Копнеж

Четирийсет и втора глава

Най-дългият ден в живота ми започна и свърши с това как Грейс затваря очите си.

На следващата сутрин се събудих заедно с нея. Трудно беше да кажа, че се намира в обятията ми, защото по-скоро се бе излегнала върху мен, приковавайки ме към леглото. Слънцето ни огряваше през прозореца; съвършен ярък квадрат, поставил телата ни в рамка, изтъкана от светлина и топлина. Вече бяхме проспали част от деня. Струваше ми се, че е минала цяла вечност от последния път, когато бях спал така, мъртъв за света, нехаещ за това колко е часът. Докато се надигах на лакът, бях изпълнен със странно усещане. Сякаш пропадах сред хилядите си неизживени дни, докато наблюдавах Грейс. Тя смотолеви нещо, докато се разбуждаше. Когато извърна лице към мен, забелязах върху него червена следа, преди да прокара ръка под носа си.

— Гадост — промърмори Грейс, докато отваряше очи, за да погледне китката си.

— Искаш ли кърпичка? — попитах.

— Аз ще си взема — изпъшка тя.

— Всичко е наред. Аз вече съм станал.

— Не, не си.

— Съм. Виждаш ли, аз вече съм се повдигнал на лакът. Това ме прави хиляда пъти по-станал от теб.

Обикновено в този момент бих се привел, за да я целуна, да я погъделичкам нежно, да прокарам ръка по бедрото й или да положа длан върху корема й, но днес тя изглеждаше толкова болезнено крехка, че се опасявах да не я счупя.

Грейс ме стрелна с поглед, който показа, че е забелязала липсата на обичайните ми утринни нежности, и отбеляза:

— Мога просто да си избърша носа в тениската ти.

— Разбрано, няма да се мотая повече — казах и се измъкнах от леглото, за да взема кърпичка. Когато се върнах, косата й беше разчорлена и падаше над лицето, скривайки изражението й. Подадох й пакетчето с кърпички. Без да каже нищо, тя избърса ръката си и бързо смачка кърпичката, но недостатъчно, за да не забележа кръвта по нея.

Усетих как се напрягам.

— Мисля, че трябва да те заведа на лекар.

— Лекарите са безполезни — заяви Грейс, докато попиваше носа си с нова кърпичка, но там вече нямаше нищо.

— Така или иначе, искам да отидем. — Имах нужда от нещо, което да успокои натежалото в гърдите ми безпокойство.

— Мразя лекарите!

— Знам — казах. Това беше истина. Грейс се бе отдавала на прочувствени монолози по темата и преди. Лично аз смятах, че това е свързано по-скоро с нейната ненавист към излишното губене на време, отколкото със страх или презрение към хората в бели престилки. Мислех, че не мрази лекарите, а чакалните. — Ще отидем в здравния център. Там са бързи.

Грейс се нацупи, но после сви примирено рамене.

— Хубаво.

— Благодаря ти — въздъхнах облекчено, а тя се отпусна обратно върху възглавницата.

Затвори очи.

— Не мисля, че ще ми открият нещо.

Помислих си, че най-вероятно е права, но какво друго можех да сторя?

Част от мен наистина искаше да отида на лекар, в случай че можеха да ми помогнат. Една друга, далеч по-голяма част обаче се страхуваше от това, че няма да могат.

Посещението в здравния център допълни сюрреалистичното усещане от този ден. Никога не бях ходила там, но Сам явно познаваше мястото. Стените бяха издържани в неприятен нюанс на морскозеленото, а на стената в стаята за прегледи бяха изобразени четири косатки, които лудуваха сред зеленикавите вълни. Докато сестрата и докторът ме разпитваха, Сам непрекъснато пъхаше и вадеше ръце от джобовете си. Когато го стрелнах с поглед, прекрати изнервеното си занимание за няколко минути, след което започна да пука кокалчетата на пръстите си.

Главата ми беше замаяна, което и споделих с доктора, а носът ми услужливо демонстрира кървящите си навици за пред сестрата. Описах им болката в стомаха си и накарах и двамата да ме изгледат неразбиращо, когато ги помолих да подушат кожата ми (въпреки това докторът го направи).

Деветдесет и пет минути, след като бях влязла в кабинета, си тръгнах оттам с рецепта за лекарство против сезонни алергии, препоръка да ям богати на желязо храни и да си взема капки за нос с физиологичен разтвор, а в добавка бях изтърпяла стоически лекция за вредата от недоспиването при тийнейджърите. Освен това Сам обедня с шейсет долара.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попитах, докато ми отваряше вратата на фолксвагена. Беше като настръхнала черна птичка в това пролетно време. Небосводът беше покрит с тежки сиви облаци и бе невъзможно човек да определи дали това е началото на деня или краят му.

— Да — отвърна той. Продължаваше да бъде ужасно некадърен лъжец.

— Чудесно — заявих. Аз пък си оставах все така ненадмината в тази дейност.

А нещото вътре в мускулите ми стенеше, извиваше се и ми причиняваше болка.

Сам ме заведе да пием кафе, но аз дори не докоснах моето. Докато седяхме в „При Кени“, телефонът му иззвъня и той го обърна към мен, за да видя номера, изписан на дисплея. Беше Рейчъл.

Подаде ми телефона, за да вдигна. Прегърнал ме беше през шията по начин, който беше много неудобен, но пък ужасно приятен, затова не помръднах. Облегнах буза на ръката му и отворих капачето на телефона.

— Ало?

— Грейс! О, всемогъщи Боже! Напълно ли си откачила?

Стомахът ми се сви.

— Явно си говорила с нашите.

— Те се обадиха у нас. Най-вероятно са звънели и на Кралицата на тундрата. Искаха да знаят дали не си при мен, защото очевидно не си прекарала последната нощ в леглото си, днес не си вдигаш телефона и бяха започнали леко да се безпокоят, а Рейчъл също започва да се притеснява в каква точно каша си се забъркала.

Притиснах длан към челото си и облегнах лакът на масата. Сам учтиво се правеше, че не слуша разговора, макар гласът на Рейчъл да се чуваше повече от ясно.

— Съжалявам, Рейчъл. Какво им каза?

— Знаеш, че не съм добра лъжкиня, Грейс! Не можех да им кажа, че си у нас.

— Знам.

— Затова им казах, че си при Изабел.

Примигнах.

— Така ли им каза?

— А какво друго се очакваше да направя? Да им кажа, че си при Момчето, за да дойдат с вили и факли и да ви убият и двамата?

Гласът ми прозвуча малко по-заядливо, отколкото възнамерявах:

— Е, рано или късно ще научат истината.

— Какво имаш предвид с това? Грейс Бризбейн, нали не искаш да ми кажеш, че нямаш намерение да се прибираш у вас? Кажи ми, че причината за всичко това е моментен пристъп на гняв, задето са те наказали. Кажи ми дори, че просто не можеш да живееш без неустоимото малко Момченце на Момчето. Само не ми казвай, че смяташ това да продължи завинаги!

Сам се намръщи при споменаването на неговото малко Момченце.

— Не знам — въздъхнах. — Не съм мислила в чак такава перспектива. Но не, наистина нямам намерение да се прибирам скоро. Мама услужливо сподели с мен, че връзката ми със Сам е просто мимолетно увлечение и трябва да науча разликата между любовта и похотта. Снощи пък татко ми заяви, че няма да видя повече Сам, докато не навърша осемнайсет.

Сам изглеждаше шокиран. Не бях споделила с него тези подробности.

— Еха! Невъзможността на родителите да ни разберат никога няма да спре да ме удивлява. Особено предвид факта, че Момчето е… ами Момчето очевидно е невероятно, така че какъв точно им е проблемът? Както и да е, какво да правя? Планираш ли да… ъъъ… ами… Да де, според теб какво точно ще се случи?

— В един момент ще ми писне да нося двете си налични тениски отново и отново, така че ще трябва да се прибера и да се изправя срещу тях. Но дотогава… Предполагам, че просто няма да говоря с тях. — Чувствах се странно, че казвам нещо подобно. Да, бях им бясна заради нещата, които ми казаха. Но дори аз бях наясно, че тези неща сами по себе си не бяха достатъчно основание да избягам от дома си. Те по-скоро бяха само върхът на айсберга, а аз всъщност не бях избягала, а по-скоро бях направила емоционалната дистанцираност между родителите ми и мен официална. Реално днес щях да прекарам заедно с тях точно толкова време, колкото бяхме прекарвали и през по-голямата част от тийнейджърските ми години.

— Еха — повтори Рейчъл. Знаех, че е наистина смаяна, щом това беше всичко, което имаше да каже.

— Просто приключих — заявих и за моя изненада гласът ми потрепери съвсем мъничко. Надявах се Сам да не го е доловил. Постарах се тонът ми да бъде твърд и непоколебим, когато продължих. — Приключих с преструвките, че сме едно щастливо семейство. Крайно време е да се погрижа за себе си.

Всичко внезапно ми се стори безкрайно нереално: този миг, докато седях в сумрачното малко сепаре в „При Кени“, държачът за салфетки, в който се виждаше отражението на приведения към мен Сам, чувството, че съм остров, който отплува все по-далеч и по-далеч от брега. Знаех, че тази сцена ще се запечата в мозъка ми: слабата светлина, нащърбените ръбове на чиниите, все още пълната чаша с кафе пред мен, бледите цветове върху раираната тениска на Сам.

— Еха — каза Рейчъл за трети път. Последва дълга пауза, преди да продължи. — Грейс, ако наистина мислиш сериозно всичко това… внимавай, става ли? Искам да кажа… не наранявай Момчето. Цялата история ми се струва като една от онези войни, в края на които остават много трупове, а селищата из околността са опустошени и разграбени.

— Повярвай ми, Момчето е единственото нещо във всичко това, което съм решена да опазя.

Рейчъл въздъхна дълбоко:

— Хубаво. Знай, че ще направя всичко, което поискаш. Най-вероятно ще трябва да се свържеш и с онази — с — модерните — обувки, за да знае и тя какво се случва.

— Благодаря ти — казах, а Сам облегна глава на рамото ми, сякаш внезапно се бе почувствал толкова изтощен, колкото бях и аз. — Ще се видим утре.

Рейчъл се съгласи, че ще се видим, и затвори. Плъзнах телефона в един от джобовете на панталоните, които беше обул Сам, преди да опра глава в неговата. Затворих очи и за миг просто вдишах аромата на косата му и си представих, че вече сме се върнали в къщата на Бек. Просто исках да се сгуша в него и да спя, без да ми се налага да се притеснявам за сблъсъка с родителите ми, за Коул или за миризмата на бадеми и вълк, която отново бе започнала да разцъфва над кожата ми.

— Събуди се — прошепна ми Сам.

— Не спя — отвърнах.

Той извърна очи към мен, а после към чашата ми с кафе.

— Не си изпила нищо от твоята течна енергия, Грейс. — Не изчака отговора ми, просто измъкна няколко банкноти от портфейла си и ги затисна със собствената си празна чаша. Изглеждаше уморен и остарял, с тъмни кръгове под очите, и аз внезапно бях обзета от чувство за вина. Наистина правех живота му по-труден.

Чувствах кожата си изтръпнала и обтегната. В устата ми отново се бе появил металически вкус.

— Нека си вървим у дома — казах.

Сам не ме попита кой дом имах предвид. Тази дума в момента обозначаваше само едно място.