Копнеж

Осма глава Сам

Бях човек.

Денят, в който погребах вълка, бе мразовит, типично мартенско време в Минесота с цялата му очарователна непостоянност: в един ден температурите смело се изстрелват над нулата, докато в следващия могат да паднат до минус десет. Направо невероятно е колко топъл ти се струва денят, след като термометърът се е задържал с месеци в отрицателния край на скалата. По-рано не бих могъл да запазя човешката си кожа при такива температури. Конкретно днес беше зверски студено, а пролетта ми се струваше невъзможно далеч. Като изключим яркочервените плодчета на калината, скупчени по клоните й, всички цветове бяха напуснали света. Дъхът ми замръзваше пред мен, усещах очите си сухи. Въздухът носеше ледения аромат, предвещаващ скорошна трансформация, но аз си оставах човек.

Осъзнаването на този факт ме караше да се чувствам едновременно превъзбуден и тъжен.

За целия ден в книжарницата се бяха появили само двама клиенти. Размишлявах какво да правя, когато смяната ми приключи. В повечето дни предпочитах да остана тук, сред книгите, докато чаках Грейс да свърши училище, наместо да се прибирам в празната къща на семейство Бризбейн. Чувствах я като дом единствено когато Грейс беше там, с мен. В останалото време това беше просто пусто и тъжно място, където да я чакам, борейки се с тъпата болка в душата си.

Днес същата тази болка ме споходи още докато бях на работа. Вече бях написал песен за това… или по-скоро нещо като част от песен — това е моята тайна, която никой не иска да знае, / сам остана ли с нея, с мен тя си играе / да живееш, дишаш и чувстваш ден подир ден / е трудно, когато знаеш всичко за мен. Седях зад щанда и четях Рьотке10.

Смяната ми скоро щеше да свърши, а Грейс щеше да бъде на училище до късно. Усещах, че очите ми са по-привлечени от танцуващите зад витрината снежинки, отколкото от думите. На страницата, където бях отгърнал, Рьотке казваше: Тъмнее, тъмнее светлината, но по-мрачна е моята страст. Душата ми, подобно на някое подлудено от топлината лятно насекомо, жужи неуморимо в мен. Кое е истинското ми аз? Сведох очи към ръцете си върху книгата, толкова прекрасни, толкова ценни за мен, и се почувствах гузен заради безименния копнеж, който ме преследваше.

С тихо изщракване на стрелките си часовникът срещу мен показа, че вече е пет. Часът, в който обикновено заключвах входната врата, обръщах табелката с надпис „Затворено — заповядайте отново“ и отивах през задния изход до фолксвагена си.

Но не и днес. Днес заключих задната врата, взех калъфа на китарата си и излязох отпред, подхлъзвайки се леко на покрилия тротоара лед. Нахлупих кепето, което Грейс ми беше подарила с идеята да бъда секси и същевременно да ми е топло, и направих няколко крачки, загледан в снежинките, синеещи се над опустялата улица. Край сградите се издигаха купчини мръсен, стар сняг, а покривите се хилеха с озъбените усмивки на блестящите си ледени висулки.

Протегнах свободната си ръка пред себе си, наблюдавайки как снежинките се топят при досега с кожата.

Това не бе реалният живот. Това беше живот, гледан през някакъв замъглен прозорец. Живот, видян в телевизионно предаване. Не можех да си спомня кога бях преминал от другата страна на невъзможното.

Беше ми студено, шепата ми бе пълна със сняг, а аз си оставах човек.

Бъдещето се разпростираше пред мен, безбрежно и мое по начин, за който дори не бях мечтал.

Обзе ме внезапна еуфория, усмихнах се широко при мисълта за тази вселенска лотария, която бях спечелил. Бях рискувал всичко, но и спечелих всичко и ето ме тук, част от свят, на който не принадлежах. Разсмях се гръмко, но нямаше кой да ме чуе, освен сипещия се сняг. Скочих от тротоара на улицата, опиянен от човешкото си тяло. Очакваше ме живот, изпълнен със зими, кепета, вдигнати заради студа яки, зачервени носове, оставания до полунощ, за да приветствам идването на поредната нова книга. Пързалях се по леда и танцувах на улицата, сред следите от автомобилни гуми, и въртях китарата си в кръг под сипещия се сняг. Острият звук на клаксон ме накара да скоча върху съседния тротоар, където започнах да събарям снега, струпан край автомобилите за паркиране. Панталоните ми бяха замръзнали, обувките ми пълни със сняг, а ръцете изтръпнали и зачервени от студа, но въпреки това оставах себе си. Винаги щях да бъда себе си.

Обикалях около близките сгради чак докато студът загуби очарованието си и се върнах към колата. Погледнах часовника си. Грейс все още не беше завършила училище, а идеята да отида у тях и да заваря някого от родителите й изобщо не ми допадаше. Думата „неловки“ беше прекалено слаба, за да опише разговорите ми с тях. Колкото по-очевидна ставаше връзката ми с Грейс, толкова по-трудно бе за родителите й да общуват с мен. Същото важеше и в обратен ред. Затова подкарах към къщата на Бек. Въпреки, че нямаше шанс някой от другите вълци вече да се е трансформирал, поне щях да си взема малко книги. Изобщо не бях фен на криминалните романи, изпълнили библиотеката на Грейс.

Поех по главния път насред умиращата синкава светлина на ден, сред извисяващите се край асфалтовите ленти тъмни силуети на Пограничната гора, докато не стигнах улицата към къщата на Бек.

Паркирах на пустата алея, излязох от колата и си поех дълбоко въздух. Гората тук ухаеше различно от тази зад дома на Грейс — въздухът на това място беше изпълнен с острата, студена миризма на вечнозелени дървета и на влага заради близостта на езерото. Можех да усетя ясно и мускусния аромат на глутницата.

Навикът ме поведе към задната врата. Пресният сняг скърцаше под стъпките ми. Протегнах пръсти и докоснах снега върху храстите, които растяха край къщата, очаквайки за пореден път да бъда споходен от гаденето, предвещаващо приближаващата се трансформация. Стомахът ми обаче си остана спокоен.

Поколебах се за малко пред вратата, оглеждайки заснежения заден двор и гората отвъд него. Имах хиляди спомени, които обитаваха това малко късче земя, разпростряло се от прага до първите дървета.

Отново се обърнах с лице към вратата и чак сега забелязах, че е открехната. Не много, притворена беше дотолкова, че да не бъде отворена от някой по-силен повей на вятъра. Огледах внимателно бравата и забелязах червено петно върху нея. Явно някой от младите вълци беше идвал тук, след като се бе трансформирал много, много рано. Единствени те, които бяха способни да върнат човешката си форма в толкова студено време, но дори и те не бяха способни да я задържат за дълго, докато ледът сковаваше земята.

Отворих внимателно и се провикнах:

— Здравейте!

Чух шум от кухнята, който звучеше така, сякаш някой се влачи по плочките. Напрегнах се. Опитах да подбера добре следващите си думи, така че да прозвучат успокояващо за един вълк, като същевременно да не са твърде откачени, ако достигнат до ушите на човек:

— Който и да е там, искам да знае, че това място е и мой дом.

Пристъпих в сумрачната кухня, изпълнена с миризмата на мокра пръст и езерна вода. Протегнах се внимателно над плота, за да запаля лампата, и отново заговорих:

— Кой е там?

Видях крак — човешки, бос, мръсен — който се подаваше иззад централния плот. Подскочих, когато кракът се размърда, явно в резултат на гърч. Заобиколих плота и видях присвития на пода и неудържимо треперещ човек. Тъмнокестенявата му коса беше щръкнала във всички посоки заради засъхналата в нея кал, а протегнатите ръце бяха покрити с множество малки драскотини — ясно доказателство за пътешествието му из гората. Лъхна ме силната миризма на вълк.

Беше съвсем логично да предположа, че това бе едно от новите попълнения на Бек, които бях видял миналата година. Нещо ме прониза, когато осъзнах, че този човек е бил лично избран от Бек, че пред мен лежи първият нов член на нашата глутница от адски много време насам.

Той извърна лице към мен и аз си помислих, че сигурно го боли зверски — помнех тази болка — но въпреки това изражението му излъчваше някакво странно спокойствие. И освен това ми беше познато. Нещо в изсечените му скули и тесните му зелени и блестящи очи накара мозъка ми да се зарови отчаяно в търсене на име, което да прикачи към този образ. При по-нормални обстоятелства мисля, че бих го познал, но точно в онзи момент просто оставих подсъзнанието да се рови из архивите на паметта ми и се наведох над голото момче.

— Скоро ще се променя отново, нали? — попита то и аз бях стъписан от гласа му. Не само от факта, че звучеше ниско и дрезгаво, сякаш принадлежеше на далеч по-възрастен човек, а и от тона — абсолютно спокоен, въпреки че треперенето на тялото му вече бе станало неудържимо, раменете се извиваха, а ноктите потъмняваха.

Приклекнах до главата му, чудейки се какво точно да кажа. Чувствах се като хлапе, навлякло дрехите на баща си в опит да се направи на възрастен. Някога Бек щеше да обяснява всичко на новия вълк, не аз.

— Да, ще се трансформираш. Все още е прекалено студено. Виж… следващия път, когато си върнеш човешката форма, пробвай да откриеш колибата в гората…

— Видях я — произнесе с усилие непознатият. Гласът му все повече започваше да звучи като гърлено ръмжене.

— Там има печка, храна и дрехи. Пробвай с кутията, на която пише Сам, или с другата, на която пише Улрик… в тях сигурно ще намериш нещо, което да ти стане. — Ако трябва да съм честен, не бях особено сигурен за последното. Този младеж имаше широки рамене и мускули като на гладиатор. — Там не е уютно като в тази къща, но поне ще си спестиш минаването гол през трънливите храсти.

Той ми хвърли язвителен поглед и нещо в блестящите му очи ме накара да осъзная, че така и не ми е дал повод да смятам, че раните го притесняват:

— Мерси за съвета — каза и аз усетих как останалата част от речта, която си бях подготвил, загорча в устата ми.

Бек ми беше казал, че новите три вълка, които беше създал, са били „вербувани“, че са били наясно какво ги очаква. Досега не бях се замислял що за човек трябва да бъдеш, за да си избереш подобен живот. Някой, който доброволно ще губи все повече и повече от себе си през годините, докато в един момент не му се наложи да се сбогува с всичко. Реално приличаше на самоубийство и в мига, когато си помислих тази дума, видях младежа в съвсем различна светлина. Докато тялото на новодошлия се гърчеше на пода, а изражението му си оставаше все така спокойно въпреки болката, успях да видя белезите по ръцете му, преди вълчата козина да замени човешката кожа.

Побързах да отворя вратата, за да може изправилият се пред мен тъмнокафяв вълк да избяга сред снега, далеч от прекалено човешката обстановка в кухнята. Но той не се стрелна към вратата, както биха сторили други на негово място. Както бих сторил самият аз, ако бях във вълчата си форма. Вместо това пристъпи бавно към мен със сведена глава, след което я вдигна, за да срещне погледа ми, приковавайки зелените си очи в моите. Стояхме така известно време, докато най-накрая той се насочи към вратата, спирайки се още веднъж на прага, за да ми хвърли един последен преценяващ поглед.

Дълго след като си беше отишъл, образът му продължаваше да изплува в съзнанието ми — белезите в сгъвката на лакътя, арогантността в очите, странно познатото лице.

Докато почиствах плочките от кръвта и мръсотията, забелязах резервния ключ да лежи на пода и го върнах в скривалището му при задната врата.

Усетих, че някой ме наблюдава, и се извърнах, очаквайки да видя новия, застанал в края на гората. Но вместо него там стоеше голям сив вълк, приковал в мен познатите си по един съвсем различен начин очи.

— Бек — прошепнах. Той не помръдна, но виждах, че ноздрите му се движат, и знаех, че подушва същото, което подушвах и самият аз: миризмата на новия вълк. — Бек, кого си довел в глутницата?