Копнеж

Девета глава Изабел

Останах след часовете заради някаква среща на учениците с местните политици. Беше нечовешки отегчителна, да не говорим, че изобщо не ми пукаше за това как някакви костюмари планират да развиват Мърси Фолс и нашата гимназия в частност, но присъствието ми там имаше двойна цел. Първо, задържаше ме далеч от дома ми и второ — имах великолепната възможност да стоя в дъното на залата със самодоволно изражение и тежък черен грим, изглеждайки абсолютно недостижима. Имах си и обичайната група от момичета, стоящи край мен и гримирани като мен, изглеждащи недостижими… което изобщо не беше същото като това да бъдеш недостижим.

Да бъдеш популярен в градче като Мърси Фолс беше смехотворно лесно. Единственото, което се искаше от теб, бе да повярваш, че си наистина готин. Останалото ставаше от само себе си. Нещата изобщо не стояха като в Сан Диего например, където да бъдеш популярен беше занимание на пълен работен ден. А тук само ефектът от присъствието ми на срещата — едночасова реклама на марката „Изабел Кълпепър“ — щеше да трае поне седмица;

Във всеки случай най-накрая ми се наложи да се прибера. За моя неописуема радост колите и на двамата ми родители бяха паркирани отпред. Направо щях да се пръсна от щастие. Останах в джипа си, отворих някакво произведение на Шекспир, което се очакваше да прочетем за училище, и увеличих музиката дотолкова, че от баса огледалцето за задно виждане завибрира. След около пет минути майка ми се появи на един от прозорците и с театрален жест ме прикани да вляза вътре.

Така началото на прелестната вечер беше поставено.

Насред обширната ни кухня, издържана в цвят металик, се развихри поредният блестящ епизод от „Шоуто на Кълпепърови“.

Мама: Убедена съм, че съседите ни обожават селяндурската ти музика. Благодаря от тяхно име, че я беше пуснала достатъчно силно, за да я чуят.

Татко: Къде беше изобщо?

Мама: На среща с политици в училището.

Татко: Не питам теб. Попитах дъщеря ни.

Мама: Мога ли да знам какво значение има кой точно ще ти отговори, Томас?

Татко: Чувствам се така, сякаш трябва да й опра пистолет в главата, за да я накарам да разговаря с мен.

Аз: Обмислял ли си този вариант?

И двамата ме зяпнаха. Принципно не беше нужно да се включвам с реплики в „Шоуто на Кълпепърови“; то винаги се развиваше достатъчно добре и без мое участие, а епизодите се повтаряха по няколко пъти всяка вечер.

— Казах ти, че не трябваше да я пращаме в обществено училище — каза татко.

Продължението на сцената ми беше пределно ясно. Следващата реплика на мама щеше да бъде „Аз пък ти казвах, че изобщо не трябваше да идваме в Мърси Фолс“, след което татко щеше да започне да хвърля разни неща и в крайна сметка двамата щяха да се затворят в отделни стаи, всеки в компанията на различен тип алкохолна напитка.

— Имам домашно — направих аз опит да прекратя горния сценарий в зародиш. — Качвам се горе. Ще се видим другата седмица.

Насочих се към стълбището, но татко ме спря:

— Изабел, почакай.

Почаках.

— Джери ми каза, че се мотаеш с дъщерята на Луис Брисбейн. Вярно ли е?

Обърнах се, за да видя изражението му. Беше кръстосал ръце на гърдите си и се приведе напред над безцветния плот. Ризата му продължаваше да бъде съвършено изгладена, а вратовръзката — добре стегната, въпреки че си беше вкъщи. Повдигна вежда.

Повдигнах и своята, за да не оставам по-назад.

— Какво значение има?

— Не ми говори с такъв тон. Зададох ти въпрос.

— Ами хубаво тогава. Да. Мотая се с Грейс.

Видях как някаква вена изскочи на ръката му, когато я сви и юмрук, след което бавно я отпусна. Повтори движението няколко пъти.

— Чувам, че тя много обича вълците.

Махнах с ръка във въздуха с жест, казващ за какво говориш изобщо?

— Дочувам слухове, че дори ги храни. Напоследък ги виждам да се навъртат наоколо прекалено често. И изглеждат подозрително наедрели и загладили косъма. Мисля, че трябва да направим нещо по въпроса с отслабването им.

За един дълъг миг двамата с татко просто се гледахме. Аз се опитах да разбера дали знае, че човекът, който храни вълците, всъщност съм аз, и дали не се опитва да изкопчи признание от мен с пасивно-агрсевната си стратегия. Той се мъчеше да ме накара да отклоня поглед.

— Ами хубаво, татко — казах най-накрая. — Иди да застреляш някое и друго животно. Това ще върне Джак. Чудесна идея. Да накарам ли Грейс да ги примами по-близо до къщата, за да ти е по-удобно?

Мама стоеше неподвижно, все едно позираше за картината Портрет на дамата с шардонето. Татко изглеждаше така, все едно всеки момент ще ме удари.

— Приключихме ли? — попитах.

— О, много съм близо до момента, в който наистина ще приключим — каза татко. Той се обърна и хвърли на мама многозначителен поглед, който тя не видя, защото очите й бяха прекалено заети с това да се пълнят със сълзи.

Помислих си, че ролята ми в този епизод от шоуто определено е приключила, така че ги оставих в кухнята. Чух гласа на татко: „Ще ги избия всичките“, и отговорът на мама, която се давеше в сълзите си: „Прави каквото искаш, Том“.

Край. Най-вероятно трябваше да приключа с храненето на вълците.

Колкото по-близо идваха, толкова по-опасно ставаше.