Копнеж

Четирийсет и трета глава Сам

Трябваше да се досетя, че рано или късно ще се стигне дотук. Всъщност може би наистина се бях досетил по някакъв начин, защото не бях изненадан, когато видях синия джип на алеята пред къщата на Бек. Едно от онези чудовища на четири колела с размерите на малък универсален магазин. На табелката с регистрационния номер пишеше КЪЛПЕПЪР, а самият Том Кълпепър стоеше пред колата. Той ръкомахаше диво към Коул, който от своя страна изглеждаше безкрайно незаинтересуван от разговора.

Не таях лоши чувства към Том Кълпепър, като изключим онези, свързани с организираната от него хайка за вълци и факта, че ме беше прострелял във врата. Така че стомахът ми се стегна, когато го видях да стои на алеята.

— Това Том Кълпепър ли е? — попита Грейс. По гласа й личеше, че се радва да го види точно толкова, колкото и аз. С други думи, никак. — Мислиш ли, че е тук заради Изабел?

Докато паркирах на улицата, бях обзет от особено лошо предчувствие.

— Не — казах. — Не мисля, че е тук за това.

Том Кълпепър беше задник.

Предвид факта, че самият аз бях такъв, ми бе позволено да мисля подобни неща за другите. Опитваше се да изтръгне от мен информация за това къде е Бек вече от около пет минути, когато сивият фолксваген спря край бордюра. Изражението на седящия зад волана Сам показваше ясно, че двамата с този тип са си имали спречквания.

Том Кълпепър спря да бръщолеви, когато Сам прекоси ливадата. Не хвърляше никаква сянка в мрачния следобед.

— Какво мога да направя за вас? — попита Сам.

Кълпепър мушна палци в джобовете на панталоните си с цвят каки и стрелна с очи Сам. Изражението му внезапно стана приветливо.

— Ти си хлапето на Джофри Бек, нали така? Осиновеното.

Сам се усмихна сухо:

— Да, аз съм.

— Знаеш ли дали е някъде наоколо?

— Опасявам се, че не е — отвърна Сам. Грейс се приближи до нас и застана между мен и него. Беше се намръщила, сякаш чуваше музика, недоловима за никого другиго, и мелодията не й харесва. Милата усмивка на Кълпепър се разшири, когато я видя. Сам добави: — Ще му кажа, че сте идвали.

— Значи няма да се прибира днес? — попита Кълпепър.

— Не, господине — каза Сам, успявайки да прозвучи едновременно учтиво и арогантно. Може би ефектът се бе получил случайно.

— Това е много жалко. Защото имам нещо, което наистина исках да му дам лично. От друга страна, сигурно няма да е проблем ти да му го предадеш. — Той посочи с брадичка към багажника на джипа.

Лицето на Сам бе посивяло като небето над нас, когато двамата с него последвахме Кълпепър. Грейс провлече крака след нас.

Този миг. Има мигове, които те променят завинаги, и този беше един от моите.

— Смяташ ли, че това изглежда като нещо, което би заинтересувало господин Бек? — попита Кълпепър, докато отваряше багажника.

Вътре, сред найлоновите торби с покупки и туба за гориво, имаше мъртъв вълк. Лежеше на една страна, а тялото му бе изкривено и неестествена поза, за да се побере в багажника. Козината на врата и корема му беше окървавена. Челюстите му бяха леко разтворени и езикът му бе провиснал между зъбите.

Виктор.

Сам леко притисна юмрук към устните си, после отпусна ръка. Аз се взирах в бледосивия вълк с тъмни петна по муцуната, а безжизнените кафяви очи на Виктор гледаха към тапицерията на багажника.

Кръстосах ръце пред гърдите си и ги свих в юмруци, за да не треперят. Сърцето ми блъскаше в гърдите полудяло, отчаяно. Исках да се извърна, но не можех.

— Какво е това? — попита Сам хладно.

Кълпепър хвана вълка за един от задните крака и с едно-единствено движение го хвърли на земята. Тялото издаде кошмарен мек звук, когато падна върху асфалта на алеята. Грейс изпищя, а гласът й бе изпълнен с ужас, какъвто беше започнал да се надига и в мен.

Трябваше да се извърна. Чувствах вътрешностите си, сякаш са били навити като пружина и в момента започваха да се развиват.

— Предай на баща си следното — изръмжа Кълпепър. — Кажи му да спре да храни тези изчадия. Ако видя още един в моя имот, ще го застрелям. Ще застрелям всеки вълк, който попадне в полезрението ми. Това е Мърси Фолс, не „Нешънъл Джиографик“. Той погледна към Грейс, която също като мен явно едва сдържаше гаденето си, и добави. — Колкото до теб, все си мислех, че ще се движиш в по-добра компания, предвид това кой е баща ти.

— По-добра от дъщеря ви? — събра тя сили да изстреля в отговор.

Кълпепър я дари с надменна усмивка.

Сам се бе умълчал, но гласът на Грейс явно го изтръгна от унеса:

— Господин Кълпепър, сигурен съм, че знаете каква е професията на осиновителя ми.

— Знам прекрасно. Това е едно от малкото общи неща между нас.

Гласът на Сам бе напълно лишен от емоция:

— Доста съм убеден, че има определени закони, свързани с изхвърлянето на мъртво животно в частен имот. Извън ловния сезон за почти всички животински видове и със сигурност за вълците. Предполагам, че ако някой е наясно с тези закони, това би бил именно той.

Том тръсна глава и се насочи към шофьорското място.

— Така е. Пожелай му успех. Нужно е да прекарваш повече време от половин година в Мърси Фолс, за да накараш някой съдия да застане на твоя страна.

Изпитвах неистово желание да го ударя. Исках да избия мазната усмивка от устните му.

Не мислех, че ще мога да се удържа.

Усетих докосване и сведох очи, за да видя пръстите на Грейс, които се бяха сключили около китката на свитата ми в юмрук ръка. Тя ме погледна, хапейки устните си. В очите и позата и видях същото желание да спука нещастника от бой и именно това ме спря.

— Най-добре разкарайте това нещо от пътя ми, ако не искате да го прегазя на излизане — извика Кълпепър, след което затръшва вратата, а ние тримата се втурнахме да издърпаме тялото на Виктор от алеята, преди огромният джип да е дал на заден.

Беше минала цяла вечност от времето, когато се бях чувствал толкова млад, толкова беззащитен пред някой проклет възрастен.

Когато синият джип се изгуби от поглед, Грейс се обади:

— Тръгна си. Копелето.

Приклекнах край вълка и повдигнах муцуната му. Очите на Виктор ме гледаха празни и безжизнени, безвъзвратно изгубени от другата страна на смъртта.

Тогава казах това, което трябваше да кажа много, много отдавна:

— Съжалявам, Виктор. Толкова съжалявам.

Казах го на последния човек, чийто живот щях да разруша някога.