Копнеж

Четирийсет и седма глава Грейс

Имало едно време едно момиче на име Грейс Бризбейн. Тя трудно можела да мине за особено специална, като се изключи, че била добра с цифрите, лъжела виртуозно и била открила своя дом сред страниците на книгите. Обичала всички вълци, които бродели зад къщата й, но един от тях обичала повече от всичко.

Този вълк отвърнал на любовта й. Любовта му била толкова силна, че обикновените неща, свързани с нея, станали специални: начинът, по който почуквала с молива по зъбите си, фалшивите песнички, които си пеела в банята, това, че когато го целувала, знаела, че устните им си обещават вечност.

Тя имала един спомен, състоящ се от отделни накъсани сцени: как глутница вълци я влачи през снега, първата целувка с аромат на портокали, сбогуването зад едно разбито предно стъкло.

Живот, изтъкан от обещания за неща, които биха могли да се случат: купчина с документи за постъпване в колеж, тръпката от спането под висящи от тавана хартиени птички, бъдещето, което се криело в усмивката на Сам.

Това бе живот, който не исках да оставя зад себе си.

Това бе живот, който не исках да забравя.

Не бях приключила с него. Имаше още толкова много неща за казване.