Камъкът на сълзите

Двадесета глава

Сърцето й биеше лудешки. Опита се да успокои дишането си. Пъхна се зад дебелия дънер на един стар бор и се притисна към грапавата му кора. Ако Сестрите разберяха, че ги следи…

Тъмният влажен въздух пълнеше дробовете й на пресекулки. Устните беззвучно шепнеха молитви към Създателя за закрила. С очи, големи колкото златни монети, тя се взираше в тъмнината и преглъщаше с пресъхнало гърло.

Изведнъж близо до нея припълзя тъмна сянка. Видя я, когато надникна зад дървото. Потисна желанието си да изкрещи и да избяга, приготви се за отбрана. Протегна се към сладката вътрешна светлина; прегърна своя Хан.

Сянката се промъкна по-близо с колебливи и търсещи движения. Още една стъпка, само още една и тя щеше да й се нахвърли. Трябваше да се отърве от нея още с първия удар, за да е сигурна, че няма да се вдигне тревога. Трябваше да действа светкавично, щеше да й се наложи да хвърли няколко различни мрежи едновременно. Но ако бъде достатъчно бърза, няма да се чуе нито гък. И тогава ще знае със сигурност кой е. Задържа дъха си.

Тъмната фигура най-сетне направи още една стъпка. Извръщайки се иззад дървото, тя хвърли мрежите. Въздушни въжета, здрави колкото корабни, се увиха около нещото. Устата се отвори, но тя блъсна вътре шепа сгъстен въздух и я задуши, преди да се е чул вик.

Когато не се чу нито звук, тя въздъхна с облекчение, но сърцето й все още биеше лудешки. С усилие успя да си възвърне самообладанието, без да отпуска здравата си хватка около своя Хан, страхувайки се да не стане по-малко бдителна. Пое си дълбоко въздух и пристъпи по-близо до неподвижната фигура. Когато се приближи достатъчно, че да усети чуждия дъх в лицето си, тя протегна длан и пусна малко пламъче, достатъчно да освети лицето.

— Джедидайа! — прошепна тя и притисна ръка към тила му, пръстите й напипаха хладния гладък метал на Рада’Хан. Тя затвори очи. По бузите й потекоха сълзи. — О, Джедидайа! Толкова ме изплаши! — Тя отвори очи и погледна към ужасеното лице, осветено от тънкия лъч светлина. — Ще те пусна, но трябва да бъдеш много тих. Обещаваш ли?

Той кимна доколкото можа, осъзнавайки колко здраво го е вързала. Тя го освободи от мрежата. Джедидайа въздъхна с облекчение.

— Сестро Маргарет — прошепна той с треперлив глас, — ти съвсем за малко да ме накараш да се изцапам.

Сестрата се изсмя беззвучно.

— Съжалявам, Джедидайа, но и ти съвсем за малко да ми сториш същото.

Тя изгаси малкото пламъче на Хан и двамата се снишиха до земята, облягайки се един на друг, докато се успокоят. Джедидайа, макар и няколко години по-млад от нея, беше доста по-едър. Красив млад мъж. Болезнено красив, помисли си тя.

Прикрепиха го към нея, когато той дойде в Двореца, а тя беше още послушница. Той учеше с желание и залягаше здраво. Едно истинско удоволствие още от първия ден. Тя бе чувала, че има и трудни за обучение, но Джедидайа не беше от тях. Той изпълняваше всичките й нареждания. От една дума разбираше всичко и го изпълняваше моментално.

Другите мислеха, че прави всичко, за да й се хареса, а не защото ученето му доставя удоволствие, но никой не можеше да не признае, че той е най-добрият ученик сред всички и че от него ще излезе най-добрият магьосник. А това беше най-важното. В тяхната работа са важни резултатите, а не методите и тя правеше всичко в рамките на задълженията си, а понякога и доста извън тях.

Джедидайа беше много горд с нея, когато стана Сестра на светлината. Маргарет също се гордееше с него, той беше може би най-могъщият магьосник, появявал се в Двореца от стотици години насам.

— Маргарет — прошепна той, — какво правиш тук?

— Сестра Маргарет — поправи го тя.

— Наоколо няма никого — той я целуна по ухото.

— Престани — скара му се тя. Топлината на целувката се разнесе по цялото й тяло; към обикновената целувка той бе прибавил и мъничко магия. Понякога й се искаше да не го беше учила на това. Но друг път болезнено й се приискваше да го направи. — Джедидайа, какво правиш тук? Не е твоя работа да вървиш след мен, да следваш една Сестра извън Двореца.

— Ти си открила нещо. Знам, че е така, и хич не се опитвай да отричаш. Нещо опасно. Отначало само се заинтересувах мъничко, но щом разбрах, че си тръгнала към Блатистите гори, се изплаших за теб. Няма да те оставя да се скиташ из такова опасно място. Не и сама. Не и без мен, за да те пазя.

— Да ме пазиш! — прошепна тя остро. — Да ти припомня ли какво се случи току-що? Само един миг, и се оказа абсолютно беззащитен. Не успя да махнеш нито една от мрежите ми. Една-едничка дори. Едва успя да докоснеш своя Хан, камо ли да го използваш подобаващо. Имаш още много да учиш, преди да станеш истински магьосник, който ще може да пази когото и да било. Да учиш — това е единственото, което можеш да правиш засега. Само така можеш да предпазиш самия себе си!

Гневният й тон го накара да млъкне. Не й харесваше да го мъмри толкова строго, но не й се искаше да го замесва в подобно опасно начинание, ако подозренията й се потвърдяха. Страхуваше се за него и не искаше да му се случи нищо лошо.

Всъщност онова, което казваше, не беше съвсем така. Той вече беше много по-силен от всяка Сестра, когато успееше да направи нещата както трябва. Макар това да не се случваше често. Вече имаше Сестри, които се страхуваха да стигат твърде далеч с него. Тя усети как погледът му избяга настрани.

— Съжалявам, Маргарет — прошепна той. — Страхувах се за теб.

Сърцето я заболя, когато усети мъката в гласа му. Главата й беше близо до неговата, за да могат да си шепнат тихичко.

— Знам, Джедидайа, и ценя твоите грижи. Наистина. Но това тук касае само Сестрите.

— Маргарет, Блатистите гори са много опасно място. В тях има неща, които могат да те убият.

Блатистите гори наистина бяха опасно място. Още от хиляди години. И бяха оставени както са си с декрет на Двореца. Като че ли можеше да се направи нещо друго.

Говореше се, че тези гори се използват за терен за обучаване на един много специален вид магьосници. Онези магьосници, които не бяха довеждани, а идваха по собствено желание в Двореца. Защото така искаха. Жадуваха за това… нуждаеха се от това.

Но това само се говореше. Тя лично не познаваше нито един магьосник, който да е отишъл да се обучава в Блатистите гори. Поне не през последните няколко хиляди години. Дори и да е истина, никой не беше видял с очите си такъв магьосник. Легендите разказват, че в древни времена такива магьосници съществували, че те отивали в Блатистите гори. Малцина се измъквали обратно, пишеше също в книгите. Но такива бяха правилата. Дори това място си имаше своите правила.

— Дойдох, когато слънцето вече беше залязло. По мръкнало. Ако залезът не те завари, докато си в Блатистите гори, нищо не може да ти се случи. А аз нямам намерение да стоя тук, докато дойде време за следващия залез. Така че е достатъчно безопасно. Поне за мен. А сега искам да се прибираш у дома. Веднага!

— Каква толкова важна работа би те е накарала да влезеш тук? Какво правиш? Искам отговор, Маргарет. Истината. Няма да ти позволя да ме отпратиш. Тук е опасно за теб и няма да си тръгна.

Тя докосна с пръсти изящното цвете от ковано злато, което висеше на верижка около врата й. Джедидайа го беше направил сам за нея, не с магия, а със собствените си ръце. Беше грамофонче — цвете, което разцъфва всяка сутрин, — символ на пробуденото му съзнание за дарбата, съзнание, което е разцъфнало с нейна помощ. Това мъничко златно цветенце означаваше за нея много повече от всичко друго, което притежаваше.

Тя докосна ръката на младия мъж и се наведе към него:

— Добре, Джедидайа, ще ти кажа, но не всичко. Ще бъде опасно за теб да знаеш всичко.

— Кое е толкова опасно? Какво не можеш да ми кажеш?

— Мълчи и слушай или веднага ще те изпратя обратно. Знаеш, че мога да го направя.

Ръката му докосна яката.

— Маргарет, нали няма да го направиш. Кажи ми, че не би го направила…

— Шт!

Той млъкна. Тя изчака още малко, за да е сигурна, че ще я слуша мълчаливо и с внимание. След това продължи:

— От известно време подозирам, че част от онези с дарба, които изчезнаха или пък умряха, не ги е сполетяло онова, които ни беше казано. Мисля, че са били убити.

— Какво!

— Говори по-тихо! — гневно прошепна тя. — Да не искаш да убият и нас?

Той млъкна отново.

— Мисля, че в Двореца на пророците става нещо ужасно. Мисля, че някои от Сестрите са убийци.

Той я погледна в тъмнината.

— Убийци? Сестрите? Маргарет, сигурно си полудяла, за да ти хрумнат такива неща!

— Не, не съм. Но всеки би помислил, че съм, ако посмея да го кажа на висок глас вътре в Двореца. Трябва да намеря начин, за да го докажа.

Той се замисли за миг.

— Познавам те най-добре от всички и ти вярвам. Ще ти помогна. Може би ще можем да открием телата или пък да намерим други доказателства, опровергаващи официалната версия за изчезването им, може дори да намерим някой, който е видял нещо. Трябва много внимателно да разпитаме персонала. Познавам някои, които…

— Джедидайа, още не си чул най-лошото.

— Кое би могло да бъде по-лошо от това?

Тя хвана цветенцето между пръстите си и го стисна. Сниши глас още повече.

— В Двореца има Сестри на мрака.

Макар да не можеше да го види в тъмното, тя беше сигурна, че по тялото му са преминали ледени тръпки. Опита се да се взре в лицето му. Около тях цвърчаха нощни насекоми.

— Маргарет… Сестри на… Не, не може да бъде. Те не съществуват. Те са само мит… измислица.

— Не са мит. В Двореца има Сестри на мрака.

— Маргарет, моля те, престани да го повтаряш. Може да бъдеш наказана със смърт за подобно обвинение. Ако обвиниш една Сестра в подобно нещо и не успееш да го докажеш, ще те накажат със смърт. А не можеш да го докажеш, защото то е невъзможно. Няма такова нещо като Сестри на…

Той дори не можеше да го каже на глас. Самата мисъл го плашеше толкова силно, че не смееше да произнесе думата. Сестра Маргарет познаваше страха му. Самата тя изпитваше подобен страх, докато в един момент бяха започнали да стават неща, на които нямаше как да не обърне внимание. Толкова й се искаше да не бе отивала при Пророка онази нощ. Или поне да не бе чула думите му.

Прелатът се беше разгневила, задето Маргарет не искаше да предаде съобщението на Пророка на някоя от нейните помощници. Сестра Маргарет успя най-накрая да си издейства аудиенция при нея. Прелатът я изгледа с празен поглед и я попита какво означава това „камъче в езерото“. Маргарет не знаеше. Прелатът й изчете цяло конско, задето я безпокоеше с глупостите на Натан. Маргарет от своя страна се разсърди сериозно на Натан, който категорично отказа да си спомни да е предавал подобно съобщение за Прелата.

— Толкова ми се иска да си прав, но не си. Говоря истината. Те са сред нас. В Двореца. — Загледа се в лицето му. — Ето защо съм тук! За да намеря доказателства!

— Как ще го направиш?

— Те са тук. Аз ги проследих. Сега са в Блатистите гори, за да правят нещо. Трябва да разбера какво.

Той извърна глава в мрака.

— Кои са? Кои Сестри? Знаеш ли кои са?

— Знам. Или поне някои от тях!

— Кои са?

— Джедидайа, не мога да ти кажа. Ако ти кажа и ти направиш макар и най-малката грешка… няма да можеш да се защитиш сам. Ако съм права и те наистина са Сестри на мрака, ще те убият, защото знаеш. Няма да го понеса, ако те наранят. Няма да ти кажа, докато не отида до стаята на Прелата с доказателствата.

— Откъде знаеш, че са Сестри на… И какви доказателства имаш? Какви доказателства успя да намериш?

Тя непрекъснато се озърташе с тревога.

— Една от Сестрите притежава… нещо. Магически предмет. Предмет, свързан с черна магия. Видях го в кабинета й. Една малка фигурка. Забелязах я, защото там имаше много неща, стари любопитни вещи. Виждала съм ги и преди, те винаги са били покрити с прах.

Но когато едно от момчетата умря, отидох в кабинета й, за да говоря с нея за доклада й. Малката статуйка беше в ъгъла, притисната с книга, но не беше покрита с прах. Блестеше от чистота.

— Това ли било! Сестрата изчистила праха от статуйката, а ти мислиш…

— Не. Никой не знае каква е тази статуйка. След като видях, че е изчистена, реших да разбера за какво служи. Трябваше да внимавам, за да не разбере никой какво съм видяла, но най-накрая открих какво е.

— Как? Как успя да разбереш?

Тя си припомни посещението при Натан и обета да не казва как е разбрала предназначението на статуйката.

— Няма да ти кажа. Не ти трябва да знаеш.

— Маргарет, как можеш…

Тя го прекъсна.

— Точка по въпроса — няма да ти кажа. А и това е без значение. Важното е каква е тази статуйка, а не как съм го научила. Представлява фигурка на мъж, който държи на главата си кристал. Кристалът е куилион.

— Какво е това куилион?

— Това е изключително рядък магически кристал. Който отнема магията от магьосниците.

От изненада той онемя за миг.

— Откъде знаеш, че е куилион, след като е толкова рядък? Как си могла да го разпознаеш? Може би е бил някакъв друг кристал, подобен на онзи?

— Можеше и да си прав, ако куилионът не беше използван. Когато този кристал бъде използван, за да отнеме магията от някой магьосник, започва да свети с портокалова светлина. Тя идва от силата на дарбата на магьосника, от неговия Хан. Секунда преди да напусна кабинета й, видях тази фигурка съвсем чиста, затисната с една книга. Куилионът светеше с портокалова светлина. Това беше още преди да знам какво означава. След като разбрах, отидох отново, за да го занеса при Прелата като доказателство, но той вече не светеше.

— Какво означава това? — прошепна магьосникът с тревожен глас

— Означава, че магьосническата сила е преминала от кристала в някой друг. В приемник. Куилионът е просто съд, в който се изсипва дарбата, докато настъпи моментът да бъде прелята в някой друг. Джедидайа, мисля, че Сестрите убиват някои от питомците си и отнемат дарбата им за себе си. Мисля, че те самите поглъщат силата.

Гласът му трепереше.

— Прибавят я към онова, което вече имат? Искаш да кажеш, че освен силата си на Сестри те притежават тази и на магьосници с дарба, така ли?

Тя кимна.

— Да. Това ги прави много по-опасни, отколкото изобщо можем да си представим. Много по-силни. Ето какво ме плаши най-много — не това, че може да бъда осъдена на смърт, задето съм обвинила несправедливо някоя Сестра, а това, че може да бъда разкрита от някоя от тях. Ако те наистина поглъщат в себе си силата, нямам представа как бихме могли да ги спрем. Никой от нас не би могъл да им се опре. Трябва ми доказателство, за да ми повярва Прелатът. Може би тя ще знае какво трябва да се направи. Защото аз определено не знам. Онова, което наистина не разбирам, е как Сестрите поглъщат дарбата от куилиона. Дарбата на магьосника, неговият Хан, е мъжка. А Сестрите са жени. Една жена не може просто ей така да погълне мъжкия Хан. Не е толкова просто; ако беше лесно, те щяха просто да излеят дарбата в себе си, докато ги убиваха. Ако наистина поглъщат мъжкия Хан в себе си, не мога да разбера как го правят.

— И какво възнамеряваше да направиш тази вечер?

Тя скръсти ръце на гърдите си, за да прогони вътрешния хлад, който я обзе, въпреки че въздухът навън бе топъл.

— Помниш ли деня, в който Сам Уебър и Невил Рансън преминаха всички изпитания. Трябваше да бъдат свалени яките им и да напуснат Двореца.

Той кимна в тъмнината.

— Да, бях много разочарован, защото Сам обеща да дойде, за да се сбогуваме и за да го видя със свалена яка. Исках да му пожелая всичко хубаво, след като е станал вече истински магьосник. Но той така и не ми се обади. Казаха ми, че си е тръгнал през нощта, защото не му било до сълзливи сбогувания; но Сам ми беше приятел, наистина изключително приятен човек, лечител. Не беше в стила му да си тръгне просто така. Много ме заболя, че не дойде. Наистина исках да му пожелая всичко хубаво.

— Те са го убили.

— Какво? — Той се сви още по-надолу. — О, скъпи Създателю, не! — Очите му се наляха със сълзи. — Сигурна ли си? Как разбра?

Тя сложи ръка върху рамото му, за да го успокои.

— На другата сутрин, след като той си замина по толкова мистериозен начин, имах чувството, че се е случило нещо ужасно. Отидох да видя дали куилионът отново свети, но вратата на стаята беше преградена с въздушен щит.

— Това не доказва нищо. Сестрите често затварят стаите и кабинетите си по този начин. Ти също го правиш, когато не искаш да те безпокоят, особено когато сме заедно.

— Знам. Но исках да видя куилиона, така че изчаках зад ъгъла, докато Сестрата се върна в кабинета си. Исках да я издебна и да погледна, докато влиза. Успях, видях в тъмния й кабинет статуйката, сложена на рафта между книгите. Беше портокалова на цвят. Съжалявам, Джедидайа.

В гласа му прозвуча гняв.

— Коя беше? Коя Сестра?

— Няма да ти кажа, Джедидайа. Не и преди да го докажа пред Прелата. Много е опасно.

Той се умисли за миг.

— Ако този кристал наистина е куилион и доказва, че тя е Сестра на мрака, тогава защо не го крие по-добре?

— Може би защото мисли, че тук никой не знае какво е куилион. Може би защото тя не се страхува и не смята, че трябва да бъде по-предпазлива, отколкото е.

— Тогава да вървим, да разрушим въздушния щит, да вземем проклетата фигурка и да я занесем на Прелата. Знам, че мога да премахна въздушния щит. Знам, че мога.

— Щях и сама да го направя. Тази нощ се върнах и вратата не беше преградена. Исках да взема статуйката, но нея я нямаше. Тогава видях Сестрата да напуска Двореца заедно с още няколко други. Проследих ги дотук. Ако не мога да открадна куилиона, докато свети, не мога да докажа, че са Сестри на мрака. Трябва да ги спра, преди да са отнели нечий друг живот. Джедидайа, те убиват хора. Но още по-страшното е причината, поради която го правят.

Той се изправи

— Идвам с теб.

Маргарет стисна зъби.

— Не! Ти ще се върнеш обратно в Двореца.

— Маргарет, обичам те и ако ме изпратиш обратно да се тревожа за теб през цялото време, няма да ти го простя. Ще отида при Прелата сам и ще ги обвиня, за да ти помогна. Помисли само, че мога да бъда осъден на смърт заради подобно нещо. Знам, че може би това ще предизвика подозрения и дори тревоги. Но няма друг начин. Само така ще мога да те предпазя. Или идвам с теб, или отивам при Прелата. Казах ти вече. И наистина ще го направя.

Маргарет знаеше, че той говори истината. Джедидайа винаги изпълняваше обещанията си. Както подобава на един могъщ магьосник. Тя падна на колене и обви ръцете си около врата му.

— Аз също те обичам, Джедидайа.

Маргарет го целуна и двамата се изправиха. Ръцете му започнаха да разкопчават копчетата на гърба й. Смъкна дрехата й. Тя простена при допира. Горещите му устни целуваха врата, после ушите й. Изпращаха по кожата й огнени светлинки от магия. Коленете й сами се разделиха, за да му позволят да проникне в нея. Дишаше все по-тежко.

— Ела с мен — прошепна той в ухото й. — Нека се върнем, ще сложиш преграда на вратата си и ще направя за теб още много приятни неща. Ще можеш да викаш колкото си искаш и никой няма да те чуе.

Маргарет го отблъсна от себе си и извади ръцете му изпод полата си. Той се опитваше да разбие съпротивата й. Усети, че ще трябва да положи големи усилия, за да го спре. Той използваше магията си, за да я съблазни и отведе далеч от опасностите. Искаше да я спаси. Маргарет знаеше, че ако му позволи още един миг да й въздейства с магията си, много скоро щяха да се озоват зад въздушния щит в нейната стая.

— Джедидайа — прошепна тя дрезгаво — Моля те, не ме карай да използвам яката, за да те спра. Това е много важно. Става въпрос за живота на много хора.

Той отново протегна ръце към нея, но тя изпрати ивица сила през дланите си към неговите китки, за да го накара да спре. Отблъсна го категорично.

— Знам, Маргарет. И твоят живот също е в опасност. Не искам нищо никога да ти причинява болка. Обичам те повече от всичко на света.

— Джедидайа, това е много по-важно от моя живот. Отнася се за живота на всички. Струва ми се, че тук е намесен Безименният.

Той се вкамени.

— Ти сигурно се шегуваш!

— Защо мислиш, че Сестрите имат нужда от сила? Защо мислиш, че им е необходима? Защо убиват заради нея? Каква е целта им? На кого, мислиш, служат Сестрите на мрака?

— Скъпи Създателю — тихичко прошепна той. — Не й позволявай да е права! — Той я хвана за раменете.

— Маргарет, кой още знае за тези неща? Кой ти ги каза?

— Само ти, Джедидайа. Аз знам за четири или може би пет Сестри на мрака. Но има и други, които не знам. Не знам и на кого мога да се доверя. Тази вечер проследих единадесет, но може и да са повече.

— Ами Прелатът? Може би не трябва да ходиш при нея. Тя може да е една от тях.

Маргарет събра ръцете си с въздишка.

— Може би си прав, но това е единствената ни възможност. Никой друг не би могъл да ми помогне. Трябва да отида при нея.

Тя докосна лицето му с пръсти.

— Джедидайа, моля те, върни се, ако нещо се случи с мен, ти ще можеш да направиш нещо след това. Трябва да остане някой, който знае.

— Не, няма да те оставя. Ако ме накараш да се върна, ще отида при Прелата. Аз те обичам. По-добре да умра, отколкото да живея без теб.

— Но трябва да мислим и за другите. Има и други, чийто живот е заложен.

— Не мога да мисля за никой друг. Моля те, Маргарет, не ме карай да те оставя в такава опасност.

— Понякога ме вбесяваш, любов моя. — Тя се измъкна от ръцете му. — Джедидайа, ако ни хванат…

— Щом ще сме заедно, тогава поемам този риск.

Сестрата вплете пръстите си в неговите.

— Тогава бъди мой съпруг. Както сме си говорили. Ако умра тази нощ, искам да умра като твоя съпруга.

Той пъхна ръката си зад главата й и я придърпа към себе си. Отметна назад косата от ухото й и зашепна нежно:

— Това ще ме направи най-щастливия мъж на света. Толкова много те обичам, Маргарет. Но как бихме могли да се оженим тук, сега?

— Можем да произнесем думите. Любовта ни е най-важното и думите, които идват от сърцата, ще ни свържат много по-здраво от всичко друго.

Джедидайа я притисна още по-силно.

— Това е най-щастливият миг в живота ми.

Той я пусна, отблъсна я леко от себе си и стисна ръцете й. Очите им се търсеха трескаво в тъмнината.

— Аз, Джедидайа, се вричам да бъда твой съпруг в живота и в смъртта. Давам ти своята вечна любов и своята вечна вярност. Нека сме свързани в очите и сърцето на Създателя.

Тя прошепна същите думи и от очите й потекоха сълзи. Никога не бе изпитвала толкова силен страх и в същото време такова огромно щастие. През целия си живот. Изпитваше болезнена необходимост да бъде с него. Когато произнесоха думите, се целунаха. Това беше най-нежната любовна целувка, която тя някога бе получавала. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й и се събираха около устните. Ръцете й обгърнаха широките му рамене и тя се притисна към него. В прегръдката му Маргарет се чувстваше сигурна и обичана. След това се разделиха.

— Обичам те, съпруже мой!

— Обичам те, съпруго моя, сега и завинаги.

Тя се усмихна. Дори и без да го вижда в мрака, знаеше, че и той се усмихва.

— Хайде! Да се опитаме да намерим някакво доказателство. Да видим дали ще успеем да спрем Сестрите на мрака. Нека Създателят се гордее със Сестрите на светлината и с теб, бъдещия магьосник.

Джедидайа стисна ръката й.

— Обещай ми, че няма да правиш никакви глупости. Обещай ми, че няма да правиш нищо, което би могло да причини смъртта ти. Искам да прекарам времето си с теб в леглото, а не из горите.

— Трябва да видя какво правят там. Искам да намеря начин, за да докажа всичко това на Прелата. Но те са по-силни от мен, да не говорим, че са повече от единадесет. Отгоре на всичко, ако наистина са Сестри на мрака, значи владеят и Субстрактивната магия. Срещу това няма да можем да се защитим. Нямам представа как ще успеем да измъкнем куилиона от ръцете им. Може би ще открием нещо друго като доказателство. Ако отворим широко очите си и се оставим Създателят да ни води, може би той ще ни разкрие какво да правим. Но никой освен нас не бива да знае за това. Не искам да ни хванат.

Джедидайа кимна.

— Съгласен съм. И аз мисля така.

— Джедидайа, аз съм Сестра на светлината. Това означава, че имам задължения. Задължения към Създателя и към всички негови творения. Дори сега, когато сме съпруг и съпруга, все още е мое задължение да те ръководя. В това ние не сме равни. Аз съм длъжна да изпълнявам задълженията си и ще ти позволя да тръгнеш с мен само ако обещаеш да се придържаш към правилата. Ти все още не си истински магьосник. Все още си длъжен да ми се подчиняваш. Аз съм по-добра с моя Хан, отколкото ти с твоя.

— Знам, Маргарет, една от причините, поради които исках да бъда твой съпруг, е моето уважение към теб. Не искам да имам слабохарактерна жена. Винаги си ме водила и сега нищо няма да се промени. На теб дължа всичко, което имам. Винаги ще те следвам.

Маргарет се усмихна.

— Ти си истинско чудо, съпруже мой. Най-голямото чудо. От теб ще излезе забележителен магьосник. Наистина забележителен. Никога не съм ти го казвала, но някои от Сестрите смятат, че ти ще бъдеш най-могъщият магьосник, който се е раждал през последните хиляда години.

Джедидайа не каза нищо, а Маргарет не можеше да види лицето му, но беше сигурна, че се е изчервил.

— Маргарет, твоите очи са единствените, които искам да видя изпълнени с гордост.

Тя го целуна по бузата, а после го хвана за ръката.

— Хайде! Да видим какво можем да направим!

— Откъде знаеш накъде са отишли? Как ще ги проследим? В тези гори мракът е непрогледен. Дърветата закриват дори луната.

Тя го щипна по бузата.

— Един номер, на който ме научи майка ми. Никога не съм го показвала на никого. Когато ги видях да излизат от Двореца, хвърлих в краката им своя Хан. Те минаха върху него. Стъпките им се запечатаха в мен като светлинки.

— Трябва да ме научиш на това.

— Един ден ще го направя, обещавам ти. Хайде да вървим!

Тя го хвана за ръката и тръгна след светлинките, оставени от стъпките на Сестрите през гъстата гора. Някъде далеч се чу гласът на нощна птица. Земята беше неравна, осеяна с корени и храсталаци, но светещите стъпки им помагаха да намират пътя през гората.

От горещата влага тя се потеше и дрехите залепваха върху тялото й. Когато се приберат в къщи, щеше да издигне въздушен щит около стаята си и да се изкъпе. Да се къпе много дълго. С Джедидайа. После щеше да го остави да приложи върху нея магията си, после щеше да изпробва своята върху него…

Навлязоха дълбоко в Блатистите гори, много по-дълбоко от всеки друг път. Над мочурливата земя се стелеше пара. Гниещите листа воняха ужасно. Двамата се пазеха с ръце от преплетените клони на дърветата и храстите. Светлинките ги водеха към каменистото било.

Когато се изкачиха на него, Маргарет погледна назад. Някъде в далечината видя трепкащите светлинки на Танимура и разпозна величествения Дворец на пророците, облян от сребърната лунна светлина. Той хвърляше огромната си тъмна сянка над града.

Прииска й се да избяга, да се прибере у дома. Но това беше невъзможно. Вече не се отнасяше само до нейния живот. Животът на всички зависеше от нея. Създателят зависеше от нея. Въпреки това толкова много й се искаше да си бъде у дома, на сигурно място.

Но там вече не беше сигурно място. Ако наистина се бяха появили Сестри на мрака, там със сигурност бе не по-малко опасно, отколкото в Блатистите гори. Дори след като знаеше вече толкова много, все още й бе трудно да приеме тази мисъл. Но Прелатът трябваше да й повярва. Просто трябваше. Никой друг не можеше да помогне. Толкова много искаше да има поне една Сестра, на която да се довери, но не вярваше вече на никого. Натан я беше предупредил да не вярва на никого.

Макар да й се искаше Джедидайа да си е у дома на сигурно място, далеч от всяка опасност, тя се радваше, че е до нея. Знаеше, че той не може да й помогне с нищо, но се почувства по-добре, след като му се довери. Нейният съпруг. При тази мисъл лицето й грейна в усмивка. Никога няма да си прости, ако му се случи нещо. Ще го защити с живота си, ако се наложи.

Склонът заслиза надолу. През пролуките между дърветата успя да види, че се спускат в дълбок дол. Ръбът бе тънък и стръмен и вървяха бавно, за да не паднат камъчета изпод краката им. Едно тръгна да се търкаля надолу, но тя моментално изпрати шепа въздух и го спря, след това го залепи плътно към земята. Въздъхна облекчено.

Джедидайа вървеше след нея, като мълчалива, успокояваща сянка. Напрежението понамаля, когато превалиха острите скали и отново потънаха в гъстата гора. Стъпките им станаха безшумни върху меката влажна земя.

През тежкия влажен въздух до ушите им достигна съвсем слабо пеене някъде навътре в гората. Ниски, ритмични, гърлени звуци на думи, които не можеше да разбере, отекваха в гърдите й. Макар да не разбираше смисъла, усети как й се повдига, сякаш въздухът изведнъж се изпълни с отвратителна миризма.

Джедидайа я стисна за ръката. Доближи устните си до ухото й.

— Маргарет, моля те — прошепна той, — нека се връщаме, преди да е станало твърде късно. Страх ме е.

— Джедидайа — прошепна тя остро и посегна към ремъка на яката му, — това е много важно! Аз съм Сестра на светлината, а ти си магьосник. На какво съм те научила! Да стоиш на градския площад и да правиш номера ли?! Хората да ти подхвърлят петачета? Ние служим на Създателя. Всичко, което имаме, дължим на него и трябва да го използваме, за да помогнем на другите. Всички са в опасност. Ние ще им помогнем. Ти си магьосник. Дръж се като такъв! — Маргарет забеляза на слабата светлина, че очите му се разшириха.

— Съжалявам, имаш право. Прости ми. Ще направя каквото трябва, обещавам.

Гневът й охладня.

— Мен също ме е страх. Докосни своя Хан, стисни го, но не твърде здраво. Дръж го така, че да можеш да го освободиш във всеки един момент, така, както съм те учила. Ако нещо се случи, не се колебай! Не се страхувай от онова, което би могъл да им причиниш. Когато се нуждаеш от силата на своя Хан, можеш да използваш всичко, което знаеш. Запазиш ли разума си, ще бъдеш достатъчно силен, за да се защитиш сам. Можеш да го направиш, Джедидайа. Вярвай в това, което ти казвам, в уроците на Сестрите. Имай вяра в Създателя и в това, което той ти е дал. Ние всички го правим. Може би тази нощ той ще ни призове.

Джедидайа кимна, а тя му обърна гръб и тръгна отново по светещите стъпки, които ги водеха към гъста гора. Вървяха между дърветата към дъното на долината и зловещото пеене. Колкото повече приближаваха, толкова по-зловещи ставаха гласовете. Бяха гласовете на Сестрите. Не успяха да разпознаят на кои точно.

— Създателю наш — молеше се Маргарет, — дай ми сила да направя каквото трябва, за да ти помогна. Дай сила и на Джедидайа, помогни ни да ти служим, за да помогнем на другите.

Между листата просветнаха трептящи светлинки. Двамата се промъкнаха още по-близо. Бяха заобиколени от огромни дървета. Те се плъзваха от дърво на дърво, без да се водят повече по стъпките пред себе си. През пролуките между храсталаците се виждаха някакви неща. Бавно и на пръсти те се приближиха до една полянка, заобиколена от огромни смърчове. Стъпките им потъваха в мекия килим от иглички. Застанали рамо до рамо, те се плъзнаха зад един храсталак в края на поляната. Повече от това не биха могли да се приближат. Отвъд храста се простираше откритата равна поляна.

Поне стотина свещи бяха запалени в кръг, образувайки ограда, граница, зад която оставаше тъмната гора. Върху осветената повърхност, направо върху земята, бе нарисуван кръг. Като че ли бе изрисуван с бял пясък, чиито песъчинки искряха. Приличаше на магьоснически пясък, чиито описания тя беше чела, макар никога да не беше виждала. Гледката беше съвсем ясна на светлината на свещите и облещената в небето луна. Със същия бял пясък бяха изрисувани и някакви символи. Намираха се вътре в кръга, но на интервали отделни техни елементи докосваха външната граница. Маргарет никога преди не беше виждала тези символи, но познаваше някои техни елементи от старите книги. Те се свързваха с отвъдния свят.

Някъде по средата между външния кръг и свещите седяха в кръг единадесет Сестри. Маргарет напрегна очи, опитвайки се да види по-добре в слабата, примигваща светлина. Сякаш всяка от Сестрите имаше качулка на главата си с дупки за очите. Те пееха в хор. Телата им хвърляха сенки, които се събираха в центъра на кръга.

В центъра лежеше жена. Беше съвсем гола, с изключение на качулката върху главата й. Лежеше по гръб, с ръце, кръстосани върху гърдите и крака, плътно притиснати един до друг.

Дванадесет. С тази в средата бяха дванадесет. Маргарет отново се взря във фигурите. Дори и със свещите беше твърде тъмно, а и те ги осветяваха в гръб.

Очите фиксираха една фигура на отсрещната страна на кръга. Дъхът й спря в гърлото. Силуетът беше по-едър от останалите. Беше прегърбен, с наведена надолу глава без качулка. Седеше там, където се събираха линиите на символите.

Не беше Сестра. Маргарет внезапно разпозна бледата оранжева светлина. В скута му се виждаше статуйката с куилиона.

Двамата с Джедидайа стояха притиснати един в друг, не смееха да помръднат и не сваляха очи от пеещите Сестри. След малко една, седяща близо до сгърбената фигура, се изправи. Пеенето спря. Сестрата бързо произнесе няколко думи на език, непознат за Маргарет. Ръката на Сестрата се вдигна във въздуха и разпръсна искрящ прах. Искрите се запалиха върху голата жена, пламъците заляха Сестрите с краткотрайна, ослепителна светлина. Те отговориха със странни ритмични думи. Двамата с Джедидайа си размениха погледи, изпълнени със страх и смущение.

Правата Сестра вдигна двете си ръце и отново произнесе някакви странни думи. Застана до главата на голата жена и отново вдигна ръце.

Искрящият прах отново се запали. Този път светлината на куилиона се усили.

Главата на прегърбената фигура бавно се изправи. Маргарет едва не извика, когато видя лице на звяр. Устата, осеяна с остри зъби, изръмжа. Сестрата извади изящно изработен сребърен скиптър от пелерината си и го размаха рязко, като продължаваше да пее, посипвайки голата жена на земята с вода.

Нещо ставаше с куилиона. За един миг засвети по-ярко, после помръкна. Тъмните очи на звяра гледаха към голата жена. Сърцето на Маргарет щеше да се пръсне.

Щом куилионът потъмня, очите на звяра заискриха с портокаловата светлина на кристалната статуйка. Колкото повече потъмняваше кристалът, толкова по-ярка ставаше светлината в очите на звяра.

Още две сестри се изправиха. Застанаха от двете страни на голата жена, едната коленичи. Главата, покрита с качулка, се наведе над тръпнещото тяло.

— Време е, ако си решила. Знаеш какво трябва да стане. Същото, което стана с нас. Ти си последната, която ще получи дарбата. Готова ли си да я приемеш?

— Да! Сега е мой ред! Моя е! Искам я!

На Маргарет й се стори, че разпознава двата гласа, но не беше сигурна, защото качулките заглушаваха думите.

— Тогава тя ще бъде твоя, Сестро.

Втората също коленичи, изваждайки от пелерината си някаква кърпа, която напъха в ръцете на голата жена.

— Трябва да преминеш през това изпитание на болката, за да получиш дарбата. Докато това трае, ние няма да можем да те докосваме с магията си, но ще ти помогнем с всичко, което е по силите ни.

— Ще направя всичко. Моя е! Да започваме!

Тя разпери ръце. Двете Сестри отпуснаха тежестта си на разперените й китки.

Сестрата до главата й поднесе пред лицето й, закрито с качулка, кърпата.

— Отвори устата си и захапи това. — Тя пъхна кърпата между зъбите й. — Сега разтвори краката си. Ако се опиташ да ги събереш, ще ти бъде отнето всичко, което си получила, и ще загубиш и последната възможност. Завинаги.

Голата жена гледаше в една точка, някъде в нищото. Задъхваше се от страх, гърдите й се повдигаха. Бавно разтвори крака.

Звярът се размърда и изсумтя.

Маргарет стисна ръката на Джедидайа, пръстите й се впиха в дланта му. Звярът душеше във въздуха. Бавно се изправи и Маргарет видя, че е много по-едър, отколкото изглеждаше седнал и прегърбен. Явно бе доста силен и много приличаше на човек. Пламъчетата на свещите осветиха силни мускулести гърди и ръце. По тесните бедра стърчаха косми, които се сгъстяваха към глезените. Но в главата нямаше нищо човешко. Бе само ужас и остри зъби, между които се стрелваше дълъг тънък език. Очите му блестяха на приглушената светлина, блестяха с портокаловата светлина на дарбата, погълната от куилиона.

Когато той простря ръце напред и коленичи пред голата жена, Маргарет едва не извика. Беше разпознала звяра. Беше виждала рисунка в една стара книга. Същата, в която беше виждала и някои от символите на заклинанията, изрисувани в кръга. Искаше й се да изпищи.

Беше намбъл. Един от слугите на Безименния.

— О, Създателю — молеше се Маргарет, — моля те, запази ни.

Като ръмжеше и святкаше с оранжевите си очи, чудовището раздвижи мощните си мускули и с острите си като на огромна котка нокти се нахвърли върху жената, просната на земята. Вдигнал високо глава, той се промъкна между краката й. Обезумялата от страх жена продължаваше да гледа в една точка.

Чудовището я душеше. Дългият му език се стрелкаше навън, пробягвайки над нея. Тя трепереше и издаваше глухи звуци, задушена от кърпата в устата си, но не смееше да събере краката си. Очите й не помръдваха. Не поглеждаше към чудовището. Сестрите в кръга отново запяха. Звярът бавно я облиза, като през цялото време сумтеше. Тя изпищя. Капки пот избиха по кожата й. Продължаваше да държи краката си широко разтворени.

Звярът изпълзя на колене и нададе смразяващ гърлен рев към черното небе. Белезникавият му еректирал фалос се вряза в светлината на свещите. Намбълът се наведе напред и по ръцете и раменете му се раздвижиха изпъкнали мускули. Отпусна двата си юмрука от двете страни на жената. Езикът му се стрелна към гърлото й, от което излизаха приглушени звуци. Звярът се отпусна надолу и жената изчезна под огромното му тяло.

Бедрата му направиха тласък напред. Жената стисна здраво очи и изпищя през кърпата. Намбълът се вряза в нея мощно и бързо и тя ококори очи, в които се четеше адска болка. Нечовешките й крясъци се чуваха през кърпата в устата й, заглушавайки звуците от песента на Сестрите всеки път, когато чудовището се врязваше в нея, добавяйки все повече мощ с всеки следващ път.

Маргарет с мъка успя да си поеме дъх. Мразеше тези жени; те сами се бяха отдали на нещо неизразимо зло. И въпреки това те бяха нейни Сестри и тя едва издържаше да гледа как някоя от тях бива наранявана. Осъзна, че трепери. Стисна златното цвете на врата си с едната ръка, а с другата се вкопчи в ръката на Джедидайа. По лицето й се стичаха сълзи.

Звярът продължаваше да се тресе върху голата жена, докато другите три се опитваха да я удържат. Писъците й разкъсваха сърцето на Маргарет.

Сестрата, която държеше кърпата, най-после проговори.

— Ако все още държиш да получиш дарбата, трябва да го насърчиш, за да ти я даде. Той няма да го направи, ако не успееш да го накараш да ти се подчинява, ако не си я извоюваш от него. Разбра ли?

Жената кимна през сълзи. Очите й бяха затворени.

Сестрата махна кърпата от устата й.

— Тогава той вече е твой. Вземи дарбата, ако искаш.

Другите две освободиха ръцете й и трите Сестри се върнаха по местата си в кръга и запяха заедно с другите. Жената зарида така, че кръвта на Маргарет замръзна в жилите й. Ушите я заболяха.

Жената прегърна намбъла с ръце и крака под звяра, вкопчи се в него, започна да следва неговия ритъм, ритъма на песента. Писъците й замряха, заглушени от огромното усилие.

Маргарет не издържа на гледката. Затвори очи и преглътна писъка, напиращ в гърлото й. Но макар и със затворени очи, тя все още присъстваше на сцената. Чуваше всичко. „Моля те, скъпи Създателю, повтаряше си наум, моля те, нека всичко това свърши, нека да свърши.“

Най-накрая звярът изръмжа мощно и всичко свърши. Маргарет отвори очи и видя намбъла успокоен, отпуснал тежкото си тяло върху жената, която едва си поемаше дъх под него.

Със сила, която й се стори невероятна, тя успя да го избута от себе си. Дишайки тежко, той се изправи бавно и се върна на мястото си в кръга, превръщайки се отново в тъмна, прегърбена фигура. Пеенето беше спряло. Жената полежа на земята още известно време, за да дойде на себе си. Тялото й лъщеше от пот, която се отразяваше в пламъците на свещите.

Поемайки си още веднъж дълбоко дъх, тя най-накрая се изправи. Между краката й потече тъмночервена кръв. С хладно спокойствие, от което Маргарет я полазиха ледени иглички, жената извърна лице към нея и свали качулката си.

Зловещият оранжев блясък в очите й избледня и под него изби бледосиньо с виолетови отблясъци. Очи, които Маргарет прекрасно познаваше.

— Сестро Маргарет — гласът, както и усмивката на устните й бяха подигравателни, — хареса ли ти представлението? Надявам се, че да!

Сестра Маргарет бавно се изправи на крака.

— Маргарет, скъпа, колко мило, че показваш такъв интерес към нашата малка група. Не знаех, че си толкова глупава. Да не мислиш, че те оставих да видиш куилиона в кабинета ми случайно? Да не мислиш, че не знаех, че някой се е заинтересувал от него? Трябваше да разбера кой души наоколо, гледа неща и си пъха носа там, където не му е работа. Оставих те да го видиш. И въпреки това не можех да бъда сигурна, докато не ни последва тази вечер — усмивката смрази дишането й. — Да не ни мислиш за глупачки? Видях, когато хвърли своя Хан в краката ни, за да стъпим върху него. Направих ти услуга. Какъв срам. За теб.

Ръцете на Маргарет стискаха болезнено златното цветенце на врата й, ноктите се забиваха в дланите й. Как са могли да видят нейния Хан? Отговорът беше трагично прост — беше ги подценила. За онова, което можеха да направят с дарбата. Тази грешка щеше да й струва живота.

Но само нейния. Само нейния. Моля те, Създателю, само нейния. Тя усещаше притискащия се до тялото й Джедидайа.

— Джедидайа — прошепна тя, — бягай. Ще се опитам да ги задържа, докато избягаш. Бягай, любов моя. Спаси живота си!

Силната му ръка се вдигна нагоре и я сграбчи за рамото.

— Не мисля така, „любов моя“.

Очите й не можеха да се отместят от неговото свирепо изражение.

— Помъчих се да те спася, Маргарет. Опитах се да те накарам да се върнем. Не ме послуша. — Той погледна към Сестрата от другата страна на поляната. — Ако я накарам да се закълне, не бихме ли могли просто…

Сестрата го стрелна с поглед. Той въздъхна.

— Не, мисля, че не бихме могли…

Джедидайа я блъсна силно към поляната. Маргарет спря пред свещите и се вцепени. Съзнанието й отказа. Гласът й отказа.

Сестрата скръсти ръце пред гърдите си и погледна Джедидайа.

— Казала ли е на някого?

— Не. Само на мен. Търсеше доказателства, преди да поиска помощ от когото и да било. — Извърна очи към нея. — Нали така, моя любов?

Той отново тръсна глава. На устните му се появи мазна усмивка. Устни, които тя беше целувала. Прилоша й. Почувства се като най-глупавото творение, сътворявано някога от Създателя. Какъв срам!

— Добре се справи, Джедидайа. Ще бъдеш възнаграден. А колкото до теб… Маргарет… утре Джедидайа ще докладва, че след като се е борил с настойчивите задиряния на една по-възрастна жена, най-накрая я е отблъснал. От срам и унижение ти си избягала много далеч. Ако дойдат тук и намерят костите ти, аз сама ще потвърдя, че си предпочела самоубийството, защото вече не си достойна да живееш като Сестра на светлината.

Черните блестящи очи се плъзнаха отново към Маргарет.

— Дай я на мен! Нека изпробвам новата си дарба. Нека я опитам върху нея.

Тези очи накараха Маргарет да замръзне, ръцете й все още стискаха малкото златно цветенце. Не можеше да си поеме въздух при мисълта, че Джедидайа я е предал.

Беше молила Създателя да дари Джедидайа със сила, за да помогне той на останалите. Нямаше представа кои са те. Създателят беше отговорил на глупавите й молби.

Щом Сестрата се съгласи, тънките устни се разшириха в лъстива усмивка. Маргарет се почувства гола и безпомощна под пронизващия поглед на тези блестящи очи.

В един миг Маргарет успя да излезе от опиянението си и да накара мисълта си да заработи. Отчаяно търсеше път за бягство. Хрумна й едно-единствено нещо, което трябваше да направи, преди да е станало твърде късно.

Напълно спокойна, тя накара своя Хан да се взриви във всяка нейна фибра и изгради около себе си щит; най-мощния щит, който познаваше — щит от въздух. Направи го здрав като стомана. Непробиваем. Изля цялата си мъка и омраза в него.

Тънката усмивка насреща й не изчезна. Блестящите очи не се отместиха.

— Въздух, нали така? Сега, с дарбата, вече мога да видя. Искаш ли да ти покажа какво мога да правя аз с въздуха? Какво може да прави дарбата с въздуха?

— Силата на Създателя ще ме пази — каза Маргарет.

Тънката усмивка се изпълни с презрение.

— Така ли мислиш? Нека ти покажа колко импотентен е твоят Създател!

Тя вдигна ръка. Маргарет очакваше топка магьоснически огън. Но не беше това. Беше топка от въздух — толкова гъст, че можеше да го види как се приближава. Беше толкова плътен, че през него гледката се изкривяваше. Маргарет чуваше как се приближава, усещаше грохота и свистенето на силата му. Премина през нейния щит като огън през лист хартия.

Това не трябваше да става. Та нали нейният щит беше от въздух. Въздухът не би трябвало да може да преминава през щит от въздух. Поне не през такъв като нейния. Но тази въздушна топка не бе създадена от обикновена Сестра, а от Сестра с дарба. С магьосническа дарба.

Смутена, Маргарет осъзна, че лежи на земята по гръб и гледа звездите, красивите звезди, дело на Създателя. Не можеше да си поеме въздух. Просто не можеше.

Стори й се странно; не си спомняше въздушната топка да я е удряла. Помнеше само как нещо изтласка с огромна сила въздуха от дробовете й. Стана й студено, но в същото време до лицето й се докосна нещо топло. Нещо топло и влажно. Стана й приятно.

Краката й май бяха отказали да се движат. Колкото и да се опитваше, не можеше да ги помръдне. С огромни усилия успя да повдигне леко глава. Сестрите не бяха помръдвали, но изведнъж като че й се сториха по-далеч. Всички бяха вперили погледи в нея. Маргарет сведе очи и се огледа.

Нещо не беше наред.

Под ребрата й нямаше почти нищо. Само разкъсаните, влажни останки от вътрешностите й. Надолу — нищо. Къде беше останалата част от нея, надолу нямаше нищо?! Къде са краката й? Трябва да са някъде тук. Сигурно са някъде наоколо.

Ето ги. Лежаха на известно разстояние от нея, там, където бе застанала преди малко.

Така значи. Ето защо не можеше да си поеме въздух. Но въздухът не би трябвало да може да направи подобно нещо. Беше невъзможно. Или поне въздух, изграден от Сестра, не би трябвало да може да го направи. Беше истинско чудо.

„Скъпи Създателю, защо ме изостави? Та нали за теб го правех? Защо допусна това да се случи?“

Сигурно би трябвало да я боли, нали така? Не би ли трябвало да те боли, когато си разкъсана на две? Но не болеше. Не болеше ни най-малко.

Студено. Чувстваше единствено студ. Но горещите черва, проснати връз студеното й лице, я стопляха. Топло. Стана й хубаво от топлината.

Може би не я боли, защото Създателят й помага? Сигурно е така! Създателят е отнел болката от тялото й.

„Благодаря ти, скъпи Създателю. Направих всичко, което можах. Съжалявам, че те продадох. Изпрати друга.“

Видя пред себе си ботуши. Джедидайа. Съпругът Джедидайа. Чудовището Джедидайа.

— Опитах, Маргарет, опитах да те задържа настрана. Не можеш да кажеш, че не съм опитал.

Ръцете й лежаха отпуснати край тялото й. В дясната все още усещаше златното цвете. Не го искаше повече. Не можеше да отвори ръката си. Колко би искала да има сила да я отвори. Не искаше да умре с… това в ръка. Но не можеше да отвори дори пръстите си.

„Скъпи Създателю, и тук се провалих.“

След като не можа да отвори ръката си сама, се сети за още една последна възможност, която й оставаше. Изпрати в ръката си последната част от силата си. Може би някой щеше да види и да зададе правилния въпрос.

Уморена. Беше ужасно уморена.

Опита се да затвори очи, но те не искаха да се затворят. Как може човек да умре, след като няма сили да си затвори очите?

Имаше много звезди. Прекрасни звезди. Най-красивите, които някога бе виждала. Веднъж майка й й беше казала колко са на брой. Но тя не си спомняше.

Ами тогава да ги преброи.

Една… две…