Копнеж

Трийсета глава Коул

Не можех да разкарам миризмата на кръвта й от ноздрите си.

Сам го нямаше, когато стигнах до дома на Бек. Колата му не беше на алеята, а самата къща беше пуста. Влетях в банята на долния етаж — постелката все още беше събрана на една страна след боричкането ни от предишната вечер — и пуснах максимално горещата вода, която можех да понеса. После сложих ръце под струята, наблюдавайки как кръвта се стича към канала. Изглеждаше черна на мътната светлина от крушката зад завеската на душа. Триех яростно длани една в друга, в опит да отмия и последната следа от кошутата, и търках ръцете си чак до лактите. Независимо колко се стараех с миенето обаче, все още я подушвах. Всяко вдишване, което изпълваше ноздрите ми с миризмата й, извикваше нейния образ. Черното смирено око, което ме наблюдаваше, докато аз гледах пулсиращите вътрешности.

После си спомних и погледа на Виктор, докато лежеше на пода в колибата, горчивината в очите му, докато непрекъснато сменяше формата си. Поредната моя грешка.

Явно бях пълната противоположност на баща си. Защото бях много, наистина много добър в разрушаването на разни неща. Пресегнах се и пуснах само студената вода. За малко тръбите останаха достатъчно горещи и струята беше с температурата на тялото ми; бях се слял в едно с водата, напълно невидим. После струята стана ледена. Изпсувах и положих усилия, за да не послушам инстинктите си, които ми крещяха да изскоча от ваната.

Кожата ми настръхна толкова бързо, че я усетих как се обтяга болезнено. Отпуснах глава назад. Студената вода се стичаше по врата ми.

Трансформирай се. Трансформирай се сега.

Водата обаче не беше достатъчно студена, за да предизвика промяна, а само колкото да накара стомаха ми да се свие и да усетя първите пристъпи на гаденето. Спрях крана с крак.

Защо продължавах да съм човек?

В това нямаше никакъв смисъл. Ако превръщането във вълк имаше научна обосновка, а не бе свързано с някаква магия, то трябваше да следва някакви логични правила. А фактът, че новите вълци се трансформираха при различни температури и по различно време… в това наистина нямаше никакъв смисъл. Мислех си за Виктор, превръщащ се непрестанно от човек във вълк и обратно, за бялата вълчица, която ме наблюдаваше мълчаливо сред дърветата, толкова уверена в своето вълче тяло, за това как обикалях из стаите на къщата в очакване да се трансформирам. Взех висящата до мивката кърпа за ръце и се подсуших с нея. Прерових гардеробите на долния етаж за някакви дрехи. Открих тъмносин суичър с надпис „Военноморски флот“ и чифт джинси, които ми бяха малко широки, но поне не падаха. През цялото време, докато си търсех дрехи, отчаяно си блъсках главата, прехвърлях отделните варианти и се опитвах да проумея логиката в трансформациите.

Може би Бек е грешал за това, че топлината и студът ни превръщат в хора или вълци. Може би всъщност нямаше реални причини, а просто катализатори. В този случаи може би имаше и други начини да бъде задействана трансформацията.

Трябваше ми лист хартия. Не можех да мисля добре, ако не записвах идеите си.

Намерих хартия в офиса на Бек, както и неговия тефтер датник. Седнах на кухненската маса с химикалка в ръка. Топлият въздух нахлуваше през решетките на отоплителната инсталация и ме караше да се чувствам сънлив. Мислите ми се пренесоха към дома на родителите ми, където всяка сутрин сядах на масата с тетрадката си за размисли — идеята беше на баща ми — и си водех записки, свързани с домашните ми работи, пишех текстове на песни или се опитвах да анализирам нещо, което бях видял в новинарската емисия. Това бяха времената, в които все още бях сигурен, че ще променя света.

Спомних си как Виктор затваряше очи, когато опитваше някоя нова дрога. Лицето на майка ми, когато й казах, че тя и татко могат да вървят по дяволите. Безкрайният низ от момичета, с които бях излизал само за да установя, че съм преспал с призрак, защото на сутринта си бяха тръгнали, ако не тялом, то най-малкото духом, поели на илюзорно пътешествие с помощта на игла или бутилка. Начинът, по който Анджи бе притиснала ръка към сърцето си, когато й казах, че съм й изневерил.

Няма майтап, определено бях променил проклетия свят.

Отворих тефтера и започнах да го разлиствам. Не четях всичко, просто плъзгах поглед по редовете в търсене на нещо съществено. Тук и там мярках неща, които можеха и да бъдат полезни, но бяха безсмислени сами по себе си: Днес открих една от вълчиците мъртва. Погледнах очите й, но тя ми бе непозната, Пол ми каза, че е спряла да се трансформира преди четиринайсет години. Имаше кръв по муцуната. Смърдеше отвратително. Освен това Дерек се трансформира във вълк за два часа насред лятната жега; двамата с Улрик цял следобед се мъчим да проумеем как може да се случи нещо подобно. Не мога да разбера и защо Сам получи толкова по-малко години от другите? Та той е най-добрият сред нас! Защо животът трябва да бъде толкова несправедлив?

Сведох очи към ръката си. Все още имаше малко кръв под нокътя на палеца ми. Не смятах, че кръвта може да остане върху кожата ти след трансформацията; трябваше да е върху козината ми, не върху кожата. Това означаваше, че кръвта под нокътя ми е попаднала там, след като съм се превърнал в човек. В онези смътни минути, в които вече съм върнал човешкото си тяло, но все още не съм Коул.

Положих чело върху масата. Дървото ми се стори ледено, когато докосна кожата ми. Разгадаването на върколашката логика изведнъж ми се стори прекалено трудоемка задача. Дори да успеех, дори да разберях какво действително ни караше да се трансформираме и къде отиваха умовете ни, когато не следваха телата, какъв беше смисълът? Да остана вълк вечно? Всичките тези усилия — просто за да опазя един живот, който нямаше да помня. Живот, който не си струваше да бъде опазен.

От опит знаех, че има и по-лесни начини да потънеш в забвение. Сещах се и за един, до който винаги ме е било страх да прибегна, но с който проблемите се решаваха веднъж и завинаги.

Веднъж споделих тези си мисли с Анджи. Случи се още преди да ме намрази или поне така си мисля. Помня, че свирех на синтезатора си. Тъкмо се бях прибрал вкъщи след първото си турне, а целият свят бе паднал в краката ми, сякаш бях едновременно крал и завоевател, предлагащ на хората по-светло бъдеще. Анджи все още не знаеше, че съм й изневерил по време на турнето. Или пък може би знаеше. Когато спрях да свиря, с пръсти все още вдигнати над клавишите, аз й казах:

— Понякога си мисля да се самоубия.

Анджи се беше настанила в стария надуваем фотьойл, който държахме в гаража, и отвърна, без да вдига очи към мен:

— Аха, имах такива съмнения. И как точно това ще ти реши проблемите?

— Е, този вариант определено си има своите предимства. Всъщност се сещам само за един недостатък.

Известно време тя не каза нищо, после въздъхна:

— Защо изобщо ми говориш за това? Искаш да те разубедя? Единственият човек, който може да те убеди да не го правиш, си самият ти. Ти си генийчето. И го знаеш. Излиза, че го казваш само в името на драматичния ефект.

— Глупости. Наистина търсех съвет. Както и да е, забрави.

— И какво точно си мислиш, че ще кажа? Ти си моето гадже, давай, самоубий се. Това е страхотен и лесен път за бягство. Сигурна съм, че бих казала точно това.

В главата ми изникна споменът за хотелската стая, където някакво момиче на име Рошел, което никога повече нямаше да видя, ми смъква панталоните. Направих го с нея просто защото можех да го направя. Затворих очи и оставих сирената на отвращението ми към самия мен да запее нежно магнетичната си песен.

— Не знам, Анджи. Не знам. Не мислех. Просто ти казах това, което ми се въртеше из главата, разбираш ли?

Тя захапа кокалчето на единия си пръст, забила поглед в земята.

— Добре, какво ще кажеш за това? Изкупление. Това е най-големият недостатък, за който мога да се сетя. Самоубиваш се и това е краят. Това е нещото, с което ще бъдеш запомнен. Освен това отиваш директно в ада. Вярваш ли все още в това?

Бях изгубил кръстчето си някъде по пътя. Верижката се беше скъсала и сега то най-вероятно се търкаляше на пода в тоалетната на някоя бензиностанция, лежеше сред завивките на хотелска стая или бе запазено като лъскав сувенир от някой, комуто не бих искал да го оставя.

— Аха — отговорих, защото все още вярвах в ада. Виж, за съществуването на рая вече не бях чак толкова сигурен.

Никога повече не й споменах за това. Защото беше права: единственият човек, който може да ме убеди да не го правя или да го направя, бях самият аз.