Копнеж

Петдесет и втора глава Сам

Изабел дойде при мен и ме повлече през пълнещите се с хора коридори към едно празно стълбище, където ни очакваше Коул. Беше видимо превъзбуден и не можеше да си намери място. Ръцете му бяха свити в юмруци и той ги блъскаше един в друг.

— Виж, нека сме наясно, не обещавам нищо — започна. — Това, което ще ти кажа, са само предположения. Но имам… е, да я наречем теория. Въпросът е там, че дори да съм прав, няма как да докажа правотата си. Реално ще разберем единствено, ако греша. — Когато не казах нищо, Коул продължи. — Какво е най-важното общо нещо между Грейс и онзи вълк? — Той зачака. Предположих, че от мен се очаква да отговоря.

— Миризмата.

— И аз си помислих за това — обади се Изабел. — Когато Коул ти го каже обаче, ще разбереш, че отговорът наистина е бил очевиден.

— Трансформирането — натърти Коул. — И двамата, Грейс и вълкът, не са се трансформирали от… колко… десетина или повече години? Това е магическото число, когато става въпрос за годините живот, които остават на даден вълк, след като е престанал да се трансформира, нали така? Знам, че ми каза как това била нормалната продължителност на живота за един вълк, но не мисля, че си прав. Мисля, че всеки вълк, който е умрял след края на трансформациите си, е умрял… от нещо. Не от старост. И мисля, че същото това нещо в момента убива Грейс.

— Вълкът, в който никога не се е превърнала — казах, внезапно спомняйки си думите й от снощи.

— Именно — кимна Коул. — Мисля, че те умират, защото вече не се трансформират. Не смятам, че трансформациите са истинското проклятие. Нещото, което казва на телата ни да се трансформират, то е лошият герой в тази история.

Примигнах неразбиращо.

— Има разлика — обясни ми Коул. — Ако трансформацията е болестта, това е едно. Но ако трансформациите се случват заради болестта, това е нещо съвсем друго. И така, ето я моята теория. Предполагам не е нужно да ви казвам, че става дума за някакви жалки клозетни напъни на мозъка ми, които трудно могат да минат за наука. Това е наука без микроскопи, кръвни тестове и реални наблюдения. Както и да е. Грейс е била ухапана. Когато е ухапана, вълчият токсин, поради липсата на по-добър термин ще използваме този, влиза в тялото й. Каквото и да се съдържа във вълчата слюнка, то е опасно и както казах, е лошият герой в историята. Нека приемем, че трансформирането е добрият герой и че нещо в тази вълча слюнка задейства защитна функция на телата ни — въпросната трансформация, която ни прочиства от токсина. Всеки път, когато се трансформираме, действието на токсина бива възпирано. По някаква причина тези трансформации са свързани с времето. Освен ако, разбира се…

— Нещо не е спряло трансформациите — довърши Изабел.

— Аха. — Коул погледна към подножието на стълбите, където се намираше етажът на Грейс. — Ако нещо разруши способността на тялото ти да използва топлината и студа като катализатори за трансформацията, привидно си излекуван, но всъщност не си. Защото отровата се разпространява и ти… загниваш отвътре.

Бях уморен и освен това не бях човек на науката. Коул можеше да ми каже, че вълчият токсин те кара да снасяш яйца, и в онзи момент бих си помислил, че това звучи смислено.

— Добре — казах. — В това има логика, въпреки че ми се вижда малко мъглява. Какъв е изводът? Какво предлагаш?

— Мисля, че Грейс трябва да се трансформира — заяви Коул.

Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво точно казва.

— Да се превърне във вълк?

Коул сви рамене.

— Ако съм прав.

— А прав ли си?

— Нямам представа.

Затворих очи. Без да ги отварям, попитах:

— Предполагам, че също така имаш теория как да я накараме да се трансформира.

О, Боже мой, Грейс…

— Най-простият начин е и най-лесният — каза Коул.

Внезапно бях споходен от зловещо видение: кафявите очи на Грейс, които ме наблюдават от вълча муцуна. Обвих ръце около тялото си.

— Тя трябва да бъде ухапана отново.

Рязко отворих очи и погледнах към Коул.

— Ухапана?!

Той се намръщи.

— Теоретично би трябвало да проработи. Нещо се е прецакало по командната верига на трансформацията и ако възобновим първоначалния процес, всичко може би ще започне на чисто. Само дето този път няма да я опичаме в колата.

Всичко в мен се противеше срещу тази идея. Да загубя Грейс, да загубя всичко онова, което я правеше Грейс. Да я нараня, докато умира. Да вземам подобни съдбоносни решения в движение, просто защото не разполагахме с време. Казах отчаяно:

— Не забравяй, че след като си ухапан, минават седмици или дори месеци до първата трансформация.

— Мисля, че това е времето, необходимо на токсина да се разпространи в организма. — възрази Коул. — При нея това вече очевидно се е случило. Ако съм прав, тя ще се трансформира веднага.

Преплетох пръсти зад тила си и извърнах лице от тях. Загледах се в бледосинята стена.

— Какво ще стане, ако грешиш?

— Тя ще има отворена рана с вълча слюнка в нея. — Коул млъкна за момент, после добави. — В резултат най-вероятно ще кърви до смърт, защото ако разбирам нещата правилно, токсинът унищожава способността на кръвта й да се съсирва.

Оставиха ме да крача напред-назад няколко дълги минути, след което Изабел, тих глас в тишината, произнесе:

— Ако си прав, Сам също ще умре.

— Да — потвърди Коул. От спокойния му глас разбрах, че вече е мислил и над това. — Ако съм прав, Сам има още десетина години, но неговото така наречено излекуване в крайна сметка ще го убие.

Можех ли да повярвам в научно становище, създадено в болнично кафене с помощта на чаша хладко кафе и няколко намачкани салфетки? Така или иначе, не разполагах с нищо друго.

Най-накрая спрях на едно място и погледнах към Изабел. С размазания си грим, разчорлена коса и неуверена, изгърбена стойка, тя изглеждаше като съвсем различно момиче, което се е опитало да се маскира като Изабел. Попитах я:

— Как точно ще влезем в стаята?