Копнеж

Петдесета глава Сам

Усетих болката от удара на Луис Бризбейн едва след няколко секунди, сякаш тялото ми не можеше да повярва какво се бе случило току — що. Когато тя най-сетне се появи, ушите ми писнаха и се наложи да се облегна на стената, за да не се стоваря обратно в стола. В главата ми все още отекваше гласът на Грейс.

За част от секундата видях съвсем ясно лицето на майка й, напълно безизразно, сякаш обмисляше каква точно емоция да се появи върху него, преди баща й да замахне отново към мен.

— Ще те убия! — изкрещя той.

Наблюдавах как юмрукът му се приближава като на забавен каданс, а малката част от съзнанието ми, която не беше при Грейс в болничното й легло, не можеше да повярва, че Луис Бризбейн наистина ще ме удари отново. Дори не помръднах.

Преди ударът да ме достигне обаче, баща й се олюля, борейки се, за да запази равновесие, а зрението и слухът ми внезапно се проясниха, за да видя как Коул го влачи по-далеч от мен без почти никакво усилие, все едно беше чувал с картофи.

— По-полека, здравеняко — каза той и се обърна към сестрите. — Какво зяпате? Помогнете на човека, който току-що беше ударен.

Поклатих глава, когато една от сестрите ми предложи лед, но приех кърпа за сцепената си вежда. Чух как Коул обяснява на господин Брисбейн:

— Сега ще те пусна. Не ме карай да правя нещо, заради което и двамата те ни изхвърлят от болницата.

Стоях там, гледах как родителите на Грейс си проправят път към леглото и не знаех какво да правя. Всичко стабилно в живота ми се разпадаше и вече нямах никаква представа къде точно е мястото ми в момента.

Видях, че Коул ме гледа, и този поглед ми напомни за кърпата в ръката ми, както и за струйката кръв, която усещах да се стича по лицето ми. Вдигнах кърпата към главата си. При движението ми се зави свят и пред очите ми избухна водовъртеж от разноцветни петна.

Една от сестрите бе застанала до мен и ми каза:

— Съжалявам… ъъъ… Сам? Но след като не си роднина на болната, не можеш да останеш тук. Те поискаха да си тръгнеш.

Гледах я и усещах как ме изпълва празнота. Не знаех какво да й кажа. Моят живот умира в това легло. Моля ви, позволете ми да остана.

Сестрата се намръщи.

— Наистина съжалявам. — Тя погледна към родителите на Грейс, а после отново към мен. — Добре постъпи, като я доведе тук.

Затворих очи. Все още виждах цветния водовъртеж. Бях наясно, че ако не седна скоро, тялото ми ще ме принуди да го направя.

— Може ли да й кажа, че си тръгвам?

— Не мисля, че това е добра идея — отбеляза една от сестрите, която мина бързо край нас, носейки нещо в ръце. — Нека да си мисли, че той е още тук. Може да се върне, ако тя… — сестрата се спря навреме, преди да довърши изречението, и вместо това добави. — Кажи му да не се отдалечава много.

За миг забравих как точно да дишам.

— Хайде — каза ми Коул. Погледна през рамо към господин Бризбейн, който ме гледаше как излизам от стаята с неразгадаемо изражение. Коул го посочи с пръст и каза: — Ти си кучият син. Той има много повече право да бъде тук, отколкото ти.

Любовта обаче не беше нещо, което да ми дава права в тази стая, така че ми се наложи да изоставя Грейс.

Когато Изабел се появи в болницата, зората вече бе започнала да наднича през мръсните прозорци на кафенето.

Грейс умираше. Бях успял да измъкна това признание от сестрите, преди да изляза. Повръщаше прекалено много кръв и въпреки че й преливаха кръв и я тъпчеха с витамин К, за да забавят процеса, беше само въпрос на време да умре.

Все още не бях казал на Сам, но мислех, че той знае.

Изабел плесна някаква салфетка на масата пред мен точно до изцапаната с кръв кърпа на Сам. Погледнах я объркано, преди да разпозная схемата, която бях начертал в „При Кени“ Думата МЕТАДОН, изписана с главни букви, ми напомни колко много съм казал на Изабел. Тя се стовари в пластмасовия стол срещу мен; цялото й същество излъчваше гняв, гняв, гняв. Не носеше никакъв грим, като се изключи поразмазаната очна линия, която явно беше от вчера и тя просто не бе намерила време да почисти.

— Къде е Сам?

Посочих към прозорците на кафенето. Той стоеше пред тях, тъмен силует на фона на все още мрачното небе. Бе преплел пръсти зад тила си и се взираше в нищото. Всичко друго наоколо се движеше, докато минутите се нижеха: светлината на бавно издигащото се слънце по крещящо оранжевите стени, столовете, които се местеха напред и назад, докато хората от медицинския персонал идваха и си отиваха, понесли закуските си в ръка, чистачът с неговата бърсалка и знака, предупреждаващ, че подът е мокър. Сам бе непоклатимата ос, около която се въртеше тази малка вселена.

Изабел изстреля нов въпрос:

— Защо си тук?

Все още не бях съвсем сигурен. Свих рамене.

— За да помогна.

— Ами тогава помагай — каза тя и бутна салфетката по-близо до мен. После повиши тон: — Сам.

Той свали ръце, но не се обърна. Честно казано, бях изненадан, че изобщо се помръдна.

— Сам — повтори Изабел и този път той се извърна към нас. Тя посочи към човека зад бара в другия край на помещението. — Донеси ни кафе.

Не знаех кое е по-удивително: фактът, че Изабел току — що му бе наредила да донесе кафе, или това, че той наистина тръгна към бара с безизразно лице. Отново насочих поглед към нея.

— Еха! Точно когато реша, че съм видял върха на твоята безчувственост, ти успяваш да ме изненадаш с нещо ново.

— Бъркаш, това е милото ми поведение — отсече тя. — Каква полза има от това да стои там и да зяпа навън?

— Не знам, може би си спомня всички прекрасни дни, които е прекарал с приятелката си, преди тя да умре.

Изабел ме погледна право в очите:

— Мислиш ли, че спомените за Виктор ще ти помогнат? Защото аз лично не се чувствам по-добре, когато мисля за Джак. — Тя заби показалец в салфетката. — Говори ми. За това.

— Не разбирам какво общо има тази схема с Грейс.

Сам остави по една чаша с кафе пред мен и Изабел. Не беше взел нищо за себе си.

— Това, което се случва с Грейс, е същото, което е убило онзи вълк — произнесе той дрезгаво, ясна следа, че не бе използвал гласа си от доста време. — Тази миризма е прекалено специфична. Това е същото нещо.

Той стоеше прав край масата, сякаш да седне би означавало, че се съгласява с нещо, с което не иска.

Погледнах към Изабел.

— Защо смяташ, че мога да направя нещо, което тези лекари не могат?

— Защото си гений — заяви Изабел.

— Тези хора също са гении — отвърнах.

— Защото знаеш — каза тихо Сам.

Изабел отново бутна салфетката към мен. И така, отново бях с баща ми на масата за вечеря, а той ми поставяше нова загадка за разрешаване. Или пък седях по време на някой от часовете му в колежа, когато бях на шестнайсет, а той преглеждаше внимателно работата ми, вместо просто да погледне получените решения, търсейки в разсъжденията ми доказателства, че ще поема по неговите стъпки. Или бях на поредната церемония, където му връчваха награда сред всичките костюмирани авторитети, а баща ми обясняваше на присъстващите, че ще стана велик учен, с глас, който не търпеше възражение.

Помислих си за простичкия, нежен жест на Сам, когато бе докоснал Грейс по шията.

Помислих си за Виктор.

Взех салфетката.

— Ще ми трябват още листове — казах.