Копнеж

Трийсет и пета глава Сам

Никога не се бях трудил толкова упорито върху музиката си, както в онези първи два часа в студиото: веднага щом Дмитра реши, че не съм просто бегла имитация на Елиът Смит, тя превключи на по-висока предавка. Записвахме отделните куплети два или три пъти, понякога просто за да изпробваме различен аранжимент, допълнителна китарна мелодия или пък да добавим перкусионни ефекти. За някои от песните записвах гласа си по няколко пъти, докато не се сдобиех с моя собствена глутница от пригласящи си Самовци.

Беше страхотно, нереално, изтощително. Започвах да осъзнавам колко малко съм спал предишната нощ.

— Защо не си починеш малко? — предложи ми Дмитра след няколко часа. — Аз ще поработя над миксирането на това, което сме записали досега, така че можеш да станеш, да се изпикаеш или да пийнеш кафе. Гласът ти започва да губи емоционалността си, пък и гаджето ти изглежда така, сякаш много й липсваш.

През слушалките чух възмутения глас на Грейс:

— Ама аз просто си седя тук!

Ухилих се и смъкнах слушалките от главата си. Оставих ги при китарата и се върнах в основното помещение. Грейс изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувствах и самият аз, отпусната на дивана с кучето в краката си. Застанах до нея, докато Дмитра ми показваше аудиограмата на гласа ми върху компютърния монитор. Грейс прегърна крака ми и положи глава върху него.

— Звучиш наистина страхотно.

Дмитра натисна някакъв бутон и гласът ми се разнесе от колоните, ясен и разкрасен със съответните ефекти. Звучеше… е, не точно като моя глас. Или пък точно като моя глас. Моят глас, както би звучал по радиото. Мушнах длани под мишниците си, докато слушах. Ако наистина беше толкова лесно да накараш някой обикновен тип като мен да звучи като професионален музикант, направо се чудех защо всички не са се втурнали към звукозаписните студиа.

— Страхотно е — казах. — Каквото и да си направила, звучи страхотно.

Дмитра не се обърна и продължи да мести плъзгачите по таблото.

— Това си самият ти, сладурче. Всъщност все още не съм направила почти нищо.

Изобщо не й вярвах.

— Да бе, да. Точно така. Къде е тоалетната, между другото?

Грейс посочи с брадичка:

— Отиваш до кухнята и завиваш наляво.

Прокарах пръсти през косата й и щипнах леко ухото й, след което тя ме пусна, а аз се насочих през лабиринта от стаички край кухненския бокс. Озовах се в някакъв коридор, по чиито стени в рамки бяха окачени обложки на албуми с автографи. Тук вече можех да усетя ясно миризмата на цигарен дим. На връщане от тоалетната отделих няколко минути, за да разгледам обложките и подписите върху тях. Карин може и да смяташе, че е способна да разбере всичко за някого по книгите, които чете, но аз знаех, че можеш да разбереш дори повече за даден човек от музиката, която слуша. Ако можеше да се вярва на тези стени, вкусовете на Дмитра очевидно бяха насочени към електронната и денс музика. Имаше наистина впечатляваща колекция, която ме възхити, въпреки че това не бяха точно моите групи. Реших да се пошегувам с големия брой обложки на шведски албуми, когато се върнех в студиото.

Понякога очите ти виждат нещо, което мозъкът пропуска да отчете. Както например, когато вземеш вестник и установиш, че вече знаеш някое изречение, което все още не си прочел съзнателно. Или както когато влезеш в стая и разбереш, че нещо не си е на мястото, още преди да си се огледал.

Същото се случи и сега. Видях лицето на Коул или нещо, което ми напомни за него, но не знаех къде. Обърнах се към стената и плъзнах отново очи по обложките. Този път по-бавно. Оглеждах художественото оформление, заглавията и имената на изпълнителите, търсейки това, което бе предизвикало асоциацията.

Открих го. Беше по-голямо от другите, защото не бе обложка на албум, а доста кичозна корица на списание. Върху нея някакъв тип скачаше към обектива, а отзад останалите членове на състава го зяпаха. Беше доста известна снимка. Помнех, че съм я виждал и преди. Помнех как ми бе направило впечатление, че въпросния тип е разперил ръце и крака по начин, който сякаш казва, че всичко, което има значение в този момент, е полетът му, че не го интересува какво ще се случи, когато се приземи. Помнех също и надписа под снимката, изписан със същия шрифт, който от групата използваха за обложките на албумите си: ПРОБИВ: Фронтменът на НАРКОТИКА разказва какво е да си преуспял, преди да си навършил 18.

Само дето не си спомнях този човек да има лицето на Коул.

Затворих очи за момент, а корицата на списанието започна да избледнява отвъд спуснатите ми клепачи. Моля те, Господи помислих си, моля те, нека става дума за някаква случайна прилика. Моля те, нека Бек не е заразил някой толкова известен.

Отворих очи и Коул все още си беше там. А зад него, извън фокус, защото фотоапаратът се интересуваше единствено от Коул, стоеше Виктор.

Бавно се върнах в студиото. Слушаха друга от моите песни. Тя звучеше дори по-добре от тази, която бях чул. Това обаче вече ми се струваше нещо безкрайно отдалечено от реалния ми живот. Животът, ръководен от покачването и спадането на температурите дори и сега, когато тялото ми си оставаше човешко.

— Дмитра — казах и тя се обърна. Грейс вдигна очи, намръщена от нещо, което бе доловила в тона ми. — Как се казваше фронтменът на НАРКОТИКА?

Вече бях видял доказателството, което ми беше нужно, но не мислех, че мога наистина да повярвам във всичко това, докато някой не го каже на глас.

Дмитра се усмихна широко, най-широката й усмивка, откакто бяхме дошли в студиото, и произнесе замечтано:

— О, човече, това беше зверски концерт. Той е пълна откачалка, но групата беше… — Тя тръсна глава и изглежда си спомни, че й бях задал въпрос. — Коул Сейнт Клеър. Обявиха го за изчезнал преди месеци.

Коул.

Коул беше Коул Сейнт Клеър.

А аз си мислех, че жълтите ми очи са нещо, зад което е трудно да се скриеш.

Това означаваше, че в момента хиляди очи го търсеха и искаха да го разпознаят.

А когато го откриеха, щяха да открият всички нас.