Копнеж

Втора глава Коул

Съзнанието ми беше окупирано от една — единствена мисъл: остани жив.

Да бъдеш воден от една — единствена мисъл ден след ден, беше истинско блаженство.

Ние, вълците, бягахме сред редките борови дръвчета, лапите ни докосваха съвсем леко влажната земя, носеща спомените за снега. Бяхме близо един до друг, телата ни се докосваха, челюстите ни изщракваха в игриви закачки, промушвахме се един под друг и се прескачахме, подобно на риби в реката; беше невъзможно да кажеш къде започва един вълк и свършва другият.

Маркираните с урина дървета и разровеният мъх ни насочваха безпогрешно през горите; можех да подуша миризмата на разложение, която идва от езерото, далеч, преди да чуя плискането на водата. Един от вълците ни изпрати бърз образ: патици, плъзгащи се по студената синя повърхност на езерото. Последва нов образ от друг вълк: сърна и малкото й се приближават неспокойно, за да пият.

За мен нямаше нищо отвъд този момент, тези споделени видения и тази силна, безмълвна връзка, която имахме.

А после, за първи път от месеци насам, внезапно си спомних, че някога имах пръсти.

Препънах се, изоставайки от глутницата, раменете ми трепереха, нещо вътре в мен се извиваше. Вълците се спряха, някои пристъпиха назад към мен, подканвайки ме да ги последвам, но това вече бе невъзможно. Гърчех се на земята, калните пролетни листа полепваха по кожата ми, топлината на деня изпълваше ноздрите ми.

Пръстите ми се забиха в черната земя. Калта влизаше под ноктите ми, внезапно станали прекалено къси, за да мога да се защитавам с тях, смъдеше на очите ми, които бяха започнали да се изпълват с ярки цветове.

Отново бях Коул, а пролетта беше дошла прекалено рано.