Копнеж

Десета глава Грейс

По времето, когато Сам се прибра вкъщи, двете с Рейчъл вече от половин час се опитвахме да сготвим пиле с пармезан. На приятелката ми й липсваше необходимата концентрация, за да подготви панировката за пилето, така че й бях поверила разбъркването на доматеното пюре, а аз се захванах с овалването в галета на безбройните парчета месо. Преструвах се, че съм отегчена от тази работа, но истината е, че повтарящите се действия ме успокояваха и полепването на яркожълтите жълтъци по месото и тихото шумолене на галетата ми носеха някаква изтънчена наслада.

Честно казано, щях да се чувствам прекрасно, ако главоболието не продължаваше да ме тормози с все същата настоятелност. Въпреки това готвенето и присъствието на Рейчъл ми помагаха да забравя поне отчасти за болката, както и за факта, че зимната нощ бе притиснала с непрогледния си мрак прозореца над мивката, а Сам все още беше някъде навън. В мислите си като мантра повтарях отново и отново: Той няма да се трансформира. Той е излекуван, всичко свърши.

Рейчъл удари бедрото си в моето и чак сега осъзнах, че радиото е увеличено до крайност. Тя отново завъртя дупе, удряйки бедро в моето, след което направи пирует в центъра на кухнята, размахвайки ръце над главата си в нещо, което сигурно минаваше за танц в представите на анимационното кученце Снупи. Целият й вид — черна рокличка и раирани гети, съчетани с вързаната й на две опашки коса — допълваше цялостния смехотворен ефект.

— Рейчъл — казах, когато тя срещна погледа ми, без да спира танца си, — ще си останеш стара мома, ако продължаваш в този дух.

— Никой мъж не може да устои на това — увери ме тя. Завъртя се отново и се оказа лице в лице със Сам, застанал в края на коридора. Тътенът на баса явно беше заглушил звука от отварянето на входната врата. Когато го видях, стомахът ми се стегна от необикновено съчетание емоции — облекчение, раздразнение и някакво странно предчувствие.

Продължавайки да гледа към Сам, Рейчъл добави ново движение в танца си и раздвижи ръце с изпънати напред показалци. Изглеждаше като създание от петдесетте, когато на хората не им е било позволено да се докосват.

— Здравей, Момчето! — опита се да надвика музиката тя. — Приготвяме италианска храна!

Изсумтях нещо възмутено, докато продължавах да държа парче пиле. Рейчъл допълни:

— Колежката ми ме информира, че това изказване е било малко пресилено. Всъщност наблюдавам как Грейс приготвя италианска храна.

Сам ме погледна с обичайната си тъжна усмивка, която този път изглеждаше малко по-напрегната от обикновено, и каза:

— …

Опитах да намаля радиото с ръката си, която не беше омазана в галета.

— Какво?

— Попитах какво точно приготвяте? — повтори Сам. — След това се опитах да кажа: „Здравей, Рейчъл“ и „Може ли да вляза в кухнята, Рейчъл?“

Тя се отмести от пътя му с тържествено движение. Сам дойде при мен и се приведе над плота. Жълтите му вълчи очи бяха присвити, сякаш се бе замислил за нещо, и май беше забравил, че все още е с яке.

— Пиле с пармезан — отговорих.

Той примигна.

— Какво?

— Това приготвяме. Къде беше досега?

Сам се запъна:

— Аз… бях… в книжарницата. Четох. — Посочи ми Рейчъл с очи и засмука долната си устна. — Не мога да говоря в момента. Устните ме болят заради студа навън. Кога ще дойде пролетта?

— Забрави за пролетта — ухили се Рейчъл. — Аз искам да знам кога ще дойде вечерята.

Махнах с ръка към все още суровите парчета пилешко и Сам извърна очи към плота зад него.

— Мога ли да помогна? — попита.

— В общи линии трябва да приключа някак с тези осем милиона пилешки гърди — обясних. Главата ми беше започнала да пулсира от болка и гледката на купчината със суровото пиле сериозно започваше да ме дразни. — Нямах представа, че в един килограм обезкостено пилешко има толкова много месо.

Сам внимателно се промъкна покрай мен, за да се измие, и се приведе така, че бузите ни да се докоснат, докато си бършеше ръцете.

— Аз ще овалям останалите в галета, докато ти пържиш — предложи. — Става ли?

— Аз пък ще кипна вода за пастата — отчете се и Рейчъл. — Адски съм добра в кипването на разни неща.

— Голямата тенджера е в килера — насочих я аз.

Когато тя изчезна в малкото помещение и започна да рови шумно из посудата, Сам се наведе към мен и устните му докоснаха ухото ми. Прошепна:

— Днес видях един от новите вълци на Бек. Беше се трансформирал.

Трябваха ми няколко минути, за да осмисля думите му: нови вълци… превръщат се в хора… дали и Оливия беше човек? Дали Сам трябваше да открие и другите вълци?

Извърнах се рязко към него. Лицето му продължаваше да бъде съвсем близо до моето и носовете ни се докоснаха; неговият беше леден заради студа навън. Видях притеснението в очите му.

— Хей, изобщо не си и помисляйте да правите такива неща, докато съм тук — смъмри ни завърналата се Рейчъл. — Харесвам Момчето, но изобщо не искам да го гледам как те целува. Целуването пред някой, лишен от дара на любовта, е прекалено жестоко. Освен това не трябваше ли да пържиш някакви неща?

И така в крайна сметка приключихме с готвенето. Цялата процедура ми се стори кошмарно продължителна, защото знаех, че Сам има нещо важно, което да сподели с мен, но не може да го стори, докато Рейчъл е с нас. Докато минутите се точеха агонизиращо бавно, бях споходена и от чувство за вина. Оливия беше приятелка и на Рейчъл. Ако тя знаеше, че Олив ще се върне съвсем скоро, сигурно щеше да подскочи до тавана от радост и да ни засипе с въпроси. Наложих си да не поглеждам непрекъснато към часовника; майката на Рейчъл щеше да я вземе в осем.

— О, здрасти Рейчъл. Мммм, храна! — Майка ми нахлу в кухнята, хвърляйки палтото си върху един от столовете до стената.

— Мамо! — възкликнах, без изобщо да се старая да прикрия изненадата в гласа си. — Какво правиш вкъщи толкова рано?

— Ще има ли достатъчно и за мен? Хапнах в ателието, но не се чувствам особено сита — продължи тя, без да обръща внимание на въпроса ми. Нищо чудно, че не беше сита. Мама непрекъснато се движеше като браунова частица и службата за разграждане на калориите в организма й сигурно се спукваше от работа. Тя се завъртя и видя Сам. В тона й веднага се промъкна някаква не особено дружелюбна нотка: — О. Здрасти, Сам. Пак ли си тук?

Страните на Сам поруменяха.

— Ами че ти на практика си живееш тук — продължи мама. Обърна се към мен и ме погледна многозначително, въпреки че въпросните много значения не ми бяха докрай ясни. Сам от своя страна извърна лице от нас, сякаш беше схванал всичко.

В началото мама наистина харесваше Сам. Тя дори флиртуваше с него по нейния си, мамин начин, караше го да пее и да й позира. Но това беше по времето, когато родителите ми възприемаха връзката ни просто като мимолетен флирт. Щом стана ясно, че между двама ни има нещо повече, дружелюбността на мама се изпари. Сега двете с нея разговаряхме на езика на мълчанието: дължината на паузите между изреченията носеше в себе си повече информация, отколкото произнесените думи.

Челюстта ми се стегна:

— Вземи си паста, мамо. Вкъщи ли ще работиш тази вечер?

— Искаш да се махна, за да не ти се пречкам, така ли? — попита тя. — Ще се кача горе, не се притеснявай. — Чукна ме по главата с вилицата си. — Няма нужда да ме пронизваш с този леден поглед, Грейс. Достатъчно съм схватлива. До скоро, Рейчъл.

— Нищо ледено няма в погледа ми — измърморих, докато ставах, за да окача палтото й. Нещо в цялата тази размяна на реплики беше оставило горчив вкус в устата ми.

— Така е — съгласи се Сам с тъга в гласа. — Тя просто се почувства гузна.

Изражението му бе замислено, раменете — приведени. Изглеждаше така, сякаш нещо му тежи, нещо, което тази сутрин го нямаше. Внезапно се запитах дали някога се бе чудил дали е направил верния избор; дали това, което беше получил, си струваше риска. Исках да знае, че си струва. Исках да знае, че съм готова да се покатеря на покрива и да го крещя с цяло гърло, за да могат всички да чуят. Това бе моментът, в който реших да се доверя на Рейчъл.

— Най-добре иди да преместиш колата си — казах на Сам. Той хвърли разтревожен поглед към тавана, сякаш се притесняваше, че мама е легнала на пода в ателието си и подслушва. После към Рейчъл. Накрая към мен. Наистина ли възнамеряваш да й кажеш? Свих рамене.

В очите на Рейчъл се четеше неизказан въпрос. Махнах с ръка, с което исках да й кажа: почакай и ще ти обясня всичко. Сам се провикна към стълбите:

— До скоро, госпожо Бризбейн!

Последва дълга пауза, след което се чу мрачният глас на мама:

— Чао.

Сам се върна в кухнята. Всичко в него излъчваше чувство на вина. Произнесе леко колебливо:

— Ако не се върна, преди да си тръгнала — довиждане, Рейчъл.

— Да се е върнал! — възкликна Рейчъл, докато Сам се отдалечаваше към входната врата, въртейки ключовете за колата на пръста си. — Какво иска да каже с това „да се е върнал“? Да не би Момчето да спи тук?

— Шшшш — казах бързо и погледнах към антрето. Хванах Рейчъл за лакътя и я отведох към ъгъла на кухнята, където бързо я пуснах, оглеждайки пръстите си. — Леле, Рейчъл, кожата ти е ледена!

— Не е, ти си много гореща — поправи ме тя. — Какво изобщо става тук? Да не би вие двамата… да спите заедно?

Усетих как се изчервявам въпреки крайното си нежелание.

— Не по този начин. Просто…

Рейчъл така и не ме остави да довърша мисълта си:

— Пресвети шибан… пресвети шибан… дори не мога да измисля адекватно възклицание, Грейс! Просто какво? Какво правите вие бе, хора? Всъщност не, не искам да знам!

— Шшшш — казах отново, въпреки че гласът й не бе чак толкова силен. — Просто спим. Толкова. Да, знам, че звучи странно, но аз просто… — потърсих думи, с които да й обясня. Исках Сам да бъде близо до мен не само защото почти го бях изгубила. Не ставаше дума и единствено за страст. А за това да заспя в обятията му, да усещам как сърцата ни бият заедно. Ставаше дума за това, че ръцете му, които ме обгръщаха, звукът на дишането му, ароматът на спящото му тяло… това бяха нещата, които изграждаха моя дом, единственото място, където исках да бъда в края на деня. Не беше същото като това да бъдем заедно, когато сме будни. Беше съвсем простичко, но не знаех как да го обясня на Рейчъл. Зачудих се защо изобщо бях поискала да й кажа нещо подобно. — Не знам дали мога да ти го обясня. Самото усещане от спането е по-различно, когато той е тук.

— О, обзалагам се, че така — каза Рейчъл, повдигайки вежди.

— Рейч! — скастрих я.

— Съжалявам, съжалявам. Опитвам се да проявя разбиране, просто най-добрата ми приятелка току — що сподели с мен, че прекарва всяка нощ с гаджето си, а крие от техните. И какво сега — той ще се промъкне обратно? Покварила си Момчето!

— Мислиш ли, че правя нещо неправилно? — попитах. Бях потръпнала при думите й, защото си помислих, че може би наистина съм покварила Сам.

Рейчъл поклати глава.

— Всъщност мисля, че е ужасно романтично.

Разсмях се. Смях, изпълнен с облекчение.

— Рейчъл, толкова много го обичам — казах. Но думите ми не прозвучаха истински. Прозвучаха като клише от някаква телевизионна реклама, просто не можех да намеря вербално изражение на всички пламенни чувства, които изпитвах към Сам. — Заклеваш ли се да не казваш на никого?

— Тайната ти е на сигурно място при мен. Пък и аз съм последният човек, който би разделил младите влюбени. Божичко! Наистина не мога да повярвам, че вие двамата сте истинска двойка.

Сърцето блъскаше в гърдите ми. Чувствах се разтърсена от силата на това откровение, чувствах се прекрасно… между мен и Рейчъл вече имаше една тайна по-малко. Когато майка й пристигна няколко минути по-късно, ни завари да се кикотим щастливо. Може би беше време да споделя с приятелката си и някоя от другите тайни.

Навън беше поне минус седем градуса. Обгърнах тяло с голите си ръце, огрявам от студената лунната светлина — блед диск отвъд плетеницата от оголени клони. Чаках майката на Грейс да излезе от кухнята. Тихичко проклех скованата в лед пролет на Минесота и думите ми родиха малки бели облачета, които потънаха в мрака на нощта. Чувствах се странно — обгърнат от студа, треперещ и неспособен да раздвижа пръстите на краката си; студ, който изгаряше дори очите ми, но въпреки това бе неспособен да ме превърне във вълк.

Едва чувах гласа на Грейс през стъклената врата на верандата. Разговаряше с майка си за мен. Майка й проявяваше учтив интерес дали следващата вечер също щях да дойда. Грейс отговори разсеяно, че най-вероятно ще направя точно това, защото от гаджетата се очаква да прекарват някакво време заедно. Майка й отбеляза как някои хора биха си помислили, че двамата я караме прекалено бързо и трябва да забавим темпото. Грейс я попита дали иска още от пилето с пармезан, или да го прибира в хладилника. Можех ясно да доловя нетърпението в гласа й, но госпожа Бризбейн очевидно не му обръщаше никакво внимание и ме превръщаше в затворник на студа с присъствието си в кухнята. Докато треперех на покритата с лед веранда, облечен само в дънки и тениската си на „Бийтълс“, започнах да обмислям потенциалното очарование на идеята двамата с Грейс да се оженим и да заживеем по хипарски на задната седалка на фолксвагена ми, далеч от всякакви родителски ограничения. Подобен вариант никога не ми се беше струвал толкова прекрасен, колкото сега, докато зъбите ми тракаха, а ушите и пръстите ми прогресивно замръзваха.

Чух гласа на Грейс:

— Ще ми покажеш ли над какво работиш в момента?

— Добре — съгласи се леко изненадано майка й.

— Чакай само да си взема пуловера — каза Грейс. Приближи се до стъклената врата към верандата и тихичко я отключи, като междувременно грабна пуловера си от стола до кухненската маса с другата ръка. Устните й произнесоха думата „извинявай“, след което отново се обърна към майка си — Страшен студ е тук.

Преброих до двайсет, след като двете излязоха от кухнята, и се шмугнах вътре. Бях зверски премръзнал, но си оставах Сам.

Имах всички доказателства, които ми бяха нужни, за да се убедя, че лекът е подействал, но въпреки това все още очаквах някакъв неочакван и зловещ обрат на събитията.

Сам трепереше неистово, когато влязох в стаята си, и при тази гледка моментално забравих за главоболието си. Бързо затворих вратата, без да включвам лампата, и се насочих към леглото, водена от треперливия му глас.

— М-м-може би трябва да преосмислим начина си на живот — произнесе той, опитвайки се да пребори тракането на зъбите си. Качих се на леглото и го обгърнах с ръце. Можех да усетя, че е настръхнал дори през плата на тениската му.

Придърпах одеялото, за да се завием, и притиснах чело към студената кожа на врата му. Думите, окупирали мислите ми, бяха прекалено егоистични, но въпреки това ги произнесох гласно:

— Не искам да спя без теб.

Той се беше свил на кълбо. Усещах колко са ледени краката му дори и през чорапите.

— Аз също — промълви той. Нно ние имаме цялото… — думите му звучаха неясно. Той потърка с длан устните си, за да ги стопли, преди да продължи — … цялото бъдеще пред себе си. За да бъдем заедно.

— Нашето бъдеще започва сега — казах. Чух гласа на баща ми от кухнята — явно се беше прибрал точно когато влизах в стаята си. Заслушах се в гласовете на родителите ми, докато се качваха по стълбите към собствената си стая — шумни и весели. За момент завидях на свободата им да идват и да си отиват, когато си пожелаят, без училище, без родители, без правила. — Искам да кажа, че можеш да не спиш тук, ако се чувстваш неудобно. Ако не искаш. — Направих пауза. — Съжалявам, не исках да прозвуча толкова обсебващо.

Сам завъртя лице към мен. Не можех да видя нищо, освен проблясването на очите му в мрака.

— Никога няма да се наситя на това. Просто не искам да ти създавам неприятности. Не искам да се стигне до момента, в който самата ти ще пожелаеш да си отида, защото нещата са станали прекалено сложни.

Докоснах хладната му буза. Усещането беше прекрасно.

— Като за толкова умен човек понякога говориш големи глупости.

Усетих с дланта си как устните му се разтеглиха в усмивка. Притисна се по-плътно до мен.

— Или ти си прекалено гореща, или аз съм наистина вледенен — отбеляза.

— Гореща съм, разбира се — прошепнах. — Аз съм наааай-горещата мацка, съществувала някога.

Той се разсмя тихичко. Потърсих ръката му и преплетох пръсти с неговите. Останахме да лежим така, притиснали телата си и вкопчени един в друг, докато най-накрая Сам спря да трепери.

— Кажи ми за новия вълк — помолих.

Усетих, че той се напрегна.

— Нещо не е наред с него. Не го беше страх от мен.

— Това е странно.

— Накара ме да се замисля що за човек трябва да си, за да избереш да бъдеш вълк. Те трябва да са пълни откачалки, Грейс, новите вълци на Бек. Кой нормален човек би пожелал подобна съдба?

Сега беше мой ред да се напрегна. Чудех се дали Сам си спомня как лежахме един до друг в същото това легло миналата година, когато споделих с него, че ми се иска и аз да се трансформирам, за да тръгна с него. Всъщност не, не просто за да тръгна с него. За да почувствам какво е да бъдеш един от вълците — първичен, магически, гледащ на живота с различни очи. Отново се замислих за Оливия, която в момента беше бяла вълчица, стрелкаща се сред дърветата с останалите от глутницата, и усетих как нещо диво се пробужда в мен.

— Може би просто обичат вълците — казах най-накрая. — А животът им като хора не е бил нищо особено.

Тялото на Сам бе все така притиснато до мен, но усетих, че ръката, с която държеше моята, се е отпуснала. Очите му бяха затворени. Мислите му се рееха нейде далеч, далеч от мен, напълно недосегаеми. Най-накрая той произнесе тихо:

— Просто не му вярвам, Грейс. Не мога да се отърва от чувството, че тези нови вълци ще донесат само неприятности. Искам… иска ми се Бек да не го беше правил. Иска ми се да беше малко по-търпелив.

— Заспивай — казах му, осъзнавайки ясно, че сънят няма да го навести скоро. — Не се тревожи за това какво би могло да се случи.

Разбира се, осъзнавах, че няма да направи и това.