Копнеж

Дванайсета глава Коул

Не мислех, че трябваше да бъда човек в момента.

Суграшицата се врязваше в голата ми кожа, толкова ледена, че направо пареше. Пръстите ми бяха напълно вкочанени — не можех да усетя нищо. Не знаех колко дълго съм лежал тук, но явно бе минало известно време, защото тънкият слой сняг под мен се беше стопил.

Треперех неудържимо, но въпреки това успях някак да се изправя на крака, след което опитах да си спомня защо отново съм върнал човешката си форма. Преди тези трансформации ме бяха спохождали само в по-топли дни и освен това бяха милостиво кратки. А в момента беше особено студена вечер. Съдейки по оранжевия диск на слънцето, потъващ зад оголените дървета, беше някъде към шест — седем часа.

Нямах време да се чудя какво се бе случило. Треперех от студ, но не усещах дори наченки на гадене, нито пък онова специфично опъване на кожата — все признаци, предвещаващи, че скоро ще се преобразя във вълк. Знаех с ужасяваща сигурност, че засега щях да остана в тази си форма. Бях чисто гол и нямах никакво намерение да дочакам фаталното измръзване на крайниците си. Имаше някои специфични части от анатомията ми, които много държах да запазя непокътнати.

Обвих ръце около тялото си и се огледах. Зад мен по повърхността на езерото танцуваха огнените пламъчета на залязващото слънце. Извърнах се към мрачната гора и забелязах статуята, гледаща към езерото. Зад нея имаше няколко пейки. Това означаваше, че бях доста близо до голямата къща, която бях забелязал по-рано.

Е, вече си имах посока. Оставаше да се надявам, че собствениците не са си у дома.

Не забелязах никакви коли отпред, така че на този етап късметът беше с мен.

— Мамка му, мамка му, мамка му — мърморех си, докато крачех по насипаната с чакъл алея към задната врата. В измръзналите ми ходила явно бяха останали точно толкова функциониращи нерви, колкото да ме информират за забиващите се в плътта ми остри камъчета. Раните ми зарастваха далеч по-бързо от преди, когато бях просто Коул, което обаче не ги правеше по-малко болезнени.

Опитах бравата. Отключено. Нямаше спор, пичът от горния етаж днес ме бе дарил с благословията си. Отворих вратата и влязох в разхвърляно преддверие, което миришеше на сос за барбекю. Замръзнах на място, завладян от спомена за печеното месо. Коремът ми — доста по-плосък и твърд от последния път, когато бях човек — издаде отчаян къркорещ звук и за момент бях обсебен от идеята да открия кухнята и да открадна някаква храна.

Осъзнаването, че желая нещо толкова неистово, накара устните ми да се разтеглят в усмивка. След което ледените ми боси стъпала ме подсетиха за най-важната причина да бъда тук. Първо дрехи. После храна. Пристъпих напред по коридора.

Отвътре къщата беше точно толкова огромна, колкото и отвън, и изглеждаше като материализирала се от страниците на луксозно списание за вътрешно обзавеждане. Различни неща бяха окачени по стените в съвършени комбинации от три или пет, очарователно асиметрични или съвършено подравнени. Безупречно чистият килим в цвят, който май се наричаше „мауве“11 ме отведе до обширен вестибюл с под от тъмно дърво. Погледнах зад гърба си, за да се убедя, че теренът все още е чист, и едва не се спънах в някаква скъпа на вид ваза, в която особено артистично бяха подредени мъртви клонки. Зачудих се дали някой изобщо живееше на това място.

И по-точно — дали на това място живееше някой, който да носи моя размер дрехи.

Спрях се за момент. Вляво започваше някакъв мрачен коридор. Вдясно се издигаше масивно черно стълбище, което изглеждаше като съвършен декор за убийство в готически филм на ужасите. След кратък размисъл реших да поема по стълбите. Ако бях богат пич от Минесота, спалнята ми определено щеше да бъде на горния етаж. Защото топлината се издигаше нагоре.

Пристъпих на площадката, покрита с дебел зелен килим. Палците на краката ми горяха, възвърнали чувствителността си. Болката беше хубаво нещо. Означаваше, че всичко с кръвообращението ми е наред.

— Не мърдай!

Женският глас ме накара да замръзна на място. Не звучеше уплашена, въпреки че насред дома й стоеше чисто гол мъж, така че най-вероятно щях да видя насочено срещу мен дуло на пушка, щом се обърнех. Отбелязах наум колко спокоен беше пулсът ми. Боже, липсваше ми притокът на адреналин.

Обърнах се.

Беше момиче. При това не какво да е момиче, а изумителна красавица със сини очи и руса коса, от типа, който може да ти разбие сърцето само с един поглед. Самата й стойка излъчваше надменност, която показваше, че е пределно наясно със силата на излъчването си. Когато плъзна очи по тялото ми, се почувствах, все едно съм изправен пред особено строг съдия, и установих, че съм затаил дъх в очакване на присъдата.

Пробвах да се усмихна:

— Здрасти. Съжалявам, че съм гол.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Изабел. Какво правиш в къщата ми?

На този въпрос всъщност изобщо нямаше правилен отговор.

Под нас се чу шум от затваряне на врата и двамата с Изабел едновременно се извърнахме, за да погледнем натам. За един кратък миг сърцето ми леко ускори ход и аз с изненада установих, че изпитвам наченки на страх… че изобщо изпитвам нещо след толкова дълъг период на безчувственост.

Не можех да се помръдна.

— О, Божичко — в основата на стълбите стоеше някаква жена, която ме наблюдаваше с ужас през перилата. Очите й се отместиха към Изабел. — О, Божичко! Какво, в името на…

Щях да срещна смъртта си от ръцете на две поколения красавици. При това — чисто гол.

— Мамо — сопна се Изабел безцеремонно. — Спри да го зяпаш, става ли? Ужасно е перверзно.

Двамата с майка й почти едновременно извърнахме очи към нея и примигнахме.

Изабел пристъпи по-близо до мен и се приведе над парапета.

— Бих искала да останем насаме, ако нямаш нищо против — повиши тон тя.

Това изтръгна майка й от вцепенението и тя изкрещя в отговор:

— Изабел Розмари Кълпепър, ще ми кажеш ли какво прави това голо момче в къщата ни?

— Според теб какво точно прави, а? — ухили се нагло Изабел. — Какво си мислиш, че правя в къщата ни с голо момче? Доктор Керътноус не те ли предупреди, че резултатът от липсата на родителско внимание ще бъде такъв? Е, в момента си се изправила лице в лице с резултата, мамче! Точно така, продължавай да го зяпаш! Изобщо не разбирам защо ни караш да се мъкнем при този психоаналитик, при положение че не го слушаш. Давай, накажи ме за собствените си грешки!

— Скъпа… — започна майка й с далеч по-тих глас. — Това…

— Трябва да бъдеш благодарна, че поне не съм на някоя улица, за да продавам тялото си! — кресна Изабел. После се обърна към мен и изражението й моментално стана мило. С милион пъти по-нежен глас тя ми каза: — Котенце, съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на тази сцена. Не искам да ме виждаш такава. Защо не се върнеш в стаята?

Животът ми ненадейно се бе превърнал във филм и от мен се очакваше да изпълнявам отредената ми роля.

Долу под нас майка й потърка с длан челото си, опитвайки се всячески да не гледа към мен.

— Моля те, просто го накарай да си сложи някакви дрехи, преди баща ти да се прибере. Междувременно ще отида да пийна нещо. Не искам да го виждам отново.

Когато майка й се обърна, Изабел ме хвана за ръката — досегът с нежната й кожа ми подейства като преминал през тялото ми електрически заряд — и ме поведе надолу по коридора към една от вратите. Оказа се баня, издържана изцяло в черно и бяло, като по-голямата част от помещението бе заета от огромна вана.

Изабел ме блъсна вътре толкова силно, че едва не паднах във ваната, след което влезе и затвори вратата зад нас.

— Защо, по дяволите, си в човешка форма толкова рано? — попита тя.

— Ти знаеш какво съм? — отвърнах с въпрос аз. Което всъщност беше тъпо. Очевидно знаеше.

— Уф, хайде стига глупости — изсумтя тя. В тона й се долавяше презрение, което беше на път да ме вбеси истински. Никой… никой… не можеше да ми говори така. — Или си един от вълците на Сам, или си случаен гол перверзник, който смърди на мокро куче.

— На Сам? Всъщност съм от вълците на Бек — промърморих.

— Бек го няма. Вече си вълк на Сам — поправи ме Изабел. — Което всъщност е без значение. Това, което има значение, е, че си гол, че си в къщата ми и че в момента всъщност би трябвало да си вълк. Защо не си вълк, дяволите да те вземат? И как се казваш всъщност?

За един кратък откачен миг, почти бях готов да й кажа.

За момент изражението на лицето му се промени, а очите му се зареяха нейде далеч оттук. Това беше първата реална емоция, която виждах изписана на лицето му, откакто го бях заварила да чупи стойки на балкона, все едно позираше за списание. После обаче самодоволната крива усмивка се завърна и той произнесе бавно:

— Коул.

Каза го с такъв тон, сякаш споделянето на тази информация беше дар божи за мен.

— И защо не си вълк в момента, Коул? — повторих въпроса си с презрение.

— Защото ако бях, нямаше да те срещна — заяви той.

— Добър опит — промърморих, но усетих как устните ми се разтягат в усмивка. Знаех достатъчно много за флиртуването, за да разпозная, че го прави по навик. Освен това този пич беше наистина нагло копеленце. Наместо да се притесни поне малко, той хвана с двете си ръце тръбата на душа и се изви назад по доста съблазнителен начин, докато ме изучаваше с поглед.

— Защо излъга майка си? — попита. — Щеше ли да го направиш, ако бях някой разплут агент по недвижими имоти, който се е превърнал във върколак?

— Съмнявам се. Не си падам особено много по правенето на добрини. — Това, по което си падах в този момент, беше начинът, по който бе изпънал ръце над главата си, стягайки мускулите на раменете и гърдите си. Опитах се да задържа очи върху арогантната извивка на устните му. — След като уточнихме това, май е време да ти намерим някакви дрехи.

Извивката стана по-широка.

— Налага ли се?

Ухилих му се гадно.

— Аха. Крайно време е да прикрием тази отвратителна гледка.

Той се нацупи престорено:

— Това беше грубичко.

Свих рамене.

— Стой тук и се постарай да не се нараниш, докато позираш. Ей сега се връщам.

Затворих вратата на банята и се насочих надолу по коридора към спалнята на брат ми. Поколебах се за секунда пред прага, после натиснах дръжката.

Беше починал преди достатъчно много време и не мисля, че правех нещо нередно. Освен това мястото вече отдавна не изглеждаше като неговата стая. Следвайки съвета на предишния си психотерапевт, майка ми бе опаковала целия багаж на брат ми в кашони, след което ги беше оставила в стаята — по съвет на настоящия си психотерапевт. Всичките му спортни боклуци бяха прибрани, както и собственоръчно направената му озвучителна система. Сега, когато тези неща ги нямаше, в помещението на практика не бе останало нищо, което да носи спомена за Джак.

Докато влизах в тъмната стая, ударих брадичката си в един от терапевтичните кашони, докато търсех ключа за лампата. Изпсувах тихичко, после успях да включа осветлението. Отне ми известно време да осъзная какво точно правя: планирах да се ровя из нещата на мъртвия си брат, за да намеря дрехи за страшно сексапилния, но дразнещо арогантен върколак, който ме чакаше в банята ми. След като бях казала на майка си, че спя с него.

Може би тя беше права и наистина имах нужда от психотерапия.

Проправих си път между кашоните и отворих гардероба. Лъхна ме миризмата на Джак и честно казано, беше доста гадно. Не особено добре изпрани пуловери, мъжки шампоан и стари обувки. За секунда обаче, само за секунда, този аромат от миналото ме накара да замръзна на място, загледана в мрачните силуети на окачените дрехи. После чух как майка ми изпусна нещо на долния етаж и бързо си спомних защо съм тук. Трябваше да намеря дрехи за Коул, преди баща ми да се прибере. Мама нямаше да му каже нищо. Беше добра в пазенето на тайни. Самата тя, също като мен, не обичаше да гледа как се троши посуда.

Открих някакъв овехтял суичър, тениска и прилично изглеждащи джинси. Доволна от находките си, се извърнах… и се озовах лице в лице с Коул.

Сърцето ми препускаше. Преглътнах ругатнята, която се канех да произнеса, и извих шия назад, за да мога да го погледна в очите от толкова близо — беше доста висок. Мътната светлина на лампата хвърляше остри сенки по лицето му, от които изглеждаше като портрет на Рембранд.

— Доста се забави — каза Коул, учтиво отстъпвайки крачка назад. — Дойдох да проверя дали не търсиш пистолет.

Натиках дрехите в ръцете му.

— Ще трябва да се разкараш оттук, командосе.

— Щом се налага… — Той хвърли суичъра и тениската върху леглото и започна да си обува джинсите. Бяха му малко широки. Можех да видя сенките, хвърляни от тазовите му кости, докато изчезваха под колана.

Бързо извърнах очи, докато той се обръщаше към мен, но видях, че е забелязал как го зяпам. Искаше ми се да одера тази надменна усмивка от лицето му с нокти. Пресегна се за тениската и когато я разгърна, видях, че това е тениската на „Викингите“12, любимата на Джак. Имаше петно в долния десен край, останало от миналата година, когато брат ми боядисваше гаража. Понякога я носеше дни наред, докато най-накрая дори той признаваше, че смърди и има нужда от пране. Мразех я.

Коул вдигна ръце над главата си, за да я облече, и в този момент единствената мисъл в главата ми беше, че просто не можех да понеса идеята някой друг да носи тази проклета дреха. Без да се замислям, сграбчих тениската, а Коул сведе към мен безизразния си поглед. Може би все пак беше малко объркан от действието ми.

Дръпнах плата, показвайки му какво искам, и той ме остави да изхлузя тениската от ръцете му с изражение на леко любопитство. Нямах никаква идея как точно да обясня нелогичността на действията си, така че вместо да търся подходящите думи, просто го целунах. Беше ми по-лесно да го притисна към стената и да го целуна, проследявайки извивката на надменната му усмивка с устни, отколкото да му кажа защо гледката на тениската на Джак в нечии чужди ръце ме бе накарала да се почувствам толкова объркана и беззащитна.

Освен това се целуваше наистина добре. Усетих как плоският стомах и ребрата му се притискат към моите, но ръцете му така и не се повдигнаха, за да ме докоснат. От толкова близо миришеше също като Сам в онази първа нощ, когато го бях срещнала, мускусното ухание на вълча козина и борови дървета. В начина, по който Коул притискаше устни към моите, имаше някакъв искрен копнеж и това ме накара да си помисля, че в тази целувка се криеха много повече истини за него, отколкото в думите, които бе произнесъл.

Когато се отдръпнах, той си остана облегнат на стената, пъхнал палци в джобовете на все още незакопчаните си джинси. Беше наклонил глава на една страна и ме изучаваше. Сърцето блъскаше в гърдите ми и ръцете ми трепереха от усилията, които полагах, за да не го целуна повторно, но самият той не изглеждаше особено развълнуван. Можех да видя колко бавен и спокоен бе пулсът му по движението на гърдите.

Фактът, че той не бе разтърсен от този миг на интимност колкото мен, внезапно ме вбеси, затова отстъпих крачка назад и го замерих със суичъра на Джак. Коул се протегна и го улови секунда след като се удари в гърдите му.

— Толкова зле ли беше? — попита.

— Аха — отвърнах и кръстосах ръце, за да не ги види как треперят. — Целуваш се така, все едно се опитваш да гризеш ябълка.

Той повдигна вежди, очевидно разбрал, че го лъжа.

— Имам ли право на втори опит?

— Не мисля — казах, притискайки показалец към веждата си. — Мисля, че е време да си вървиш.

Опасявах се, че ще ме попита къде точно се очаква да отиде, но той просто навлече суичъра и закопча джинсите с въздишка:

— Най-вероятно си права.

Въпреки че бях забелязала доста лошите порязвания по ходилата му, той не помоли за обувки, а аз не му предложих такива. Усещах как всички неизказани думи ме задушават, така че просто го отведох на долния етаж и го насочих към задната врата, от която беше влязъл.

Видях го как се поколеба, само за миг, докато минавахме покрай кухнята, и си спомних за допира до изпъкналите му ребра. Една част от мен знаеше, че трябва да му предложа нещо за ядене, но другата, далеч по-голяма, настояваше да го разкарам колкото се може по-бързо. Защо ми беше толкова по-лесно да оставям храна за вълците?

Най-вероятно, защото вълците нямаха арогантни усмивки.

В коридора се спрях до вратата и отново кръстосах ръце.

— Баща ми стреля по вълци — натъртих. — Просто да си знаеш. Най-вероятно би искал да стоиш по-надалеч от гората зад тази къща.

— Ще се постарая да го запомня следващия път, когато се превърна в неспособен да разсъждава звяр — каза Коул подигравателно. — Благодаря ти за съвета.

— Смисълът на живота ми е да правя хората щастливи — изсумтях, след което отворих вратата. По ръкава ми полепнаха няколко донесени от мразовития нощен вятър снежинки.

Очаквах да видя нежелание да напусне топлата къща в това кошмарно време или нещо подобно, което да предизвика съчувствието ми, но Коул просто ме дари със странната си студена усмивка и излезе навън сред суграшицата, като издърпа вратата от ръката ми, за да я затвори зад гърба си.

Останах на мястото си за няколко дълги секунди, като ругаех тихичко под нос и се чудех защо внезапно съм се почувствала толкова зле. После се върнах до кухнята, грабнах първото нещо, попаднало пред погледа ми — пакет с нарязан хляб — и се върнах при задната врата.

Прехвърлях през ума си думите, които трябваше да кажа, нещо от сорта на и не очаквай да получиш нищо повече, но когато отворих вратата, видях, че той вече си е отишъл.

Включих външните лампи. Мътната жълта светлина се разля из замръзналия двор, хвърляйки странни отражения по тънкия слой лед, покрил почвата. На около десет фута от вратата лежаха джинсите и раздърпаният суичър.

Студът изгаряше ушите и носа ми, докато внимателно пристъпвах към дрехите. Единият ръкав на суичъра стърчеше встрани от купчината, сякаш сочеше към далечната борова гора. Вдигнах очи и го видях. Сивкавокафяв вълк, който стоеше на няколко ярда пред мен и ме наблюдаваше със зелените очи на Коул.

— Брат ми умря — казах му аз.

Вълкът дори не помръдна. Снежинките блестяха върху козината му.

— Аз не съм добър човек — добавих.

Той остана все така неподвижен. Мозъкът ми отчаяно се опитваше да свърже някак очите на Коул с вълчата муцуна.

Разопаковах хляба и вдигнах торбичката. Филиите се посипаха по земята край мен. Той все така стоеше на мястото си и ме гледаше. Немигащи човешки очи върху лицето на животно.

— Въпреки това май не трябваше да ти казвам, че целувката ти не струва — промърморих, потрепервайки леко заради студа. Не бях сигурна какво още да кажа за тази целувка, затова млъкнах.

Обърнах се към вратата. Преди да вляза, събрах дрехите, обърнах едно празно сандъче за цветя и ги поставих отдолу, за да ги запазя сравнително сухи. После влязох вътре и го оставих сам в нощта.

Очите му изглеждаха толкова празни, колкото се чувствах самата аз.