Копнеж

Четирийсет и девета глава Коул

Не знам защо отидох със Сам в болницата. Знаех, че някой би могъл да ме разпознае… въпреки че шансът за това ми се струваше минимален с торбичките под очите и брадясалото ми лице. Също така знаех, че бих могъл да се трансформирам, ако тялото ми се поддадеше на капризите на студа. Когато Сам се опита да отключи колата си, за да последва линейката, той остана загледан в кръвта по ръката си за няколко безкрайни секунди и след това на два пъти не успя да улучи ключалката.

Бях останал на прага, готов да изчезна, ако мрачният утринен студ ме превърне във вълк, но когато видях ръката на Сам, пристъпих напред и взех ключа.

— Качвай се — наредих и посочих мястото до шофьорското.

Той се подчини.

И така, ето ме тук, насред болничната стая на едно момиче, което почти не познавах, с момче, което познавах съвсем малко по-добре, без да съм съвсем наясно защо изобщо ми пука. Стаята беше пълна с народ — двама лекари, някакъв тип, който май беше хирург, и цяла армия медицински сестри. Всичките си подхвърляха реплики на медицински жаргон, от който направо можеше да ти пламне главата, но схванах основното: никой от тези хора нямаше идея какво се случва, а тя умираше.

Не позволиха на Сам да остане до нея, така че той бе седнал на един стол в ъгъла и облегнал лакти върху коленете си, разтъркваше лицето си с длан.

Аз също нямах идея какво да правя, така че просто стоях до него и се чудех дали, преди да бъда ухапан, бих могъл да усетя миризмата на всичката тази смърт, носеща се из интензивното отделение.

Някъде наблизо звънна телефон с доста скучна и делова мелодия и аз осъзнах, че звукът идва от джоба на Сам. Той бавно го извади и погледна дисплея.

— Изабел е — дрезгаво каза. — Не мога да говоря с нея.

Взех телефона от треперещите му ръце и вдигнах.

— Здрасти, Изабел.

— Коул? Ти ли си?

— Аха.

Тогава последваха най-искрените думи, които бях чувал да излизат от устата й:

— О, не.

Не казах нищо, но шумът край мен сигурно бе дал достатъчно ясен отговор на незададения въпрос какво се случва.

— В болницата ли си?

— Аха.

— Какво казват?

— Същото, което каза и ти. Нямат представа какво се случва.

Изабел изпсува тихичко.

— Колко е лошо положението, Коул? Можеш ли да ми кажеш?

— Сам е тук.

— Чудесно — изръмжа Изабел. — Просто чудесно.

Внезапно една от сестрите извика:

— Внимав…

Грейс се беше надигнала достатъчно, за да повърне кръв върху сестрата, която се бе обадила. Тя отстъпи крачка назад спокойно, видимо свикнала с тези неща, и друга сестра зае мястото й, за да подаде кърпа на Грейс.

Тя се строполи обратно на леглото. Промърмори нещо, което сестрите не успяха да чуят.

— Какво каза, миличка?

— Сам — изскимтя тя, кошмарен звук, съчетал в едно вой на животно и човешка реч, който ми напомни противно много за писъка на кошутата. Сам скочи на крака точно когато мъж и жена влязоха в и без това пренаселената стая.

Видях как една от сестрите отвори уста, за да протестира срещу нахлуването на двойката, която се бе насочила към нас, но не успя да каже нищо, преди мъжът да произнесе през зъби:

— Ти, кучи сине!

След което заби юмрук в лицето на Сам.