Камъкът на сълзите

Седма глава

Черното нещо показа глава и започна да драска с нокти по стената. Изкикоти се тихичко със смях, от който по цялото тяло на Калан преминаха ледени тръпки. Тя се вцепени. Въздухът застина в гърлото й. То представляваше черно пространство, открояващо се на лунната светлина. Очите му проблеснаха за миг, след което потънаха в морето на нощта.

Мозъкът й работеше трескаво, мъчейки се да свърже онова, което вижда, с онова, което би могла да знае за някакво подобно същество. Искаше й се да побегне, но не знаеше накъде. Към Ричард или надалеч от Ричард? Макар вече да не виждаше очите, чувстваше присъствието им като леден полъх върху лицето си. От гърлото й се изтръгнаха едва доловими звуци. Черната фигура с виещ смях скочи върху стената.

Тежката врата зад нея се отвори и се удари силно в стената на къщата на духовете. В същия миг Калан чу характерния звук от изваждането на Меча на истината. Черната глава се обърна към Ричард. Очите отново засвяткаха. Ричард сграбчи Калан за ръката и я бутна обратно в къщата. След това трясна вратата.

Калан чу виещ смях, след това нещо се блъсна с трясък във вратата. Тя скочи на крака и извади ножа си. Чуваше се свистенето на меча, шумът от борещи се тела, блъскащи се от време на време в къщата. Също и ужасния виещ смях.

Калан блъсна вратата с рамо и се изтърколи навън. Докато се изправяше на крака, видя как нещо черно и дребно се спуска към нея. Замахна с ножа си, но не улучи. То летеше към нея, но преди да успее да я стигне, Ричард го ритна така, че нещото отхвръкна назад и се стовари върху ниската стена. Мечът на истината разсече лунната светлина. Острието се вряза в стената. Във въздуха изригна фонтан от тухлени отломки и хоросан. Черното същество виеше от смях. Ричард дръпна Калан и в същия миг нещото прелетя покрай нея. Този път тя успя да го намушка с ножа си и усети как разсича нещо с твърдината на кокал. Един нокът се стрелна на милиметри от лицето й. След него се чу и свистенето на меча. Не улучи.

Ричард дишаше тежко, взирайки се в тъмнината. Сянката се появи внезапно, изникна от празното пространство и го повали на земята. В прахта се претърколиха две черни фигури. Калан не можеше да различи Ричард и нападателя му. Изпод ноктите на съществото бълваше прах, загребван от земята в опитите да се докопа до Ричард.

Ричард изпъшка и запрати съществото в стената. То скочи бързо отгоре й и застана неподвижно, очите му хвърляха златисти отблясъци на лунната светлина. Отвратителният кикот не спираше. Двамата заотстъпваха. Съществото изведнъж замлъкна, гледайки ги как се движат заднишком.

Във въздуха се посипа дъжд от стрели. Само за секунда десетина се забиха в черното тяло. Нито една не пропусна. След още миг последва нова серия. Съществото едва си поемаше дъх от смях. Бе застанало до стената, цялото надупчено като черен игленик.

Калан ахна, като видя как то хвана цял сноп стрели, стърчащи от гърдите му и ги издърпа. След това се озъби и отново избухна в клокочещ смях. Калан не можеше да разбере защо то стои неподвижно върху стената. В черното му тяло се заби нова серия стрели, на които то изобщо не обърна внимание и най-спокойно скочи на земята.

Една черна фигура с копие в ръка изтича напред. Скрито в сянката на стената, съществото изведнъж се нахвърли върху бягащия човек, който го видя и изпрати по него копието си. С невъзможна бързина съществото се хвърли настрани и улови летящото във въздуха копие със зъби. Смеейки се, го счупи на две. Ловецът бързо отстъпи назад, а съществото сякаш в същия миг изгуби интерес към него и отново се извърна към Ричард и Калан.

— Какво, по дяволите, прави това нещо? — прошепна Ричард. — Защо спря? Защо само ни наблюдава?

Тя изведнъж прозря отговора на въпросите му и от това я побиха тръпки.

— Това е смехавец — прошепна повече на себе си, отколкото на него. — О, нека добрите духове ни закрилят, това е смехавец. — В същия миг закрещя към ловците: — Махайте се! Веднага! Но вървете! Не тичайте!

Те отвърнаха на виковете й с още един безсмислен залп от стрели.

— Да тръгваме, хайде! — каза Ричард. — Между къщите, където е тъмно.

— Ричард, това нещо вижда в тъмното по-добре, отколкото ние с теб през деня. То идва от отвъдния свят.

Той не изпускаше от поглед смехавеца, който стоеше в огряното от лунна светлина пространство край къщата на духовете.

— Добре, какво да правим?

Тя поклати глава.

— Не знам. Но не тичай и не стой на едно място. Това привлича вниманието му. Мисля, че единственият начин да го убием е да го разсечем на парчета.

Той й хвърли бърз поглед, очите му искряха от гняв на лунната светлина.

— Какво мислиш се опитвах да направя?

Калан огледа тясната пътеката, към която се бяха насочили.

— Може би все пак наистина е по-добре да минем оттук. Може би ще успеем да му се измъкнем. Ако ли не, поне ще го отведем далеч от другите.

Смехавецът ги гледаше как се отдалечават, но не след дълго заподскача след тях, като едва си поемаше дъх от смях.

— Нищо на този свят не се постига лесно — промърмори Ричард.

Минаха заднишком по тясната пътечка между гладките хоросанени стени. Смехавецът ги следваше по петите. Калан видя тъмната група на ловците, които не ги изпускаха от очи, чу бесния ритъм на сърцето си.

— По-добре да беше останала в къщата на духовете. Защо не ме послуша, там щеше да си на сигурно място?

Тя разпозна гневните нотки в гласа му, извиращи от магията на меча. По ръката й, вкопчена в ризата му, се стече нещо горещо и влажно. Тя погледна надолу и видя, че ръката му е обляна в кръв.

— Защото те обичам, глупчо. И да не си посмял никога повече да искаш от мен подобно нещо.

— Ако се измъкнем живи оттук, ще те науча да ме слушаш.

Те продължиха заднишком по виещата се пътека.

— Ако се измъкнем живи оттук, може и да опиташ. Какво стана с главоболието ти?

Ричард поклати глава.

— Не знам. В един миг едва си поемах дъх от болка, в следващия всичко отмина. Веднага след това почувствах присъствието на онова нещо. Чух отвратителния му смях.

— Може би просто си си внушил, че усещаш присъствието му, защото си го чул да се смее?

— Не знам. Може и така да е било. Но беше най-странното усещане, което някога съм изпитвал.

Тя го дръпна за ръкава и го поведе по една странична пътека. Стана още по-тъмно. Луната огряваше ярко стената от лявата им страна. Калан изведнъж видя тъмната фигура на чудовището да се изкачва по обляната в лунна светлина стена като огромен черен бръмбар. Сърцето й спря да бие.

— Невероятно! — прошепна Ричард.

Тя не можа да каже нищо. Зад тях се появиха факли. Ловците се приближаваха. Опитваха се да оградят нападателя.

Ричард се огледа.

— Ако тези хора направят опит да го хванат, то ще ги избие до крак.

Двамата стъпиха в осветената част на пътеката.

— Калан, не мога да допусна това да се случи. — Той хвърли поглед надясно, към една групичка ловци, които приближаваха с факли в ръце. — Иди при тях. Скрий се.

— Ричард, няма да те…

Той я сряза по средата на думата.

— Прави каквото ти казвам! Веднага!

Тонът му я накара да подскочи и да отстъпи назад с неохота. Ричард стоеше неподвижен, огрян от лунна светлина. Стискаше с две ръце меча, чийто връх опираше в земята. Вдигна поглед към висящия от стената смехавец, който отново започна да се смее, сякаш внезапно разпознал фигурата пред себе си.

Съществото отпусна ноктите си и тежко тупна на земята.

Калан видя гневно стиснатите челюсти на Ричард, който се бе втренчил в неясната тъмна фигура, носеща се насреща му, потънала в облак прах. Върхът на меча не се помръдваше от земята.

„Не, това не се случва в действителност, помисли си тя, просто е невъзможно. Не и след като най-после всичко си дойде на мястото. Та това нещо тук може да убие Ричард.“ Наистина можеше да го убие. И всичко да рухне. От тази мисъл дъхът й спря. Кървавата й ярост на Изповедник се надигна. Цялото й тяло потръпна.

Смехавецът скочи към Ричард. Върхът на меча се стрелна напред, пронизвайки носещата се във въздуха черна фигура. Калан видя как от гърба на съществото изхвръкна почти половин метър от стоманеното острие на меча, проблясващо на лунната светлина. Смехавецът отново нададе ужасяващия си смях. Ноктестите му пръсти се впиха в меча и започнаха да се плъзгат напред. Ричард замахна с всичка сила. Смехавецът се свлече надолу и се удари в стената. В следващия миг обаче бе отново на крака и веднага скочи към Ричард, който вече замахваше с меча. Калан почувства как я облива вълна от паника, примесена с гняв. Без да осъзнава какво прави, тя вдигна ръка и насочи юмрука си срещу нещото, което се опитваше да убие Ричард — мъжа, когото тя обичаше; единствения, когото някога щеше да обича. Смехавецът почти го бе докопал, мечът бе завършил движението си. Калан усети огромен прилив на сила. Невероятна сила. Освободи я. От юмрука й се стрелна призрачна синя светлина, от която всичко наоколо потъна в ослепително светлосиньо. Мечът и сините светкавици, освободени от юмрука на Калан едновременно се стовариха върху смехавеца. Той се взриви и наоколо се посипа дъжд от безкръвни черни парчета плът. Калан беше виждала Меча на истината да прави това и друг път. Сега обаче не бе съвсем сигурна кое бе причинило експлозията — мечът или синята светкавица, излязла от пръстите й.

След трясъка на гръмотевицата, последвала светкавицата, настъпи гробна тишина, в която тя усети как ушите й зазвъняха.

Изтича към Ричард и го прегърна. Той се бе навел и едва си поемаше въздух.

— Добре ли си?

Той я прегърна със свободната си ръка и кимна. Тя остана в прегръдките му един безкраен миг, докато ловците не ги наобиколиха с факлите си. Всички се радваха и говореха нещо на висок глас. Ричард прибра меча в ножницата. На светлината на факлите тя видя дълбок прорез върху ръката му, близо до рамото. Откъсна парче от ризата му и превърза кървящата рана.

Обърна се към ловците, които стискаха здраво в ръце лъковете и стрелите си.

— Всички ли са добре?

Чандален застана в осветеното от факлите пространство и каза на Калан:

— Знаех си, че пак ще ни създадете неприятности.

Тя го погледна изпитателно, след това просто благодари на хората, задето се опитаха да им помогнат.

— Калан, какво беше това? — попита Ричард, като все още едва дишаше. — И какво, по дяволите, направи ти?

Тя го прегърна през кръста.

— Мисля, че се казва смехавец. А що се отнася до това, какво направих, мисля, че не съм съвсем сигурна.

— Смехавец ли? Какво е…

Ръцете му се стрелнаха нагоре към слепоочията, очите му рязко се затвориха. Падна на колене. Калан не можа да го удържи. Савидлин, който стоеше до него, протегна ръце да го хване, но преди да успее да го задържи, Ричард падна по очи пред краката му. Нададе болезнен вик.

— Савидлин, помогни ми да го отнесем в къщата на духовете и изпрати някой да доведе Нисел. Моля те, кажи да побързат.

Савидлин извика на един от хората си да изтича за лечителката. Самият той с помощта на двама други ловци повдигнаха Ричард. Подпрян на копието си, Чандален не помръдваше от мястото си.

Осветената от факли процесия тръгна обратно към къщата на духовете. Савидлин и другите двама, които носеха Ричард, влязоха вътре. Калан не се отделяше от тях. Сложиха Ричард да легне срещу огнището и пъхнаха под главата му сгънатото одеяло. Савидлин нареди на мъжете да излязат, но самият той остана при Калан.

Тя коленичи до Ричард и с треперещи ръце докосна челото му. Беше леденостудено и плувнало в пот. Ричард като че бе изпаднал в безсъзнание. Тя прехапа устни и се опита да не заплаче.

— Нисел ще му помогне — каза Савидлин. — Ще видиш. Тя е добра лечителка. Ще знае какво трябва да се направи.

Калан едва успя да кимне с глава. Ричард бълнуваше и главата му се мяташе насам-натам, сякаш търсеше положение, в което болката да не е толкова силна.

Двамата се умълчаха. Савидлин пръв наруши тягостната тишина.

— Майко Изповедник, какво беше онова, което направи? Откъде се появиха тези светкавици?

— Не съм съвсем сигурна. Знам само, че беше част от магията ми. Нарича се Кон Дар.

Савидлин я погледна изпитателно, след това сви колене и ги обгърна с ръце.

— Не знаех, че Изповедниците могат да хвърлят светкавици.

Тя също го погледна.

— И аз самата го разбрах едва преди няколко дни.

— А какво беше онова черно нещо?

— Мисля, че най-вероятно е създание от отвъдния свят.

— Оттам, откъдето преди дойдоха хората-сенки ли?

Калан кимна.

— Какво търси тук?

— Съжалявам, Савидлин, не мога да ти отговоря на този въпрос. Но ако се появят още като него, кажи на хората, че трябва да се отдалечат от него. В никакъв случай да не стоите на едно място, нито пък да тичате. Само вървете и елате да ме извикате.

В настъпилата тишина той се замисли върху думите й.

Вратата най-сетне се отвори и в стаята влезе прегърбена фигура, придружавана от двама мъже с факли.

Калан скочи на крака и се спусна да я посрещне. Стисна ръцете й.

— Нисел, благодаря ти, че дойде!

Нисел се усмихна и я потупа по рамото.

— Как е ръката ти, Майко Изповедник?

— Напълно излекувана, благодарение на теб. Нисел, нещо не е наред с Ричард. Има ужасни главоболия…

Нисел се усмихна отново.

— Знам, дете. Ей сега ще видим какво става.

Един от мъжете, които дойдоха с Нисел, й подаде платнена торба, а тя коленичи до Ричард. Нещо в торбата изтропа, когато Нисел я пусна на земята. Тя каза на мъжете да държат факлите по-близо до Ричард. Свали окървавената превръзка и натисна с палците си раната, за да я отвори. Погледна лицето на Ричард, за да разбере дали е усетил нещо. Не беше.

— Ще се погрижа най-напред за раната.

Тя я почисти и се приготви да я шие, а Калан и тримата мъже я наблюдаваха в пълна тишина. Факлите пукаха и съскаха, осветявайки вътрешността на почти празната къща с потрепващата си светлина. Черепите на предците, подредени на полицата край камината, наблюдаваха Нисел заедно с останалите.

Като мърмореше нещо сама на себе си, тя приключи с шевовете, намаза раната с мехлем, който миришеше на борова смола, и я превърза с бинт. Порови в торбата си, след това отпрати мъжете, които я придружаваха. На минаване Савидлин докосна Калан по рамото съчувствено и каза, че ще се видят сутринта.

След като мъжете си тръгнаха, Нисел вдигна глава от торбата си и погледна Калан.

— Чувам, че ще се омъжваш за него.

Калан кимна.

— Мислех, че не можеш да имаш любим, защото си Изповедник, защото силата ти ще го унищожи… когато ще създавате деца.

Калан се усмихна на възрастната жена.

— Ричард е много специален човек. Той притежава магия, която го предпазва от силата ми.

Двамата бяха обещали на Зед, че никога няма да разкриват истината. Никой не биваше да знае, че любовта му към нея е онова, което го пази от силата й.

Нисел се усмихна, а старческата й длан докосна ръката на Калан.

— Радвам се за теб, дете.

Тя отново се наведе над торбата си, докато най-накрая извади оттам една шепа малки глинени бутилчици, запушени с тапи.

— Често ли получава такива главоболия?

— Каза ми, че понякога главата го боли много, но този път било различно, боли го повече, сякаш нещо се опитва да излезе от главата му. Никога досега не бил изпитвал подобно чувство. Мислиш ли, че можеш да му помогнеш?

— Ще видим.

Нисел отпуши няколко от шишенцата и ги поднесе под носа му едно след друго. Едно от тях най-накрая успя да го събуди. Нисел го подуши, за да види кое е. Кимна и промърмори нещо, след което отново заровичка в торбата си.

— Какво става? — избоботи Ричард.

Калан се наведе и го целуна по челото.

— Нисел ще се опита да направи нещо за главоболието ти. Само си лежи спокойно.

Ричард изви гръб и отново стисна очи, сякаш опитвайки се да изгони болката. Притисна треперещите си юмруци до двете си слепоочия.

Лечителката натисна брадичката му надолу с пръсти, принуждавайки го да си отвори устата. След това с другата си ръка сръчно напъха вътре няколко листенца.

— Кажи му да дъвче. Да не спира да дъвче.

— Нисел казва да дъвчеш листата; ще облекчат болката.

Ричард кимна и превивайки се от болка, падна на една страна, като същевременно се опитваше да дъвче листата. Калан прокара пръсти през косата си, чувствайки се напълно безпомощна. Щеше й се да можеше да направи нещо повече за него. Непоносимо й бе да го гледа как се мъчи.

Нисел изсипа някаква течност от един мях в широка купа и започна да бърка, изсипвайки вътре прах от друг буркан. Двете с Калан помогнаха на Ричард да седне и да изпие сместа. Когато свърши, той легна обратно. Дишаше тежко и неравномерно, но продължаваше да дъвче листенцата.

Нисел се изправи.

— Отварата ще му помогне да заспи.

Калан също стана и Нисел сложи в ръката й малка торбичка.

— Ако пак го заболи силно, дай му да дъвче още от тези листенца. Ще го облекчат.

Калан се приведе леко напред, за да не стърчи много над старицата.

— Нисел, знаеш ли какво му е?

Лечителката отвори малкото шишенце и подуши съдържанието му, после го поднесе под носа на Калан. Миришеше на люляк и женско биле.

— Духът — каза тя просто.

— Духът ли? Какво искаш да кажеш?

— Това е болест на духа му. Не на кръвта, не на тялото, нито пък на дишането. На духа.

Калан нямаше представа какво означава всичко това, но знаеше, че не е нещо, което би искала да чуе.

— Ще се оправи ли? Ще могат ли твоите билки и листенца да го излекуват?

Нисел се усмихна и я потупа по ръката.

— Много би ми се искало да присъствам на сватбата ви. Няма да се откажа. Ако това не помогне, ще опитам и друго.

Калан я хвана за ръка и я поведе към вратата.

— Благодаря ти, Нисел.

Калан видя, че Чандален стои до ниската стена пред къщата. Някои от неговите хора стояха наблизо в тъмнината. Приндин беше най-близо до къщата на духовете. Тя отиде при него.

— Би ли изпратил Нисел до къщата й, моля?

— Разбира се — каза Приндин и като хвана почтително лечителката под ръка, двамата се изгубиха в нощта.

Калан и Чандален си размениха по един дълъг поглед, след това тя се приближи към него.

— Оценявам онова, което ти и твоите хора направихте тази вечер за нас. Благодаря ти.

Той продължи да я гледа с безизразно лице.

— Не пазя вас, а своя народ от вас. От това, което бихте могли да му причините за в бъдеще.

Калан изтупа раменете си.

— Дори и така да е, ако се появи нещо подобно, не се опитвайте да го убивате сами. Не искам никой от Калните хора да загине. Включително и ти. Ако видите нещо подобно, не бива да стоите на едно място или да тичате. Направите ли го, сте мъртви. Единственият изход е да дойдете да ме извикате. Не се опитвайте да се справите сами. Разбра ли? Елате да ме извикате.

Лицето все още беше безизразно.

— И ще хвърляш още светкавици?

Калан го изгледа хладно.

— Ако се наложи.

Тя се запита дали би могла да го направи отново. Нямаше никаква представа как стана първия път.

— Ричард Избухливият не се чувства добре. Може би утре няма да е в състояние да стреля заедно с теб и хората ти.

Той се усмихна самодоволно.

— Така и предполагах, че ще се опита да си намери някакво извинение.

Калан стисна здраво зъби и си пое дълбоко въздух. Нямаше намерение да стои тук и да си разменя обиди с този глупак. Искаше да се върне вътре при Ричард.

— Лека нощ, Чандален.

Ричард все още лежеше по гръб и дъвчеше листата. Тя седна до него и с радост установи, че изглежда малко по-свеж.

— Тези неща започват да стават по-вкусни.

Калан погали челото му.

— Как се чувстваш?

— Малко по-добре. Болката ту се появява, ту отшумява. Мисля, че листата помагат. Само дето от тях ми се вие свят.

— По-добре е да ти се вие свят, отколкото да те боли, нали така?

— Да. — Той отпусна длан на ръката й и затвори очи. — С кого говори?

— С онзи глупак Чандален. Той стои на пост пред къщата на духовете. Мисли, че ще им докараме и други неприятности.

— Може би не е чак толкова глупав. Струва ми се, че това същество едва ли щеше да е тук, ако не бяхме дошли. Как го нарече?

— Смехавец.

— И какво представлява смехавецът?

— Не съм съвсем сигурна. Не познавам някой, който да е виждал, но съм чувала да се говори за него. Най-вероятно е същество от отвъдния свят.

Ричард спря да дъвче и отвори очи, за да я погледне.

— От отвъдния свят, значи. И какво по-точно знаеш за него?

— Не много — смръщи вежди тя. — Да си виждал някога Зед пиян?

— Зед ли? Никога. Той не обича вино. Обича само да яде. Казва, че пиенето пречи на мисленето, а няма нищо по-важно от мисленето — Ричард се усмихна. — Казва още, че колкото по-слаб е един човек в мисленето, толкова по-силен е в пиенето.

— Ами, магьосниците стават доста страховити, когато пият. Като малка ходех в Магьосническата кула, за да уча езици. Там се пазят книгите с различните езици. Както й да е, веднъж се случи така, че докато учех, наблизо имаше четирима магьосници, които четяха заедно една книга с пророчества, която не бях виждала никога преди. Те се бяха навели над нея, напълно погълнати от работата си. Разговаряха с приглушени гласове. Изглеждаха ми някак изплашени. Тогава за мен беше много по-интересно да гледам магьосниците, отколкото да уча езици. По едно време вдигнах глава и видях, че лицата им са станали бели като платно. В същия миг и четиримата скочиха на крака и затвориха с трясък дебелата корица. Тя изтрещя така, че подскочих. Всички стояха мълчаливи известно време, а след малко единият излезе някъде и се върна с шише в ръка. Без да кажат нито дума, те взеха по една чаша и си наляха. И четиримата изпразниха чашите си на екс. Насядаха около масата, върху която стоеше книгата, и продължиха да пият, докато шишето се изпразни. Развеселиха се. Бяха пияни. Започнаха да се смеят и да пеят. Мислех си, че присъствам на нещо изключително интересно. Никога преди не бях виждала подобна гледка. Те видяха, че ги гледам, и ме повикаха. Нямах желание да ходя при тях, но нали бяха магьосници и ги познавах, та не се изплаших особено. Отидох. Единият ме вдигна на коленете си и ме попита дали искам да попея с тях. Казах им, че не зная песента, която пеят. Те се спогледаха и след това предложиха да ме научат. Останахме на масата, докато не наизустих цялата песен.

— Спомняш ли си я?

Калан кимна.

— Никога няма да я забравя.

Тя се прокашля и след миг запя:

Калан млъкна и усети погледа на Ричард върху себе си.

— Доста страшничка песен за дете.

Той най-сетне престана да дъвче листата.

Калан кимна с въздишка.

— Онази нощ имах ужасни кошмари. Мама дойде в стаята ми и седна на леглото ми. Прегърна ме и попита какво съм сънувала. Изпях й песента, на която ме бяха научили магьосниците. Тя се пъхна в леглото ми и остана при мен през цялата нощ. На другия ден отиде при тях. Така и не разбрах какво им е говорила или направила, но през следващите няколко месеца, ако се случеше някой от тях четиримата да се срещне с нея, се обръщаше на другата страна и забързано отминаваше. Дълго време отбягваха и мен самата, сякаш бягаха от самата смърт.

Ричард си взе още едно листенце от малката торбичка и го пъхна в устата си.

— Смехавците са изпратени от Пазителя, така ли? От Пазителя на отвъдния свят?

— Така се пее в песента. Сигурно е истина. Как си представяш същество от този свят да бъде пронизано от толкова много стрели и да продължава да се смее най-безгрижно?

Ричард се умълча за миг.

— Какво означава „камък в езерото“?

Калан вдигна рамене.

— Никога преди или след това не съм чувала нищо за него.

— А какво ще кажеш за синята светкавица? Как го направи?

— Има някаква връзка с Кон Дар. Случи ми се и преди, когато Кървавата ярост ме обзе за първи път. — Тя въздъхна дълбоко при спомена. — Когато помислих, че си умрял. Никога не бях усещала Кон Дар, но вече я възприемам като част от себе си, нещо като магията, с която съм живяла цял живот. Двете са свързани по някакъв начин. Предполагам, че съм събудила втората сама. Мисля, че Ейди ме предупреди точно за това, когато бяхме при нея. Ричард, аз наистина не знам как го направих.

Той се усмихна.

— Никога няма да престанеш да ме изумяваш. Ако аз установя, че мога да правя светкавици, едва ли ще го приема толкова спокойно.

— Е, просто от време на време си припомняй на какво съм способна — предупреди го тя. — В случай, че някое красиво момиче се опита да те съблазни.

Той я хвана за ръката.

— Няма други красиви момичета освен теб.

Пръстите на другата й ръка се заровиха в косата му.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Да — прошепна той. — Легни до мен. Искам да те усещам близо до себе си. Страхувам се, че може никога да не се събудя повече, и искам да си край мен.

— Ще се събудиш — бодро му обеща тя.

Взе още едно одеяло и го метна върху двамата. Сгуши се до него с глава на рамото и ръка около кръста му, опитвайки се да не мисли за последните му думи.