Копнеж

Трийсет и трета глава Сам

И отвън студиото не изглеждаше особено впечатляващо. Беше малка, запусната на вид къща с малък, запуснат на вид мини ван, паркиран пред нея. Някакъв неподвижен лабрадор се бе изтегнал на свободната част от алеята за коли, така че на Грейс й се наложи да паркира на улицата. Тя прецени наклона и дръпна ръчната спирачка.

— Това куче мъртво ли е? — попита тя. — И по-важното, мислиш ли, че това е мястото?

Посочих към лепенките върху минивана, носещи имената на всички модерни в момента независими групи от Дълъг: „Да откриеш маймуната“, „Уепц“, „Извънземни форми на живот“, не бях чувал нито една от тях — бяха прекалено малки, за да ги пускат по радиото, но имената им се срещаха достатъчно често из местните реклами, за да ги познавам.

— Аха, мисля, че това е мястото.

— Ако бъдем отвлечени от откачени хипари, да знаеш, че ти си виновен — заяви тя, докато отваряше вратата. Хладният утринен въздух нахлу в колата, понесъл със себе си ароматите на града: смог, асфалт и онази неопределима миризма на прекалено много хора, живеещи в прекалено много сгради.

— Ти избра мястото — напомних й.

Грейс ми се изплези и излезе. За секунда се олюля, но се постара бързо да заеме небрежна поза, видимо с надеждата, че не съм забелязал какво е станало.

— Добре ли си? — попитах.

— Можеше да съм и по-добре — отвърна тя и отвори багажника.

Когато хванах дръжката на калъфа на китарата, усетих как стомахът ми се свива на топка от неочаквано обзела ме нервност. Тя ме изненада не толкова с появата си, колкото с факта, че се бе появила чак сега. Искрено се надявах, че няма да забравя всичките си акорди.

Насочихме се към вратата. Кучето изобщо не повдигна глава.

— Мисля, че е мъртво — заяви Грейс.

— Аз пък мисля, че това е едно от онези неща, под които хората си държат ключовете.

Грейс пъхна пръст и в джоба на джинсите ми. Канех се да почукам на вратата, когато забелязах малка дървена табелка, върху която с маркер беше написано: Входът за студиото е отзад.

Заобиколихме сградата, където напукани стълби водеха към мазето под написана на ръка табелка: Звукозаписно студио „Анархия“ ООД. Входът е тук. Край стълбите имаше сандъче за цветя с увехнали теменужки, които явно бяха извадени твърде рано и студът ги бе уморил.

Обърнах се към Грейс:

— Анархия и отговорност. Това е доста иронично.

Грейс ми хвърли унищожителен поглед и почука на вратата. Изтрих потта, избила по дланите ми, в джинсите си.

Вратата се отвори и двамата се озовахме пред друг лабрадор, който видимо беше жив, и момиче на двайсет и нещо с червена кърпа на главата. Тя имаше толкова интересен и непривлекателен вид, че бе минала отвъд понятието за грозна и изглеждаше почти симпатична: голям счупен нос, сънливи тъмнокафяви очи и остри скули. Черната й коса беше сплетена на малки плитки, завити в сложна прическа върху главата й, която я караше да изглежда като някаква средиземноморска принцеса Лея.

— Сам и Грейс? Влизайте. — Гласът й беше разкошен, дълбок и дрезгав. Глас на пушач, въпреки че миризмата, която се носеше отвътре, беше на кафе, а не на цигари. Грейс внезапно откри своята мотивация да пристъпи в студиото, следвайки миризмата на кофеин подобно на приказен плъх, чул мелодията на флейта.

Веднъж щом вратата се затвори зад нас, мястото, където се намирахме, вече не бе мазето на занемарена постройка, а някаква футуристична космическа станция от друга вселена. Стояхме срещу цяла стена, заета от огромен звукозаписен пулт и компютърни монитори; цялата стая беше мрачна и тиха заради звукоизолацията; приглушената светлина на няколко лампи осветяваше пулта и ниско кожено диванче. Една от стените беше стъклена и гледаше към тъмно помещение с пиано и богат набор от различни микрофони.

— Аз съм Дмитра — каза момичето с плитките и протегна ръка за поздрав. Погледна ме мрачно, когато отместих поглед от носа към очите й, и просто ей така двамата сключихме негласно споразумение: тя нямаше да зяпа жълтите ми очи, а аз нямаше да зяпам носа й. — Е, вие ли сте Сам и Грейс?

Усмихнах се на нейната директност и протегнах ръка на свой ред.

— Сам Рот. Радвам се да се запознаем.

Дмитра се здрависа с мен и Грейс, която междувременно се сприятеляваше с лабрадора, след което попита:

— Какво ще правим днес, деца?

Грейс погледна към мен и каза:

— Демо, предполагам.

Повдигнах калъфа на китарата си с няколко сантиметра.

— Хубаво — кимна тя. — Правил ли си го досега?

— Хич.

— О, девствениче. Понякога точно това му трябва на човек — ухили се Дмитра.

Напомняше ми малко за Бек. Макар да се усмихваше и шегуваше, виждах, че наблюдава внимателно, преценява и си прави изводи за мен и Грейс. Бек правеше същото: държеше се свойски, докато същевременно решаваше дали някой заслужава да му отдели от времето си.

— Значи ще влезеш вътре — продължи тя. — Искаш ли кафе, преди да започнем?

Грейс светкавично се насочи към малкия кухненски бокс, който й посочи. После Дмитра отново се обърна към мен:

— Какво слушаш?

Оставих калъфа на диванчето и извадих китарата си. Опитах се да не прозвуча прекалено превзето, изтъквайки музикалните си вкусове.

— Много независим рок. „Дъ Шин“, Елиът Смит, Хосе Гонзалес, Деймиън Райе, „Гатър Туинс“. Такива неща.

— Елиът Смит — повтори Дмитра, все едно не бях казал нищо друго. — Разбирам.

Грейс се появи отново, носейки грозна кана с еленче върху нея, докато Дмитра правеше нещо на компютъра, което можеше да е, а можеше и да не е толкова важно, колкото уверените й движения го караха да изглежда. Най-накрая тя ме насочи към стаята за записи. Нагласи микрофоните — един за гласа ми и друг за китарата, след което ми подаде чифт слушалки.

— За да мога да ти говоря — обясни и изчезна в другата стая. Зад нея Грейс бе положила ръка върху главата на лабрадора.

Чувствах пръстите си сковани и неподходящи за задачата, която им предстоеше. Слушалките миришеха така, сякаш са били на прекалено много глави. Разположих се на високото столче и погледнах жално към Грейс, която изглеждаше красива и слаба на странната приглушена светлина, подобно на кльощава манекенка от някое списание. Осъзнах, че тази сутрин така и не съм я попитал как е. Дали все още се чувства зле. Спомних си как се олюля до колата и бързо се стегна, за да не забележа. В гърлото ми беше заседнала буца. Преглътнах и я попитах:

— Какво ще кажеш да си вземем куче?

— Може — съгласи се тя великодушно. — Но нямам намерение да го разхождам сутрин. Защото ще спя.

— Аз никога не спя — усмихнах се. — Аз ще го разхождам.

Подскочих, когато гласът на Дмитра прогърмя в слушалките:

— Попей и посвири малко, за да наглася звука, става ли?

Грейс дойде при мен и ме целуна по челото, като внимаваше да не излее кафето си в скута ми.

— Успех.

Исках да остане, докато пея, за да ми напомня защо съм тук, но от друга страна, щеше да е нелепо да пея песни за това колко ми липсва, докато я гледам, така че я оставих да излезе.

Настаних се на диванчето и опитах да се престоря, че Дмитра не ме плаши поне мъничко. Тя не правеше опити да приказва с мен, докато шареше с пръсти по звукозаписния пулт, а аз не знаех дали ако говоря, няма да я разсейвам, затова просто си седях и я наблюдавах как работи.

Честно казано, бях щастлива от възможността да помълча. Главата ми отново бе започнала да пулсира бавно, а из тялото ми се разливаше странна топлина. Зъбите ме заболяваха от усилието да говоря. Топлината на болката се сбираше в гърлото и ноздрите ми. Избърсах носа си с кърпичка, но видях, че беше сух. Нямаше кръв.

Днес трябва да се стегнеш, казах си. Днешният ден е негов, твоите проблеми могат да почакат.

Нямаше да съсипя деня на Сам. Затова си седях на диванчето, игнорирах тялото си, доколкото можех, и слушах.

Сам се беше обърнал, за да не гледа към нас, докато настройваше китарата си с приведени рамене.

— Изпей нещо за кратко — каза Дмитра и го видях как извърна глава, чул гласа й в слушалките. Пръстите му се плъзнаха по струните в някаква бърза мелодия, която не го бях чувала да свири досега, и после започна да пее. Първата му нота бе фалшива, ясен знак, че е нервен, но после нервността се изгуби в гласа му, ясен и пламенен. Песента беше тъжна, за загубата и сбогуването. Първоначално си помислих, че е за Бек или пък за мен, но после осъзнах, че всъщност е за Сам.

Гласът му звучеше през високоговорителите по нов, непознат начин, сякаш го чувах за първи път. Изпитах неистово желание да се ухиля от ухо до ухо и го направих. Не биваше да съм толкова горда от нещо, с което всъщност нямах нищо общо, но не можех да направя нищо по въпроса. Наистина бях горда. Пред звукозаписния пулт Дмитра беше застинала с пръсти над плъзгачите. Главата й бе приведена на една страна, докато слушаше. Каза ми, без да се обръща:

— Днес може и да направим нещо доста добро.

Продължих да се усмихвам, защото знаех това от самото начало.