Копнеж

Двайсет и девета глава Грейс

Не мислех, че изобщо ще мога да заспя, но бях събудена от почукване на вратата, така че в крайна сметка май се бях успяла. Отворих очи. В стаята все още беше тъмно. Часовникът показваше, че е сутрин, но съвсем отскоро. Върху дисплея му светеха цифрите 5:30.

— Грейс — гласът на майка ми беше прекалено силен като за пет и трийсет. — Трябва да поговорим с теб, преди да излезем.

— Къде ще ходите? — Собственият ми глас беше дрезгав и закономерно сънен.

— В Сейнт Пол — заяви нетърпеливо тя, сякаш бях длъжна да го знам. — Облечена ли си?

— Как точно мога да бъда облечена в пет? — измърморих, но й казах да влезе, защото бях спала с фланелка и долнище на пижама. Мама натисна ключа на лампата и аз потръпнах, когато внезапният блясък се вряза в очите ми. Имах време точно колкото да забележа, че тя бе облечена в артистичната си риза с буфан ръкави, когато татко се появи зад нея. Устните на мама бяха извити в тънка делова усмивка, сякаш се канеше да ми продаде нещо, а лицето на татко изглеждаше като направено от восък. Не помнех някога да съм виждала и двамата с толкова неловки изражения.

Те размениха погледи; можех ясно да си представя невидимите комиксови балончета, които изскачат над главите им: Ти започни. Не, ти започни.

Аз започнах. И казах:

— Как се чувстваш днес, Грейс?

Мама махна с ръка към мен, сякаш беше очевидно, че съм си съвсем добре, особено щом бях достатъчно здрава, за да бъда саркастична.

— Днес е денят за лимитираните серии произведения на изкуството.

Тя млъкна, за да види дали имам нужда от допълнителни разяснения. Нямах. Мама ходеше там всяка година — излизаше преди зазоряване с кола, претъкана с картини, и се връщаше някъде след полунощ, изтощена и с далеч по-празен багажник. Татко винаги ходеше с нея, ако не беше на работа. Аз бях отишла една година. Ставаше дума за една огромна сграда, пълна с мами и хора, които купуваха картини като мамините. Не повторих.

— Ами хубаво — казах. — Какво общо имам аз с това?

Мама погледна към татко.

— Припомняме ти, че все още си наказана да си стоиш вкъщи — обясни той. — Независимо от това, че нас няма да ни има.

Надигнах се в леглото, горяща от възмущение.

— Е, можем да ти вярваме, нали така? — добави мама. — Че няма да направиш нищо глупаво.

Думите излязоха от устата ми бавно и отчетливо заради усилията, които полагах да не ги изкрещя.

— Да разбирам ли, че вие, хора, просто… се опитвате да си отмъстите? Защото аз… — щях да продължа със спестявах цяла вечност, за да подаря това на Сам, но по някаква причина самата идея да довърша изречението накара гърлото ми да се свие. Затворих очи и ги отворих отново.

— Не — каза татко. — Ти си наказана. Казахме, че си наказана да си останеш в къщи до понеделник, и точно това ще се случи. Съжаляваме, че ангажиментът на Сам попада в тези времеви рамки. Може би някой друг път. — Изражението му изобщо не намекваше, че съжалява за каквото и да било.

— Тези неща се уговарят с месеци предварително, татко.

Никога не бях мислила, че ще видя устните на татко изкривени по толкова неприятен начин.

— Е, може би в такъв случай ще се научиш да обмисляш действията си малко по-добре.

Можех да усетя как зараждащото се главоболие пулсира точно между веждите ми. Притиснах юмрук към челото си, после вдигнах очи.

— Татко, това беше подаръкът за рождения му ден. Това беше единственото нещо, което получи за рождения си ден. От когото и да било. Този запис наистина значи много за него. — Гласът ми просто… спря. Наложи се да преглътна, преди да продължа. — Моля ви, просто ме пуснете да отида. Накажете ме в понеделник. Накарайте ме да се занимавам с общественополезен труд. Наредете ми да ви изчистя тоалетните с четката си за зъби. Просто ме пуснете да отида.

Мама и татко се спогледаха и за един — единствен глупав момент си помислих, че може би наистина го обмислят.

После мама каза:

— Не искаме да бъдеш насаме с него за толкова дълго време. Вече му нямаме доверие.

Или нямате доверие на мен. Просто го кажете.

Но те не го казаха.

— Отговорът ни е „не“, Грейс — натърти татко. — Можеш да го видиш утре. Бъди благодарна, че ти позволяваме дори това.

— Позволявате ми? — попитах. Ръцете ми върху одеялото бяха свити в юмруци. Гневът се надигаше в мен… усещах го в бузите си, горещи като лятото, и внезапно установих, че просто не мога да се удържа. — Вие управлявахте своето малко кралство дистанционно през по-голямата част от детските ми години, а сега просто нахлувате тук и казвате: Съжаляваме, Грейс, няма да стане. Днес трябва да забравиш за това малко късче живот, което някак си успяла да изградиш за себе си и за този човек, когото си избрала. Трябва да бъдеш щастлива, задето не ти отнемаме тези неща завинаги.

Мама вдигна ръце във въздуха:

— О, Грейс, сериозно. Спри да преиграваш. Сякаш ни е нужно някакво по-сериозно доказателство, че не си достатъчно зряла, за да прекарваш толкова време с него. Ти си на седемнайсет. Целият ти живот все още е пред теб. Това не е краят на света. След пет години…

— Не го казвай — предупредих я.

За моя изненада тя наистина не го каза.

— Не ми казвай, че ще съм забравила името му след пет години, или каквото там се канеше да кажеш. И като цяло спри да ми говориш снизходително. — Отметнах завивките си в края на леглото и се изправих. — Вас двамата ви нямаше твърде дълго, за да знаете какво действително се случва в главата ми. Защо просто не отидете на ресторант или на откриване на галерия, или на вечерен оглед на имот, или пък на целодневно художествено изложение с надеждата, че ще бъда добре, когато се приберете? Всъщност почакайте, вие така или иначе сте се запътили към нещо подобно. Вземете решение, хора. Какви ще ми бъдете — родители или съквартиранти? Не може да бъдете едното и спонтанно да решите да се преквалифицирате в другото.

Последва дълго мълчание. Мама се беше загледала отнесено в ъгъла на стаята, сякаш в главата й звучеше някаква фантастична песен, която чуваше само тя. Татко се мръщеше. Най-накрая той тръсна глава:

— Ще си поговорим сериозно, когато се приберем, Грейс. Не мисля, че е честно да започваш подобен разговор, когато знаеш, че не можем да останем, за да го довършим.

Кръстосах ръце пред гърдите си с ръце, свити в юмруци. Не можеше да ме накара да почувствам срам заради думите си. Не можеше. И без това бях чакала твърде дълго, за да им кажа всичко това.

Мама си погледна часовника и това разруши магията на момента.

Татко вече се бе насочил към вратата и ми каза през рамо:

— Ще говорим по-късно за това. Трябва да тръгваме.

— Вярваме, че ще проявиш уважение към авторитета ни на родители — добави мама. Звучеше така, сякаш рецитира нещо, което татко й бе казал.

Всъщност обаче изобщо не ми вярваха, защото след като излязоха, отидох в кухнята и установих, че са ми взели ключовете от колата.

Не че ми пукаше. В раницата си имах резервен комплект, за който те не знаеха. Вътре в мен се таеше нещо невидимо и опасно, така че бях приключила с поведението си на добро момиче.

Пристигнах в къщата на Бек малко след зазоряване.

— Сам? — провикнах се, но отговор не последва. На долния етаж очевидно нямаше никого, така че се качих по стълбите. Бързо открих спалнята на Сам. Слънцето още не се бе показало над дърветата и през прозорците проникваше единствено сивкавата анемична светлина на утрото, но и тя ми беше достатъчна, за да видя, че стаята е обитавана. Завивката беше отметната, а на пода до леглото бяха захвърлени чифт джинси, тениска и обърнати наопаки черни чорапи.

Известно време стоях край леглото, загледана в намачканите чаршафи, и после се излегнах сред тях. Възглавницата носеше аромата на Сам и след дългите безсънни нощи без него това легло ми се стори като рая. Нямах представа къде бе той в момента, но знаех, че ще се върне. Вече чувствах, че отново сме заедно. Усетих как клепачите ми натежават.

Потопена в мрака на затворените си очи, бях изпълнена от емоции, чувства и усещания. Неизменната тъпа болка в стомаха ми. Пристъп на завист към Оливия, задето в момента е вълчица. Първичният гняв към родителите ми. Непосилната липса на Сам. Докоснали челото ми устни.

Преди да разбера какво става, вече бях заспала… или по-точно казано, се бях събудила. Когато отворих очи, ми се струваше, че не е минало никакво време, но видях, че съм се обърнала към стената, а одеялото е придърпано над раменете ми.

Обикновено, когато не се събуждах в собственото си легло — примерно в къщата на баба или няколкото пъти, когато бях спала в хотел като малка — неизменно изпитвах объркване, докато тялото ми осъзнае защо светлината е различна, а възглавницата не е моята. Но когато отворих очи в стаята на Сам, това бе просто… отваряне на очи. Сякаш за тялото ми е било невъзможно да забрави къде се намирам, дори и докато съм спяла.

Така, когато се завъртях по гръб и видях танцуващите пред погледа ми хартиени птички, висящи от тавана, не бях изненадана. А просто учудена. Десетки оригами с най-различен размер, цвят или форма се движеха над мен, оживели от въздуха, нахлуващ през решетките на отоплителната инсталация. Светлината бе станала ярка и хвърляше сенки с формата на птички навсякъде из стаята: по тавана и стените, по рафтовете с книги, по одеялото и лицето ми. Беше красиво.

Зачудих се колко ли дълго съм спала. Запитах се и къде ли е Сам. Протегнах ръце над главата си и осъзнах, че през отворената врата долита далечният звук на течаща вода. Чух и гласа на Сам, който се извисяваше над шума от душа: Тези прелестни стъклени дни, / блестящи в слънчевата светлина, / не мога и да сравня дори / с мрака, който тегнеше някога. Изпя го още два пъти, заменяйки думата „блестящи“ първо с „променени“, а после с „растящи“. Гласът му отекваше между стените на банята и звучеше някак мокро.

Усмихнах се, въпреки че не бе тук, за да ме види. Скандалът с родителите ми изглеждаше като нещо, случило се много отдавна с някоя друга Грейс. Изритах одеялото и станах. При движението закачих с глава една от птичките, която се завъртя в шеметен пирует. Хванах с ръка конеца, за да я успокоя, и след това огледах оригамитата отблизо. Това, чийто покой бях нарушила, беше сгънато от вестник. По-нататък имаше едно, направено от лъскавата корица на списание. Друго бе родено от красива опаковъчна хартия с преплетени цветя и листа. Едно май бе направено от данъчна декларация, имаше и мъничка безформена птичка от две слепени еднодоларови банкноти, а до нея висеше друга, от бележник на институт за задочно обучение в Мериленд. Толкова много истории и спомени бяха размахали хартиените си криле край мен.

Видях, че тази, която бе висяла точно над възглавницата ми, беше сгъната от листче, върху което разпознах почерка на Сам. Различих думите момиче, лежащо в снега.

Въздъхнах. Чувствах се странно празна. Не по лошия начин. По-скоро сякаш дълго време бях изпитвала болка и сега внезапно осъзнавах, че тя си е отишла. Това е чувството, когато си рискувала всичко, за да бъдеш с едно момче, и разбереш, че то е точно това, за което си мечтала. Чувството, че през цялото време си грешала и всъщност не си картина, а просто късче от пъзел и най-сетне си открила парченцето, което пасва до теб.

Отново се усмихнах, докато птичките танцуваха край мен.

— Здрасти — каза ми Сам от вратата. Гласът му беше предпазлив, сякаш не бе съвсем сигурен какво точно място заема в живота ми тази сутрин, след дните, в които бяхме разделени, мократа му коса стърчеше във всички посоки и бе облякъл риза с якичка, която го караше да изглежда странно официален въпреки разчорлената коса и сините му джинси. Цялото ми същество крещеше от радост: Сам, Сам, най-накрая Сам.

— Здравей — отвърнах, неспособна да сторя каквото и да било друго, освен да се ухиля щастливо. Прехапах устни, но усмивката не изчезна, а стана още по-широка и отрази онази, изгряла върху лицето на Сам. Стоях там, сред птичките, с чаршафите на леглото, които все още пазеха формата на тялото ми, докато слънчевите лъчи огряваха мен и него, а всички тревоги от предишната нощ ми се струваха безпочвени и незначителни, сравнени с яркия блясък на тази утрин.

Внезапно бях завладяна от мисълта какъв невероятен човек е момчето пред мен, а единственото, което имаше значение, беше, че той е мой, а аз съм негова.

— Точно в момента — каза Сам и аз забелязах, че държи в ръка фактурата за днешния ден в студиото, сгъната като птичка с огрени от слънцето крилца — ми е трудно дори да си представя, че нейде по света би могло да вали.