Копнеж

Трийсет и втора глава Изабел

Дъхът излизаше с хриптене от гърдите ми при всяка трета стъпка, докато тичах. Една, за да напълня дробовете си с хладния въздух. Една, за да издишам. Една, без да дишам.

Не бях тичала от адски дълго време, а на толкова голямо разстояние — от още по-дълго. Винаги бях харесвала джогинга, защото ми даваше възможност да остана насаме с мислите си, далеч от къщата и родителите ми. След като Джак почина обаче, не исках да оставам сама с мислите си.

Сега това се променяше.

И така аз тичах отново, въпреки че беше прекалено студено, за да ми е приятно, пък и бях изгубила форма. Дори и със съвършените нови маратонки, глезените ме боляха зверски.

Тичах към Коул.

Изминаването на разстоянието от нас до къщата на Бек щеше да ме затрудни дори и във времената, когато тичах непрекъснато, така че оставих колата си на около три мили оттам, разкърших се сред мъглата и хукнах.

Тези три мили ми даваха предостатъчно време, за да променя решението си, но аз продължавах да тичам. Най-вероятно вече изглеждах кошмарно, но на кого му пукаше. Ако отивах там просто за да поговорим, не беше толкова важно как изглеждам, нали така?

На алеята пред къщата нямаше кола. Сам вече бе тръгнал нанякъде. Не бях сигурна дали съм облекчена или разочарована от този факт. Това най-малкото означаваше, че има шанс да намеря къщата напълно празна, защото Коул най-вероятно се бе трансформирал във вълк.

Отново не можех да определя дали тази мисъл ми носи облекчение или разочарование.

На двеста метра от къщата забавих ход, притискайки длан вдясно под ребрата си заради острата болка от тичането. Когато стигнах до задната врата, дишането ми почти се беше нормализирало. Пробвах топката на бравата, тя се завъртя без проблеми и вратата се отвори.

Пристъпих вътре и се поколебах на прага. Канех се да извикам „Ехо!“, когато осъзнах, че може би не само Коул си бе върнал човешкия облик. Останах в мрачния коридор, загледана към добре осветената кухня, и си припомних как седях в същата тази къща и наблюдавах как Джак умира.

На Грейс й беше лесно да ми каже, че вината не е моя. Подобни думи обаче не значеха нищо.

Внезапен силен шум ме накара да подскоча. Чух чупене и блъскане някъде из къщата. Всичко това прозвуча като безгласен аргумент в спора ми със самата мен. Стоях, опитвайки се да реша дали да проверя какво става, или да се измъкна безшумно и да хукна обратно към колата си.

Веднъж вече стоя безучастно в тази къща, без да направиш нищо, помислих си мрачно.

Пристъпих напред към кухнята. Поколебах се пред коридора към хола, без да разбирам добре какво точно виждам пред себе си… вода. Неравни виещи се водни ивици рисуваха тънки шарки по дървения под. Изглеждаха като замръзнал лед в блестящото си съвършенство.

Вдигнах очи, за да огледам останалата част от хола. Стаята беше обърната с краката нагоре. Някаква лампа бе съборена върху дивана с изкривен абажур, а по пода бяха разпилени снимки в рамки. Килимчето от кухнята бе събрано на топка край холската масичка, подгизнало от вода. Един от столовете бе съборен назад, подобно на наблюдател на разрухата, който бе припаднал от ужас. Пристъпих внимателно вътре, ослушвайки се предпазливо, но шумотевицата беше утихнала.

Цялата бъркотия беше толкова необичайна, че със сигурност бе предизвикана умишлено — книгите бяха съборени от рафтовете и лежаха разкъсани в локви с вода, наоколо се търкаляха смачкани консерви с храна, празна бутилка от вино бе забита с гърлото надолу в една от саксиите, а стените бяха оплискани с боя.

Тогава чух звуците отново, дращене и трополене, и преди да успея да реагирам, видях някакъв вълк, който се олюляваше в коридора, блъскайки се в стените, докато се приближаваше към мен. Вече започваше да ми става ясно защо холът бе в това състояние.

— Дяволите да го… — възкликнах и отстъпих назад към кухнята. Вълкът обаче явно нямаше намерение да ме напада. Когато влезе неуверено в хола, видях, че от сиво-кафявата му козина се стича вода. Така мокър, изглеждаше странно малък, не по-страшен от куче. Той направи още няколко крачки и после вдигна към мен арогантните си зелени очи.

— Коул! — възкликнах, а сърцето ми ускори ход. — Лудо копеле такова!

За моя изненада той трепна, когато чу гласа ми. Това ми напомни, че в крайна сметка сега беше просто вълк, а инстинктите му най-вероятно се взривиха от присъствието ми, защото стоях между него и изхода.

Отстъпих още една крачка назад, но преди да реша дали трябва да му отворя задната врата, Коул започна да трепери. Когато се приближи на сантиметри от мен, треперенето прерасна в силни конвулсии, а тялото му започна да се разтяга и извива. Отдръпнах се още, за да не повърне върху чудесните ми маратонки, и кръстосах ръце пред гърдите си, за да го наблюдавам как се трансформира.

Коул падна на една страна, а размаханите му лапи оставиха следи от нокти върху едната стена. Сам щеше да остане адски очарован, когато се върнеше. Докосната от магията на трансформацията, плътта му започна да се издува, а челюстите му се разтвориха широко в беззвучен писък на болка.

Вече в човешката си форма, той лежеше по гръб на пода, подобно на кит, изхвърлен на брега, а ръцете му бяха белязани с бледорозовите следи от зарастващи рани. Отвори очи и ме погледна.

Стомахът ми се сви. Коул бе възвърнал лицето си, но очите му все още бяха диви, изгубени сред вълчите спомени. Най-накрая примигна, а веждите му се присвиха по начин, който подсказваше, че вече ме вижда.

— Як номер, а? — дрезгаво каза.

— Виждала съм и по-добри — промърморих хладно. — Какво си направил тук?

Не се помръдна от мястото си, като само отпусна свитите си в юмруци ръце и раздвижи пръсти.

— Научни експерименти. Върху самия мен. Имам страшно сериозен опит в тази дейност.

— Пиян ли си?

— Най-вероятно — ухили се той лениво. — Нямам идея дали трансформацията не ускорява метаболизма, така че може и да съм поизтрезнял. Не се чувствам зле във всеки случай. Защо си тук?

Стиснах устни.

— Не съм. Исках да кажа, че тъкмо си тръгвах.

Коул протегна ръце към мен.

— Не си отивай.

— Че как бих могла да си тръгна? Тук е направо супер — промърморих.

— Помогни ми да разбера — примоли се той. — Помогни ми да разбера как да остана вълк.

Спомних си как бях седяла край леглото на брат ми, който бе рискувал всичко, за да остане човек. Наблюдавах го как губи чувствителността в пръстите си, как стене от болка, докато мозъкът му изгаря от температурата. Нямах думи, за да опиша отвращението, което изпитвах към Коул в този момент.

— Разбери си го сам — отсякох.

— Не мога — каза той, все още излегнат по гръб. — Мога да предизвикам трансформацията, но не и да запазя формата си. Студът върши работа, но също така и адреналинът. Поне така си мисля. Пробвах с ледена вода, но само това не проработи, докато не се порязах, за да предизвикам прилив на адреналин. Ефектът обаче не е траен. Продължавам да се трансформирам обратно.

— Направо ми се къса сърцето от съчувствие. Между другото, Сам ще побеснее, когато види какво си направил с къщата му.

Тръгнах към вратата.

— Изабел, моля те — гласът на Коул ме последва, въпреки че тялото му отказваше да го стори. — Ако не мога да остана вълк, ще се самоубия.

Спрях. Не се обърнах.

— Не го казвам, за да те манипулирам, разбираш ли. Това е самата истина. — Той се поколеба. — Трябва да се махна по някакъв начин и за мен това са двата варианта. Аз просто не мога… Трябва да разбера как да го направя, Изабел. Ти знаеш повече за вълците. Моля те, просто ми помогни с това.

Обърнах се. Той продължаваше да лежи на пода, едната ръка беше върху гърдите му, а другата бе протегната към мен.

— Значи просто искаш от мен да ти помогна да се самоубиеш? — казах. — Не се прави, че става въпрос за нещо друго. Каква точно мислиш, че е разликата с това да останеш вълк завинаги?

Коул затвори очи.

— В такъв случай просто ми помогни да го направя.

Разсмях се. Чух колко студено и жестоко звучи смехът ми, но не направих нищо, за да смекча ефекта.

— Нека ти кажа нещо, Коул. Стоях в тази къща, в същата тази къща — посочих към пода, когато отвори очи, — в онази стая в мазето и гледах как брат ми умира. Не можех да направя нищо. Знаеш ли как точно умря? Беше ухапан и се опитваше да направи всичко възможно, за да не се превърне във върколак. Уредих нещата така, че да го заразя с бактериален менингит, който предизвика зверски висока температура и на практика изпепели мозъка му, унищожи пръстите му и накрая го уби. Не го отведох в болница, защото знаех, че по-скоро би предпочел да умре, отколкото да живее като върколак. В крайна сметка получи това, което искаше.

Коул ме гледаше. По същия безизразен начин, както преди. Очаквах някаква реакция от него, но той не направи нищо. Очите му бяха зареяни в нищото. Празни.

— Казвам ти това само за да разбереш, че и самата аз съм искала да избягам поне стотина хиляди пъти оттогава. Замисляла съм се да прибегна към алкохола — хей, той върши работа при майка ми — или към наркотиците — хей, те също вършат работа при майка ми — а също така съм си мислила да взема някоя от осемте милиона пушки на татко, да я опра в главата си и да си разпилея мозъка. Знаеш ли кое е най-тъжното? Причината за всичко това не е фактът, че Джак ми липсва. Да, той наистина ми липсва, но не искам да го направя заради това. Искам да го направя заради проклетата вина, защото аз го убих. Аз го убих. Има дни, в които не мога да живея с тази мисъл. Но го правя. Защото това е животът, Коул. Животът е болка. Просто трябва да преодолееш толкова от нея, колкото успееш.

Той каза простичко:

— Само дето аз не искам.

Продължаваше да ме изненадва с тези си спонтанни пристъпи на откровеност, които се появяваха точно когато най-малко ги очаквах. Знаех, че те ме караха да му съчувствам дори и когато не исках, но не можех да направя нищо по въпроса, по същия начин, по който преди просто не бях могла да се противопоставя на желанието си да го целувам. Отново кръстосах ръце: чувствах се така, сякаш се опитваше да изтръгне някакво признание от мен. А аз не знаех дали ми е останало още нещо за признаване.

Лежах на пода напълно съсипан и бях съвсем сигурен, че днес е денят, в който най-накрая ще събера смелост, за да приключа с всичко.

А после тази убеденост се изпари. Защото по някакъв начин, докато гледах лицето й, а тя ми разказваше за брат си, установих, че неотложната нужда да избягам от самия себе си вече я нямаше. Чувствах се като балон, който е ставал все по-голям и по-голям в очакване да се пръсне, а тя бе дошла тук и се беше пръснала първа. Това някак бе изпуснало въздуха и от двама ни.

Беше очевидно, че всеки в тази къща имаше своята причина да избяга, но аз бях единственият, който се опитваше да го стори. Бях толкова уморен.

— Досега не бях осъзнал, че си нормално човешко същество — отбелязах. — Искам да кажа, с истински емоции.

— За съжаление съм.

Зяпах тавана. Вече не бях сигурен накъде точно съм се запътил.

— Знаеш ли какво не искам да правя повече? Да те гледам как лежиш там гол — заяви тя. Завъртях очи към нея и Изабел добави: — Имам чувството, че никога не носиш дрехи. Винаги когато те видя, си гол. Мислиш ли, че ще останеш човек за известно време?

Кимнах и при движението ударих леко главата си и пода.

— Чудесно, значи няма да направиш нищо, което да ме постави в неудобно положение, докато сме навън. Облечи нещо и ще отидем да пием кафе.

Стрелнах я с поглед, който недвусмислено казваше: и мислиш, че това ще помогне?! Тя ме дари с тънката си, жестока усмивка и каза:

— Ако все още ти се самоубива и след като поемеш дозата си кофеин, до края на деня ще имаш предостатъчно време затова.

— Уф — изсумтях, докато се надигах на крака. Новата перспектива ми даде възможност да огледам по-добре разрухата, която бях сътворил. Честно казано, изобщо не очаквах, че някога отново ще ми се наложи да се изправям. Гръбнакът адски ме болеше заради множеството последователни трансформации, които си бях причинил. — В такъв случай се надявам това кафе да е направо невероятно.

— Е, не е най-великото на света — призна Изабел. Лицето и бе придобило странно изражение, когато най-сетне се изправих: облекчение? — Но като за град, намиращ се в средата на нищото, е по-добро, отколкото може да се очаква. Облечи си нещо удобно. Имаме да вървим три мили до колата ми.