Камъкът на сълзите

Тридесет и шеста глава

Лакомецът бавно се приближаваше към Ричард. Стрелата дебнеше едрата тъмна глава да се повдигне. Зад лявото си рамо чу ниско ръмжене.

— Тихо! — изсъска Ричард.

Малкият млъкна. Главата на лакомеца се повдигна. Стрелата изсвистя във въздуха. Малкият проследи движението на стрелата, като не преставаше да подскача нетърпеливо.

— Чакай! — прошепна Ричард. Зверчето замръзна на място. Стрелата намери целта си и се чу глух шум. Малкият изсумтя от радост. Разтвори криле и заподскача още по-високо. Извърна глава към Ричард, който се наведе и го тупна с пръст по носа.

— Добре, но да ми върнеш стрелата.

Съгласявайки се бързо, малчото се вдигна във въздуха. Ричард се взря в слабата утринна светлина и видя как зверчето се спуска яростно към поваленото животно, като че ли то можеше да му избяга. Размаха нокти във въздуха. Тъмният силует се сниши над земята с прибрани крила и се нахвърли върху плячката с грухтене и ръмжене, яростно разкъсвайки мъртвата плът. Ричард извърна глава от не особено приятната гледка и погледна просветляващото небе. Сестра Вирна скоро щеше да се събуди. Въпреки протестите й, че не е необходимо, той продължаваше да стои на пост. Сестрата най-накрая отстъпи, но той знаеше, че му е ядосана. Откакто предния ден излязоха от Долината, бе още по-ядосана. Беснееше мълчаливо.

Ричард хвърли поглед към малкото и видя, че все още яде. Как беше успял да ги последва през Долината на изгубените, това не можеше да си обясни. Знаеше, че е грешно да му осигурява храна, но се чувстваше отговорен за него. Всяка нощ, когато заставаше на пост, зверчето идваше при него и Ричард му улавяше нещо за храна. Мислеше, че няма да го види повече, след като стигнаха до Стария свят, но малчото беше успял по някакъв начин да ги последва. Беше изключително привързан към Ричард. Докато той стоеше на пост, малкият му приятел се хранеше с него, играеше си с него, спеше в краката му. То инстинктивно гледаше да стои далеч от Сестрата, никога не й се показваше. Ричард беше сигурен, че ако знаеше за него, щеше да се опита да го убие. Може би и малкото зверче го чувстваше по някакъв начин. Ричард непрекъснато се изненадваше от интелигентността му. То учеше много по-лесно от всяко друго животно, което беше виждал. Калан му беше казала, че късоопашатите змейове са много умни същества. Сега сам можеше да се убеди в правотата й. Беше напълно достатъчно да му покаже нещо веднъж и малкият го запомняше и разбираше. Вече разбираше дори думите на Ричард и се опитваше да му подражава, макар и не особено успешно. Все пак някои от звуците, които издаваше, наподобяваха думи.

Не знаеше какво да прави с малчото. Мислеше, че може би трябва да го прогони, да го научи сам да ходи на лов, но нищо не се получаваше, зверчето продължаваше да го следва където и да отиде, независимо от опасностите. Може би беше прекалено малък, за да може да се справя сам с живота. Може би беше разбрал, че Ричард е единствената му възможност да продължи да живее. Може би го смяташе за своя втора майка. Всъщност Ричард не искаше зверчето да си отиде. Бяха се сприятелили, докато вървяха заедно из пущинаците. То го даряваше с искрена обич, никога не го критикуваше и никога не му възразяваше. Беше му хубаво с приятел до себе си. Дали и зверчето изпитваше същото?

Плясък на крила го изкара от размислите му. Малкият тупна на земята пред него. Беше пораснал значително, откакто Ричард го откри — почти два пъти. Не искаше да мисли колко голям ще стане. Надяваше се, че тогава сам ще се грижи за себе си. Да ловува за такова огромно животно нямаше да е лесна работа. След като поизчисти муцуната си от кръвта, зверчето погледна Ричард с противна кървава усмивка и пусна пред него стрелата. Ричард посочи зад рамото си.

— Не я искам, остави я там, където й е мястото.

Малкият посегна към рамото на Ричард и пусна стрелата в колчана му. Погледна го, сякаш искаше да попита дали е постъпил правилно. Ричард се усмихна.

— Добро момче, точно това исках!

Зверчето плесна лениво с криле и продължи да се облизва. Когато свърши, се долепи до крака на Ричард.

— Трябва да си имаш име.

Зверчето го погледна и наведе настрани глава.

— Име. — Ричард се потупа с юмрук по гърдите. — Аз се казвам Ричард.

Малчото подскочи и също го потупа по гърдите, като се опита да го имитира.

— Ричард, казвам се Ричард.

Зверчето килна глава на една страна.

— „Рааа“ — изръмжа то през острите си зъби, ушите му се разклатиха.

Ричард кимна.

— Рич… ард.

То го удари с лапа по гърдите.

— Рааа грр — каза гърлено, този път без да се зъби толкова.

— Рич… ард.

— Рааач аарг.

Ричард се засмя.

— Така е по-добре. А на теб какво име да ти дадем? — Той се замисли.

Зверчето застана срещу него и го загледа втренчено.

— Рааач аарг — изръмжа отново. След малко побутна ръката на Ричард към гърдите си и каза: — Грррач.

— Грач ли? — Ричард подскочи от изненада. — Казваш се Грач? — Той потупа зверчето по гърдите. — Грач?

Малчото кимна и се ухили, потупвайки се по гърдите:

— Грррач, Грррач!

Ричард беше малко объркан. Никога не му беше идвало наум, че малчото може да си има име.

— Тогава значи Грач! — Той отново се удари по гърдите. — Ричард. — Усмихна се и сложи ръка върху рамото на зверчето: — Грач!

То разтвори криле и с едното от тях се плесна по гърдите:

— Грррач!

Ричард се засмя, а след него зверчето започна да издава клокочещи звуци с гърлото си и го бутна лекичко на земята. Страстта към борбите беше втората му голяма любов след храната. Двамата се затъркаляха по тревата, смееха се и съвсем любезно се опитваха да си покажат един на друг кой е по-силен. Ричард беше доста предпазлив в игрите с Грач. Все пак острите нокти на малкия звяр бяха достатъчно дълги, за да разкъсат ръката му, а и беше виждал неведнъж как чупи кости със зъбите си. Ричард реши да привършват с играта и седна близо до останките от ленивеца. Грач се настани до него и го гушна. Подуши го по рамото. Знаеше, че на зазоряване Ричард си тръгва.

Ричард видя едно зайче под близките храсти и си помисли, че може би Сестра Вирна ще благоволи да хапне малко заешко месо за закуска.

— Грач, трябва да хванем този заек!

Грач се изправи, а Ричард опъна тетивата. Стрелата излетя и той заповяда на зверчето да му донесе заека, но да не го яде. Грач, който беше достатъчно сит, за да не се противи, тръгна веднага да изпълни заповедта.

— Добро момче — каза Ричард, за да възнагради Грач за усърдието му, и тръгна към Сестра Вирна. Мислите му се върнаха към Калан, която бе му се явила в Кулата, към онова, което му бе казала. Гласът й още кънтеше в ушите му. Спомняше си ясно всяка нейна дума: „Ако трябва, изречи думите, но не разказвай никому видяното: «Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив, след като се вдигне заплахата на сянката. Тогава ще дойде още по-непрогледната тъмнина на мъртвите. За да остане поне искрица надежда за живот, родената в бяло трябва да бъде принесена в жертва на народа си, за да го дари с радост и щастие.»“

Знаеше коя е „родената в бяло“, знаеше какво означава да „дари народа си с радост и щастие“. Замисли се и над пророчеството, за което му бе споменала Сестра Вирна. Онова, в което се казваше: „Той е онзи, който носи смърт, и сам ще се нарече така.“ Тя твърдеше, че пророчеството означава, че притежателят на меча е способен да извиква мъртвите, да призовава миналото в настоящето. Чудеше се с тревога какво би могло да означава това.

Намери Сестра Вирна сведена над огъня да готви нещо. Приятният аромат накара стомахът му да закъркори. Спящата гориста местност се пробуждаше, чуваха се крясъци на птици, ръмжене на животни. По дърветата пееха малки пъстри птички и скачаха весело от клон на клон. Ричард пусна заека пред нея. Тя не вдигна глава от огъня.

— Донесох ти нещо за закуска. Помислих си, че би ти дошло добре малко месо.

Тя само кимна в знак на благодарност.

— Все още ми се сърдиш, задето вчера ти спасих живота, така ли?

Сестрата сложи още едно дърво в огъня.

— Не ти се сърдя за това, че ми спаси живота, Ричард!

— Нали твърдеше, че твоят Създател мрази лъжите. Мислиш ли, че ще ти повярва?Аз не мисля!

Лицето й стана червено. Ричард си помисли, че къдравите й коси всеки миг ще избухнат в пламъци.

— Недей да богохулстваш!

— Нима лъжата не е богохулство?

— Ричард, ти не можеш да разбереш защо съм ти сърдита!

Той приседна на земята и потърка глезените си.

— Може би разбирам. Ти би трябвало да ме покровителстваш и защитаваш. А не аз теб. Може би изпитваш чувството, че си се провалила. Но аз не смятам така. И двамата направихме каквото трябваше, за да се спасим.

— Мислиш ли, че сме направили каквото трябваше? — Тя присви очи и около тях се образуваха ситни бръчици. — Доколкото си спомням от книгата, когато Бони, Джералдин и Джесъп преведоха хората през отровната река, някои от хората умряха.

Ричард се усмихна на себе си.

— Значи наистина си чела книгата!

— Нали ти казах, че съм! Това беше много дръзко. Можехме да загинем, поемайки този риск.

— Нямахме друг избор.

— Какъв избор трябваше да направим? — С ръце на колене тя се наведе напред. — Човек винаги има избор, Ричард, на това се опитвам да те науча. — Тя се отпусна назад на пети. — Магьосниците, създали това място, също са си мислили, че нямат друг избор. Но по този начин само влошили нещата. Докато бяхме в Долината, ти използва своя Хан и го направи, без да осъзнаваш последиците от това.

— И какъв избор имахме според теб?

Тя отпусна ръце на коленете си и се облегна на тях.

— Винаги имаме избор, Ричард. Този път извади късмет, че магията ти не те уби, задето я използва.

— Какво искаш да кажеш?

Сестра Вирна придърпа самара си и започна да ровичка в него. Накрая извади една зелена платнена торба.

— На ръката си имаш кръв от онова чудовище. Някой от бръмбарите успя ли да те ухапе?

— По краката!

— Дай да видя!

Ричард повдигна панталона си и показа подутата зачервена рана. Вирна поклати глава и шептейки нещо на себе си, извади най-напред едно, а след малко и още едно шишенце от торбата.

С една клечка, която намери на земята, тя извади малко бял мехлем от първото и го размаза върху острието на един нож. Хвърли пръчката в огъня. Взе друга пръчка и я потопи във второто шишенце, което беше пълно с тъмен мехлем. След това размеси втория с първия, размазан върху острието. Хвърли и втората пръчка в огъня. В следващия миг нещо избухна и от огъня се издигна нажежена до бяло огнена топка, която постепенно се стопи във въздуха, превръщайки се в облаче черен дим. Вирна взе ножа и погледна сивата смес върху острието.

— Светло и тъмно, небе и земя. Магия, която ще те излекува от онова, което иначе би те убило до довечера. Винаги се забъркваш в разни каши, от които не знам как се измъкваш после. Всяка крачка оттук нататък ще влошава все повече състоянието ти. А сега ела насам!

Ричард заби пети в земята и се наведе над огъня.

— Да не би да се опитваше да решиш доколко си струва да ми помогнеш?

— Разбира се, че не! Този мехлем е направен с помощта на мощна магия, която може да неутрализира отровата, погълната от тялото ти при ухапването на подобни същества. Ако се намажеш твърде скоро, лекарството ще те убие. Ако закъснееш, ще умреш от ухапванията. Трябва да се прилага правилната магия в подходящия момент. Просто изчаквах този подходящ момент.

Ричард искаше да й възрази, но вместо това каза:

— Благодаря ти, че ми помогна.

Вирна се намръщи и побърза да се наведе над раните му.

— Сестро, какво съм направил, та съм влошил още повече нещата?

— Беше неразумен. Използването на магия е опасно. Не само за останалите, но и за онзи, който я използва.

Ричард стисна очи, щом тя прокара острието на ножа през едно от ухапванията първо в едната посока, след това в другата, докато изрисува знак хикс. От острата болка очите му се насълзиха.

— Как така е опасна за мен?

Тя продължи да се занимава с раните му, като прокарваше ножа през всяка от тях и същевременно пееше някакво заклинание. Когато заби острието в друго ухапано място, Ричард се опита да не подскочи. Тя наистина внимаваше, но болката беше почти нетърпима.

— Това е все едно да запалиш огън в средата на стара суха гора. Ще се окажеш сам в центъра на огъня, който си запалил. Това, което направи, беше глупаво и много опасно!

— Сестро Вирна, аз просто се мъчех да запазя живота си!

Тя стигна до една от най-болезнените рани.

— И виж какво стана. Ако не ти помогна, ще умреш! — Сестрата приключи с крака и премина на ръката му. — Когато онова чудовище ни нападна, ти искаше да помогнеш, но само предизвика опасността. — Щом свърши и с ръката му, тя обгори острието на пламъците.

— Ако не бях направил нищо, Сестро, сега щяхме да сме мъртви.

Тя избърса ножа.

— Не казвам, че не е трябвало да правиш нищо! Твърдя само, че не взе правилното решение. Не използва правилната магия!

— Използвах единственото, което притежавам — меча си!

Тя започна да дялка някакво парче дърво с ножа.

— Действа, без да познаваш последствията от магията. Поведението ти беше крайно рисковано.

— Добре, но това, което ти правеше, не помогна!

Сестра Вирна се облегна на коленете си и го погледна за миг, после се зае да прибира шишенцата обратно в торбата.

— Съжалявам, Сестро. Нямах предвид точно това. Исках само да кажа, че ти не можа да почувстваш верния път, и знам, че ако бяхме останали там, щяхме да загинем!

Шишенцата изтрополиха в торбата. Изглежда, не успяваше да намери предишните им места.

— Ричард, ти мислиш, че при нас ще се научиш да контролираш дарбата и да използваш магията си. Това е лесната част. Да знаеш каква магия да използваш, колко, кога и какви ще са последствията от нея — това е много по-сложно. Това е смисълът на нещата. Кога, колко, къде и каква магия. Като например в този случай, докато лекувах ухапванията по ръцете и краката ти. — Сестра Вирна го гледаше сериозно. — Без това познание ти си слепец, който размахва брадва пред тълпа деца. Не знаеш нищо за опасността, която предизвикваш, използвайки магията. Ние се опитваме да те научим да виждаш, преди да си размахал брадвата.

Ричард тъпчеше стръкчета трева с ботуша си.

— Никога не съм мислил за нещата по този начин.

— Всъщност може би трябва да се сърдя на себе си, задето постъпих толкова неразумно. Не мислех, че съществува нещо толкова силно, че да може да ме изкуши и да ме вкара в капана си. Явно съм се лъгала. Благодаря ти, Ричард, че ме спаси. — Тя откъсна една дълга тревичка и започна да я навива около пръстите си.

— Толкова се зарадвах, когато те открих… Страхувах се, че си мъртва. Но съм щастлив, че не си.

Сестра Вирна беше изсипала всичките шишенца от торбата и ги бе подредила на земята.

— Можех да си остана загубена завинаги в това заклинание. Би трябвало да стане така.

— Какво искаш да кажеш?

Ричард си помисли, че на земята пред нея има повече шишенца, отколкото би могла да побере подобна торба. Но нали бе видял с очите си, че ги вади именно оттам.

— И преди сме се опитвали да спасяваме Сестри. Случвало се е да срещаме Сестри, загубени заедно с момчетата си в подобни заклинания. Спомням си, че видях една при първото си преминаване през Долината. Никога никой не е успявал да спаси изгубена сестра. Случвало се е някои от Сестрите дори да загиват, докато се опитват да спасят друга Сестра. — Тя започна да подрежда шишенцата обратно в торбата. — Ти използва магия.

— Аз използвах меча си. А в меча, както знаеш, има магия.

— Не. Ти не използва магията на меча. Използва своя Хан, макар да не го осъзнаваш. Да използваш Хан, подтикван от някакво желание, това е най-опасното нещо, което би могъл да направиш.

— Сестро, все пак мисля, че беше магията на меча!

— Когато ме повика, аз те чух. Опитвали сме се да извикаме загубени Сестри, но никоя от тях не ни е чувала. Никоя.

— Просто не сте знаели как да го направите. Ти също не ме чуваше, докато не преминах през някаква блестяща въздушна стена, която те ограждаше. Първо трябваше да те освободя от тази стена.

Тя продължаваше да подрежда шишенцата в торбата. Гласът й прозвуча по-меко.

— Знаем това, Ричард. Използвали сме какви ли не магии и никога не сме успявали да преминем през стената на тези заклинания или да привлечем вниманието на пленения вътре. Никой досега не е успявал да се измъкне от силата на заклинанията. — Тя премести последното шишенце и се обърна с лице към него. — Благодаря ти, Ричард!

Той сви рамене и захвърли стръкчето трева.

— За нищо. Това бе най-малкото, което можех да сторя, за да компенсирам онова, което бях направил преди.

— Онова, което беше направил преди ли?

Ричард опъна крачола над раните си.

— Ами преди да те спася, аз те убих!

Тя се наведе към него.

— Направил си какво?

— Ти ме нарани. С твоята магия. С яката.

— Съжалявам, Ричард, била съм под влияние на заклинанието и не съм знаела какво правя, не съм искала да те нараня!

— Не тогава — поклати глава Ричард. — Преди това, в бялата Кула.

Сестра Вирна се наведе още по-близо до него и скръцна със зъби.

— Ти си влизал в някоя от Кулите? Да не си полудял? Нали ти обясних какво представляват те. Как може да си толкова…

— Сестро, нямах друг избор.

— Вече говорихме по въпроса за избора. Казах ти колко опасно е да се влиза в Кулите. Казах ти да стоиш далеч от тях.

— Виж, наоколо удряха светкавици. Щяха да ме убият. Ами… е, добре, не знаех какво да направя. И така, за да се спася, минах през един от отворите и се оказах в Кулата.

— Нима не можеш да спазваш дори най-обикновените инструкции? Трябва ли винаги да действаш като дете?

Ричард я изгледа изпод вежди.

— Точно това ми каза и тогава, когато се появи в Кулата. Сигурен бях, че си ти. Беше сърдита. Повече, отколкото сега. И каза точно това. — Той стисна зъби и докосна яката на врата си. — Ти използва това. Използва го, за да ме залепиш за стената и да ме измъчваш с него. Нима яката може да направи подобно нещо сама, а, Сестро?

Тя каза доста по-спокойно:

— Да. Ние не притежаваме силата на един магьосник, на мъжкия Хан. Яката увеличава многократно силата ни така, че да можем да бъдем по-силни от онзи, който я носи. Така го обучаваме.

Гласът му беше изпълнен с гняв.

— Ти я използва, за да ми причиниш болка. Същата болка, която ми причини и след това, докато беше в капана на заклинанието. Само че по-силна. И за дълго време. И това ли може да направи яката, а, сестро?

Сестрата откъсна сноп трева и избърса в него ръцете си, като съвсем съзнателно избягваше гневния му поглед.

— Да. Но това беше видение, Ричард. Не съм го направила наистина.

— Казах ти да престанеш да ми причиняваш болка, защото в противен случай аз сам ще го направя. Ти не престана, така че аз извиках магията на меча и разчупих обръча, който ме държеше. Ти побесня. Каза, че това е било последната ми грешка. Каза, че ще ме убиеш, задето съм ти се противопоставил. Наистина щеше да го направиш, Сестро.

— Съжалявам, Ричард — прошепна тя и го погледна, — за това, че си изстрадал всичко това. — Гласът й възвърна част от силата си. — И после ти какво направи с мен… с моя образ?

Той се наведе напред и я докосна по рамото.

— Разсякох те на две с меча си. Точно по средата.

Ръцете й се отпуснаха покрай тялото. Тя се вкамени. Лицето й бе загубило цвета си. След малко успя да възвърне самообладанието си. Ричард отново късаше стръкчета трева.

— Не исках да го правя, но бях убеден, че в противен случай ще ме убиеш!

— Сигурна съм, че си мислил така, Ричард. Но разбери, наистина е било само привидение. Ако беше истина, нещата нямаше да се развият по този начин. Нямаше да можеш да направиш онова, което си направил.

— Кого се опитваш да убедиш, Сестро? Мен или себе си?

Тя го погледна в очите.

— Всичко, което си видял там, не е било така, както е в реалността. Срещнал си само привидения.

Ричард завъртя пръчката с набучения на нея заек, за да се опече и от другата страна, и премести настрани канчето с гозбата да изстине.

— Както и да е, когато те видях отново, не можех да разбера дали си привидение или наистина си жива. Не съм искал да те убивам. — Той я погледна и се усмихна. — Нали ти бях обещал, че ще преминеш през Долината на изгубените.

Вирна кимна.

— Да, обеща ми. Но в това имаше повече страст, отколкото разум.

— Сестро, направих само онова, което можах да измисля, за да се спася. И което мислех, че ще помогне и на теб!

Тя въздъхна и поклати глава.

— Ричард, знам, че се опитваш винаги да направиш най-доброто, на което си способен. Но трябва да разбереш, че онова, което смяташ за най-добро, не винаги се оказва такова в действителност. Ти призова своя Хан, без да знаеш какво правиш, без дори да разбираш, че го правиш. По този начин предизвика опасност. Толкова голяма, че дори не би могъл да си я представиш.

— Как съм използвал своя Хан?

— Магьосниците дават обещания, които техният Хан се опитва да спазва на всяка цена. Ти обеща, че ще ми помогнеш да премина през Долината, да ме спасиш. По този начин събуди пророчество.

Ричард се намръщи.

— Не съм правил никакво пророчество!

— Не само го направи, но дори използва своя Хан, без да го осъзнаваш, използва пророчество, за да направиш нещо в миналото, което да ти помогне в бъдещето.

— За какво говориш?

— Унищожи мундщуците от юздите.

— Още тогава ти обясних защо го правя. Това е проява на жестокост към конете.

Вирна поклати главата си.

— Точно това исках да кажа. Мислиш, че си го направил поради някаква причина, но всъщност е послужило за други цели. Съзнанието ти просто се опитва да намери обяснение на онова, което е направил твоят Хан. Докато бягахме от Долината, не ти вярвах. Опитах се да отклоня коня си. И понеже нямаше мундщук, не успях.

— Е, и какво?

Тя се наведе напред.

— Унищожаването на мундщуците в миналото задоволява обещание, дадено в бъдещето. Това е използване на пророчество. Ти развъртя брадвата си на сляпо.

Ричард я изгледа с недоверие.

— Звучи малко пресилено, нали, Сестро, дори за теб.

— Аз знам как действа дарбата, Ричард.

Ричард замълча. Накрая реши, че не й вярва, но че няма желание да спори повече с нея. Имаше и други неща, за които искаше да я разпита.

— Изписа ли вече оная малка книжка? Скоро не съм те виждал да пишеш вътре.

— Изпратих съобщение вчера, че сме преминали през Долината. Нямаше какво друго да пиша, това е всичко. В книгата има магия, която изтрива старите съобщения. Изтрих всичко, освен две страници. С онова, което добавих вчера, страниците станаха три.

Ричард откъсна залък хляб.

— Коя е Прелатът?

— Тя отговаря за Сестрите на светлината. Тя е… — Сестрата присви очи. — Никога не съм я споменавала пред теб. Откъде знаеш за съществуването й?

Ричард близна трохите от дланта си.

— Прочетох за нея в книжката ти.

Ръката й се стрелна към колана, за да потърси книжката. Беше на мястото си.

— Чел си личните ми бележки. Нямаш право! Ще…

— Тогава беше умряла.

Сестра Вирна сви устни, а той продължи.

— Когато те убих… добре де, убих твоето привидение, книгата падна на земята. Прочетох какво пише вътре.

Тя стисна зъби.

— Имаше само две изписани страници, точно както в истинската книга. Преди да излезем от Долината и да добавиш третата, бяха само две.

Тя го погледна. Той продължаваше да дъвче.

— Просто привидения, Ричард!

Той вдигна очи.

— На едната страница пишеше: „Аз съм Сестра на светлината, натоварена с грижите за това момче. Тази задача е извън всякакъв разум, ако не напълно неизпълнима. Настоявам да ми бъдат разтълкувани указанията. Настоявам да ми бъде обяснено от коя инстанция идват те. Ваша в служба на светлината, Сестра Вирна Совънтрийн.“ На другата пишеше: „Ще правиш онова, което ти е заповядано. В противен случай ще понесеш последствията от действията си. Никога повече не си позволявай да искаш обяснение за заповедите на Двореца. Собственоръчно: Прелатът.“

Лицето на Сестрата отново загуби цвета си.

— Не е твоя работа да четеш нещо, което принадлежи на друг.

— Казах ти вече — тогава беше умряла. Какви указания са ти били дадени, та толкова много си се ядосала?

Лицето й постепенно почервеня.

— Това са процедурни въпроси. Не би могъл да го разбереш. Пък и изобщо не е твоя работа.

Ричард повдигна вежда.

— Не е моя работа ли? Твърдиш, че само се опитваш да ми помогнеш, макар че си ме взела за затворник, а отгоре на това казваш, че не е моя работа! Нося тая яка около врата си, нараняваш ме с нея, можеш дори да ме убиеш, а ми казваш, че не е моя работа. Искаш да изпълнявам нарежданията ти, да ги приемам на доверие, макар че тази вяра е разклатена от всяко ново нещо, което откривам. И пак ми казваш, че не е моя работа. Твърдиш, че привиденията, които съм видял, не принадлежат на реалността, макар да открих, че е точно така. И това също не е моя работа, така ли?

Сестра Вирна мълчеше. Гледаше го, без да показва чувствата си. Гледаше го, помисли си той, като бръмбар в кутийка.

— Сестро Вирна, би ли ми отговорила на един въпрос?

— Стига да мога!

Той протегна крака и се опита в тона му да няма враждебност.

— Когато ме видяхте за пръв път, бяхте изненадани, че съм мъж, а не дете.

— Точно така. В Двореца има хора, които усещат, когато се роди някой с дарба. Но ти беше скрит от нас, затова ни отне много време да те намерим.

— Но нали ми каза, че си прекарала повече от половината си живот извън двореца, за да ме търсиш. Щом си прекарала двайсетина години в търсене, как си могла да очакваш, че ще съм дете? Би трябвало да предположиш, че ще съм пораснал. Освен ако не си знаела, че съм бил роден и не си започнала да ме търсиш много преди някой в Двореца да е усетил съществуването ми.

Тя отговори с глух, едва доловим глас, внимателно подбирайки думите си.

— Прав си. Това се случва за пръв път досега.

— Тогава какво ви е накарало да тръгнете да ме търсите, след като никой още не е бил усетил, че се е родил човек с дарба?

Тя продължи внимателно да обмисля отговорите си.

— Нямахме представа кога точно ще се родиш, но знаехме, че това ще стане. Така че ни изпратиха да те търсим.

— Откъде знаехте, че трябва да се родя?

— За теб се говореше в едно пророчество.

Ричард кимна. Искаше му се да научи повече за това пророчество, защо в Двореца са решили, че той е толкова важен, но не желаеше да изгуби нишката, по която вече бе тръгнал.

— Значи сте знаели, че може да минат много години, преди да ме откриете, така ли?

— Да. Ние не знаехме кога точно ще се родиш. Можахме да стесним вероятното време в рамките на няколко десетилетия.

— Как стана изборът на Сестрите, които бяха изпратени да ме търсят?

— Избра ни Прелатът.

— Вие нямате глас в това, така ли?

Тя се стегна, сякаш всеки миг очакваше на врата й да вържат клуп, но не се стърпя и отново изрази на глас онова, в което вярва.

— Ние служим на Създателя. Нямаме причина да възразяваме, когато ни е поставена задача. Този Дворец е създаден единствено в помощ на родените с дарбата. Да бъде избрана да спаси някой, който притежава дарбата, е наистина огромна чест за всяка Сестра.

— Значи никоя Сестра преди това не е трябвало да изгуби толкова години от живота си за спасението на роден с дарбата?

— Точно така. Досега не съм чувала да е отнемало повече от година. Но аз знаех, че в този случай издирването може да продължи десетилетия.

Ричард се усмихна победоносно. Пое дълбоко въздух.

— Сега разбирам.

Тя присви очи.

— Какво разбираш?

— Разбирам, Сестро Вирна, защо се отнасяш с мен по този начин. Разбирам защо през цялото време сме в борба един с друг, защо непрекъснато се държим за гушите. Разбирам защо ме презираш, защо ме мразиш!

— Не те мразя, Ричард! — Тя изглеждаше като човек, попаднал в капан, чиято врата ще хлопне всеки миг зад гърба му.

Ричард кимна и хлопна тази врата.

— Напротив, мразиш ме, и аз не те обвинявам за това. Разбирам те. Трябвало е да напуснеш Джедидайа заради мен.

— Ричард, не си позволявай да ми говориш с…

— Презираш ме заради това, а не заради случилото се с другите две Сестри. Всичко е заради Джедидайа. Ако не е трябвало да тръгнеш да ме търсиш, и досега да си с него. Щяхте да прекарате заедно тези двайсет години. Ти си пожертвала любовта на живота си, за да изпълниш омразна за теб задача. Изпратили са те. Не си имала друг избор, освен да изпълниш дълга си, който ти е коствал любовта и евентуалните деца. За всичко това съм виновен аз и затова ме мразиш.

Сестра Вирна не помръдваше. Не можеше да каже нито дума. Накрая прошепна едва.

— Ти наистина си Търсач.

— Съжалявам, Сестро Вирна!

— Не е нужно, Ричард! Ти дори не знаеш какво говориш! — Тя бавно взе заека от огъня и го погледна с невиждащи очи. — Да приключваме със закуската. Чака ни път.

— Добре. Но искам да помислиш за това, Сестро. Не съм виновен аз. А Прелатът. Би трябвало да спреш да ме обвиняваш.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но само извади кожения мях с водата и дълго пи. Когато свърши, задъхано избърса с ръкав мокрите си устни. Леденият й поглед се спря върху очите му.

— Скоро, Ричард, ще стигнем в Двореца. Но първо ще трябва да минем през владенията на един много опасен народ. Сестрите имат споразумение за преминаване с тях. Ще трябва да направиш нещо за тях. Задължен си, иначе ще си имаме много неприятности.

— Какво трябва да направя?

— Трябва да убиеш някого за тях.

— Сестро Вирна, казах ти вече. Няма да…

Тя го прекъсна с ръка.

— Този път няма да ти позволя да развъртиш брадвата над главата си, Ричард — прошепна тя. — Нямаш представа до какво би могло да доведе това. — Тя се изправи на крака. — Приготви конете. Тръгваме.

— Няма ли да закусиш? — попита Ричард.

Тя не му отговори, само мина покрай него.

— Във всеки спор участват поне двама души, Ричард. Ти винаги си ми сърдит за нещо, възразяваш на всичко, което ти кажа. Презираш ме. Мразиш ме, защото мислиш, че аз съм тази, която е сложила яката около врата ти. Но не съм аз и ти го знаеш. Калан те накара да я сложиш. Заради нея носиш Рада’Хан. Ако не беше тя, сега нямаше да си с мен и да ме мразиш толкова. Но искам да помислиш за това, Ричард, че за всичките ти беди не съм виновна аз. А Калан. Може пък да е имала сериозна причина да поиска това от теб. Може би го е направила заради теб. При всички положения би трябвало да спреш да ме обвиняваш.

Ричард се опита да преглътне, но не можа.