Копнеж

Двайсет и трета глава Сам.

Когато свърших работа в книжарничката и излязох, установих, че денят е зверски горещ, по-зноен дори от вчерашния. Слънцето затопли бузите ми почти моментално, когато паркирах пред къщата на Бек и отворих вратата на колата. Излязох, протегнах ръце във въздуха, толкова високо, колкото можех, и затворих очи. Чувствах се, все едно пропадам. Когато вятърът утихваше, температурата край мен бе същата като тази на тялото ми, сякаш изобщо нямах кожа. Бях се разтворил в нищото, бях призрак.

Този прелестен следобед явно беше убедил птичките, че този път пролетта наистина е дошла и планира да си остане тук завинаги, и те чуруликаха възторжено любовните си песни една на друга в храстите край къщата. В мен също се надигна песен. Раздвижих безмълвно устни, докато римите придобиваха форма.

Спомних си топлите пролетни дни, когато вълчата ми кожа падаше под топлината на слънчевите лъчи, дните, в които бях толкова щастлив, задето бях получил пръстите си обратно.

Струваше ми се ужасно нередно да бъда сам точно сега.

Трябваше отново да проверя колибата. Днес все още не бях виждал Коул, но знаех, че при такова време със сигурност е върнал човешката си форма. Освен това беше достатъчно топло, така че поне един от новите вълци може би вече също се бе трансформирал. Така или иначе, беше по-добре да свърша нещо практично, наместо да обикалям безцелно из къщата в очакване на утрешния ден, чудейки се дали наистина ще отида в студиото и дали Грейс действително ще дойде с мен.

Пък и тя би искала да се оглеждам за Оливия.

Разбрах, че в колибата има някого, още щом се приближих на два-три метра от нея; вратата беше открехната, а отвътре се чуваше звук от движение. Обонянието ми беше далеч по-слабо, отколкото по времето, когато бях вълк, но носът ми ме информира, че който и да се намираше вътре, беше един от нас; мускусният аромат на глутницата беше само частично прикрит от миризмата на човешка пот. Като вълк щях да разпозная без колебание кой точно член на глутницата надушвам. В човешката си форма обаче се чувствах като слепец.

Пристъпих към вратата и почуках три пъти.

— Коул? В приличен вид ли си? — попитах.

— Сам? — гласът на Коул ми прозвуча някак странно. Облекчено? Това беше нетипично за него. Чух дращене на нокти по дъските, последвано от тихо ръмжене. Усетих как косъмчетата на врата ми се изправят.

— Всичко наред ли е? — попитах, докато внимателно отварях вратата. Вътре в колибата направо вонеше на вълк, сякаш стените бяха напоени с тази миризма. Първо забелязах Коул, напълно облечен и застанал край сандъците. Бе притиснал ръка към устните си в жест, който издаваше несигурност. Проследих погледа му към отсрещния ъгъл на колибата и видях там някакво момче, полузавито с яркосиньо одеяло.

— Кой е този? — прошепнах.

Коул свали ръка от устата си и премести очи от фигурата в ъгъла към мен.

— Виктор — каза безизразно.

Когато чу името си, момчето извърна лице към нас. Имаше светлокестенява коса, чиито къдрици се спускаха над бузите му. Моментално си спомних последния път, когато го бях видял. Седеше отзад в тахото на Бек със завързани китки. Устните му беззвучно оформяха думата помощ.

— Познавате ли се? — попитах.

Виктор затвори очи и раменете му потръпнаха, когато каза:

— Аз… почакайте…

Докато успея да мигна, той се отърси от човешката си кожа и миг по-късно пред мен стоеше бледосив вълк с тъмни петна по муцуната. Никога досега не бях виждал толкова бърза трансформация. Не беше напълно лишена от усилие, но стана някак естествено, подобно на змия, която се измъква от кожата си, или пеперуда, разперила криле, за да остави какавидата на предишното си аз зад себе си. Никакво давене. Никаква болка. Нито следа от агонията на всяка друга трансформация, която бях виждал или изживявал лично.

Вълкът тръсна глава, след което погледна нагоре към мен с кафявите очи на Виктор. Започнах да отстъпвам внимателно встрани, за да не препречвам пътя му към изхода, но Коул промърмори:

— Не си прави труда.

В същия момент, сякаш тази реплика беше някакъв таен знак, вълкът приседна тежко върху задните си лапи, а ушите му започнаха да треперят. Той раззина паст и изскимтя жално, след което цялото му тяло започна да се тресе.

Двамата с Коул извърнахме очи едновременно, а животинското скимтене вече бе преминало в стенание, докато Виктор възвръщаше човешката си форма. Просто ей така. Сменяше телата си, сякаш бяха дрехи, които обличаше и събличаше. Все още не можех да осъзная напълно ясно какво съм видял току — що. С периферното си зрение забелязах как Виктор придърпа одеялото си, предполагам не защото му беше студено, а за да прикрие голотата си. После изруга тихичко:

— Дяволите да го вземат.

Погледнах към Коул, чието лице беше напълно безизразно. Вече бях установил, че надява това изражение винаги когато се случваше нещо, към което не беше безразличен.

— Виктор? — казах. — Аз съм Сам. Помниш ли ме?

Той бе приклекнал на пода и се люлееше напред-назад на пети, сякаш се колебаеше дали да седне или да коленичи. Това, съчетано с извивката на устните му, издаваше, че в момента изпитва болка.

— Не знам — отвърна той. — Не мисля. Може би.

Той извърна очи към Коул и видях как Коул трепна едва забележимо.

— Е, аз съм синът на Бек — заявих. Това беше достатъчно близо до истината и спестяваше доста пространни обяснения. — Ще ти помогна, ако мога.

Сам се оправяше с Виктор много по-добре от мен. Аз просто щях да си стоя там и да го зяпам, готов да му отворя вратата, ако някак успееше да задържи вълчата си форма.

— Това беше… Как успяваш да се трансформираш толкова бързо? — попита го Сам.

Виктор се намръщи, местейки поглед от Сам към мен и после отново към Сам. Виждах, че полага усилия, за да не трепери гласът му.

— По лошо е, когато се превръщам от вълк в себе си. Да ставам на вълк е лесно. Прекалено лесно, човече. Продължавам да се трансформирам, въпреки че е топло. Трансформациите зависят от температурите, нали така?

— Това е най-горещият ден до момента — кимна Сам. — Ако се вярва на прогнозите, времето няма да се задържи такова до края на седмицата.

— Божичко — простена Виктор. — Не очаквах, че ще бъде така.

Сам ме погледна, все едно имах нещо общо с цялата работа.

Той се пресегна край мен, за да вземе един сгъваем стол, и седна срещу Виктор. Внезапно ми напомни за Бек. Всичко в него излъчваше интерес, загриженост и искреност — от извивката на раменете до спуснатите му вежди. Не помнех как ме гледаше Сам първия път, когато го бях видял. Не можех да си спомня и първото нещо, което му бях казал.

— За първи път ли се трансформираш обратно? — попита той.

Виктор кимна.

— Поне нямам спомен да се е случвало преди това. — Той ме изгледа мрачно и аз се почувствах едва ли не гузен заради човешкото си тяло. Заради това, че просто си стоях там, не ме болеше и не се превръщах непрекъснато във вълк.

Сам продължи спокойно, сякаш нямаше никакъв проблем, и всичко, което се случваше, беше съвършено нормално:

— Гладен ли си?

— Аз… — започна Виктор. — Почакай. Аз ще…

И отново се озова във вълчата си форма.

По шокираното изражение на Сам и начина, по който притисна показалец към едната си вежда, можех ясно да разбера, че това не беше нормално. Почувствах се малко по-добре, защото вината за цялата тази каша очевидно не беше моя. Вълкът Виктор местеше очи от вратата към мен и Сам, наострил уши и напрегнат.

Докато го гледах, си спомних как седяхме в хотелската си стая, след като бях срещнал Бек, и как му казах: „Готов ли си за следващата ни голяма крачка, Вик?“.

— Коул — обади се Сам, без да отмества поглед от вълка. — Вече колко пъти се случи това? От кога си тук?

Свих рамене, като се постарах жестът ми да бъде максимално нехаен.

— От половин час. През цялото време се трансформира от едната в другата си форма. Това не е нормално, а?

— Не — заяви категорично Сам, без да откъсва очи от вълка, който беше приклекнал и го наблюдаваше. — Не, изобщо не е нормално. Ако му е достатъчно топло, за да се трансформира в човек, би трябвало да е способен да остане в тази форма за по-дълго. Не това… Искам да кажа… — Сам се отдръпна леко, когато вълкът стана на крака, в случай че решеше да се втурне към вратата. Виктор обаче присви уши и започна да трепери отново. И двамата извърнахме очи, докато се трансформираше обратно в човек, и го изчакахме да се прикрие с одеялото.

Виктор простена тихо и притисна длан към челото си.

Сам го погледна отново.

— Боли ли те?

— Уф. Не много. — Той замълча и присви глава между раменете си. — Всемогъщи Боже, цял ден съм така. Просто искам да знам кога това нещо ще престане. — Не ме поглеждаше. Думите му бяха предназначени за Сам.

— Ще ми се да имах някакъв отговор, Виктор — въздъхна Сам. — Нещо ти пречи да останеш в една форма, но нямам представа какво е то.

— Значи няма шанс нещата да се оправят, така ли? — попита Виктор. — Прецакан съм, а? Така става, когато те слушам, Коул. Всъщност отдавна вече трябваше да съм схванал, че винаги става така.

Спомних си онзи ден в хотела. Виктор беше изпаднал в тежка депресия след поредното си надрусване. Всъщност дупките, в които пропадаше, ставаха все по-дълбоки и дори аз, в добре оттренираното си безразличие, можех да видя, че някой ден той просто щеше да се окаже неспособен да изпълзи обратно от тях. Опитвах се да му помогна, когато го убедих да стане вълк заедно с мен. Не беше чист егоизъм. Не го правех просто защото не исках да поема сам по този нов път.

Ако Сам не беше тук, щях да кажа на Виктор всичко това.

Сам го чукна по рамото с юмрук.

— Хей, успокой се. Нещата са различни, когато си млад вълк. В началото всички са нестабилни, но после се оправят. Да, в момента ситуацията е отвратителна, а ти дори си успял да изведеш отвратителността до напълно ново ниво, но когато времето наистина се стопли, тази агония ще остане зад гърба ти.

Виктор погледна Сам с онзи леден и неприветлив поглед, който познавах наистина добре, защото самият аз го бях създал. Най-накрая отмести очи към мен.

— Ти трябваше да бъдеш на мое място, копеле такова — заяви той, след което се преви на две и пред нас отново застана вълк.

Сам разпери ръце във въздуха с длани нагоре в молитвен жест и промълви крайно обезсърчено:

— Как… как… как?

Сега осъзнах колко внимателно бе контролирал гласа и емоциите си. Да го видя как се превръща от апотеоз на успокояващата увереност в отчаяна руина ме обърка дори повече от трансформациите на Виктор. Значи Сам явно е бил способен да си сложи напълно адекватна маска на доброжелателност, когато разговаря с мен, но бе решил да не го прави. Това някак промени из основи начина, по който го възприемах.

Може би точно това ме накара да заговоря:

— Тук има нещо, по-силно от температурата. Поне така си, мисля. Топлината го кара да се връща към човешката си форма, но нещо друго казва на тялото му да се трансформира във вълк.

Сам ме погледна. В очите му не се четеше недоверие, но доверие също липсваше.

— И какво би могло да е това? — попита.

Погледнах към Виктор. Презирах го заради начина, по който усложняваше нещата. Не беше чак толкова трудно просто да ме последва във вълчата ми форма, а после в човешката, както се очакваше от него, нали така? Щеше ми се никога да не бях идвал в проклетата колиба.

— Нещо в мозъка му може би? — отвърнах. — Виктор има проблеми с хипофизната жлеза15. Може би всичко идва от промените в хормоналните му нива.

Сам ме изгледа замислено, но преди да каже каквото и да било, краката на вълка започнаха да треперят. Извърнах очи, а след миг Виктор отново бе човек. Просто ей така.

Имах чувството, че наблюдавам трансформациите на двама души: на Виктор във вълк и на Коул в някой друг. Аз бях единственият тук, който оставаше себе си.

Не можех да зарежа Виктор в това състояние, така че останах в колибата заедно с Коул, а минутите се превръщаха в часове, докато го чакахме да се стабилизира.

— Няма начин да обърнем процеса и да се откажа от тази върколащина — промърмори Виктор, докато денят отминаваше. Беше констатация, а не въпрос.

Положих усилия, за да не потръпна, когато си спомних за предишната зима, преди да се върна при Грейс. Как лежах насред гората, забил пръсти в почвата, докато главата ми се цепеше от болка. Как повръщах в дълбокия до глезените сняг чак докато вече не можех да стоя изправен. Как изгарях от треската, затворил очи, защото светлината ми причиняваше болка и се молех да умра.

— Не — казах.

Коул ме стрелна с очи, когато чу лъжата. Искаше ми се да го попитам: „Ако той е твой приятел, защо аз стоя тук до него, а не ти?“

Докато стояхме и чакахме поредната трансформация на Виктор в угасващата светлина на деня, през вратата започна да нахлува и по-хладен въздух, доказателство, че температурите падат.

— Виктор, нямам представа как мога да те задържа в човешка форма в момента — казах. — Но си мисля, че навън е достатъчно студено, така че ако излезеш, най-вероятно ще си останеш вълк. Искаш ли да го направиш? Да приключиш с тези непрестанни трансформации, макар и не като самия себе си?

— Бога ми, да — възкликна той толкова ентусиазирано, че стомахът ми се сви.

— Освен това, кой знае — добавих, — може би щом веднъж станеш по-стабилен, ще…

Вече нямаше смисъл да довършвам изречението си обаче, защото Виктор отново беше вълк, който се отдръпна неспокойно заради близостта си до мен.

— Коул! — извиках бързо, скачайки на крака. Коул бързо се активизира и бутна вратата. Бях възнаграден с полъх студен въздух, който ме накара да потръпна, и вълкът се стрелна към гората, присвил уши.

Отидох при Коул до вратата, за да проследя с поглед Виктор, който тичаше сред дърветата, преди да се спре на безопасно разстояние и да се обърне, за да впери очи в нас. Оголените клони над главата му се поклащаха от хладния вятър, докосвайки ушите му, но той не отклони поглед. Гледахме се в продължение на няколко дълги минути

Той си остана вълк. Мислех, че чувството, което ме изпълни, е облекчение, но въпреки това в него имаше нещо, от което се чувствах неспокоен. Вече мислех за следващия топъл ден и за това, което щеше да се случи тогава.

Осъзнах, че Коул все още стои до мен, наклонил глава на една страна, докато наблюдаваше Виктор.

Казах, без да се замислям:

— Ако се отнасяш с приятелите си по този начин, сигурно би било ужасно да видя как се отнасяш с останалите хора.

Изражението му трудно можеше да мине за усмивка, но краищата на устните му се извиха в нещо средно между презрение и незаинтересованост. Той така и не отмести очи от Виктор, но в тях не се долавяше състрадание.

Потиснах желанието си да кажа още нещо, каквото и да е, което да го накара да отговори. Исках да страда заради Виктор.

— Той беше прав — каза Коул, без да отмества поглед от вълка. — Трябваше да бъда аз.

Не можех да повярвам, че съм чул думите му правилно. Явно го бях подценил.

Коул обаче добави:

— Аз съм този, който иска да се разкара от проклетото си тяло.

Не спираше да ме изумява.

Погледнах го и произнесох с хладен тон:

— Направо не мога да повярвам как за цели две секунди бях решил, че наистина ти пука за Виктор. Всичко, което искаш, е да бъдеш вълк. Нямаш търпение да напуснеш собствената си глава, нали?

— Ако беше в нея, щеше да искаш същото — отбеляза Коул и този път наистина се усмихна, жестока усмивка, която проряза лицето му от единия край до другия. — Не може да съм единственият, който иска да бъде вълк.

Не беше.

Шелби също предпочиташе животинската си форма. Разрушената психически Шелби, която трудно можеше да мине за човек дори когато носеше миловидното си момичешко лице.

— Да, ти си единственият — казах.

Усмивката на Коул прерасна в тих смях:

— Толкова си наивен, Ринго. Колко добре познаваше Бек всъщност?

Погледнах го и снизходителното му изражение ме убеди, че единственото, което искам в момента, е да се махне оттук. Искаше ми се Бек да не го беше довел. Да бе оставил него и Виктор в Канада или откъдето ги беше довлякъл.

— Достатъчно добре, за да знам, че беше много по-добър човек, отколкото ти някога би могъл да бъдеш — отвърнах. Изражението на Коул не се промени, сякаш грубите думи просто не успяваха да достигнат до ушите му. Стиснах и след това отпуснах зъбите си, разгневен, задето му бях позволил да ме ядоса.

— Желанието да бъдеш вълк не те превръща автоматично в лош човек — каза Коул кротко. — Също както желанието да бъдеш човек не те превръща в добър човек.

Чувствах се отново на петнайсет, приседнал в стаята си с ръце, обвити около коленете, в отчаян опит да се скрия от вълка, дебнещ вътре в мен. Зимата вече ми беше отнела Бек преди седмица, а Улрик скоро щеше да го последва. После идваше моят ред, а книгите и китарата ми щяха да останат недокоснати до следващата пролет, също както книгите на Бек лежаха изоставени в момента. Забравени в неговото вълче забвение.

Не желаех да водя този разговор с Коул, затова казах:

— Ще се трансформираш ли скоро?

— Никакъв шанс.

— В такъв случай те моля да се върнеш в къщата. Ще трябва да почистя това място. — Млъкнах за момент, а после казах, по-скоро за да убедя себе си, отколкото него. — Това, което си сторил с Виктор, те прави лош човек. Не желанието да бъдеш вълк.

Коул ме погледна с изписано върху лицето му безразличие, след което се запъти към къщата. Обърнах се и влязох отново в колибата.

Също както бе правил Бек преди мен, сгънах одеялото и изметох козината и праха от пода, след което проверих машината за вода и сандъците с храна. Отбелязах си какво е нужно да се добави в тях. Отидох до бележника, който държахме до акумулатора от лодка… списък с имена, понякога с надраскани край тях дати, понякога с описание на сезона в зависимост от вида на дърветата, защото именно те ни казваха важните неща, когато нямахме достъп до календар. Бек си беше записвал кой е човек и кога.

Последната отворена страница беше от миналата година и на нея имаше доста по-кратък списък от предишната, която от своя страна предлагаше по-кратък списък от годината преди това. Преглътнах и отгърнах на нова страница. В горния край записах годината и добавих името на Виктор под нея. Името на Коул също трябваше да бъде тук, но се съмнявах, че Бек му е обяснил как се записваме.

Дълго време гледах към празната страница, върху която стоеше името на Виктор, и след това добавих своето.

Знаех, че мястото му вече не беше там, но това в крайна сметка беше списък на тези от нас, които бяха хора, нали така? А кой беше повече човек от мен?