Копнеж

Трийсет и осма глава Сам

В къщата цареше разруха. Когато пристъпих в хола, първото нещо, което видях, бе Коул с метла и лопатка — гледка, по-абсурдна дори и от трансформацията му във вълк — а зад него се търкаляха преобърнати мебели и парчета стъкло.

— О — отрони измъчено Грейс зад мен и гласът й накара Коул да се обърне. Поне имаше достатъчно благоприличие да изглежда изненадан, но не и гузен все пак.

Не знаех какво да му кажа. Всеки път, когато решах, че мога да изпитам симпатия към него, той намираше нов начин да ме вбеси. Дали останалата част от къщата изглеждаше по същия начин? Или само всеки квадратен сантиметър от съсипания хол?

Грейс обаче гледаше преспокойно Коул с ръце в джобовете и го попита с изненадващо небрежен тон и дружелюбна усмивка:

— Проблеми?

За моя огромна изненада Коул й се усмихна тъжно, очарователно и чак сега гузно.

— Оттук мина цяло стадо котенца — отвърна той. — Заел съм се да оправям бъркотията. — Погледна към мен, докато казваше последното.

Грейс ме стрелна с поглед, с което искаше да каже, че трябва да бъда по-мил с него. Опитах да си спомня дали някога изобщо съм бил мил с него. Сигурен бях, че в самото начало трябва да съм бил.

Тук, в по-ярката светлина на кухнята, Грейс изглеждаше бледа и уморена, с тъмни торбички под очите. Най-вероятно трябваше да си бъде в леглото. Най-вероятно трябваше да си бъде у дома. Зачудих се какво ли си мислят нейните родители и кога ще се приберат.

— Може би трябва да взема прахосмукачката — казах й. Скритият въпрос беше: Проблем ли ще бъде да те оставя сама с него?

Грейс кимна уверено:

— Чудесна идея.

Значи това беше Коул Сейнт Клеър. Никога досега не се бях срещала с рок звезда. Не можех да кажа, че съм разочарована. Дори докато държеше метлата и лопатката, той изглеждаше като рок звезда — нереален, неспокоен и някак опасен. Освен това не можех да се съглася със Сам за това, че очите на Коул бяха празни. Изглеждаха ми достатъчно изпълнени със съдържание. Не че някога съм била най-великият експерт в разчитането на хорските емоции.

— Значи ти си Коул — отбелязах.

— А ти си Грейс.

Нямах представа откъде знае.

— Аз съм — казах и се насочих към едно от креслата. Отпуснах се в него с облекчение. Чувствах се като пребита. Погледнах отново към Коул. Значи това беше човекът, за когото Бек се бе надявал да заеме мястото на Сам. Той очевидно беше направил добър избор със Сам, така че бях склонна да се доверя на преценката му за хората. Погледнах към стълбите, за да се уверя, че Сам не се връща с прахосмукачката, и попитах:

— Е, това ли очакваше?

Харесах гаджето на Сам още преди да си отвори устата, а когато заговори, я харесах дори още повече. Тя не бе, точно момичето, от което очаквах да бъде гадже на Сам. Беше красива по ненатрапчив начин и имаше страхотен глас: спокоен и делови.

Първоначално не разбрах въпроса й, затова, след като не отговорих веднага, тя поясни:

— От това да бъдеш вълк?

Доста ми хареса, че мина директно на въпроса.

— По-добро е, отколкото очаквах — отвърнах, признавайки истината, преди да се замисля, че може би трябва да я смекча. Тя обаче не изглеждаше отвратена като Изабел, затова я погледнах в очите и споделих остатъка от истината. — Станах вълк, за да изгубя себе си, и получих точно това. Всичко, за което мога да мисля, докато съм вълк, са другите вълци. Не мисля за миналото или за бъдещето, или пък за това що за човек съм. Нито едно от тези неща няма значение. Всичко, което има значение, е мигът и това, че цялото ми същество е изтъкано от многократно усилени сетива. Няма крайни срокове. Няма очаквания. Невероятно е. Това е най-добрият наркотик на всички времена.

Грейс ми се усмихна така, сякаш й бях направил подарък. Това бе толкова мила усмивка, съпричастна и искрена, че в този момент си помислих как бих дал всичко, за да я превърна в свой приятел и да заслужа тази усмивка отново. Спомних си как Изабел ми беше казала за това, че Грейс е била ухапана, но никога не се е трансформирала. Зачудих се дали се радва, или се чувства измамена.

И просто я попитах:

— Чувстваш ли се измамена за това, че не се трансформираш?

Тя погледна към ръката си, положена внимателно върху корема й, а после обратно към мен. Преди да отговори, отмести очи към стълбите.

— Винаги съм се чудила какво ли е усещането. Винаги съм искала… Не знам. — Тя млъкна. — На разходка ли ще водиш тази прахосмукачка, Сам?

Той се бе появил, мъкнейки след себе си огромна прахосмукачка. Нямаше го едва за няколко секунди, но стаята се озари, щом пристъпи към Грейс, сякаш двамата бяха някакви химически елементи, които светеха, когато са в близост. Грейс се усмихна на непохватните му опити да носи прахосмукачката, усмивка, каквато със сигурност получаваше единствено той. Сам от своя страна и хвърли унищожителен поглед, пълен с ужасно много подтекст, несъмнено роден от дълги, тихи разговори в мрака.

Това ме накара да се замисля за Изабел в нейната къща. Ние не притежавахме това, което имаха Сам и Грейс. Не притежавахме дори частица от него. Не мислех и че някога щяхме да го имаме, дори да разполагаме с хиляда години.

Внезапно се почувствах доволен, задето оставих Изабел сама в леглото й. Беше болезнено да си спомня, че аз бях отрова за всеки, когото докоснех, но поне веднъж бях постъпил правилно. Не можех да възпра неминуемото си избухване, но поне можех да предпазя околните от ударната вълна.

Чувствах се неудобно да си седя в креслото, докато Сам и Коул чистеха. При нормални обстоятелства бих скочила, за да помогна. Да чистиш стая, която изглежда толкова зле, бе удовлетворително начинание, защото накрая ясно можеш да видиш, че си постигнал нещо.

Тази вечер обаче не можех. Силите ми стигаха само колкото да държа очите си отворени. Чувствах се все едно цял ден съм се борила с нещо невидимо и сега то най-сетне ме е надвило. Стомахът ми беше горещ под дланта ми. Представих си бушуващата вътре в мен кръв. Кожата ми бе гореща, гореща, гореща.

В другия край на стаята Сам и Коул работеха, съгласувайки мълчаливо действията си. Коул бе приклекнал с лопатката за смет, а Сам смиташе върху нея парчетата, които бяха твърде големи, за да влязат в прахосмукачката. Радвах се, че ги виждам да правят нещо заедно. Бек трябва да бе видял нещо в Коул. Надали беше съвпадение, че е довел още един музикант. Той не би поел риска да зарази известна рок звезда, ако не бе смятал, че за това има добра причина. Може би си беше мислил, че ако Сам успее да остане човек, двамата с Коул биха се сприятелили.

Щеше да бъде хубаво Сам да си има приятел, ако аз…

Пред очите ми изплува лицето на Коул, докато ме питаше: Чувстваш ли се измамена за това, че не се трансформираш?

Преди години си бях представяла, че съм вълк. Че тичам с вълка Сам из златата гора, далеч от дистанцираните ми родители и безпорядъка на модерния живот. А после, когато вярвах, че гората ще ми отнеме Сам завинаги, бях сънувала как тръгвам с него. Сам мразете живота си като вълк. Но сега Коул ми бе казал за другата страна на медала. Всичко, което има значение, е мигът и това, че цялото ми същество е изтъкано от многократно усилени сетива.

Да.

Не всичко беше лошо. Имаше и добра страна. Да чувстваш гората под лапите си, да виждаш и подушваш всичко по съвсем нов начин. Да бъдеш част от глутницата, от дивата природа. Ако изгубех тази битка, може би нещата нямаше да са чак толкова ужасни. Нима да живея в горите, които обичах, беше чак толкова голяма саможертва?

Спонтанно мислите ми се отклониха към купчината с недовършени криминални романи в библиотеката ми. За това как двамата със Сам лежим в леглото, а краката ни се докосват, докато той чете, а аз си пиша домашното. За това как пътуваме в колата му, а прозорците са отворени. За нас, крачещи ръка за ръка край общежитията на някой университет. За апартамент, пълен с разхвърляните ни вещи. За пръстен в дланта му, за живота след училище, за живота ми като Грейс.

Затворих очи.

Болеше ме толкова много. Всичко в мен ме болеше, а аз не можех да направя нищо. Обещанието за горите бе толкова по-различно, когато не ставаше въпрос за избор.

Мислех, че е уморена. В крайна сметка денят беше дълъг. Не казах нищо, докато Коул не забеляза.

— Тя може да спи при целия този шум, който вдига прахосмукачката? — попита той, все едно Грейс беше малко дете или пък куче и това бе една от най-очарователните и привички.

Бях обзет от нелогичен пристъп на безпокойство, докато наблюдавах затворените й очи, бавното дишане и зачервените й бузи. После Грейс вдигна глава и сърцето ми започна да бие отново.

Погледнах към часовника. Родителите й щяха да се приберат скоро. Трябваше да я заведа у дома.

— Грейс — казах бързо, защото изглеждаше така, сякаш ще заспи отново всеки момент.

— Ммм? — промърмори тя, все така сгушена в креслото, положила длан под бузата си.

— Кога родителите ти казаха да се прибереш? — попитах. Тя ме стрелна с поглед, внезапно напълно разбудена, и по изражението й разбрах, че не е била напълно откровена с мен. Сърцето ми се сви. — Те знаят ли изобщо, че си излязла?

Грейс извърна очи встрани. Никога досега не я бях виждал засрамена и това някак подсили ефекта от болнавия й вид.

— Трябва да се прибера, преди да се върнат от една изложба. В полунощ.

— Значи точно сега — отбеляза Коул.

За един дълъг безпомощен миг си помислих, че на двама ни с Грейс едновременно е хрумнало едно и също: че не искаме този ден да свършва. Че не искаме да се разделяме и да лягаме в две различни студени легла, далеч един от друг. Не виждах смисъл от това да го произнасям гласно, затова отбелязах:

— Изглеждаш наистина уморена. Трябва да се наспиш. — Което всъщност не беше всичко, което исках да кажа. Исках да взема ръката й в своята, да я заведа в спалнята си на горния етаж и да прошепна: „Остани. Просто остани“.

Това обаче би означавало, че съм точно такъв, за какъвто ме мисли баща й, нали?

Грейс въздъхна:

— Не искам да си тръгвам.

Коленичих край креслото, за да я гледам в очите. Бузата й все още бе положена върху едната облегалка. Изглеждаше толкова малка и беззащитна. Не бях осъзнавал до каква степен съм свикнал с напрегнатото й изражение, докато то не си беше отишло.

— Аз също не искам да си тръгваш — промълвих. — Но и не искам да ти създавам неприятности. Добре ли… Чувстваш ли се достатъчно добре, за да шофираш?

— Ще ми се наложи да се почувствам. Колата ми трябва утре. О, да. Утре е неучебен ден. Така или иначе, ще ми трябва за вдругиден.

Тя се изправи бавно и несигурно. Двамата с Коул я гледахме как търси ключовете си, а после ги взе колебливо в ръка, сякаш не беше сигурна какво да прави с тях.

Не исках да си тръгва, но още по-малко исках да шофира в това състояние.

— Аз ще карам нейната кола — каза Коул.

Примигнах.

Той сви рамене:

— Аз ще карам нейната кола, а тя може да се вози при теб. Ти ще ме върнеш обратно или пък… — И отново сви рамене.

Изражението на Грейс подсказваше, че наистина й се иска да кажа „да“, така че аз казах „да“.

— Благодаря ти — каза тя на Коул.

— Няма за какво.

Трудно ми беше да приема, че той спонтанно се е преобразил в свестен тип, но стига да не блъснеше колата й, бях щастлив, че ще получа още няколко мига с Грейс.

И така тръгнахме към дома й. Коул бе самотна фигура на шофьорското място, а аз бях заедно с Грейс, която бе положила длан върху коляното ми. Когато стигнахме до къщата на родителите й, той умело паркира на заден ход, а тя се приведе към мен, за да ме целуне. Всичко започна като съвсем целомъдрена целувка, но миг по-късно устните ми бяха разтворени, ръцете на Грейс ме придърпваха по-близо до нея, а аз исках да остана, божичко, исках да остана…

… и Коул почука по прозореца. Трепереше от студения вятър, докато аз смутено смъквах стъклото.

— Може би не е добра идея да си завираш езика в устата й. Баща й гледа през прозореца. Освен това мисля, че трябва да побързаш — каза, поглеждайки към Грейс, — защото след две секунди ще имам нужда от теб — сега гледаше мен, — за да ми събереш дрехите. Пък и нещо ми подсказва, че техните няма да оценят вълчето ми шоу.

Очите на Грейс се разшириха.

— Те са си вкъщи?

Коул посочи с брадичка към другата кола на алеята. Тя проследи притеснено погледа му, което потвърди подозренията ми, че срещата ни изобщо не е била одобрена.

— Казаха, че ще закъснеят. Винаги се прибират след полунощ от тези изложби.

— Ще дойда с теб — заявих, макар, честно казано, по-скоро бих се обесил. Коул ме гледаше така, сякаш можеше да ми прочете мислите.

Грейс поклати глава.

— Не. Ще бъде по-лесно, ако не си с мен. Не искам да ти крещят.

— Грейс… — започнах.

— Не — отсече тя. — Няма да променя решението си. Мога да се справя. Рано или късно това трябваше да се случи.

Ето го живота ми, описан с няколко думи: целувка с Грейс, промълвено набързо довиждане, тихо пожелание за късмет, един последен поглед към нея, докато крачи към къщата. Отворих вратата на колата си, за да прикрия трансформацията на Коул от любопитните очи на съседите.

Той приклекна треперещ на асфалта и вдигна очи към мен:

— Защо е наказана?

Погледнах към него, а после отново към къщата, за да се убедя, че никой не ни гледа.

— Защото вечно отсъстващите й родители решиха, че ме мразят. Най-вероятно, понеже спях в леглото й.

Коул повдигна вежди, но не изкоментира. Замисли се, свел глава между треперещите си рамене.

— Истина ли е, че са я зарязали в колата, за да се опече на жегата?

— Аха. Този момент е метафорично обобщение на цялата им връзка с тяхната дъщеря.

— Чудничко — каза Коул. След малко добави. — Защо ми отнема толкова време? Може би нещо не е наред?

Той вече миришеше на вълк. Поклатих глава.

— Защото в същото време говориш с мен. Спри да се бориш с трансформацията.

Сега бе приклекнал като спринтьор, положил коляното си и едната ръка върху асфалта. Промърмори тихо:

— Относно миналата вечер… не мислех…

Прекъснах го. И после казах това, което трябваше да кажа преди:

— Аз бях никой, когато Бек ме взе при себе си, Коул. Психиката ми бе толкова увредена, че на практика не можех да мисля трезво. Почти не ядях и пищях, когато чуех шума от течаща вода. Не си спомням голяма част от онова време. Имам огромни черни петна в паметта си. Психиката ми все още е увредена, но нещата не са толкова зле, колкото бяха. Кой съм аз, за да оспорвам това, че Бек е избрал теб? Никой.

Коул ме погледна странно, след което повърна. Трепереше и се извиваше, докато тялото му губеше човешката си форма. Разкъса тениската си, когато се блъсна в колата. Вече във вълчата си форма, той остана треперещ пред мен дълго време, докато най-накрая успях да го убедя да се насочи към гората зад къщата на Грейс.

След като Коул си тръгна, аз останах край отворената врата на колата си, загледан в къщата на Грейс. Чаках лампите в нейната стая да светнат и си представях, че съм там. Липсваше ми шумоленето на страниците, докато тя прелистваше учебниците си, а аз слушах музика. Липсваха ми ледените й крака, които притискаше към моите, когато си лягаше. Липсваше ми нейната сянка, която падаше върху страниците на книгата ми. Липсваше ми ароматът на косата й, нейният дъх, томчето на Рилке върху нощното й шкафче, мократа хавлия, захвърлена на стола пред бюрото й. Би трябвало да съм се наситил на присъствието й, след като бях прекарал цял ден с нея, но в действителност сега тя ми липсваше още повече.