Копнеж

Четвърта глава Грейс

По времето, когато Сам се прибра от книжарницата същата вечер, аз бях седнала на кухненската маса и записвах новогодишните си обещания.

Пишех новогодишни обещания, откакто бях навършила девет. Всяка година на Коледа се привеждах над кухненската маса под мътната жълта светлина, облечена в пуловера си с висока яка заради течението, което ставаше от вратата към терасата, и записвах целите си за следващата година в черния тефтер, който си бях купила за целта. След което всяка година на Коледа сядах на съвършено същото място и си записвах какво бях постигнала през последните дванайсет месеца. Всяка година списъците изглеждаха идентично.

Само дето на последната Коледа не бях давала обещания. Прекарах цял месец, опитвайки се да не гледам през стъклената врата към гората и да не мисля за вълците и Сам. Седенето на кухненската маса и планирането на бъдещето ми се струваше като жестока шега в онзи момент.

Но сега, когато имах Сам и новата година беше започнала, този черен тефтер, подреден на рафта до учебниците и записките ми, не спираше да ме тормози с присъствието си. Сънувах как седя до кухненската маса, облечена в пуловера си с висока яка, сънувах как пиша упорито обещанията си, но листът си остава бял.

Така днес, докато чаках Сам да се прибере, установих, че вече не издържам. Взех тефтера от рафта и се насочих към кухнята. Преди да седна, изпих още два ибупрофена; двата, които сестрата в училище ми беше дала, в общи линии се бяха справили с главоболието ми, но исках да бъда сигурна, че то няма да се появи отново. Включих оформената като цвете лампа над масата и започнах да остря молива си, когато телефонът иззвъня. Станах и се приведох над плота, за да го вдигна.

— Ало?

— Здрасти, Грейс — трябваха ми няколко секунди, за да позная гласа на баща си. Не бях свикнала да го чувам глух и неясен заради смущенията по линиите.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Какво? О, да. Всичко е наред. Обаждам се просто за да ти кажа, че с майка ти ще се приберем към девет, защото ще ходим на гости при Пат и Типа.

— Хубаво — отвърнах. Вече знаех това, мама ми го беше казала тази сутрин, докато се разделяхме — аз отивах към училището, а тя към своето ателие.

Последва пауза.

— Сама ли си?

Значи това беше причината да ми се обажда. Въпросът накара гърлото ми да се стегне, въпреки че не знаех защо.

— Не — казах. — Елвис е тук. Искаш ли да си поговорите?

Татко се направи, че изобщо не ме е чул:

— Сам при теб ли е?

Изкуших се да му кажа, че е тук, просто за да видя какво ще отговори, но вместо това споделих истината:

— Не. Каня се да си пиша домашното.

Мама и татко бяха наясно, че със Сам сме гаджета — двамата не пазехме връзката си в тайна — но не знаеха какво се случва в действителност. Всяка нощ, когато Сам беше оставал при мен, те си мислеха, че спя сама. Родителите ми нямаха представа какво се върти в главата ми по въпроса за съвместното ми бъдеще с него. Те си мислеха, че става дума за обикновен тийнейджърски флирт, обречен да приключи бързо. Не че не исках да знаят истината, просто за момента тяхното невежество си имаше своите предимства.

— Хубаво — каза татко. В гласа му долових неизказано одобрение. Той беше доволен, че съм сама и си пиша домашното. Това трябваше да прави Грейс вечер и Господ щеше да я порази с добре насочена светкавица, ако нарушеше рутината. — Запланувала си спокойна вечер, а?

Чух как входната врата се отваря, а след това и стъпките на Сам по коридора.

— Да — отговорих, докато той влизаше в хола, понесъл калъфа на китарата си в ръка.

— Чудесно. Значи ще се видим по-късно — обеща татко. — Приятно учене.

Затворихме едновременно. Наблюдавах Сам, който мълчаливо свали палтото си и се насочи директно към кабинета.

— Здрасти, секси — казах, когато той се върна с извадената си от калъфа китара в ръка. Усмихна ми се, но очите му си останаха сериозни. — Струваш ми се напрегнат.

Сам се тръшна на дивана и плъзна пръсти по струните. Дочу се жален дисхармоничен акорд.

— Изабел дойде в книжарницата днес — каза той с въздишка.

— Наистина ли? И какво искаше?

— Някакви книги. Освен това ми каза, че е видяла вълци край къщата си.

Мислите ми веднага се насочиха към баща й и ловната дружина, която беше повел в гората зад дома ми. По притесненото изражение на Сам съдех, че и той си мисли за същото.

— Това изобщо не е хубаво.

— Не е — съгласи се той. Пръстите му неспокойно се раздвижиха по струните, улучвайки инстинктивно един наистина красив минорен акорд. — Също така не е хубаво, че днес в книжарницата се появи ченге.

Оставих молива си и се приведох над масата към него.

— Моля? И какво искаше това ченге?

Той се поколеба.

— Оливия. Искаше да разбере дали според мен има вероятност тя да живее в гората.

— Моля? — повторих и усетих как настръхвам. Нямаше начин някой да е предположил нещо подобно. Нямаше начин. — Откъде би могъл да научи за това?

— Очевидно не мислеше, че тя се е превърнала във вълк, по-скоро се надяваше, че я крием тук или тя се е настанила някъде наблизо и й помагаме. Казах му, че според мен Оливия не е човек, който си пада особено по живота сред природата, той ми благодари и си тръгна.

— Чудно. — Облегнах се назад в стола си и се замислих. Най-изненадващото в цялата ситуация май беше фактът, че не бяха разпитали Сам по-рано. Вече бяха разговаряли с мен за Оливия и нейното „бягство“, но явно чак сега бяха направили връзката между мен и Сам. Свих рамене. — Според мен просто са следвали стандартната процедура и проверяват всеки, който е имал връзка с нея. Не мисля, че има за какво да се притесняваме. Имам предвид, че тя скоро ще се появи, нали така? Според теб кога младите вълци ще започнат да връщат човешкия си облик?

Сам не отговори веднага.

— В началото няма да останат в човешка форма за дълго. Ще бъдат наистина нестабилни. Всичко зависи от това колко е топъл денят. Освен това нещата са различни за всекиго, при това — много различни. Ситуацията е същата като с хората, които носят пуловери, докато други ходят по тениски — различни реакции на една и съща температура. Предполагам, че е възможно някои вече да са върнали човешката си форма поне веднъж през тази година.

Представих си как Оливия тича през горите в новото си вълче тяло, преди отново да се съсредоточа върху думите на Сам.

— Наистина ли? Вече? Това означава, че някой може да я е видял.

Сам поклати глава.

— Тя няма да бъде в човешка форма повече от няколко минути при това време. Съмнявам се, че са я видели. Тези трансформации не са нищо повече от… тренировки за по-късно. — Виждах, че в момента е далеч от мен, въпреки че бяхме в една и съща стая. Пред зареяния му в нищото поглед се нижеха спомени, може би от времето, когато самият той е бил млад вълк. Потреперих. Случваше се винаги, когато се замислех за Сам и родителите му. Усетих как някакво студено и отвратително чувство се разпростира в гърдите ми, докато Сам отново се наведе над китарата си. Известно време подрънква по струните, докато в крайна сметка не осъзнах, че е приключил с разговора, така че се върнах към списъка с обещанията си. Мислите ми обаче така и не можеха да се насочат към тях. В съзнанието ми продължаваше да изплува образът на Сам, трансформиращ се непрекъснато от човек във вълк, докато родителите му го наблюдават с ужас. Нарисувах си куб в горния край на страницата.

Най-накрая Сам отново се обади:

— Какво правиш? Изглеждаш ми подозрително творчески настроена.

— Съвсем мъничко — отвърнах, повдигайки вежди. Той се засмя, изсвири някакъв акорд и изпя:

— Нима Грейс се отказа от своите числа / и отдаде се на думите прекрасни?

— В това дори няма рима.

— Изостави алгебрата тя / и описва смело чувства страстни.

Намръщих му се:

— „Прекрасни“ не се римува добре със „страстни“. Пиша си новогодишните обещания.

— Римуват си се чудесно — настоя той. Сложи китарата си върху масата и седна срещу мен (инструментът издаде нисък, странно мелодичен звук, докато го оставяше), след което добави: — Искам да гледам. Никога не съм писал подобно нещо, бих искал да видя как става.

Придърпа тефтера ми към себе си и присви очи.

— Това пък какво е? „Обещание номер три: Да си избера колеж“. Не си ли избра колеж още миналата година?

Взех си обратно тефтера и бързо отгърнах на празна страница.

— Не. Бях разсеяна от един сладур, който се превърна във вълк. Това е първата година, в която не съм си изпълнила всичките обещания, и за това си виновен ти. Сега ще трябва отново да върна живота си в релси.

Усмивката му вече не беше толкова широка. Той изтегли стола си назад, облегна китарата на стената и взе лист и молив от шкафчето с телефона.

— Добре тогава, нека да си дадем нови обещания.

Аз написах: „Да си намеря работа“. Той — „Да продължа да обичам работата си“. Аз — „Да си остана все така лудо влюбена“. Той — „Да остана човек“.

— Защото винаги ще си остана лудо влюбен — уточни, без да вдига поглед от листа си.

Продължих да гледам закритите му от миглите жълти очи, докато най-накрая не ги вдигна към мен.

— Е, ще напишеш ли и в новия списък „Да си намеря колеж“? — попита.

— А ти? — попитах на свой ред, опитвайки се да прозвуча небрежно. Навлизахме в територията на първия си разговор, който засягаше въпроса как точно ще изглежда животът ни оттук нататък, сега, когато Сам вече бе нормален човек. Най-близкият колеж до Мърси Фолс беше в Дълът, на около час път, а всеки от другите, които си бях избрала, преди да срещна Сам — доста по-далеч.

— Аз първи попитах.

— Ами да — отвърнах. Установих, че тонът ми е настъпателен, а не небрежен, както ми се искаше. Написах: „Да си избера колеж“, с шрифт, който видимо се различаваше от останалите обещания в списъка ми.

— Е, сега е твой ред — сърцето ми барабанеше в ритъм, който странно много напомняше за паника.

Вместо да отговори, Сам стана и отиде до кухнята. Наблюдавах го как слага вода на котлона, за да кипне, и изважда две пакетчета чай от горния шкаф. Незнайно защо тези толкова познати действия ме изпълниха с обич към него. Преборих се с желанието си да стана и да обвия ръце около кръста му.

— Бек искаше да следвам право — каза Сам замислено и плъзна показалец по ръба на любимата ми синя чаша. — Никога не ми го е казвал, но подслушах един негов разговор с Улрик.

— Трудно ми е да си те представя като адвокат.

Сам се усмихна накриво и тръсна глава.

— Самият аз не мога да си се представя като адвокат. Всъщност не мога да си се представя като нищо, ако трябва да бъда честен. Знам, че това звучи… ужасно. Все едно нямам никакви амбиции. — Смръщи вежди замислено. — Но самата идея, че имам някакво бъдеще, все още е нова за мен. Допреди месец изобщо не съм си мислел, че бих могъл да отида в колеж. Не ми се иска да насилвам нещата.

Явно съм го гледала твърде напрегнато, защото бързо добави:

— Което не означава, че и ти трябва да чакаш, Грейс. Не искам да те спирам просто защото самият аз не мога да взема ясно решение.

Знаех, че думите ми ще прозвучат наивно, но въпреки това ги произнесох гласно:

— Можем да отидем някъде заедно.

Чайникът изсвири и Сам го махна от котлона.

— Някак се съмнявам, че един и същ колеж би бил подходящ едновременно за математически гений и момче, обсебено от мрачната поезия. Но може би е възможно. — Той погледна през кухненския прозорец към сивкавите очертания на дърветата. — Въпреки това не знам дали изобщо ще мога да напусна това място. Когато и да било. Кой ще се грижи за глутницата?

— Нали точно затова бяха създадени младите вълци? — отсякох. Думите прозвучаха странно, изплъзвайки се измежду устните ми. Груби, безчувствени. Сякаш отношенията в глутницата бяха някакъв изкуствен, механичен процес, а те, естествено, не бяха такива. Никой не можеше да знае какви щяха да бъдат новите вълци. Освен Бек, разбира се, който вече не беше сред нас, за да ни каже какво да правим.

Сам потърка чело и притисна длан към очите си. Правеше го често, откакто се беше върнал:

— Аха, знам. Знам, че бяха създадени точно за това.

— Той би искал да отидеш — продължих. — И все още смятам, че бихме могли да си намерим колеж, в които да учим и двамата.

Сам се обърна към мен с пръсти, все така притиснати към слепоочията му, сякаш бе забравил, че са там.

— Това би било чудесно. — Той замълча за момент. — Наистина чудесно… Но първо бих искал да се срещна с новите вълци, да видя що за хора са. Така ще се почувствам по-добре. След това може би ще мога да замина. След като съм се убедил, че всичко е наред.

Задрасках с бързо движение думите „Да си избера колеж“.

— Ще те изчакам — казах.

— Не ме чакай прекалено дълго.

— Няма. Ако се окаже, че за нищо не ставаш, ще замина без теб. — Почуках с молива по зъбите си. — Мисля, че утре трябва да отидем, за да видим новите вълци. Както и Оливия. Ще се обадя на Изабел и ще я попитам за вълците, които е видяла в гората.

— Звучи ми като добър план — кимна Сам. След това се върна на масата и добави нещо в списъка си. Обърна с усмивка листа си към мен, за да мога да видя какво е написал.

„Да слушам Грейс“.

По-късно същата вечер се замислих за това, което бях включил в списъка си с обещания. Все неща, които бях искал, преди да осъзная какво бъдеще ми бе отредило ухапването от вълк. „Да напиша книга“, „да сформирам група“, „да получа признание като преводач на сложна поезия“ или пък „да обиколя света“. Струваше ми се нереално да мисля отново за тези неща, след като бях прекарал години, убеждавайки себе си, че са невъзможни.

Опитах да си представя как попълвам молба за постъпване в колеж. Как започвам да си водя записки за бъдещия си роман. Как закачам обява на корковата дъска срещу пощенската кутия на Бек, в която пише: „Търси се барабанист“ Думите танцуваха в главата ми, искрящи, омайващи, изненадващо близки. Исках да ги добавя в списъка си, но просто… не можех.

Докато Грейс се къпеше, извадих отново листа и дописах:

„Да повярвам, че съм излекуван“.