Копнеж

Двайсет и първа глава Грейс

Същата нощ леглото ми не беше по-различно, като се изключи липсата на Сам в него. Нямаше нищо необичайно в позата, която бях заела. Завивките не бяха по-големи без Сам. Не бях по-малко уморена само защото не чувах тихото му дихание в мрака. Не можех да видя, че силуетът му до мен липсва. Възглавницата все още носеше неговия аромат, сякаш просто бе станал, за да си вземе някоя книга, и беше забравил да се върне.

Но всъщност нищо не беше същото.

Стомахът ме болеше, но това беше просто отзвук от болката, която ме бе пронизвала предишната нощ. Притиснах лице към възглавницата, опитвайки се да не мисля за онези нощи, когато смятах, че си е отишъл завинаги. Представих си го как стои самичък в къщата на Бек и се пресегнах, за да взема телефона си. Въпреки това не набрах номера му, защото (колкото и глупаво да беше) всичко, за което можех да мисля, бе как лежахме заедно, докато той трепери неудържимо и ми казва: „Може би трябва да преосмислям начина си на живот“. После си помислих за това как ми бе казал, че трябва да остана тук, че не бива да се поддавам на импулса си да се пренеса в къщата на Бек, за да живеем заедно.

Може би той беше щастлив, че най-сетне имаше оправдание да остане сам. Може би не беше. Нямаше как да знам. Чувствах се гадно, гадно, гадно по някакъв нов и ужасен начин, който дори не можех да опиша. Искаше ми се да плача и се чувствах като пълна глупачка заради това.

Оставих телефона обратно на нощното шкафче, зарових нос във възглавницата му и най-сетне успях да заспя.

Аз бях отворена рана.

Не можех да си намеря място и обикалях из празните стаи на къщата, обзет от желание да й се обадя и същевременно притеснен да не й създам неприятности, уплашен от нещо безименно и огромно. Крачих, докато не се изтощих, след което се качих в стаята си на горния етаж. Без да паля лампите, отидох до леглото си и легнах на една страна. Протегнах ръка встрани и усетих как сърцето ми се свива, защото Грейс не беше под нея, за да я прегърна.

Мислите бушуваха в главата ми. Не можех да заспя. Умът ми непрекъснато се връщаше в реалността, към празното легло, и оформяше думи, докато пръстите ми търсеха правилните акорди върху въображаемата китара, която държаха.

Аз съм уравнение, чийто отговор знае единствено тя. / Моите хикс и игрек за решение копнеят. / Разделен съм погрешно, аз съм сам, тя — сама, / и умножавам дните без нея.

Докато безкрайната нощ се изнизваше бавно, а безчислените минути се трупаха върху мен, погребвайки ме под себе си, чух воя на вълците и главата ми започна да тупти. Една от онези тъпи, разпростиращи се бавно болки, които ми бяха останали като наследство от менингита. Лежах сам в празната къща и чух как вълчият вой се извисява в синхрон със засилващата се болка.

Бях рискувал всичко и единственото, което получих, бяха празните ми обятия.