката й под мишницата. Той се опитваше да я успокои!

Изненадващо, Дарлин отметна глава и се разсмя. Твърде много жени щяха да забравят за дългия му нос пред тези очи и този смях.

— Така е, Томас, но работата е в това, че аз помолих братовчедка ви да се омъжи за мен. Тя не ще да каже нито да, нито не, но един мъж не би изоставил дори вероятната си бъдеща съпруга на милостта на айилците, а тя няма да напусне.

Каралайн Дамодред се изправи на седлото си с толкова хладно лице, че можеше да посрами всяка Айез Седай, но изведнъж червена и бяла аури проблеснаха около нея и Дарлин и Мин разбра. Цветовете всъщност сякаш никога нямаха значение, но тя разбра, че двамата щяха да се оженят — след като Каралайн го поизмъчеше. Нещо повече, пред очите й на главата на Дарлин изведнъж се появи корона, най-обикновен златен венец с леко извит меч, полегнал на една страна над веждите му. Кралската корона, която той един ден щеше да носи, макар че на кое кралство, тя не можеше да каже. Тийр си имаше върховни лордове, а не крал.

Дарлин смуши коня си и застана срещу Каралайн.

— Днес дивеч няма да се намери. Торам вече се е върнал в стана. Предлагам и ние да направим същото. — Сините му очи бързо огледаха околността. — Изглежда, твоят братовчед и жена му са си загубили конете. Сега сигурно се лутат наоколо — добави той ласкаво към Ранд. Много добре знаеше, че нямат коне. Но съм сигурен, че Ровайр и Инес ще отстъпят своите. Малко разходка пеш на чист въздух ще им се отрази добре.

Един набит мъж в камизола с червени ивици скочи незабавно от високия си дорест кон и се усмихна угоднически на Дарлин и далеч не толкова топло, но също тъй мазно на Ранд. Миг по-късно една жена със сърдито лице се смъкна вдървено от своята сива кобила. Не изглеждаше доволна.

Нито пък Мин.

— Смяташ да отидеш в стана? — прошепна тя, докато Ранд я водеше към конете. — И добави, без да помисли. — Ти луд ли си?

— Още не — отвърна й той тихо и докосна коня й с пръст по ноздрите. — Благодарение на теб, това поне знам. — След което я покачи на кобилата, а после сам скочи на седлото на дорестия.

Поеха на север по склона и оставиха Ровайр и Инес да стоят под дърветата и да се мръщят кисело. Останалите тайренци тръгнаха след кайриенците, подвиквайки през смях на двойката пожелания за приятна разходка.

Мин понечи да подкара до Ранд, но Каралайн я хвана под мишницата и я придърпа зад двамата мъже.

— Искам да разбера какво прави той — каза й тихо Каралайн. Кой точно, зачуди се Мин. — Вие сте му любовницата, нали?

— Да — отвърна й Мин предизвикателно, след като успя да си поеме дъх. Бузите й бяха пламнали. Но жената само й кимна, сякаш това бе най-естественото нещо на света. А може и да беше, в Кайриен. Понякога Мин осъзнаваше, че цялата изтънченост, която улавяше в приказките на знатни особи, е точно толкова дебела, колкото блузката й под сетрето.

Ранд и Дарлин яздеха един до друг малко напред, по-младият мъж с половин глава по-висок от другия, и двамата загърнати в своята гордост като в плащове. Говореха си. Не беше лесно да ги чуе. Говореха тихо, а мъртвите листа шумяха под конските копита, пукаха паднали клони и този шум бе почти достатъчен да заглуши гласовете им. Все пак можеше да долови по някоя дума.

— Ако позволите, Томас — каза по едно време Дарлин, докато се спускаха след първото възвишение — и в името на Светлината, не искам да проявя непочтителност, но вие сте щастлив, че имате толкова красива жена. Ако такава е волята на Светлината, и аз ще имам красива жена.

— Защо не си говорят за нещо важно? — промърмори Каралайн.

Мин извърна глава, за да скрие леката си усмивка. Лейди Каралайн не изглеждаше и наполовина толкова недоволна, колкото се преструваше. Тя самата никога не се беше интересувала дали някой я смята за хубава, или не. Е, поне допреди да срещне Ранд. Носът на Дарлин май не беше чак толкова дълъг.

— Щях да го оставя да си вземе Каландор от Камъка — каза след малко Дарлин, — но не можех да остана настрани, когато той доведе айилските нашественици в Тийр.

— Чел съм Пророчествата за Дракона — отвърна Ранд. Хубав бе задникът на коня, но не беше по-хубав от този на ездача му, прецени Мин. — Камъкът трябваше да падне преди той да вземе Каландор — продължи Ранд. — Както чувам, други тайренски лордове го следват.

Дарлин изсумтя.

— Пълзят раболепно и му ближат ботушите! И аз можех да го последвам, ако той искаше това, ако… — Той въздъхна и поклати глава. — Твърде много „ако“, Томас. Има една пословица в Тийр. „Всяка кавга се забравя, но кралете не забравят никога.“ Тийр не е имал крал от Артур Ястребовото крило насам, но смятам, че Преродения Дракон твърде много прилича на крал. Не, той ме е обвинил в измяна, както той го нарича, и сега не ми остава нищо освен да продължа, откъдето съм започнал. Ако е волята на Светлината, може отново да видя Тийр свободен и независим, преди да умра.

Трябваше да е работа на тавирен, реши Мин. Този човек никога нямаше да говори по такъв начин с някой случайно срещнат, все едно дали е предполагаемият братовчед на Каралайн Дамодред, или не. Но какво ли си мислеше Ранд? Нямаше търпение да му каже за короната.

След като прехвърлиха поредния хълм, изведнъж се натъкнаха на отряд копиеносци с очукани ризници и шлемове, които им отдадоха чест. Наляво и надясно сред дърветата се виждаха други караулни отделения. Лагерът се простираше под тях и нагоре по следващия хълм. Всяка от шатрите беше голяма, със знамето на един или друг благородник, увиснало вяло на върха й. Конете стояха на няколкото коневръза, а около хиляда мъже и шепа жени обикаляха около готварските огньове и фургоните. Никой не надигна възглас, когато водачите им влязоха в стана.

Мин ги заоглежда над кърпата, която бе притиснала на носа си заради прахта, без да се притеснява дали Каралайн ще забележи какво прави. Обезсърчени лица ги проследяваха по пътя, мрачни лица на хора, разбиращи, че са попаднали в клопка. Тук-там кон на един или друг знатен род висеше вдървено над главата на някой мъж, но повечето като че ли носеха това, което можеха да си намерят — различни части от доспехи, които често нито си съвпадаха, нито им бяха по мярка. Доста много мъже обаче, твърде високи за кайриенци, носеха червени камизоли под изпочуканите си метални нагръдници. Мин забеляза един почти протрит бял лъв, извезан върху мръсен червен ръкав. Каралайн не поглеждаше настрани, докато яздеха през стана, но щом се приближеха до някой от мъжете с мръсните червени дрехи, присвиваше устни.

Дарлин скочи от седлото си пред една огромна шатра, най-голямата, която Мин бе виждала, по-голяма от всяка, която можеше да си представи — огромен овал с червени ивици, блестящ под слънцето като коприна, с цели осем високи конични върха, всеки с Изгряващото слънце на Кайриен, златно върху синьо поле. Струни на арфа подрънкваха сред шумния като гъши крясък хор от мърморещи гласове. Щом слугите отведоха конете им, Дарлин подаде ръка на Каралайн. След много дълга пауза тя леко опря връхчетата на пръстите си на китката му и го остави да я придружи вътре.

— Милейди съпруго? — промърмори й Ранд с усмивка и протегна ръка.

Мин изсумтя и сложи ръка върху неговата. Беше готова да го удари. Нямаше право да се шегува с това. Никакво право нямаше да я води тук, все едно дали беше тавирен, или не. Тук можеха да го убият, да го изгори дано! Но интересуваше ли го дали тя щеше да преживее остатъка от живота си в плач? Тя докосна със свободната си ръка платнището, докато влизаха, и поклати глава в почуда. Наистина беше от коприна. Копринена шатра?

Щом влязоха, тя усети, че Ранд се вкочани. Свитите на Дарлин и Каралайн се бутаха около тях и мърмореха неискрени извинения. Между четирите главни пилона на шатрата бяха разпънати дълги походни дървени маси, огъващи се под тежестта на безбройни блюда с храна и напитки над застланите за под килими. И гъмжеше от хора — кайриенска знат в най-хубавите си одежди, неколцина воини с бръснати отпред глави, явно мъже от висок ранг, ако се съдеше по фината кройка на палтата им. Бардове крачеха сред множеството и свиреха с позлатените си арфи. Но очите на Мин бяха притеглени към извора на тревогата на Ранд — три Айез Седай с шалове съответно със зелени, кафяви и сиви ресни. Образи и цветове проблясваха около тях, но не и нещо, което Мин можеше да разгадае. А малко встрани имаше и още една — жена със спокойно, закръглено лице. Още образи и още ярки цветове, но единственото, което накара Мин да втренчи поглед, се оказа шалът с червените ресни, преметнат над пълничките й ръце.

Ранд пъхна ръката й под мишницата си, потупа я и каза:

— Не се бой. Всичко ще свърши добре.

Щеше да го попита какво търсят те тук, но се побоя, че ще й каже.

Дарлин и Каралайн се бяха скрили сред тълпата, но докато един кланящ се слуга с червени, зелени и бели ивици върху черните си маншети предлагаше поднос със сребърни бокали на Ранд и Мин, Каралайн се появи отново — отхвърляше настойчивите увещания на някакъв мъж с остро лице и червени дрехи. Той я изгледа ядно в гърба, докато тя си взимаше бокал с пунш и махаше с ръка на слугата да се отдръпне, и Мин затаи дъх, забелязала аурата, която изведнъж проблесна около него — като грозд от отоци, толкова потъмнели, че чак черни.

— Пазете се от този човек, лейди Каралайн. — Не можа да се спре. — Той ще убие всеки, за когото си помисли, че стои на пътя му; ще го убие за едното нищо, ще убие всекиго. — И стисна здраво зъби, за да млъкне.

Каралайн погледна през рамо към внезапно обърналия им гръб непознат.

— За Давед Ханлон спокойно бих го повярвала — отвърна тя кисело. — Неговите Бели лъвове се сражават за злато, не и за Кайриен, и плячкосват по-алчно и от айилците. В Андор, изглежда, е станало твърде горещо за тях. — Последното — с кос поглед към Ранд. — Торам му е обещал много злато, струва ми се, както и имения, доколкото знам. — Очите й стрелнаха Мин. — Познаваш ли го, Джайси?

Мин само поклати глава. Как да й обясни какво бе разбрала за този Ханлон току-що — че ръцете му ще почервенеят от нови и нови насилия и убийства преди да умре? Само да можеше да разбере кога или кого… Ала знаеше само, че ще го направи. Все едно, и да кажеше за видението си, това не го отменяше; това, което видеше, просто ставаше, все едно кого ще предупреди. Понякога, преди да се вразуми, се беше случвало тъкмо защото беше предупреждавала.

— Чух за Белите лъвове — каза хладно Ранд. — Сред тях има и Мраколюбци. — Бяха част от бившите воини на Гебрил: това поне Мин го знаеше, но почти нищо повече, освен че лорд Гебрил всъщност се беше оказал самият Рахвин. Изглеждаше съвсем логично войниците, служещи на един от Отстъпниците, да включват и Мраколюбци.

— А за оногова какво ще ми кажеш? — Ранд кимна към някакъв мъж в другия край на шатрата, по чието дълго тъмно палто имаше също толкова ивици, колкото по роклята на Каралайн. Доста висок за кайриенец, но поне с една глава по-нисък от Ранд, мъжът изглеждаше тънък, ако се изключеха широките му рамене, и смайващо хубав, с волева брадичка и леко прошарена коса. Но странно защо очите на Мин се приковаха в спътника му — кльощав дребен човечец с огромен нос и широки клепнали уши, в червен копринен сюртук, който никак не му беше по мярка. Той непрекъснато опипваше извитата кама на колана си, красиво изделие в златна кания с голям червен камък на върха на дръжката — камъкът сякаш поглъщаше околната светлина. Около него тя не видя аури. Стори й се някак смътно познат. И двамата гледаха към нея и Ранд.

— Онзи там — каза Каралайн — е самият лорд Торам Риатин. И неговият неотлъчен спътник напоследък, господин Мордет Джераал. Омразен дребосък. Само като срещна очите му и ми се дощява да си взема баня. И двамата ме карат да се чувствам нечиста. — Тя примигна, сама изненадана от думите си, но бързо се съвзе. Мин имаше чувството, че малко неща могат да извадят Каралайн Дамодред от равновесие — в това отношение тя много приличаше на Моарейн. — На ваше място много бих внимавала с тях, братовчеде Томас — продължи тя. — Може да сте изковали някое чудо или някоя тавиренска работа над мен — и може би дори над Дарлин — макар че не мога да кажа какво ще се получи, обещания не давам — но Торам ви мрази от дън душа. Не беше чак толкова лош преди с него да се сдружи този Мордет, но оттогава… Ако зависеше от Торам, щяхме да щурмуваме града веднага, още през нощта. Загинете ли вие, твърди той, айилците ще си идат, но мисля, че напоследък той се домогва повече до вашата смърт, нежели до трона.

— Мордет — промълви Ранд. Очите му се бяха приковали в Риатин и кльощавия човечец. — Името му всъщност е Падан Фейн и за главата му давам сто хиляди златни крони.

Каралайн едва не изтърва бокала си.

— Кралици са били откупувани за по-малко. Какво е направил?

— Опустоши моя дом, защото беше моят дом. — Лицето на Ранд бе замръзнало, гласът му — като лед. — Доведе тролоци да избият приятелите ми, защото бяха мои приятели. Той е Мраколюбец и мъртвец. — Последните думи изрече през стиснати зъби. Стиснатият в юмрука му бокал се наклони и пуншът се плисна.

Мин усети, че й прилошава. Заради болката му — чула беше какво бе направил Фейн в Две реки — и положи ръка на гърдите на Ранд почти в паника. Ако сега се поддадеше, ако прелееше с кой знае колко Айез Седай наоколо…

— В името на Светлината, съвземи се — промълви тя и в същия миг нечий женски глас каза:

— Би ли ме представила на снажния си млад приятел, Каралайн?

Мин се обърна и видя едно лишено от възраст лице, студенооко под металносивата коса, прибрана на кок, обсипан с малки златни накити. Мин едва преглътна писъка си. Каралайн я беше попила с един поглед, но тези студени очи като че ли знаеха за нея неща, които тя самата беше забравила. Усмивката на Айез Седай, докато наместваше шала си със зелените ресни, съвсем не беше толкова учтива, колкото гласът й.

— Разбира се, Кацуан Седай. — Каралайн, изглежда, се стресна, но успя да изглади тона си и представи посетилите я „братовчед“ и неговата „съпруга“. — Но се боя, че в тези времена Кайриин не е най-подходящото място за тях — довърши тя, отново овладяла се, и се усмихна съжалително, че не може да задържи Ранд и Мин за по-дълго. — Те вече се съгласиха да се вслушат в съвета ми и да се върнат в Андор.

— Нима? — каза сухо Кацуан. Сърцето на Мин се смъкна в петите й. Дори Ранд да не й беше споменал за нея, само от погледа, с който го гледаше, беше повече от ясно, че го е познала. Малките златни птички, луни и звезди се полюшнаха, когато Кацуан поклати глава. — Повечето момченца се научават да не си пъхат пръстчетата в хубавото огънче, щом се опарят още първия път, Томас. Други трябва да бъдат напердашени, за да се научат. По-добре едно зачервено задниче, отколкото опърлена ръка.

— Знаете, че не съм дете — отвърна й рязко Ранд.

— Тъй ли? — Тя го изгледа от глава до пети, сякаш от едното до другото разстоянието не беше никак голямо. — Какво пък, изглежда, скоро трябва да разбера дали нямаш нужда да те понаплескат. — Студените й очи се отместиха към Мин, после към Каралайн, и след едно последно подръпване на шала Кацуан им обърна гръб.

Мин едва преглътна буцата в гърлото си и остана доволна, като видя, че Каралайн направи същото, въпреки всичкото й самообладание. Ранд — глупакът му с глупак! — зяпна след Айез Седай, сякаш искаше да тръгне след нея. Този път Каралайн постави ръка на гърдите му.

— Разбирам, че познаваш Кацуан — каза тя. — С нея внимавай много: дори останалите Сестри треперят благоговейно пред нея. — Гърленият й глас придоби мрачни нотки. — Никаква представа нямам какво ще стане днес, но каквото и да е, мисля, че е крайно време да си тръгвате, „братовчеде Томас“. Крайно време. Ще поръчам коне…

— Това твоят братовчед ли е, Каралайн? — каза дълбок мъжки глас и Мин неволно подскочи.

Торам Риатин изглеждаше още по-великолепно отблизо, отколкото отдалеч, с някаква силна, мъжка хубост и излъчване на властна вещина, които преди може би щяха да привлекат Мин, преди да бе срещнала Ранд. Какво пък, този мъж наистина бе привлекателен, макар и не толкова, колкото Ранд. Особено привлекателна беше волевата му усмивка.

Погледът на Торам се сведе към ръката на Каралайн, все още върху гърдите на Ранд.

— Лейди Каралайн ще бъде моя съпруга — каза той лениво. — Знаете ли това?

Бузите на Каралайн се изчервиха от гняв.

— Не казвай това, Торам! Отговорих ти, че няма да бъда, и няма да бъда!

Торам се усмихна на Ранд.

— Според мен жените никога не знаят какво мислят, докато не им го покажеш. Ти какво смяташ, Джераал? Джераал? — Той се огледа навъсено. Мин го зяпна удивена. А изглеждаше толкова хубав, с точно колкото трябваше излъчване на… Съжали, че не може да призове провиденията си по своя воля. Толкова много й се искаше да разбере какво крие бъдещето за този мъж.

— Забелязах, че приятелят ти се изниза ето натам, Торам. — Присвила отвратено устни, Каралайн махна с ръка. — Ще го намериш при напитките, струва ми се, или да досажда на слугинчетата.

— По-късно, съкровище. — Той понечи да погали бузата й и, изглежда, го досмеша, щом тя отстъпи. Без пауза обърна насмешката си към Ранд. И към меча на бедрото му. — Какво ще кажете за малко забава, братовчеде? Нарекох ви така, защото ще бъдем братовчеди, след като Каралайн ми стане жена. С учебни мечове, разбира се.

— Разбира се, че не — засмя се Каралайн. — Той е момче, Торам, и още не може да различи единия край на това нещо от другия. Майка му никога няма да ми прости, ако позволя…

— Забава — изведнъж промълви Ранд. — Май ще е добре да видя докъде ще доведе това. Приемам.