Копнеж

Пролог Грейс

Това е историята на едно момче, което някога беше вълк, и на едно момиче, което се превръщаше в такъв.

Едва преди няколко месеца Сам беше съществото от митовете. Носеше в себе си, болестта, която не можеше да бъде излекувана. Негово бе тялото, изтъкано от мистерия, твърде странна и прекрасна, за да бъде разбрана и осмислена.

Но сега е пролет. Докоснати от топлината, останалите вълци скоро ще се отърсят от козината и ще си върнат своите човешки тела. Сам си остава Сам, Коул си остава Коул и единствено аз не се чувствам уютно в собствената си кожа.

Миналата година това беше всичко, което желаех. Имах множество причини, за да копнея да бъда част от вълчата глутница, която броди из горите зад къщата ми. Но сега, вместо аз да гледам вълците, очаквайки един от тях да дойде при мен, те наблюдават мен, очаквайки да отида при тях.

Техните очи — човешки очи върху вълчите муцуни, ми напомнят за вода: бистра синя вода, отразяваща пролетното небе, кафеникави ручеи, размътени от силата на пороен дъжд, зеленината на езеро през лятото, когато лилиите започват да се разлистват, сивотата на замръзнала през зимата река. Някога само жълтите очи на Сам ме наблюдаваха иззад мокрите от дъжда клони на брезите, но сега цялата глутница се е вторачила в мен. Усещам върху себе си тежестта на множество погледи, тежестта на познати неща, останали неизказани.

Вълците в гората вече са ми някак чужди сега, когато знам тяхната тайна. Красиви и пленителни… което не ги прави по-малко чужди. Неизвестно човешко минало се крие зад всеки чифт очи; Сам е единственият, когото съм опознала наистина, и сега той е до мен. Искам точно това — ръката ми, стиснала ръката на Сам, бузата му, облегната на моята шия.

Но тялото ми ме предава. Сега аз съм непознатата, неопознаваемата.

Това е история за любовта. Никога не съм и предполагала, че има толкова много видове любов или че любовта може да накара хората да направят толкова много различни неща.

Никога не съм предполагала, че има толкова много различни начини да кажеш сбогом.