Копнеж

Тринайсета глава Сам

Мама ми липсваше.

Не можех да обясня това на Грейс, защото знаех, че единственото нещо, което си представяше при мисълта за моите родители, бяха белезите върху китките ми. И това беше вярно, споменът за тях, докато се опитваха да убият малкото чудовище, в което се бях превърнал, изпълваше главата ми така, че на моменти очаквах черепът ми да се пръсне; белезите бяха оставили толкова дълбоки следи в мен, че винаги, когато видех вана, усещах забиващите се в плътта ми остриета.

Но аз имах и други спомени за майка си, които изпълзяваха от пукнатините сред тези кошмарни видения точно когато най-малко ги очаквах. Като например в онзи момент, когато се бях присвил зад щанда на „Изкривеният рафт“, книгите лежаха на няколко инча от празните ми ръце, а погледът ми бе зареян отвъд прозорците, сред зловещата кафеникава светлина на вечерта. Устните ми все още мълвяха последните думи, които бях прочел. Манделщам ги беше написал за мен, без дори да ме познава: Защото във вените ми не тече вълча кръв / а устните ми са изкривени от лъжите.

Навън последните слънчеви лъчи превръщаха купетата на паркираните автомобили в ослепителен кехлибар и изпълваха локвите по улицата с течно злато. Самата книжарничка вече бе отвъд досега на дневната светлина и пустееше в сумрака.

Оставаха двайсет минути до часа, в който затварях.

Днес беше рожденият ми ден.

Помнех как майка ми винаги приготвяше тарталети за рождените ми дни. Никога голяма торта, защото край масата стояхме само тримата с родителите ми, а аз бях изключително злояд и рядко излизах победител в кулинарните битки. Една торта би се развалила, преди да бъде изядена.

Затова майка ми правеше тарталети. Помнех ваниловия аромат на глазурата, несръчно намазана върху малкия блат. Сама по себе си това беше една съвсем обикновена тарталета, но конкретно в тази имаше забита свещичка. Върху фитила танцуваше малко пламъче, под което се спускаше восъчна броеница, и тарталетата се превръщаше в нещо светло, красиво и специално.

Все още можех да подуша аромата на църква, който се носеше от угасналата свещичка, да видя отражението на пламъка в очите на майка ми, да усетя меката възглавничка на кухненския стол по кльощавите си, присвити под тялото крака. Чувах как майка ми казва да махна ръцете си от масата, преди да постави тарталетата пред мен — не искаше да докосвам чинийката, за да не съборя, без да искам свещичката в скута си.

Родителите ми винаги внимаваха изключително много да не се нараня, чак до деня, в който решиха, че трябва да умра.

В книжарничката аз поставих длани върху челото си и се загледах в извитото крайче от корицата на лежащата пред мен книга. Можех да видя ясно, че тя всъщност не е направена от едно парче картон, а върху отпечатаното изображение бе залепен някакъв защитен прозрачен пласт, който се бе обелил в единия край, и на това място корицата изглеждаше жълтеникава и опърпана.

Зачудих се дали наистина си спомням как мама ми приготвя тарталети, или това просто бе нещо, което мозъкът е откраднал от някоя от стотиците книги, които бях чел. Спомени за нечия чужда майка, наложени върху моите собствени, за да запълнят празнината.

В сумрака очите ми се спряха върху двата белега върху китките ми. В спомена се пресегнах, за да взема своята тарталета, а кожата върху ръцете ми все още бе бледа и гладка, без никакви рани, защото майка ми и баща ми наистина се грижеха добре за мен. Мама ми се усмихна.

Честит рожден ден.

Затворих очи.

Не знам колко дълго съм стоял така, преди позвъняването на камбанката над вратата да ме накара да вдигна глава. Канех се да кажа на новодошлия, че вече е затворено, но точно в този момент видях Грейс, която се завъртя, за да затвори вратата с рамо. Крепеше табличка с чаши в едната си ръка и държеше хартиен плик от „Събуей“ в другата. Почувствах се така, сякаш в помещението бе включена нова лампа, защото книжарничката внезапно стана по-светла.

Бях прекалено изненадан, за да стана и да помогна, а докато изобщо ми хрумне, че трябва да направя нещо подобно, тя бе оставила нещата, които носеше, върху щанда. След това го заобиколи, за да дойде при мен, прегърна ме през раменете и прошепна в ухото ми:

— Честит рожден ден.

Прегърнах я през кръста и притиснах лице към шията й, за да скрия изненадата си.

— Как разбра?

— Бек ми каза, преди да се трансформира. Като се замисля, самият ти трябваше да ми го кажеш. — Тя се отдръпна леко назад, за да ме погледне в очите. — За какво си мислеше? Когато влязох?

— За това, че съм Сам.

— Е, чудесно е, че си — каза Грейс. Усмивката й ставаше все по-широка и по-широка, докато не усетих как собственото ми изражение отразява нейното, а носовете ни се докосват. Най-накрая Грейс се измъкна от обятията ми и махна с ръка към плика, който бе оставила сред книгите ми. — Съжалявам, че не е нещо малко по-класно, но в Мърси Фолс наистина няма място, където да хапнеш в романтична обстановка, пък и аз съм доста бедна и не бих могла да си го позволя, дори и да имаше. Е, можеш ли вече да ядеш?

Плъзнах се покрай нея и отидох до входната врата, където обърнах табелката с надпис „Отворено“.

— Вече официално е затворено. Какво предпочиташ — да се приберем у дома или да се качим горе?

Грейс погледна към тъмночервения килим на стълбите, които водеха към малкото помещение на горния етаж, и аз разбрах, че вече е взела решение.

— Ти вземи напитките с огромните си мускули — каза тя с доста ироничен тон. — Аз ще кача сандвичите и предполагам, че ще успея да се справя без проблеми с тази задача, понеже те не са чупливи.

Изключих светлините на долния етаж и я последвах по стълбите, носейки картонената табличка с напитките в ръка. Стъпките ни бяха заглушени от дебелия килим, докато се качвахме към малкото сумрачно помещение горе. С всяка следваща крачка чувствах как отивам все по-далеч и по-далеч от спомените за рождените ми дни, към нещо много по-реално.

— Какво си ми взела? — попитах.

— Рождено дневен сандвич, разбира се. Що за въпрос?

Включих лампата с форма на цвете, поставена върху ниската етажерка с книги, и осемте малки крушки ни огряха с рисуваща странни форми розова светлина, докато присядах до Грейс на двуместното диванче с избеляла тапицерия.

Рождено дневният ми сандвич се оказа с печено телешко" и майонеза, също като този на Грейс. Разпънахме хартията от сандвичите между нас и тя каза с пълна уста:

— Честит рожден ден.

После преглътна и добави:

— И нека имаш още много такива.

— Ами… благодаря — казах и докоснах брадичката й. Тя ми се усмихна.

След като довършихме сандвичите си — е, ако трябва да бъдем по-конкретни, аз все още довършвах моя, а Грейс вече обираше трохите от нейния — тя ми каза:

— Когато махнеш тези хартии, ще си получиш подаръка.

Изгледах я, повдигнал вежди, докато вдигаше раницата си

от земята и я слагаше в скута си.

— Не е трябвало да ми купуваш нищо. Чувствам се глупаво, когато получавам подаръци.

— Само дето аз държах да ти подаря нещо — заяви тя. — Не разваляй всичко, като се правиш на прекалено свенлив. Освен това казах да махнеш тези хартии!

Приведох се и вдигнах опаковките.

— Ех, ти и твоите жеравчета — засмя се тя, когато видя, че бях започнал да сгъвам по-чистата от двете хартии за сандвичи в една голяма и леко смачкана птица, носеща логото на „Събуей“. — Откъде идва тази мания да ги правиш?

— Винаги си правя по една птичка в хубави моменти. За да ги запомня. — Размахах жерава на „Събуей“ пред нея и той леко размърда намачканите си криле. — Така знам, че никога няма да забравя каква е историята на този жерав.

Тя огледа хартиената птичка.

— Мисля, че можеш да бъдеш доста сигурен в това предположение.

— Е, значи целта ми е постигната — казах нежно, след което оставих жерава до диванчето. Знаех, че съвсем целенасочено отлагах момента, в който Грейс щеше да ми даде подаръка си. Самата мисъл, че ми беше взела нещо, караше стомаха ми да се стяга. Но Грейс не беше човек, когото би могъл да размотаваш дълго.

— Сега затвори очи — настоя тя. Гласът й беше леко напрегнат. Нетърпение? Надежда? Помолих се наум: Моля те, нека харесам това, което ми е взела. Опитах да си представя как точно би следвало да изглежда лице, озарено от възхищение, за да мога да докарам съответното изражение, независимо от това какъв е подаръкът.

Чух я как разкопчава ципа на раницата си и почувствах как диванчето се разклати, когато тя отново се отпусна назад.

— Помниш ли първия път, когато дойдохме тук? — попита Грейс, докато аз седях полусам в мрака зад клепачите си.

Това не беше въпрос, който изискваше отговор, така че просто се усмихнах.

— Помниш ли как ме накара да затворя очи и ми прочете стихотворение от Рилке? — Сега гласът й беше по-близо. Коляното й докосна моето. — Тогава те обичах толкова много, Сам Рот.

Усетих как тялото ми потръпва и преглътнах. Знаех, че ме обича, но почти никога не ми го беше казвала. Дори и само тези думи биха могли да бъдат нейният прекрасен подарък за рождения ми ден. Усетих я как поставя нещо в ръцете ми, след което притисна едната ми длан върху другата. Хартия.

— Не мисля, че някога бих могла да бъда романтична като теб — промълви тя. — Нали разбираш, просто не съм добра в това. Но… ами… — Тя се засмя тихичко по толкова очарователен начин, че почти отворих очи, за да я погледна. — Е, не мога да чакам повече. Отвори очи.

Отворих ги. В ръцете ми лежеше някаква сгъната разпечатка. Можех да видя през листа призрачните очертания на буквите, но не и какво точно гласяха.

Грейс направо не можеше да стои на едно място. Нетърпението й беше толкова явно, че нямах представа дали ще мога да оправдая очакванията й.

— Отвори го де!

Опитах се да си спомня как точно изглежда щастливото изражение. Извивката на веждите, разтеглените в широка усмивка устни, блесналият поглед.

Разтворих хартията.

И напълно забравих как точно би следвало да изглежда изражението ми. Просто седях неподвижно и гледах изписаните върху листа думи, без да мога да повярвам в тях. Не беше най-великият подарък на света, въпреки че за Грейс сигурно е било наистина трудно да го уреди. Невероятното в случая бе, че това в ръцете ми наистина беше едно мое съкровено желание, което така и не бях събрал смелост да включа в новогодишния списък. Беше нещо, което казваше ясно, че тя ме познава. Нещо, което правеше думите обичам те истински.

Държах фактура. За пет часа време в звукозаписно студио.

Вдигнах очи към Грейс и видях, че нетърпението й е прераснало в нещо съвсем различно. Самодоволство. Пълно и искрено самодоволство. Явно изражението, което лицето ми бе придобило без излишни преструвки, беше издало достатъчно ясно емоциите ми.

— Грейс… — произнесох много по-тихо, отколкото възнамерявах.

Малката й самодоволна усмивка заплашваше да стане далеч по-голяма.

— Харесва ли ти? — зададе ми тя съвършено ненужен въпрос.

— Аз…

Тя ме избави от необходимостта да търся думите, с които да довърша изречението си.

— Студиото се намира в Дълът. Записала съм те за ден, който е свободен и за двама ни. Реших, че би могъл да изсвириш някои от песните си и… Ами не знам. Да направиш това, което си се надявал, че ще направиш с тях.

— Демо запис — казах нежно. Този подарък означаваше много повече, отколкото тя можеше да предположи… а може би беше пределно наясно какво представлява той за мен. Това беше нещо много повече от просто насърчаване да продължа напред със своята музика. Това бе признание, че аз мога да продължа напред. Че за мен ще има следваща седмица, следващ месец и следваща година. Времето в студиото означаваше, че пред мен се е разпростряло съвсем ново бъдеще. Времето в студиото означаваше, че можех да дам на някого своя демо запис и когато той ми кажеше: „Ще се свържа с теб след месец“, аз все още щях да бъда човек, щом го направеше.

— Божичко, обичам те, Грейс — казах. Прегърнах я силно през шията, без да изпускам фактурата от ръцете си. Целунах я отстрани по главата, след което отново я притиснах към себе си. Оставих фактурата до жерава на „Събуей“.

— И от нея ли ще си направиш жерав? — попита тя и затвори очи, с което ме подканваше да я целуна отново.

Но аз не го сторих. Наместо това отместих нежно кичур коса, за да мога да видя лицето й. Напомняше ми за онези ангели, които стояха над гробовете със затворени очи, щастливи изражения и събрани за молитва ръце.

— Отново си гореща — казах. — Добре ли си?

Грейс не отвори очи и аз продължих да плъзгам пръсти по лицето й, сякаш отмествах нов кичур. Чувствах ръката си студена при досега с топлата й кожа. Тя промълви:

— Мдаммм.

Продължих да я галя. Исках да й кажа всичко, което прелиташе през съзнанието ми, като например ти си красива или ти си моят ангел, но знаех, че тези думи означаваха повече за мен, отколкото за Грейс. За нея това бяха просто случайни фрази, които я караха да се усмихне за секунда, но след това просто… изчезваха, прекалено сантиментални и изтъркани, за да значат нещо наистина. За Грейс нещата, които имаха значение, бяха ръцете ми върху бузите й, устните ми върху нейните. Тези мимолетни нежни докосвания, които показваха, че я обичам.

Когато се приведох напред, за да я целуна, долових съвсем лек полъх от сладката миризма на вълка, който беше открила, толкова лека, че може би си го бях въобразил. Но това се оказа достатъчно, за да разруши романтиката на този миг.

— Нека си вървим у дома — казах.

— Но ти си у дома си — възрази Грейс с игрива усмивка. — Не можеш да ме заблудиш.

Въпреки това станах и протегнах ръце, за да я издърпам след себе си.

— Искам да се приберем, преди да се появят родителите ти — обясних. — Идват си вкъщи наистина рано.

— Крайно време е да се разкараме от онази къща и да избягаме някъде заедно — заяви тя весело, докато се привеждаше, за да събере хартиите от сандвичите и чашите от напитките. Разтворих хартиения плик пред нея, за да сложи всичко вътре, и я наблюдавах как внимателно прибира жерава на „Събуей“, преди да се отправим надолу по стълбите.

Хванати за ръце, двамата прекосихме тъмната книжарничка и излязохме през задния вход, където бе паркирана бялата „Мазда“ на Грейс. Когато се настани на шофьорското място, повдигнах длан към носа си, опитвайки се да доловя миризмата отпреди малко. Не успях да я подуша, но вълкът в мен не можеше да пренебрегне спомена за нея в онази целувка.

Сякаш тих гласец мълвеше тайни на език, който не можех да разбера.