Копнеж

Петдесет и трета глава Изабел

И така, на мен се падна задачата да разкарам родителите на Грейс от стаята. Те мразеха Сам, значи той не можеше да го направи, а мускулите на Коул ни трябваха за друго, така че и той отпадаше. Докато крачех по коридора, ми хрумна, че всички всъщност се надяваме идеята на Коул да не проработи. Защото ако проработеше, ни очакваха грандиозни неприятности.

Изчаках някаква сестра да излезе от стаята и отворих вратата. Извадих късмет — само майката на Грейс беше до леглото и зяпаше през прозореца, вместо да наблюдава дъщеря си. Опитах се да не гледам към Грейс, която лежеше тиха и бледа, с глава, отпусната на една страна върху възглавницата.

— Госпожо Брисбейн? — казах с добре отработения си глас на примерна ученичка.

Тя извърна очи към мен и аз забелязах със задоволство, че са зачервени от плач. Значи все пак й пукаше за Грейс.

— Изабел?

— Дойдох веднага щом научих какво се е случило. Ще може ли… ще може ли да поговоря за нещо с вас?

Тя ме гледа няколко секунди и след това явно осъзна какво исках.

— Разбира се.

Поколебах се край вратата. Действай, Изабел.

— Ами… Не бих искала да говорим около Грейс. Защото може… нали разбирате… — посочих към ухото си.

— О — отрони майка й. — Добре.

Най-вероятно беше любопитна какво имам да й кажа. Честно казано, и аз самата бях любопитна по този въпрос.

Тя потупа Грейс по крака и стана. Когато излязохме в коридора, аз посочих скришом към Сам, който, както беше по план, стоеше от другата страна на вратата. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне, а самата аз се чувствах общо взето по същия начин.

— Не искам да разговаряме в близост и до него — прошепнах.

Внезапно си спомних как бях казала на Сам, че не става за измамник. Стомахът ми се бунтуваше, докато обмислях какво точно ще говоря пред майката на Грейс. Помислих си, че съдбата понякога е страхотна кучка.

Когато Изабел излезе с госпожа Бризбейн — дали тя бе единственият човек вътре, — предполагам, че имаше само един начин да проверя — дойде моят ред. Докато Сам пазеше пред вратата, за да сме сигурни, че няма да влезе някоя сестра, аз се шмугнах в стаята. Вътре смърдеше на кръв, разложение и страх, а вълчите ми инстинкти веднага се разкрещяха да се махам оттам.

Без да им обръщам внимание, се насочих директно към Грейс. Тялото и изглеждаше като нещо, съставено от отделни части, които бяха нахвърляни в леглото и закачени под странни ъгли. Знаех, че нямаме много време.

Когато коленичих край нея, с изненада установих, че очите и са отворени, въпреки че клепачите натежаваха над тях.

— Коул — промълви тя с провлечения и тих глас на сънено малко момиченце, което знае, че няма сили да остане будно още дълго. — Къде е Сам?

— Тук е — излъгах. — Лежи си, не се оглеждай.

— Умирам, нали? — прошепна Грейс.

— Не се страхувай — отговорих, но не заради това, което беше казала. Отворих чекмеджетата на количката до леглото и открих това, което търсех: богат набор от блестящи и остри неща. Избрах едно, което изглеждаше подходящо за целите ми, и я хванах за ръката.

— Какво правиш? — попита, но бе прекалено замаяна и изтощена, за да й пука действително.

— Превръщам те във вълк — обясних. Тя не трепна, дори не ме погледна любопитно. Поех си дълбоко дъх, задържах ръката й стабилно и направих малък разрез върху нея. Тя отново не се помръдна. Раната кървеше адски обилно. Прошепнах. — Съжалявам, знам, че ще бъде доста гнусно. Но за съжаление аз съм единственият човек, който може да свърши работа.

Очите на Грейс се разшириха съвсем мъничко, докато пълнех устата си със слюнка. Дори нямах представа колко ще ми е необходима, за да я заразя отново. Но Бек си беше разработил доста добър метод. Имаше си малка спринцовка, която държеше в хладилна чанта.

— Повярвай — беше ми казал, — по този начин е далеч по-малко плашещо.

Устата ми започна да пресъхва, когато си помислих за възможността Изабел да се издъни с омайването на майчето и тя да ни завари в това положение. Кръвта се лееше, все едно бях разрязал някоя вена.

Очите на Грейс се затваряха въпреки очевидните й опити да ги задържи отворени. Кръвта течеше по пода под ръката й. Ако грешах, щях да я убия.

Коул се показа от стаята, хвана ме за лакътя и ме дръпна вътре. После заключи вратата и бутна хирургическата количка пред нея, сякаш това можеше да спре някого, ако наистина искаше да влезе.

— Настана моментът на истината — каза той. Гласът му леко трепереше. — Ако идеята ми не проработи, тя ще умре, но поне можеш да бъдеш с нея в последните й мигове. Ако проработи обаче, ще трябва да я извадим оттук. На секундата. Искам да се стегнеш, защото…

Пристъпих край него и усетих как ми прилошава от гледката, разкрила се пред очите ми. Бях виждал толкова много кръв и преди, когато вълците убиеха нещо и снегът край тях се обагряше в пурпурно. Бях виждал и толкова много от кръвта на Грейс по времето, когато аз бях просто вълк, а тя бе просто едно умиращо момиче.

Грейс — опитах се да кажа, но гласът отказа да ми се подчини и от устните ми не излезе дори шепот. Бях край нея, но в същото време се намирах на хиляди мили разстояние.

Тя трепереше и кашляше, вкопчила ръце в ограничителните перила на болничното легло.

В другия край на стаята Коул беше вперил поглед във вратата. Топката на бравата се движеше.

— Прозорецът — каза напрегнато той.

Погледнах го неразбиращо,

— Тя не умира — изкрещя Коул. Очите му се бяха разширили. — Трансформира се!

Сведох очи към момичето в леглото и то отвърна на погледа ми.

— Сам… — простена Грейс. Тялото й се гърчеше, раменете й трепереха, не можех да я гледам. Грейс, потъваща в агонията на трансформацията. Грейс, която се превръщаше във вълк. Грейс, която също като Бек, Улрик и всеки друг вълк преди нея щеше да изчезне в горите.

Коул изтича до прозореца и завъртя дръжката. Когато не се случи нищо, той изръмжа:

— Съжалявам, стъкълца. — След което заби крак в прозореца. — Сам! Опомни се. Нали не искаш да я открият в това състояние?

Той се втурна към мен и двамата заедно вдигнахме Грейс от леглото.

Някой беше започнал да блъска по вратата. Отвън се чуха викове.

Прозорецът се намираше на около четири фута от земята. Навън бе прелестна и ясна слънчева утрин, съвършено обикновена, като се изключи фактът, че всъщност не беше. Коул скочи навън първи и изпсува, когато се приземи в ниските храсталаци, докато аз поддържах Грейс до перваза. С всяка изминала секунда виждах как губи човешкото в себе си. Той я подхвана внимателно, след което й помогна да стъпи на земята. Тя се приведе и започна да повръща в тревата пред прозореца. Изскочих навън.

— Грейс — промълвих. Беше започнало да ми причернява заради кръвта й, която се бе размазала по китките ми. — Можеш ли да ме чуеш?

Губех я.

Тя кимна и после се стовари на колене. Приклекнах до нея, очите й бяха разширени и изпълнени с ужас, а собственото ми сърце бе на път да се пръсне.

— Ще ги намеря — казах. — Обещавам ти, че ще те намеря. Не ме забравяй. Не… не губи себе си.

Тя се протегна, за да хване ръката ми, но не успя и се стовари по очи на земята.

После започна да пищи и… момичето, което познавах, вече го нямаше. Пред мен стоеше вълк, от чиято муцуна ме гледаха нейните кафяви очи.

Нямах сили да се изправя на крака, така че се отпуснах на колене. Тъмносивият вълк бавно бе започнал да отстъпва от мен и Коул. По-далеч от всичко човешко. Задушавах се.

— Сам! — Коул ме беше хванал за рамото. — Можеш да тръгнеш с нея. Мога да върна вълка и в теб.

За един кратък миг си го представих. Представих си как тялото ми трепери, докато променя формата си, видях всички пролети, в които трябваше да се крия от хорските погледи, чух писъка си, който прелива в животински вой, докато губех себе си. Спомних си онези дни, когато знаех, че това е последната ми година, и в остатъка от живота си ще бъда пленник в нечие чуждо тяло.

Спомних си как стоях насред улицата пред „Изкривеният рафт“, изпълнен с увереност в бъдещето. Чух как вълците вият зад къщата и си спомних колко щастлив бях, че съм човек.

Не можех. Грейс трябваше да го разбере. Не можех.

— Коул — казах тихо, — махай се оттук. Не им давай възможност да виждат лицето ти. Моля те…

Той довърши изречението ми:

— Ще я отведа до гората, Сам.

Бавно се изправих на крака и влязох в спешното отделение през разтворилите се пред мен плъзгащи се врати. Бях покрит с кръвта на приятелката си и излъгах съвършено убедително за първи път в живота си:

— Опитах се да я спра.