Копнеж

Двайсет и пета глава Грейс

По някое време вълците си тръгнаха.

Аз продължавах да седя под боровите дървета и се опитвах да почувствам всяка клетка в тялото си, да разбера какво се случва с мен. Звънът на телефона ме откъсна от мислите ми. Беше Изабел.

Вдигнах. Трябваше да се върна към реалния свят, дори и да не беше толкова реален, колкото ми се искаше.

— Рейчъл беше много щастлива, че си помолила нея, а не мен, да ти вземе домашните и да си води записки — сподели Изабел веднага след като казах „Здрасти“.

— С нея имаме повече общи часо…

— Не си прави труда да се обясняваш. Не ми пука. И без това не съм се засилила да поемам допълнителни задължения. Повече ме забавлява идеята, че тя възприема тази молба като символ на своя моментен статут. — Изабел явно наистина се забавляваше. Стана ми кофти за Рейчъл. — Както и да е. Обаждам се, за да те питам как върви борбата с инфекциите.

Нима можех да обясня как точно се чувствах? При това на Изабел?

Не можех.

Отговорих й искрено, като просто спестих част от истината:

— Не мисля, че съм заразна. Защо?

— Ще ми се да отидем някъде с теб, но нямам желание междувременно да лепна бубонна чума.

— Ела в задния ни двор — казах. — Аз съм в гората.

— Гората. Яко! Бих предпочела да отида някъде, за да изпусна парата с помощта на съвършено непродуктивна пазарна терапия, но предполагам, че гората е великолепна и социално приемлива алтернатива. Доколкото чувам, това е новият писък на модата сред хлапетата. Да си нося ли ски? Или палатка?

— Просто ела — промърморих.

— Искам ли да знам какво точно правиш в гората? — попита тя.

— Разхождах се — отвърнах. Това бе истината. Част от истината.

Не знаех как да й кажа останалото.

На Изабел й се наложи да ме повика няколко пъти и да изчака минута-две, преди да се появя измежду сенките на дърветата, но не се чувствах гузна заради това — все още бях изгубена след сполетялото ме в гората откровение.

— От теб не се ли очаква да умираш или нещо от сорта? — попита ме тя веднага щом ме видя да си проправям път обратно към къщата. След разговора с майка си мислех, че ще бъде по-добре, ако не се прибера сама. Изабел стоеше до хранилката за птици, пъхнала ръце в джобовете си и присвила глава, за да си топли ушите в пухкавата яка на палтото. Когато я приближих, очите й се местеха между мен и белезникавата следа от птиче ако, останала в края на хранилката. Последната видимо я дразнеше. Изглеждаше… е, точно както изглеждаше обикновено, по онзи впечатляващ неин начин, с прелестна къса подстрижка, която подчертаваше красивата форма на лицето й, с големите очи, потънали в тежък тъмен грим. Тя наистина бе планирала да излезем някъде и се почувствах малко кофти, задето щеше да ми се наложи да отхвърля лекомислените й причини да го сторим. Гласът й беше с няколко градуса по-хладен от въздуха. — Коя точно част от лечението ти е свързана с препоръка да трамбоваш из горите при температура от три градуса?

Всъщност наистина ми беше студено, върховете на пръстите ми бяха порозовели.

— Три градуса ли е наистина? Беше по-топло, когато излязох.

— Е, вече не е — отсече тя. — Видях майка ти, докато идвах насам, и пробвах да я убедя да те пусне, защото ми се щеше да хапнем панини в Дълът, но тя каза, че не може. Опитвам се да не приема подобно отношение лично. — Тя сбърчи носле, когато се приближих до нея, и двете заедно се насочихме към къщата.

— Самата аз се опитвам да не мисля за това точно колко съм й бясна в момента — признах. Изабел ме изчака да плъзна встрани задната врата, за да влезе. Тя не коментира думите ми за това колко съм вбесена, пък и аз не очаквах да го направи. Изабел винаги беше сърдита на родителите си, така че в нейните възприятия подобно отношение надали изобщо се класираше като нещо необичайно. — Мога да пробвам да ти направя нещо като панини и тук. Въпреки че май нямаме добър хляб за целта. — Освен това в момента наистина нямах никакво желание да готвя.

— Бих предпочела нещо истинско, а не „нещо като“, ще ме извиняваш. Ще отидем друг път. — каза Изабел. — Хайде да си поръчаме пица.

„Да поръчаме пица“ в Мърси Фолс означаваше да се обадим в местната пицария, „При Марио“, и да платим шест долара за доставката. Цена, която ми идваше малко в повече след подаръка на Сам със записа в студиото.

— Разорена съм — споделих неохотно.

— Аз не съм — отвърна Изабел.

Каза го точно докато влизахме. Мама, която все така седеше на дивана с книгата на Сам в ръка, ни изгледа мрачно. Чудесно. Искрено се надявах да си е помислила, че говорим за нея.

Погледнах към Изабел:

— Хайде да отидем в стаята ми. Ще си поръчваме ли…

Изабел ми махна с ръка, за да замълча; тя вече беше взела телефона в ръка, разговаряше с „При Марио“ и поръчваше голяма пица с кашкавал и гъби. Изрита ботушите си на висок ток, край изтривалката на задната врата и ме последва в стаята ми, като междувременно флиртуваше по навик, с който там беше в другия край на телефонната линия.

Температурата в стаята ми се стори направо неприятно висока, сравнена с тази навън. Започнах да смъквам пуловера си. Междувременно Изабел затвори телефона и се излегна по диагонал върху леглото ми.

— Ще получим допълнителна плънка безплатно — заяви с победоносно изражение. — Обзалагам се, че ще получим допълнителна плънка след шоуто, което направих.

— Изобщо не е нужно да се обзалагаме — отбелязах. — Това на практика си беше телефонен секс.

— Така действам аз — ухили се Изабел. — Виж, не съм си донесла домашното. Ще се занимавам с него в междучасието.

Погледнах я.

— Ако се отнасяш толкова пренебрежително към училището, няма да успееш да се запишеш в добър колеж и ще си останеш в Мърси Фолс завинаги. — За разлика от Рейчъл и Изабел подобна идея не ме изпълваше с ужас. Но знаех, че нито една от тях не би могла да си представи по-ужасна съдба.

Изабел се намръщи.

— Благодаря ти за информацията, мамче. Ще го имам предвид.

Свих рамене и измъкнах книгата, която Рейчъл ми беше донесла по-рано.

— Е, аз ще трябва да си подготвя домашното, защото искам да отида в колеж. Най-малкото ще трябва да почета малко по история. Това проблем ли е?

Изабел положи буза върху възглавницата ми и затвори очи.

— Не е нужно да ме забавляваш. За мен е напълно достатъчно това, че съм извън нашата къща.

Приседнах на леглото. Движението размърда Изабел, но тя не отвори очи. Ако Сам беше тук и ако бе на мое място, би я попитал колко зле е положението у тях и дали тя е добре. Преди да го срещна, не би ми хрумнало да задам подобен въпрос, но го бях чувала да пита за подобни неща достатъчно често, за да знам как се прави.

— Всичко наред ли е при теб? — попитах. Думите прозвучаха странно, докато се изплъзваха измежду устните ми, сякаш не бяха толкова искрени, както когато ги произнасяше Сам.

Изабел изсумтя отегчено и отвори очи.

— Психиатърът на майка ми задава подобни въпроси. — Тя се протегна по начин, който показваше, че тези въпроси имат крайно приспивен ефект върху нея, след което заяви. — Отивам да си взема нещо за пиене. Имате ли сода в тази къща?

Почувствах облекчение, задето се бях измъкнала толкова лесно, и се зачудих дали се очакваше да попитам отново. Сам най-вероятно би го направил. Аз обаче не можех да разсъждавам като него особено продължително, така че отговорих:

— Има няколко кутии на вратата на хладилника и още в лявото чекмедже.

— Ти искаш ли? — попита Изабел. Едно от картончетата ми за отбелязване на книги беше паднало на пода и залепна за босия й крак. Тя изви ходилото си настрани и го отлепи.

Замислих се. Стомахът ми все още бунтуваше.

— Джинджифилова лимонада, ако е останала.

Изабел се измъкна от стаята и след малко се върна с кутия сода и още една с джинджифилова лимонада, която ми подаде. Натисна бутона на радиото до леглото ми със средния си пръст и пусна любимата станция за алтернативна музика на Сам. Звукът не беше много ясен, защото излъчваха някъде южно от Дълът. Въздъхнах. Това не беше любимата ми музика, но ми напомняше за него дори повече от книгата му върху нощното шкафче или забравената му раница на пода между етажерките. Усещах липсата му още по-настоятелно сега, когато слънцето почти се бе скрило зад хоризонта.

— Все едно съм в караоке клуб — каза Изабел и превключи на някаква поп станция от Дълът. Излегна се по корем до мен там, където обикновено би лежал Сам, и отвори кутията си със сода.

— Е, какво има в тази книга? Хайде, почети ми малко. Нямам търпение да чуя малко научни глупости.

Стори ми се сериозна, така че нямаше причина да не отворя учебника на урока по история. Въпреки това не исках да й чета. Исках просто да обвия ръце около себе си, да си легна в леглото и да чувствам как липсата на Сам ме изпълва.

Първоначално се чувствах прекрасно. Просто си лежах в леглото, без да правя нищо, без родители или спомени, които да нарушават спокойствието ми. От радиото до мен се носеше тиха музика, а Грейс се мръщеше над книгата си, докато прелистваше страниците, като от време на време отгръщаше назад, за да се намръщи още по-силно на нещо в текста. Чувах как майка й се размотава из останалата част на къщата и след малко под вратата нахлу миризмата на прегорял хляб. Беше успокояващо да живееш нечий чужд живот. И наистина чудесно да бъдеш с приятел, с когото не ти се налага непременно да разговаряш. Почти можех да забравя за това, че Грейс беше болна от нещо.

По някое време се пресегнах към нощното шкафче, където до радиото лежеше книга с опърпани краища. Не можех да си представя, че някой е способен да чете книга толкова дълго, че да я докара до подобно състояние. Изглеждаше сякаш е била прегазена от училищен автобус, след като някой се е къпал с нея във ваната. На корицата пишеше, че това са стихове на Райнер Мария Рилке в оригинал и с преводи от немски. Не звучеше особено интересно, още повече че според мен поезията със сигурност се използваше като изтезание в някои от по-вътрешните кръгове на ада, но нямах нищо друго за правене, така че я взех.

Книгата се отвори сама на някаква страница в особено окаяно състояние. Имаше записки в полетата, както и няколко подчертани реда: Към кого бихме могли да се обърнем, изпаднали в нужда? Не към ангелите, не и към хората, а хитрите диви зверове вече знаят, че нашият свят на тълкувания никога не е бил наш дом. Отстрани беше написано със завъртян почерк, който не можех да разпозная: findigen = хитри, gedeuteten = тълкувания?, както и разни други бележки и думи на немски. Вдигнах книгата по-близо до лицето си, за да прочета някаква особено дребна бележка в ъгъла на страницата и осъзнах, че това томче явно е принадлежало на Сам, защото носеше миризмата от къщата на Бек. Тази миризма разбуди в мен серия от спомени. Джак лежи в леглото, виждах го как се превръща във вълк пред очите ми, наблюдавах как брат ми умира.

Отново сведох поглед към страницата. Ех, нощите: има нощи, когато вятърът, идващ от необятни селения, разяжда лицата ни.

Не мисля, че бях започнала да харесвам поезията повече, отколкото преди да взема книгата, така че я върнах обратно на нощното шкафче и положих глава на възглавницата, върху която бе опъната покривката за легло. Това сигурно е била половината, където бе спал Сам, когато се е промъквал тук, защото разпознах миризмата му. Трябваше да му го призная, искаше се доста кураж, за да идва в тази къща нощ след нощ само за да бъде с Грейс. Представих си го как лежи тук до нея. Бях ги виждала как се целуват… как Сам прегръщаше силно Грейс, когато си мислеше, че никой не ги вижда, и как обичайното строго изражение на Грейс изчезваше напълно под досега на устните му. Беше лесно да си ги представя как лежат тук заедно и се целуват, притиснали телата си едно в друго. Споделят дъха си, докато устните им се притискат бързо към вратове и рамене, към върхове на пръсти. Усетих как ме изпълва копнеж по нещо, което не притежавах и не знаех как да назова. Това ме накара да се замисля за ръката на Коул, плъзнала се по шията ми, и за това колко горещ бе дъхът му в устата ми. Внезапно осъзнах, че на другия ден със сигурност щях да му се обадя или да се опитам да го открия, ако това изобщо беше възможно.

Повдигнах се на лакти, опитвайки се да прочистя главата си, замъглена от мисли за ръце върху бедра и за аромата на Сам върху възглавницата. Обърнах се към Грейс:

— Чудя се какво ли прави Сам в момента.

Тя тъкмо бе хванала някаква страница от книгата между пръстите си; в момента не се мръщеше, репликата ми бе изтрила гримасата от лицето й, заменяйки я с някакво далеч по-неясно изражение. Ядосах се на себе си, задето бях казала това, за което действително си мислех.

Грейс внимателно пусна страницата и я заглади с ръка. После притисна длан към поруменялата си буза и я плъзна към брадичката си. Най-накрая каза:

— Обеща, че ще пробва да ми се обади тази нощ.

Продължаваше да ме гледа със същия празен поглед и изражение, което не можех да разчета, така че добавих:

— Просто се чудех дали някой от другите вълци вече не се е трансформирал в човек, освен него. Срещнах един от тях. — Това беше достатъчно близо до истината, така че дори свещеник не би се изчервил, ако произнесеше нещо подобно.

Лицето на Грейс се проясни.

— Знам. Той ми каза, че вече е видял един. Наистина ли си го срещала?

Дяволите да го вземат, какво толкова. Казах й:

— Заведох го до къщата на Бек в нощта, когато те откараха в болницата.

Очите й се разшириха, но преди да успее да ме попита още нещо, звънецът на входната врата нададе шумния си, неприятен писък.

— Пицата ви е тук — провикна се майка й с жизнерадостен тон и всичко, което двете с Грейс бихме могли да си кажем, беше безвъзвратно изгубено.

Пицата пристигна и Изабел даде едно парче на мама, нещо, което аз не бих направила. Майка ми се оттегли в студиото си, така че холът вече беше на наше разположение. Навън, отвъд стъклената врата към задната тераса, небето беше почерняло напълно и бе невъзможно да се определи дали е седем вечерта или полунощ. Седнах на дивана с чиния в скута си, съдържаща едно-единствено парче пица, а Изабел се настани в другия край с две парчета в чинията. Тя ги попи изтънчено със салфетка, като внимаваше да не размести гъбите. По телевизията вървеше филмът Хубава жена и в момента героинята на Джулия Робъртс пазаруваше в разни магазини, където Изабел сигурно би се чувствала като у дома си. Останалата част от пицата лежеше в кутията върху масичката за кафе, която се намираше между нас и телевизора. Имаше тонове плънка.

— Яж, Грейс — подкани ме Изабел, след което ми подаде руло хартиени кърпички.

Погледнах към пицата и се опитах да си я представя като храна. Изумително беше как едно самотно парче топла пица, от което в чинията ми се бе стекла разтопена моцарела, можеше да ми причини това, което разходката в гората не бе успяла: да ме накара да се почувствам извънредно зле. Само един поглед към храната бе достатъчен, за да накара стомаха ми да се разбунтува, но това беше нещо далеч по-сериозно от обикновено гадене. Това беше нещото, което ме бе обладало преди: треската, която всъщност не беше треска. Болестта, която беше нещо повече от главоболие, повече от болки в стомаха. Болестта, която вече бях самата аз.

Изабел ме погледна и аз знаех какъв въпрос ще последва. Обаче замълчах. Смътното усещане, което ме бе сполетяло в гората, сега разяждаше стомаха ми и се страхувах от това какво мога да кажа, ако проговоря.

Пицата пред мен вече бе нещо, което дори не можех да си представя, че поглъщам.

Тук се чувствах далеч по-ранима и беззащитна, отколкото в гората, заобиколена от вълците. Не желаех Изабел да бъде с мен в момента. Нито пък мама. Исках Сам.

Грейс беше пребледняла. Гледаше лицата ни с ужас, сякаш очакваше парчето всеки момент да изскочи от чинията и да я ухапе. След малко притисна ръка към стомаха си и каза:

— Ей сега се връщам.

Надигна се неуверено от дивана и се насочи към кухнята. Когато се върна, носеше нова кутийка с джинджифилова лимонада и шепа хапчета.

— Пак ли ти е зле? — попитах и намалих малко звука на телевизора, въпреки че това беше любимата ми част от филма.

Грейс изсипа хапчетата в устата си и ги изпи с мощна глътка лимонада.

— Мъничко. Болните хора се чувстват по-зле вечер, нали така? Чела съм нещо подобно.

Погледнах я и си помислих, че тя най-вероятно знае. Помислих си, че вече най-вероятно си мисли за това, за което си мисля и аз, но нямах желание да го казвам на глас. Наместо това попитах:

— Какво точно ти казаха в болницата?

— Че това е просто треска. Просто грип. — Докато произнасяше тези думи, разбрах, че си беше спомнила как ми разказваше за дните, след като е била ухапана. Как си е мислела, че е хванала грип. И двете знаехме, че онова нещо тогава не е било грип.

Най-накрая казах това, което ме глождеше, откакто бях дошла у тях:

— Грейс, ти миришеш. Също като вълка, който намерихме. Знаеш много добре, че болестта ти има нещо общо с вълците.

Тя прокара пръст по декоративните шарки в края на чинията си, сякаш се опитваше да ги изтрие, и промълви тихо:

— Знам.

Точно в този момент телефонът иззвъня. И двете знаехме кой се обажда. Грейс ме погледна, възвърнала напълно самообладанието си:

— Не казвай на Сам — помоли тя.