Копнеж

Трийсет и седма глава Сам

Пътят към дома от Дълът беше колаж от червените светлини на стоповете, пътни знаци, които проблясваха в мрака, за да потънат обратно в него толкова бързо, колкото се бяха появили, гласът ми, звучащ от колоните, докато припявах сам на себе си, и лицето на Грейс, огрявано от фаровете на движещите се в обратната посока автомобили.

Очите й бяха полупритворени от умора, но самият аз се чувствах така, сякаш никога повече нямаше да успея да заспя. Сякаш изживявах последния си ден на тази земя и трябваше да бъда буден през всяка минута от него. Вече й бях казал за Коул, за това кой точно е той, но усещах, че имам още за казване. Най-вероятно я отегчавах, но тя бе достатъчно мила, за да не ми го каже. Повторих за пореден път:

— Знаех си, че ми изглежда познат. Просто не мога да разбера защо Бек би направил нещо подобно.

Грейс скри ръце в ръкавите на палтото си. Кожата й изглеждаше синкава на светлината от дисплея на радиото.

— Може би Бек не е знаел кой е той. Имам предвид, че и самата аз не съм особено запозната с НАРКОТИКА. Знам само една тяхна песен. Онази за разбитите лица или нещо от сорта.

— Но той трябва да е знаел. Бек го е открил в Канада. Докато Коул е бил на турне. На турне. Колко време ще мине, преди някой в Мърси Фолс да го разпознае? Какво ще стане, ако го отведат у дома и той се превърне във вълк? Когато през лятото върне окончателно човешката си форма, какво ще прави? Ще се крие в къщата е надеждата никой да не го познае?

— Може би — промърмори Грейс. Избърса носа си с кърпичка, после я смачка и я натика в джоба на палтото си. — Ако иска да си остане изгубен, това няма проблем. Смятам, че трябва да го попиташ. Може и аз да го направя, след като ти не го харесваш.

— Просто му нямам доверие. — прокарах пръсти през волана. С периферното си зрение видях как Грейс облегна глава на вратата. Изобщо не изглеждаше добре.

Внезапно усетих как ме изпълва чувство на вина. Тя беше положила толкова много усилия, за да бъде този ден съвършен, а аз развалях всичко.

— Ох, аз… съжалявам. Държа се като пълен неблагодарник. Няма да се притеснявам повече за това става ли? Ще оставя този проблем за утре.

— Лъжец.

— Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя. Просто в момента ми се спи и искам да бъдеш щастлив.

Свалих едната си ръка от волана, за да докосна нейната, лежаща в скута й. Кожата й беше гореща.

— Щастлив съм — казах, въпреки че се бях почувствал още по-зле. Бях разкъсван между желанието да вдигна дланта й пред лицето си, за да проверя дали мирише на вълк, и това да я оставя там и да се преструвам, че всичко е наред

— Тази ми е любимата — промълви тя нежно. Първоначално не разбрах какво има предвид, докато не натисна съответния бутон на плеъра, за да върне отначало песента, която току — що бе свършила. На диска другият Сам, който сега бе освободен от бремето на трансформациите си и щеше да остане завинаги млад, пееше: Влюбих се в нея през лятото, в моето прекрасно лятно момиче, докато гласът на още един Сам бе насложен над първия за хоров ефект.

Сърцето заблъска в гърдите ми, докато светлините на фаровете осветяваха купето за секунди, преди мракът да ни обгърне отново. Мислите ми бяха завладени от спомена за последния път, когато бях пял тази песен. Не днес в студиото, а преди това. В мрачното купе на една друга кола, докато пръстите ми си играеха с косите на Грейс точно преди предното стъкло да се пръсне на парчета и да превърне онази нощ в нощта на нашето сбогуване.

Това трябваше да бъде позитивна и оптимистична песен. Струваше ми се неправилно да си остане завинаги белязана от онзи спомен, независимо колко добре се бяха развили нещата впоследствие.

До мен Грейс се обърна, за да положи буза на облегалката. Изглеждаше уморена и някак далечна.

— Има ли шанс да заспиш на волана, ако не те развличам? — попита тя с лека усмивка.

— Не се тревожи за мен — казах.

Усмивката й стана по-широка, докато се сгушваше в палтото си. Прати ми въздушна целувка и затвори очи. Гласът ми продължаваше да се лее от колоните: Бих бил щастлив дори това лято да е всичко, което ни е дадено.