Копнеж

Четирийсет и пета глава Сам

Когато се върнахме в къщата, ми бе трудно да определя кой изглеждаше по-зле — смазаният от мъка Коул или Грейс, чиито очи изглеждаха огромни върху ужасно бледото й лице. Беше болезнено да гледам и двамата.

Коул се отпусна на един от столовете край масата за хранене. Отведох Грейс до канапето и седнах до нея. Исках да пусна радиото, да поговоря с нея, да направя каквото и да е, но се чувствах напълно изчерпан. И така, седяхме в мълчание, изгубени сред собствените си мисли.

Около час по-късно чухме как задната врата се отваря и всички подскочихме стреснато, само за да се отпуснем миг по-късно, когато видяхме Изабел, облечена с бяло палтенце с кожена яка и обичайните си обувки. Очите й се преместиха от Коул, който седеше на масата, положил глава върху кръстосаните си ръце, към мен и най-накрая към Грейс, положила глава върху гърдите ми.

— Баща ти беше тук — казах. Това със сигурност беше най-тъпата реплика на света, но не ми хрумна нищо по-добро.

— Знам. Видях. След това вече беше твърде късно. Не знаех, че ще донесе вълка тук. Трябваше да го чуеш как злорадстваше, когато се прибра вкъщи. Наложи ми се да изчакам края на вечерята, преди да мога да се измъкна. Казах му, че отивам в библиотеката, защото ако има нещо, което този човек със сигурност не знае, това е работното време на библиотеката. — Тя млъкна за момент и завъртя глава към Коул, който продължаваше да стои неподвижен, след което отново насочи вниманието си към мен. Кой беше той? Имам предвид вълка.

Погледнах към масата за хранене. Знаех, че ще ни чуе.

— Беше Виктор. Приятел на Коул.

Тя отново погледна към Коул:

— Нямах представа, че изобщо има приятели. — Явно осъзна колко отвратително прозвуча репликата й, защото бързо добави. — Имам предвид тук.

— Имаше — натъртих.

Изабел се поколеба за известно време, местейки погледа си от Коул към мен. Най-накрая каза:

— Дойдох, за да разбера какъв е планът.

— Планът? — попитах.

Изабел отмести очи от Коул, задържа ги върху Грейс малко по-дълго и после ме посочи с пръст:

— Може ли да поговорим насаме? В кухнята?

Грейс бавно повдигна глава и се намръщи, но въпреки това се отмести, за да мога да последвам Изабел в кухнята.

Едва бях успял да прекрача прага, когато Изабел кръстоса ръце пред гърдите си и произнесе язвително:

— Казах ти, че край нашата къща се навъртат вълци и че баща ми изобщо не си пада по тях. Защо не направи нищо?

Повдигнах вежди, когато чух обвинението:

— Какво искаш да кажеш? Че от мен се е очаквало да предотвратя това, което баща ти направи днес?

— Сега ти командваш. Това са твоите вълци. Не можеш просто да си седиш тук.

— Изобщо не предполагах, че баща ти наистина ще излезе и ще…

Изабел ме прекъсна:

— Всички знаят, че татко би стрелял по всичко, което няма възможност да отвърне на огъня. Очаквах, че ще направиш нещо!

— Нямам представа какво мога да сторя, за да не влизат вълците в имота ви. Те ходят край езерото, защото това е добро място за лов. Наистина не вярвах, че баща ти най-безочливо ще пренебрегне законите за лова и употребата на огнестрелно оръжие просто за да докаже, че заплахите му не са били напразни.

Смехът на Изабел прозвуча като лай, кратък и безрадостен.

— От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре на какво е способен баща ми, за бога. Междувременно докога смяташ да се преструваш, че на Грейс й няма нищо?

Примигнах.

— Не ме гледай с този телешки поглед. Просто си седиш до нея, а тя изглежда като онкоболен или нещо от сорта. Искам да кажа, че видът й е наистина ужасен. Освен това смърди точно като умрелия вълк, който намерихме. Кажи ми какво става?

Потреперих.

— Нямам представа, Изабел. — Установих колко уморено прозвуча гласът ми. — Днес ходихме в клиниката. Не откриха нищо.

— Ами в такъв случай я заведи в болница!

— Какво мислиш, че ще направят в болницата? Може би, само може би ще й направят кръвна картина. Какво мислиш, че ще открият? Предполагам, че думата „върколак“ няма да се появи в резултатите, а доколкото ми е известно, не съществува диагноза, свързана със симптома „смърди като вълк“. — Нямах намерение да прозвуча толкова гневно. Всъщност не бях ядосан на Изабел… бях ядосан на себе си.

— В такъв случай ще направиш… какво? Просто ще чакаш нещо лошо да се случи?

— А какво мога да направя? Да я заведа в болницата и да накарам лекарите да се справят с проблем, който още не се е проявил? Който не е описан дори в медицинската енциклопедия на издателство „Мерк“? Нима смяташ, че не мисля за това по цял ден? Нима смяташ, че това да не знам какво става с нея, не ме съсипва? Не можем да сме сигурни в нищо. Досега не е имало подобен… прецедент. Не е имало никой като Грейс. Мога само да гадая какво става, Изабел!

Тя ме гледаше. Забелязах, че очите й, оградени с тежък черен грим, бяха леко зачервени.

— Мисли. Действай, вместо да противодействаш. Трябва да търсиш какво е убило онзи вълк, вместо да зяпаш тъжно Грейс. Освен това къде ти е бил умът да й позволиш да остане тук? Родителите й са записали съобщение на гласовата поща, което може да опече бекон. Какво ще се случи, когато открият къде живееш и се появят на прага ти точно докато Коул се трансформира? Това би осигурило направо чудесно начало за разговора ти с тях. „Здравейте, семейство Бризбейн, тук сме подслонили върколаци“. А като стана дума за Коул — имаш ли представа кой е той всъщност?

Извърнах лице от нея и преплетох пръсти зад тила си.

— Бога ми, Изабел. Какво искаш от мен? Какво искаш?

— Искам да пораснеш — отсече тя. — Да не би да смяташ, че можеш да работиш вечно в книжарничката и да живееш в илюзорния си свят с Грейс? Бек го няма. Сега ти си Бек. Започни да се държиш като възрастен или ще изгубиш всичко. Мислиш ли, че баща ми ще се ограничи само с един вълк? Какво ще стане, когато разни хора дойдат да търсят Коул? Когато това, което се е случило с онзи вълк, се случи и с Грейс? Сериозно ли си бил в звукозаписно студио вчера? Направо не е истина.

Отново се обърнах към нея. Кръстосаните й ръце бяха свити в юмруци, брадичката й беше напрегната. Исках да я попитам дали ми причинява това, защото Джак бе умрял и тя не можеше да понесе мисълта, че това може да се случи и с някой друг. Или защото аз бях оцелял, а той не. Или пък защото сега тя беше част от нас, безвъзвратно свързана с мен, Грейс, Коул и останалите? В крайна сметка обаче нямаше значение защо е тук или защо ми каза всички тези неща. Защото знаех, че е права.

Вдигнах очи, когато чух шумния разговор в кухнята. Двамата с Грейс се спогледахме. Тя стана от мястото си и дойде да седне при мен на масата. Носеше чаша с вода и няколко хапчета в шепата си. Изгълта ги, после остави чашата. Цялата процедура очевидно й костваше доста усилия, но аз не казах нищо, защото и тя не го направи. Имаше тъмни сенки под очите си, а страните й бяха поруменели от високата температура. Изглеждаше напълно изтощена.

В съседната стая Сам и Изабел повишиха гласове още повече. Чувствах напрежението във въздуха, което обтягаше невидимите връзки между всички нас.

— Не мога да повярвам, че това се случва — казах.

— Коул? Знаеш ли какво ще стане, когато хората открият, че си тук? Ако нямаш нищо против да ти задавам подобен въпрос, разбира се. — Начинът, по който го зададе, беше напълно прям и простичък. В гласа й нямаше дори следа от осъдителност заради известното ми лице, което подлагаше всички ни на риск.

Поклатих глава.

— Не знам. На семейството ми не му пука. Те се отказаха от мен преди много време. Но виж, медиите са друга работа. — Помислих си за онези момичета, които ме бяха снимали с телефоните си. — За медиите това ще бъде сензация, а те обичат сензациите. Много очи ще се насочат към Мърси Фолс.

Грейс издиша треперливо и положи длан върху корема си много внимателно, сякаш се опасяваше, че кожата й е прекалено крехка и може да я счупи. Толкова зле ли бе изглеждала и преди?

— Искаш ли да те открият? — попита.

Повдигнах вежда.

— Разбирам — каза замислено. — Може би Бек е смятал, че ще прекарваш по-голямата част от времето във вълчата си форма.

— Бек смяташе, че ще се самоубия — отвърнах. — Не мисля, че е разсъждавал по-сериозно над това, което ще се случи. Той просто се опитваше да ме спаси.

В съседната стая Сам каза нещо тихо и неразбираемо, на което Изабел отвърна:

— Знам, че двамата с Грейс си говорите за всичко останало, така че какъв е проблемът да поговорите и за това?

Точно тогава — начинът, по който произнесе тези думи, сякаш това бе болезнена тема за нея — осъзнах, че Изабел си пада по Сам. Мисълта за това ме изпълни с някакъв странен хлад.

Грейс просто ме погледна. Тя също трябваше да го е чула, но външно не реагира по никакъв начин.

После Изабел и Сам се върнаха в хола. Той изглеждаше гузен и засрамен, а тя — раздразнена. Сам се приближи до Грейс и плъзна ръка по шията й. Беше простичък жест, който не издаваше чувство за собственост, а по-скоро връзка. Очите на Изабел проследиха движението му по същия начин, по който, предполагам, го бях направил самият аз.

Затворих очи и бързо ги отворих отново. В мрака зад клепачите си зърнах Виктор.

— Отивам да си легна — заявих.

Изабел и Сам отново се спогледаха напрегнато в безмълвно продължение на спора си. После тя тръсна глава и каза:

— Тръгвам си. Грейс? Рейчъл ми обясни, че за пред вашите си у нас. Казах им точно това, но знам, че не ми повярваха. Сериозно ли мислиш да спиш тук тази нощ?

Грейс само се протегна и хвана китката на Сам.

— Супер. Значи на мен се пада задачата да бъда гласът на здравия разум — изсумтя Изабел. — Каква ирония. Гласът на здравия разум, който никой не иска да чуе.

Тя се завъртя на пети и демонстративно напусна стаята. Изчаках няколко секунди, след което я последвах в нощния мрак. Настигнах я, докато отваряше вратата на белия си джип. Студът изгаряше гърлото ми при всяко вдишване.

— Какво? — изръмжа тя. — Просто ми кажи какво, Коул?

Предполагам, че все още й бях малко сърдит за онова, което бях доловил в гласа й, докато говореше със Сам.

— Защо му причиняваш това?

— На Сам? Защото е необходимо и той има нужда от това. Никой друг не му казва какво да прави. — Беше бясна и сега, след като я бях виждал да плаче в леглото си, можех лесно да забележа как същите чувства напират в нея, с тази разлика, че този път не им даваше воля.

— А кой казва на теб какво да правиш? — попитах.

Изабел ме стрелна с поглед.

— Повярвай ми, през цялото време се карам сама на себе си.

— Вярвам ти — заявих.

За секунда тя изглеждаше така, сякаш ще се разплаче отново, а после просто се настани на шофьорското място и затръшна вратата след себе си. Не погледна към мен, докато даваше на заден ход по алеята. Стоях там и я наблюдавах как си отива. Студът ме обгръщаше, но нямаше достатъчно сила, за да ме трансформира.

Всичко се разпадаше, нищо не беше наред, а невъзможността да се превърна във вълк трябваше да ми изглежда като края на света. Наместо това обаче за първи път нямах нищо против да си остана човек.