Копнеж

Осемнайсета глава Сам

Не знаех къде е гаджето ми, батерията на телефона ми беше изтощена, живеех в една къща с вероятно откачен млад върколак, за когото подозирах, че има самоубийствени, ако не и убийствени наклонности, а аз се намирах на мили от всичко това и оглеждах гърбовете на книгите по рафтовете. Някъде навън личният ми свят бавно, но сигурно се превръщате в лудница, а аз си стоях насред прекрасно в своята обикновеност петно слънчева светлина и записвах Тайният живот на пчелите (3 бройки/с меки корици) върху жълт лист с надпис „Инвентаризация“.

— Днес ще идва още стока — каза ми Карин, собственичката на книжарницата, докато излизаше от задната стаичка. — Когато пристигне човекът от Ю Пи Ес. Ето, вземи.

Обърнах се и видях, че ми подава стиропорена чашка.

— Какво е това? — попитах.

— Чудесен въпрос на съвестен служител — усмихна се тя. — Зелен чай. Пиеш такъв, нали?

Кимнах с благодарност. Бях харесал Карин още при първата ни среща. Беше на около петдесет, а късата й къдрава коса бе напълно побеляла, но лицето и най-вече очите й бяха запазили младежкото си излъчване под все още черните й вежди. Тя криеше стоманената си същност зад мила усмивка, но най-добрите черти от характера й бяха извадени на повърхността, видими за всички. Харесваше ми да вярвам, че ме беше наела, защото при мен нещата стояха по същия начин.

— Благодаря — казах, след като отпих. Хлъзгането на горещата течност по гърлото ми надолу към стомаха ми напомни, че все още не съм ял нищо. Бях свикнал да хапвам зърнена закуска в компанията на Грейс. Показах на Катрин списъка, който бях направил, за да види докъде съм стигнал.

— Чудесно. Откри ли нещо интересно?

Посочих към купчината книги на пода зад мен. Бях открил, че са поставени на грешни места.

— Страхотно. — Тя повдигна капачето на своята чаша с кафе и издуха парата, издигаща се от нея. След това отново погледна към мен. — Вълнуваш ли се за неделята?

Нямах представа за какво говори и бях сигурен, че това се е изписало върху лицето ми. Изчаках мозъка си да ми предостави верния отговор и след като той не го стори, повторих с въпросителна интонация:

— Неделята?

— Студиото — напомни ми тя. — С Грейс.

— Вие знаете за това?

Без да оставя чашата си, Карин несръчно повдигна част от поставените на грешни места книги и каза:

— Тя ми се обади, за да е сигурна, че този ден няма да бъдеш на работа.

Разбира се, че го беше направила. Грейс не би организирала нещо за мен, без да е сигурна, че всичко ще протече по план. Усетих силен спазъм нейде из стомаха си; тя ми липсваше толкова отчайващо много, че това ми причиняваше физическа болка.

— Не знам дали ще ходим. — Поколебах се за момент, когато Карин повдигна вежда в очакване да кажа нещо повече. И аз й разказах всичко онова, което не бях споделил с Изабел снощи, защото Карин щеше да ме разбере и да изпита съчувствие, докато на Изабел нямаше да й пука.

— Родителите й ме откриха в стаята й през нощта. — Усетих, че бузите ми горят. — Тя беше болна и пищеше, а те дойдоха, за да видят какво става, и ме изгониха. Не знам как е тя. Не знам дали ще ми позволят да я видя отново.

Карин не отвърна веднага. Това бе едно от нещата, които много харесвах в нея. Не изстрелваше автоматично някаква фраза от сорта на „всичко ще бъде наред“, докато не бе сигурна кой точно е правилният отговор.

— Сам, защо не ми каза, че днес не можеш да дойдеш на работа? Щях да те разбера, ако ме беше помолил за отпуска.

Вдигнах безпомощно рамене:

— Инвентаризация.

— Инвентаризацията можеше да почака. Правим я в момента, просто защото е март месец, навън е кучешки студ и нямаме клиенти. — Тя замълча за няколко секунди, отпивайки от кафето си, след което сбърчи нос. — Първо на първо, те не могат да ви забранят да се срещате. На практика вие сте възрастни хора, пък и те би трябвало да разбират, че в момента Грейс се чувства не по-малко зле от теб. Второ, тя най-вероятно просто е лепнала някой грип. Какво й беше?

— Имаше много висока температура — отвърнах, изненадан от това колко тих бе гласът ми.

Карин ме изгледа внимателно:

— Знам, че си притеснен, но много хора вдигат температура, Сам.

— Бях болен от менингит. Бактериален менингит. — Никога досега не го бях произнасял на глас и усещането беше почти катарзисно, сякаш това да споделя страховете си, че болестта на Грейс може би бе нещо повече от обикновена настинка, ги правеше малко по-поносими.

— Преди колко време?

Завъртях датите в главата си, припомняйки си последния празник.

— По Коледа.

— О, със сигурност вече не си заразен. Не мисля, че менингитът е нещо, което можеш да прихванеш месеци по-късно. Как е тя днес?

— Тази сутрин мобилният й се включваше директно на гласова поща — казах, опитвайки се да не прозвуча толкова отчаян, колкото се чувствах. — Техните наистина бяха побеснели снощи. Може би са й взели телефона.

Карин се намръщи:

— Ще им мине. Опитай се да видиш нещата от тяхната гледна точка.

Тя все още крепеше с една ръка купчината с книги, опитвайки се да балансира така, че да не паднат, и аз оставих зеления си чай, за да ги взема от нея.

— Аз мога да видя нещата от тяхната гледна точка. Точно в това е проблемът. — Отидох до секцията с биографичната литература и сложих на рафта томче с биографията на принцеса Даяна. — Ако бях на тяхно място, бих бил наистина разгневен. Те си мислят, че съм някакво гадно копеле, което успешно си е проправило път до гащичките на дъщеря им и съвсем скоро ще я зареже, защото вече не му е интересна.

Тя се разсмя.

— Извинявай. Знам, че на теб не ти е смешно.

Тонът ми беше доста по-мрачен, отколкото възнамерявах:

— Убеден съм, че някой ден тези спомени ще ми бъдат извънредно забавни. Когато вече сме женени и ни се налага да виждаме родителите й само по Коледа.

— Нали знаеш, че повечето момчета на твоята възраст не биха казали нещо подобно? — попита Карин. Тя взе инвентарния списък и отиде зад щанда, където остави кафето си до касата.

— Знаеш ли как накарах Джери да ми предложи брак? С помощта на електрошоков пистолет, известно количество алкохол и телевизионната мрежа на „Хоум Шопинг“. — Тя ме погледна в очакване да се засмея на репликата й. — Какво мисли Джофри по въпроса?

Отне ми известно време, за да схвана, че тя говори за Бек. Не можех да си спомня последния път, когато някой бе произнесъл малкото му име. Осъзнаването на факта, че ще ми се наложи да я излъжа, се стовари върху мен няколко секунди по-късно.

— Той все още не знае. В момента е извън града — изстрелях ужасно бързо в опит да се отърва от лъжата. Обърнах се към най-близкия рафт, за да не може Карин да види изражението ми.

— О, да. Съвсем бях забравила, че има клиенти във Флорида — каза тя и аз примигнах, удивен от хитрото оправдание на Бек. — Между другото, Сам, планирам да отворя книжарница във Флорида за през зимата. Мисля, че Джофри е прав. В Минесота бизнесът просто не върви през март.

Нямах представа каква точно история беше разказал Бек, за да убеди Карин, че работи във Флорида през зимата, но бях доста впечатлен, защото работодателката ми определено не беше лековерна. Всъщност беше логично да я излъже по някакъв начин, след като бе прекарвал толкова много време тук, първо като клиент, а после, когато започнах работа и преди да взема шофьорска книжка, като мой шофьор. Нямаше как Карин да не забележи дългите му отсъствия през зимата. Бях дори по-впечатлен обаче от лекотата, с която тя използваше малкото му име. Беше го познавала достатъчно добре, за да може да произнася „Джофри“ така непринудено, но не и толкова, че да знае как всички хора, които го обичаха, се обръщаха към него с фамилията му.

Осъзнах, че съм мълчал твърде дълго, а Карин продължава да ме наблюдава.

— Идваше ли често тук? — попитах. — Без мен?

Зад щанда тя кимна.

— Достатъчно често. Купуваше много биографии. — Тя замълча, обмисляйки думите си. Беше ми казвала, че можеш да направиш пълен психологически портрет на някого, като наблюдаваш какви книги чете. Чудех се какво й бе разкрила любовта на Бек към биографичната литература — вкъщи имаше рафтове и рафтове, заети от нея — за него като личност. Карин продължи. — Помня последното нещо, което си купи, защото не беше биография и това ме изненада. Беше тефтерче.

Намръщих се. Не бях виждал нищо такова.

— Едно от онези, в които има достатъчно място, за да си водиш записки. Каза, че иска да записва мислите си за времето, когато вече не би могъл да си ги спомни.

Отново се наложи да извърна лице към рафтовете, защото очите ми внезапно се бяха налели със сълзи. Опитах да се съсредоточа върху заглавията пред мен, да се върна назад от емоционалния ръб, на който се бях изправил, преди да пропадна необратимо в бездната на изгарящата мъка. Докоснах едно от гръбчетата с пръсти, докато думите по него се размиваха, ставаха ясни и после отново се размиваха.

— Да не би с него да се случило нещо, Сам? — попита Карин внимателно.

Сведох очи към пода, загледан в дъските на стария дървен паркет, които се бяха изкривили леко в основата на рафтовете. Усещах, че губя контрол, че думите се надигат в мен, готови да се излеят навън, независимо от последствията. Затова не казах нищо. Не мислех за пустите стаи в къщата на Бек. Не мислех за това, че вече аз бях този, който купуваше мляко и консервирана храна за колибата на глутницата. Не мислех за Бек, затворен завинаги във вълчето си тяло, наблюдаващ ме измежду дърветата, неспособен да си спомни нищо, неспособен да разсъждава като човек. Не мислех за това как през това лято нямаше да има нищо… никого… когото да очаквам.

Гледах малката черна цепнатина между дъските в краката си. Самотна и черна сред златистото дърво.

Исках Грейс да е тук.

— Съжалявам — промълви Карин. — Не исках да… не исках да се бъркам в неща, които не са моя работа.

Стана ми се зле, задето я бях накарал да се почувства неловко.

— Знам, че не сте искали. Не сте го и сторили. Просто… — притиснах пръсти към челото си в епицентъра на моето призрачно главоболие. — Той е болен… Неизлечимо болен. — Произнесох думите бавно, болезнена комбинация от истина и лъжа.

— О, Сам. Толкова съжалявам. Той в къщата ли е?

Без да се обръщам, поклатих глава.

— Ето защо разболяването на Грейс те притеснява толкова много — предположи тя.

Затворих очи. В мрака се почувствах замаян и объркан, сякаш вече не знаех къде точно се намира земята. Бях разкъсван между желанието да си излея душата и необходимостта да опазя страховете си, да ги удържа под контрол, като ги стая в себе си. Думите обаче се изплъзнаха от устата ми, преди да успея да ги обмисля:

— Не мога да изгубя и двамата. Знам… знам точно колко съм силен и аз… аз… не съм чак толкова силен.

Карин въздъхна:

— Обърни се, Сам.

Обърнах се с нежелание и я видях да държи в ръка инвентарния списък. Посочи с химикалката си инициалите СР, изписани в долния край на листа.

— Виждаш ли тези инициали тук? Поставила съм ги, за да ти кажа да се прибереш у дома. Или да отидеш някъде другаде. Някъде, където да си прочистиш главата.

Думите ми прозвучаха като шепот:

— Благодаря ви.

Тя разроши косата ми, когато отидох до тезгяха, за да си взема китарата и книгата, която четях.

— Сам — каза ми, докато минавах покрай нея, — мисля си, че си много по-силен, отколкото предполагаш.

Насилих се да се усмихна, но тази фалшива усмивка не успя да оцелее за времето, което ми беше нужно, за да стигна до задната врата.

Отворих я… и налетях на Рейчъл. Благодарение на невероятно съчетание от късмет и ловкост успях да не излея цялата си чаша със зелен чай върху глупавия й шал. Тя се отдръпна от пътя ми доста след като опасността от горещи течности беше отминала и ме изгледа накриво.

— Момчето трябва да внимава къде ходи — отбеляза тя.

— Рейчъл не трябва да се промъква около врати, които очевидно са само за персонала — отвърнах аз.

— Грейс ми каза да вляза оттук — запротестира тя. Когато я погледнах с недоумение, обясни. — Моите естествени умения не се разпростират над териториите на тайнственото изкуство, известно като успоредно паркиране, така че Грейс ми каза да спра зад магазина, където има достатъчно място, и че никой не би имал нищо против, ако вляза през задната врата. Очевидно се е объркала, защото ти се опита да ме посрещнеш като атакуваща вражеска армия, заливайки ме с врящо олио и…

— Рейчъл — прекъснах я. — Кога си говорила с Грейс?

— За последно ли? Ами преди около две секунди. — Тя отстъпи крачка назад, осигурявайки ми пространството, необходимо, за да изляза най-сетне от книжарничката и да затворя вратата след себе си.

Почувствах такова облекчение, че почти се разсмях. Внезапно изтощените ми дробове отново се оказаха способни да вдишат студения въздух, околният свят възвърна цветовете си и аз усетих как леденият вятър настоятелно се опитва да се вмъкне под яката на ризата ми.

Мислех, че никога няма да я видя отново.

Сега, когато знаех, че тя е достатъчно добре, за да разговаря с Рейчъл, тези мисли ми се сториха излишно мелодраматични и не можех да си представя как нещо подобно изобщо ми бе хрумнало.

— Страшен студ е — споделих очевидното и махнах с ръка към фолксвагена си. — Нещо против?

— Нищичко — каза Рейчъл и ме изчака, докато й отключа вратата, за да влезе. Запалих двигателя, увеличих парното докрай и задържах ръце над струите топъл въздух, докато страхът от студа, който вече не можеше да ми навреди, най-сетне ме напусна. Рейчъл беше успяла да изпълни цялото купе с някаква много сладка и крайно изкуствена миризма, която най-вероятно трябваше да мине за аромат на ягода. Беше присвила обутите си в чорапогащи крака под седалката, за да освободи място пред себе си за своята огромна раница.

— Добре. Говори — настоях. — Разкажи ми за Грейс. Добре ли е тя?

— Аха. Снощи е била в болницата, но вече си е у дома. Не са я оставили там дори за през нощта. Имала е треска и висока температура, така че са я натъпкали с тиленол и треската и високата температура са си плюли на петите. Каза ми, че се чувства добре. — Рейчъл сви рамене. — От мен се очаква да й занеса домашната работа. Затова съм помъкнала половин тон неща. Тя изрита препълнената си раница. — Също така трябва да ти предам това. — Тя ми подаде розов телефон със залепен върху задния му панел стикер с усмихнато личице.

— Това твоят телефон ли е? — попитах.

— Моят е. Каза, че обажданията от твоя се пренасочват директно към гласовата поща.

Този път вече се разсмях облекчено:

— Ами нейният?

— Баща й го е взел. Не мога да повярвам, че са ви хванали. Какво сте си мислили изобщо бе, хора? Можехте да си умрете на място дори и само от унижение!

Хвърлих й поглед, наситен с толкова тъга, колкото беше физически възможно. Сега, когато бях научил, че Грейс е жива и здрава, вече можех да си позволя малко меланхоличен хумор за моя сметка.

— Бедничкото момче — каза Рейчъл и ме потупа по рамото. — Не се тревожи. Няма да ти се сърдят вечно. Дай им няколко дни и те отново ще забравят, че изобщо имат дъщеря. Ето. Звънни й. Вече й е позволено да приема обаждания.

Взех апарата от ръката й, изпълнен с благодарност, и тръгнах да набирам номера на Грейс.

— Просто натисни двойката за бързо набиране — посъветва ме Рейчъл.

След няколко секунди чух глас в слушалката:

— Здрасти, Рейч.

— Аз съм — казах.

Не знаех какви точно бяха чувствата, които ме изпълниха, когато чух гласа на Сам вместо този на Рейчъл. Просто знаех, че са достатъчно силни, за да слеят две издишвания в едно, което да напусне полуотворените ми устни. Преглътнах неопределената емоция в опит да накарам гласните си струни да ми се подчинят.

— Сам…

Чух въздишката му, която събуди в мен отчаяното желание да зърна и лицето му.

— Рейчъл каза ли ти? Добре съм. Имах треска. Вече съм си у дома.

— Мога ли да дойда? — Гласът му прозвуча странно.

Придърпах юргана, с който бях завита, по-нагоре и усетих как се изнервям, защото не е добре изпънат така, както исках. Положих усилия, за да потисна зародилия се по-рано, когато разговарях с татко, гняв.

— Наказана съм. Не ми с позволено да дойда в студиото тази неделя. — В слушалката ми тегнеше мъртвешка тишина. Можех да си представя изражението на Сам и това ме изпълни с болка. В мен се бе натрупала толкова много мъка, че вече не знаех как да се боря с нея.

— Там ли си още? — почти проплаках.

В гласа на Сам долових смелост, която ме нарани дори повече от мълчанието му:

— Мога да сменя датата.

— О, не — отсякох категорично. Гневът ми се разгоря отново, усещах пламъците му в собствения си глас. — Ще дойда до студиото в неделя. Не ме интересува дали ще се наложи да ги моля. Не ме интересува дали ще трябва да се измъкна тайно. Сам, толкова съм бясна, че не знам какво да правя. Искам да избягам още в този момент. Не желая повече да бъда в една и съща къща с тях. Сериозно, разубеди ме. Кажи ми, че не мога да дойда и да живея с теб. Кажи ми, че не ме искаш при себе си.

— Знаеш, че никога не бих ти казал такова нещо — промълви той нежно. — Знаеш, че не бих те спрял.

Погледнах към затворената врата на спалнята си. Майка ми… моят тъмничар… беше нейде от другата й страна. Стомахът ми се сви. Не исках да бъда тук.

— Тогава защо да не дойда? — гласът ми прозвуча агресивно.

Сам замълча за момент. Най-накрая каза тихо:

— Защото знаеш, че не искаш нещата да свършат по този начин. Знаеш, че бих искал да си с мен повече от всичко на света и че ще бъдем заедно някой ден. Но това не е начинът, по който трябва да започне съвместният ни живот.

Незнайно защо тези думи накараха очите ми да се напълнят със сълзи. Изненадана ги избърсах ядно с юмрук. Не знаех какво да кажа. Бях свикнала в тази връзка аз да бъда практичната, а Сам — емоционалният. Чувствах се самотна в гнева си.

— Тревожех се за теб — каза Сам.

Аз също се тревожех за себе си, помислих си, но вместо това произнесох:

— Добре съм. Наистина бих искала да бъда извън града с теб. Ще ми се вече да е неделя.

Беше странно Грейс да звучи по този начин. Беше странно да се намирам тук, седнал в колата си с най-добрата й приятелка, когато Грейс имаше нужда от мен. Беше странно да й отказвам нещо. Не можех да й кажа „не“. Бях физически неспособен да го сторя. Чувах емоциите в гласа й… беше толкова различна от човека, когото познавах… и чувствах как някакво опасно и прекрасно бъдеще нашепва тайните си в ухото ми.

— И аз бих искал вече да е неделя — промълвих.

— Не желая да бъда сама тази нощ — каза тихичко Грейс.

Сърцето ми се сви. Затворих очи за момент, после ги отворих отново. Мислех си дали не бих могъл да се промъкна у тях. Мислех си да й кажа да избяга от там. Мислех си за това как ще лежа в леглото си под висящите от тавана хартиени жеравчета и ще усещам топлото й тяло до своето. Спокоен и умиротворен, без нужда да се крия на сутринта. Желаех го толкова силно, че чак болеше.

— Ти също ми липсваш — казах.

— Зарядното ти е при мен — прошепна тя. — Обади ми се от телефона на Бек довечера, става ли?

— Ще го направя.

След като затвори, върнах телефона на Рейчъл. Не бях сигурен какво точно се случваше с мен. Бяха изминали едва четирийсет и осем часа.

— Сам — обади се Рейчъл, — имаш ли идея, че в момента демонстрираш най-тъжната сред най-тъжните физиономии на всички времена?