Копнеж

Шестнайсета глава Сам

Нощта, в която Грейс отиде в болницата без мен, беше и нощта, в която най-накрая отново обърнах очи към вълците.

Това бе нощ, изпълнена с мънички съвпадения, които заедно изграждаха нещо далеч по-голямо. Ако Грейс не се бе почувствала зле, ако родителите й не се бяха оказали вкъщи по-рано от обичайното и не ни бяха открили заедно, ако не бях отишъл до къщата на Бек, ако Изабел не беше чула обикалящия край задната врата на дома й Коул, ако не беше решила да го откара до къщата на Бек, ако самият Коул не беше наркоман, пълен задник и абсолютен гений… животът на всички би се развил по съвсем различен начин. Какъв ли би бил той?

Рилке бе написал: Verweilung, auch am Verstrautesten nicht, ist uns gegeben — не ни е позволено да копнеем дори за нещата, които са ни най-скъпи.

Ръката ми копнееше за досега с дланта на Грейс.

Нищо вече не беше същото след тази нощ. Нищо.

След като се качих в колата с бащата на Грейс, той ме закара до тясната уличка зад книжарницата, където бе паркиран собственият ми „Фолксваген“. Шофираше внимателно, за да не закачи огледалата си в някой от големите контейнери за боклук. Спря точно зад колата ми. Лицето му бе осветено от примигващата над нас улична лампа. И двамата мълчахме. Устните ми сякаш бяха залепнали от изпълващата тялото ми отрова на вината и гнева. Чистачките изскърцаха пронизително, когато се плъзнаха по сухото предно стъкло, и двамата трепнахме. Бащата на Грейс ги беше пуснал случайно, докато включваше мигача, за да влезе в уличката. Той ги изгледа с отнесено изражение, докато изминаваха пътя си пред очите ни за втори път, преди отново да си спомни какво трябва да направи и да бутне лостчето в неутрална позиция.

Най-накрая извърна очи към мен и промълви тихо:

— Грейс винаги е била безукорна. За седемнайсет години никога не се е забърквала в неприятности. Не се е докосвала до наркотици или алкохол. Има отлични оценки. Винаги е била съвършено безукорна.

Не казах нищо. Той продължи:

— Чак до този момент. Нямаме нужда от човек, който да я развращава. Не те познавам, Самюъл, но познавам дъщеря си. Затова знам, че цялата вина е у теб. Нямам намерение да те заплашвам, но няма да те оставя да разрушиш бъдещето на дъщеря ми. Мисля, че трябва да обмислиш сериозно приоритетите си в живота, преди да я видиш отново.

За един кратък миг в главата ми се завъртяха потенциални отговори на тези му думи, но всички бяха прекалено язвителни или пък прекалено лични, за да мога дори да си представя, че ги произнасям гласно. Затова просто отворих вратата и излязох в мразовитата нощ, запазвайки всички мисли, заключени в мен.

Той ме изчака, за да се убеди, че ще се кача в колата и ще запаля двигателя, след което подкара на заден ход по празната уличка. Останах във фолксвагена с длани, притиснати между краката, загледан в задната врата на книжарничката. Струваше ми се, че бяха изминали цели дни от момента, в който двамата с Грейс излязохме оттук, щастливи и превъзбудени — аз, заради възможността да отида в звукозаписно студио, а тя, заради реакцията ми и защото бе разбрала, че наистина ме познава и ми е подарила нещо наистина ценно за мен. Въпреки това в момента дори не можех да си представя самодоволната й усмивка. Сякаш единственият ми спомен за Грейс бе как се гърчи от болка в леглото си, а от нея се носи миризмата на вълк.

Това беше просто треска.

Повтарях си тези думи като мантра, докато шофирах към къщата на Бек, а фаровете на колата се бореха с катраненочерния мрак на нощта, докато край мен профучаваха тъмните стволове на дърветата от двете страни на пътя. Повтарях си думите отново и отново, макар всичките ми инстинкти да крещяха, че се опитвам да излъжа сам себе си, а ръцете ми искаха да завъртят рязко волана, за да поема обратно към дома на семейство Бризбейн.

Някъде по средата на пътя извадих мобилния си телефон и набрах номера на Грейс. Знаех, че идеята изобщо не е добра, но въпреки това не можах да се спра.

Последва дълга пауза, след което чух гласа на баща й вместо нейния.

— Вдигам единствено за да ти кажа да не се обаждаш повече. Говоря напълно сериозно, Самюъл. Ако знаеш какво наистина е добро за теб, ще ни оставиш на мира тази вечер. Не искам да говоря с теб. Не искам Грейс да говори с теб. Просто…

— Кажете ми как е тя — прекъснах го. Мислех да добавя „моля“, но така и не успях да се насиля да произнеса тази дума.

Последва нова пауза, сякаш баща й слушаше някого другиго, който му говори. После ми каза:

— Има треска. Просто треска. Не се обаждай повече. Наистина полагам усилия да не кажа нещо, за което по-късно мога да съжалявам. — Този път чух ясно другия глас на заден фон — Грейс или майка й — след което връзката прекъсна.

Бях хартиена лодка, която се носеше сред необятния нощен океан.

Не исках да се връщам в къщата на Бек, но нямах къде другаде да отида. Нямах си никого. Бях човек и без Грейс не притежавах нищо, освен тази кола, книжарничката и една къща, пълна с безкрайна редица празни стаи.

Затова отидох до къщата на Бек — всъщност вече трябваше да престана да мисля за нея като за къщата на Бек — и паркирах на празната алея. Спомних си как някога, когато работех в книжарничката през летата и прекарвах зимите си в образа на вълк, пристигахме тук, докато все още бе светло, защото през лятото никога не се спуска истинска нощ, излизах от колата на Бек и ме посрещаха гласове на смеещи се хора и уханието на барбекю от задния двор. Чувствах се странно да пристъпвам в мрачната самота на нощта, да зъзна от студ и да знам, че всички тези гласове от миналото ми вече са пленници на гората. Всички, освен мен.

Грейс.

Когато влязох в къщата, включих лампите в кухнята и пред очите ми се разкриха всички закачени по шкафовете снимки. После натиснах ключа за осветлението в коридора. В главата си чух гласа на Бек, който питаше моето деветгодишно аз: „Защо си запалил всичките лампи в къщата? Да не би да сигнализираш на извънземните?“.

Преминах през цялата къща и включих осветлението във всички стаи, а разлялата се из тях светлина разкри множество спомени. Банята, в която едва не се бях трансформирал във вълк малко след като бях срещнал Грейс. Холът, където двамата с Пол бяхме свирили на китарите си — неговият очукан стар „Фендър“ все още бе облегнат до камината. Стаята за гости на долния етаж, където Дерек бе живял известно време с някакво свое гадже от града, преди Бек да му се скара, задето излага тайната ни на риск. Включих лампата над стълбите към мазето, както и лампите в библиотеката долу, а после се върнах, за да запаля и тази в кабинета на Бек, който бях пропуснал. Докато минавах за втори път през хола, се спрях, за да пусна скъпата стерео система, която Улрик бе купил, когато бях на десет, за да можем „да слушаме Джетро Тъл по начина, по който тази велика музика трябва да бъде слушана“.

На горния етаж завъртях ключа на лампата в стаята на Бек, където той почти никога не бе спал. Предпочиташе да използва леглото си, за да складира върху него книги и документи, а обикновено заспиваше в креслото насред библиотеката в мазето с някоя разтворена книга върху гърдите. Стаята на Шелби също оживя под мътната жълта светлина. Изглеждаше странно стерилна, сякаш никой не бе живял тук. Единствената лична вещ беше старият й компютър. За момент бях изкушен от идеята да разбия монитора, просто защото изгарях от желание да ударя нещо, а ако някой заслужаваше агресията ми да бъде насочена срещу него, то това бе именно Шелби. В крайна сметка обаче не го направих, защото нямаше как да изпитам удовлетворение от този акт на агресия, ако тя не е тук, за да ме гледа как най-накрая унищожавам проклетата машина. Стаята на Улрик сякаш бе замръзнала във времето. Едно от якетата му все още бе хвърлено върху леглото до сгънат чифт джинси. Върху нощното шкафче имаше празна халба. Следващата стая беше на Пол. Забелязах буркана с два зъба в него — единият беше негов, а другият принадлежеше на едно мъртво бяло куче.

Оставих посещението в собствената си стая за най-накрая. Хартиени спомени висяха на нишките си от тавана. По протежение на всички стени имаше подредени книги, още бяха струпани върху бюрото. Въздухът бе застоял, а самата стая изглеждаше потискащо необитаема. Момчето, което бе израснало на това място, не беше прекарало особено дълго време в това помещение.

Щях да остана тук. Самотен човек, който обикаля из празната къща, чака и се надява останалите членове от семейството му някой ден да се появят отново. Точно преди да протегна ръка в мрачната стая, за да натисна ключа на лампата обаче, чух звука от автомобилен двигател отвън.

Вече не бях сам.

— Самолети ли се опитваш да приземяваш? — попита ме Изабел. Струваше ми се нереална, изправена насред хола в копринената си пижама, върху която бе облякла бяло палтенце с пухкава яка. Никога досега не я бях виждал без грим. Изглеждаше много по-млада. — Забелязах къщата от миля разстояние. Сигурно си включил всичките налични лампи.

Не отговорих. Все още се опитвах да проумея как точно се бе озовала тук в четири часа сутринта с момчето, което за последно бях видял да се трансформира във вълк на кухненския под. Той носеше раздърпан суичър и джинси, които му бяха прекалено широки и очевидно не бяха негови. По босите му крака имаше притеснителни червени петна и подутини, същото се отнасяше и за ръцете му, небрежно подпъхнати в джобовете, сякаш нараняванията изобщо не го притесняваха. Начина, но който гледаше Изабел, съчетан с начина, по който тя всячески се стараеше да не гледа към него, ме караше да мисля, че между тях двамата имаше нещо. Колкото и нелепа да ми се струваше подобна идея.

— Премръзнал си — казах на момчето, просто защото трябваше да кажа нещо, което не изисква от мен да се замислям особено много над въпроса какво точно се случва в момента. — Трябва да си стоплиш пръстите, защото по-късно можеш да имаш сериозни неприятности с тях. Изабел, ти самата трябва да знаеш това.

— Не съм идиотка — сряза ме Изабел. Но ако родителите ми го бяха заварили у нас, той щеше да бъде мъртъв, а това ми се струва далеч по-сериозна неприятност за него. Реших, че възможността да забележат липсата на колата ми посред нощ е малко по-добър вариант. — Дори и да ме бе забелязала как преглъщам, не го показа с нищо и продължи. — Между другото, това е Сам. Онзи Сам.

Отне ми няколко секунди, преди да осъзная, че говори на премръзналия отворко.

Онзи Сам. Зачудих се какво ли му е казала за мен. Огледах го и отново ми се стори извънредно познат. Не точно познат в смисъла на човек, когото бях срещал на живо, а по-скоро като някой, напомнящ ми за актьор, чието име не можех да си спомня.

— Е, значи сега ти си шефчето? — дари ме той с язвителна усмивка. — Аз съм Коул.

Шефчето. Всъщност нещата май наистина стояха по този начин, нали?

— Виждал ли си някой от другите вълци, който вече да се е трансформирал? — попитах.

Той сви рамене.

— Честно казано, мислех, че е прекалено голям клинч, за да се трансформирам самият аз.

Неговите гротескно оцветени пръсти ме притесняваха прекалено много, така че отидох до кухнята, където открих шишенце с ибупрофен. Подхвърлих го към Изабел, която ме изненада, като го улови безпогрешно във въздуха.

— Това е, защото си бил ухапан съвсем наскоро. Имам предвид — миналата година. Температурите все още не оказват толкова сериозно влияние върху трансформациите ти. На този етап нещата ще бъдат… непредвидими.

— Непредвидими — повтори като ехо Коул.

Сам, не, моля те, не отново, спри… примигнах и гласът на майка ми изчезна, отдръпвайки се в миналото, където му беше мястото.

— За какво са ми тези? За него? — Изабел вдигна шишенцето с хапчета пред себе си и посочи с брадичка към Коул. Отново бях обзет от предишното съмнение, че между тях има нещо.

— Аха. Ще го боли зверски, докато си топли пръстите — отвърнах. — Това ще направи нещата малко по-поносими. Банята е ей там.

Коул взе шишенцето с ибупрофен, но бях сигурна, че няма да изпие нито едно хапче. Нямах идея дали просто се смята за особено корав мачо, или причината се криеше в някакви религиозни убеждения. Когато влезе в банята, го чух как блъсна с ръка ключа за лампата и остави шишенцето, без да го отвори. После до нас достигна шумът от течащата във ваната вода. Сам извърна глава с някакво странно отвратено изражение и ми стана ясно, че не харесва Коул.

— Е, Ромул13? — казах и той се обърна към мен, отворил широко жълтите си очи. — Защо си тук съвсем самичък? Мислех, че с Грейс сте нещо като сиамски близнаци и тя може да бъде отделена от теб единствено по хирургически път.

След като бях прекарала час в компанията на Коул, чието лице изразяваше единствено емоциите, които той желаеше да видя, ми беше малко странно да наблюдавам неприкритата болка на Сам. Можех да разбера колко е нещастен дори и само по извивката на гъстите му черни вежди. Двамата с Грейс явно се бяха скарали.

— Родителите й ме изхвърлиха — каза той и за миг се усмихна по начина, по който се усмихват хората, когато знаят, че нещо всъщност не е смешно, и нямат никакво желание да разговарят с теб за него, но просто не знаят какво друго могат да сторят. — Грейс… ъъъ… тя се разболя и те… ъъъ… те ме откриха в нейната стая и ме изхвърлиха.

— Тази вечер?

Той кимна. Изглеждаше толкова съкрушен, че ми беше трудно да го гледам.

— Аха. Дойдох тук малко преди вие да се появите.

Сега осъзнах смисъла в яростния блясък на всичките лампи в къщата. Не бях сигурна дали му се възхищавам за това, че всяка негова емоция бе толкова ярка и пламенна, или го презирам, задето е преизпълнен с чувства до такава степен, че се налага да ги излее навън през прозорците под формата на светлина. Всъщност изобщо не знаех какво точно чувствам.

— Но… ами… — каза бавно той и в начина, по който произнесе тези две думи, усетих как се стяга, подобно на кон, който събира крака под себе си, за да се изправи. — Както и да е. Разкажи ми за Коул. Защо си с него?

Изгледах го ядосано, преди да осъзная, че има предвид защо си тук с него, а не защо сте гаджета.

— Дълга история, вълче момче — промърморих и се тръшнах на дивана. — Не можех да заспя и го чух зад къщата. Беше доста очевидно какво представлява и също толкова очевидно, че скоро няма да се трансформира обратно. Не исках родителите ми да го открият и да си изкарат акъла. Толкова.

Устните на Сам се изкривиха в някакво неразпознаваемо изражение.

— Това е много мило от твоя страна.

Дарих го с цинична усмивка.

— Случват се и такива неща.

— Така ли? — попита той. — Мисля, че повечето хора биха оставили някой чисто гол непознат навън.

— Не исках да настъпя нечия ръка утре, когато отивам към колата си — казах. Имах усещането, че Сам се опитва да измъкне истината от мен, сякаш някак се беше досетил, че това е вторият път, когато се срещаме с Коул, а по време на първата ни среща езиците ни са се запознали и са си разменяли любезности. Използвах споменаването на пръстите му като повод да насоча разговора в различна посока. — Като стана дума за това, се чудя как я кара премръзналият върколак. — Погледнах надолу по коридора, към банята.

Сам се поколеба. Чак сега обърнах внимание на факта, че лампата в банята беше единствената, която не бе запалена. Най-накрая той тръсна глава и каза:

— Защо просто не почукаш на вратата и не провериш? Аз ще се кача горе, за да му подготвя стая. Просто… просто имам нужда от минутка, за да събера мислите си.

— Ами хубаво — отвърнах.

Той кимна и докато се обръщаше към стълбището, долових отсянката на някаква лична емоция, изписана върху лицето му, която ме накара да си помисля, че Сам не беше точно отворената книга, за която го смятах. Искаше ми се да го спра и да му задам разни въпроси, които да запълнят празнините в разговора ни — как се бе разболяла Грейс, защо в банята не светеше, какво точно планираше да прави сега — но вече бе прекалено късно за това, пък и аз не бях такова момиче, нали така?

Най-лошата болка вече беше отминала и сега просто се излежавах във водата. Държах ръцете си на повърхността и тъкмо си представях как заспивам във ваната, когато чух почукване на вратата.

Почукването всъщност беше толкова силно, че открехна незаключената врата поне със сантиметър, след което Изабел се обади:

— Удави ли се вече?

— Да — отвърнах.

— Нещо против да вляза? — Без да дочака отговора ми, тя се вмъкна вътре и приседна върху тоалетната до ваната. Пухкавата, обшита с кожа качулка на палтото й я караше да изглежда прегърбена. Върху едната й буза беше паднал кичур коса. Изглеждаше като реклама на нещо. На тоалетни. На палта. На антидепресанти. Каквото и да беше, щях да си го купя. Тя сведе очи към мен.

— Гол съм — отбелязах.

— Аз също — отговори Изабел. — Под дрехите си.

Ухилих се. Трябваше да призная, че лафът беше добър.

— Има ли шанс да ти паднат краката? — попита тя.

Ваната не беше особено голяма, така че ми се наложи да изпъна крак, за да огледам пръстите си. Бяха малко зачервени, но можех да ги движа и ги усещах всичките, с изключение на кутрето, което все още бе вкочанено.

— Не и днес.

— Завинаги ли планираш да си лежиш тук?

— Най-вероятно — отпуснах се назад и потопих раменете си под водата, за да покажа отдадеността си на тази идея. После я стрелнах с поглед. — Искаш ли да се присъединиш?

Тя повдигна вежда.

— Струва ми се малко тесничко.

Ухилих се отново и затворих очи. Чувствах се топъл, безтегловен, невидим. Трябваше да създадат наркотик, който те кара да се чувстваш по подобен начин.

— Липсва ми „Мустангът“ — споделих най-вече защото това бе реплика, която предполагаше, че тя трябва да каже нещо.

— Излежаването гол във вана те кара да мислиш за колата си?

— Парното й беше страхотно. Когато го издъниш докрай, направо се сваряваш, все едно си се пльоснал директно в адския казан — казах. Беше ми много по-лесно да говоря, когато очите ми бяха затворени. Така всъщност май наистина имах желание за разговор, а не за поредната надпревара по заяждане. — Щеше ми се да ми беше подръка по-рано тази вечер.

— Къде е тази кола?

— Вкъщи.

Чух как палтото й прошумоля, докато го сваляше, а после тоалетната чиния проскърца, когато отново приседна върху нея.

— Къде е това вкъщи?

— Ню Йорк.

— Градът?

— Щатът. — Замислих се за мустанга си. Черен, лъскав, съвсем новичък и паркиран в гаража на родителите ми, защото никога не си бях у дома, за да го карам. Това беше първото нещо, което си купих, когато пристигна първият ми тлъст чек, но — това сигурно беше иронията на века — непрекъснато бях на турне и не ми оставаше време за него.

— Мислех, че си от Канада.

— Бях там на… — спрях се навреме, преди да произнеса думата „турне“. Прекалено много харесвах новопридобитата си анонимност. — Почивка. Отворих очи и установих от хладния й поглед, че е доловила лъжата. Започвах да осъзнавам, че малко неща й убягваха.

— Трябва да е била доста скучна почивка, щом си прибегнал до това. — Сега гледаше белезите в сгъвките на ръцете ми, но не по начина, който очаквах. Тя не ме съдеше. В погледа й долавях по-скоро някакво подобие на глад. Това, съчетано с факта, че под палтото си носеше безкрайно ефирна фланелка, ме разфокусираше доста сериозно.

— Така си беше — съгласих се. — Ами ти? Как научи за вълците?

В очите на Изабел за секунда проблесна нещо, прекалено бързо, за да определя какво беше точно. Изглеждаше крехка, нежна и млада без грим и нещо в този проблясък ме накара да се почувствам зле, задето съм задал подобен въпрос.

После се запитах защо изобщо се чувствам зле заради момиче, което почти не познавах.

— Гаджето на Сам ми е приятелка — отговори тя. Бях доста опитен в лъжите или най-малкото в съобщаването на половинчати истини и можех да ги разпозная безпогрешно. След като тя не ме бе срязала заради казаната от мен преди малко половинчата истина, реших да върна услугата.

— Ясно. Сам. Разкажи ми за него.

— Вече ти казах, че той е бил нещо като син на Бек и сега поема нещата. Какво повече искаш да знаеш? Не е като да съм му гадже, за да го познавам особено добре. — Въпреки острите думи, долових в начина, по който ги произнесе, възхищение. Тя го харесваше. Самият аз все още не знаех какво да мисля за него. Споделих това, което ми се бе сторило странно от самото начало:

— Навън е студено. А той е човек.

— Е, и?

— Ами Бек ми обясни, че това е много трудно постижимо, ако не и напълно невъзможно.

Изабел се замисли над нещо — виждах в очите й тихата битка, която водеше сама със себе си — после сви рамене и каза:

— Той е излекуван. Разболя се преднамерено, вдигна много висока температура и това го излекува.

Това беше ключът към някаква мистерия, свързана с Изабел. Долових нещо странно в гласа й, но не можех да определя какво точно.

— Мислех, че Бек иска от нас, новите вълци, да се грижим за глутницата, защото вече не са останали много, които да си връщат човешкия облик — казах и честно казано, почувствах облекчение. Не желаех да поемам отговорност за нищо; исках просто да потъна сред мрака във вълчата си кожа. — Защо не е излекувал всички?

— Бек не знаеше, че Сам е излекуван. Ако знаеше, никога не би създал още вълци. Освен това лечението не е ефективно за всички — сега гласът на Изабел беше далечен, сякаш вече не бях част от разговора и тя говореше сама на себе си.

— Това е чудесно, защото не искам да бъда излекуван — отбелязах небрежно.

Тя ме погледна и когато проговори, гласът й бе натежал от презрение:

— Да, чудесно е.

Всичко отново ми се изплъзваше. В края на краищата тя щеше да прозре истината за мен, независимо от това какво казвах. Щеше да види, че когато махнеш НАРКОТИКА, аз бях просто Коул Сейнт Клеър и вътре в мен нямаше абсолютно нищо.

Почувствах как познатата празнота ме изпълва, сякаш душата ми се разлагаше.

Имах нужда да се надрусам. Имах нужда да усетя как някоя игла влиза под кожата ми или как поредното хапче се разтваря под езика ми.

Не. Това, от което имах нужда, бе отново да бъда вълк.

— Не те ли е страх? — попита внезапно Изабел и аз отворих очи. Така и не бях осъзнал, че съм ги затворил. Погледът й беше напрегнат.

— От какво?

— От това, че ще изгубиш себе си.

Този път й казах истината:

— Точно на това се надявам.

Не знаех какво да отговоря. Не очаквах да прояви подобна откровеност. Нямах идея как ще продължи всичко, защото самата аз не бях готова да върна услугата.

Той вдигна ръката си, от която се стичаше вода. Върховете на пръстите му бяха леко сбръчкани.

— Ще провериш ли дали сме се справили с измръзването? — попита той.

Нещо в стомаха ми се преобърна, когато взех ръката му в своята и прокарах пръсти по дланта му и нагоре. Очите му бяха притворени и щом приключих с огледа, той отдръпна ръката си и седна, разплисквайки водата около себе си. Облегна се на ръба на ваната и леко се повдигна, заставайки лице в лице с мен. Знаех, че ще се целунем отново, и също така знаех, че не бива, защото той вече беше достигнал дъното и самата аз пропадах устремно след него, но не можех да се сдържа. Копнеех за докосването на устните му.

Те имаха вкус на вълк и на сол, а когато постави ръка на шията ми, за да ме придърпа по-близо, няколко капки топла вода се стекоха в деколтето, между гърдите ми.

— Ох — възкликна той, отдръпвайки устни от моите. Въпреки това не изглеждаше особено притеснен, когато сведе очи към рамото си, в което неволно бях забила нокти. Сладката болка от целувката все още ме изпълваше и този път явно и той изпитваше нещо подобно, защото когато плъзна ръка надолу по шията ми, спирайки се малко преди да достигне деколтето на фланелката, почувствах желание в натиска на пръстите му.

— Какво ще правим сега? — попитах.

— Ще си намерим легло — предложи той.

— Няма да спя с теб — отсякох. Замайването от целувката беше започнало да отминава и се чувствах така, сякаш го срещам за първи път. Защо го бях оставила да ми влезе под кожата? Какво ми ставаше? Изправих се, взех палтото си и го облякох. Внезапно се притесних ужасно от това, че Сам ще разбере за целувката ни.

— Май за пореден път съм определен като човек, който се целува зле — каза Коул.

— Трябва да се прибирам — натъртих аз. — Утре… всъщност днес съм на училище. Трябва да съм си вкъщи, преди баща ми да е станал за работа.

— Значи все пак се целувам зле.

— Просто ми благодари за това, че ти спасихме пръстите — казах с ръка върху бравата. — И нека да забравим за цялата история.

Логиката подсказваше, че Коул трябваше да ме гледа така, все едно съм напълно откачила, но той просто ме гледаше. Сякаш всъщност не смяташе, че съм го отрязала.

— Благодаря ти от името на моите пръсти — усмихна се.

Затворих вратата на банята зад себе си и напуснах къщата, без да се обадя на Сам. На път за колата си спомних как Коул ми бе казал, че се надява да изгуби себе си. Почувствах се по-добре от това, че беше отчаян.