Камъкът на сълзите

Петдесет и седма глава

Под студените лъчи на следобедното слънце една старица хвърляше пепел върху широките заледени стълбища. Калан мина покрай нея и въздъхна облекчено, когато тя не вдигна очи да види, че жената, наметната с бяла вълча пелерина, с раница, лък и колчан със стрели на гърба, е завърналата се в Ейдиндрил Майка Изповедник.

Нямаше настроение за празненства тази нощ. Беше на ръба на силите си. Вече бе успяла да се изкачи до Магьосническата кула на хълма, но там бе студено и тъмно като в гроб. Въздушните щитове си бяха на мястото, но като Изповедник за нея те не бяха пречка. Вътре обаче не намери никого.

Зед не беше там.

Кулата се издигаше такава, каквато я бе оставила преди месеци, когато тръгна да търси Великия магьосник. Намери го и така помогна да се избегне заплахата на Мрачния Рал. Но сега отново имаше нужда от него.

Веднага щом напусна Галеанската армия преди около месец, тя се насочи към Ейдиндрил, за да търси Зед. Пребори се с бури и виелици. Неведнъж се наложи да заобикаля проходи, станали непреодолими поради времето и снега. Беше ужасно и дълго пътуване, но отчаянието от това да достигне до крайната точка и да не намери Зед бе още по-ужасно.

Мина по страничните улици, избягвайки главната, наречена Кралска. Там се намираха дворците и къщите за персонала и охраната на страните, които имаха представители в Ейдиндрил. Когато трябваше да се изправят пред Съвета, Крале, Кралици и владетели отсядаха в пищните си палати, гордост за всяка страна. Те бяха наистина разкошни, но никой от тях не можеше да се сравнява с Двореца на Изповедниците.

Калан не мина по Кралската улица, защото там всеки би я разпознал. А точно сега не й се искаше да среща когото и да било. Единственото, което желаеше, бе да намери Зед. И след като не успя да го направи, да говори със Съвета. Така че се насочи към един от задните входове на Двореца, близо до кухните.

Чандален бе останал в гората. Не пожела да слезе в Ейдиндрил. Огромният град и многото хора в него го караха да се чувства неловко, макар да не си го признаваше и да твърдеше, че просто обича да спи на открито. Калан не го обвиняваше. След като прекара толкова дълго време в планината, тя също като че ли бе започнала да се чувства неуютно сред хора, пък било то и в родния си град, където познаваше всяка улица и сграда така добре, както Чандален тревистите полета около селото на Калните. Хората я караха да се затваря в себе си както никога преди.

Чандален бе изпълнил задачата си да я придружи до Ейдиндрил и вече искаше да се прибира у дома. Тя разбираше желанието му, но го помоли да остане още една нощ и да се сбогуват на сутринта.

Накара Орск да остане при Чандален. Неговото присъствие беше доста уморително. Единственото му око я следеше навсякъде, той се хвърляше да й помага във всичко и тичаше по петите й като куче. Имаше нужда поне една нощ да си почине от него. Чандален, изглежда, я разбра. Тя не беше решила какво точно ще прави с Орск.

Когато пристъпи през кухненския праг, я лъхна вълна топъл въздух. Щом вратата изскърца, пред нея застана слаба жена с колосана бяла престилка.

— Какво правиш тук? Махай се, просякиньо!

Жената вдигна заплашително над главата си огромната дървена лъжица и Калан отметна назад качулката на пелерината си. Жената ахна. Калан се усмихна.

— Госпожо Сандерхолт. Толкова се радвам да те видя отново.

— Майко Изповедник! — Жената падна на колене и събра молитвено ръце. — О, Майко Изповедник, прости ми! Не можах да те позная. О, добри духове, нима наистина си ти?

Калан накара жената да се изправи.

— Толкова ми липсваше, госпожо Сандерхолт! — Калан протегна ръце. — Прегърни ме!

Възрастната жена потъна в прегръдката й.

— О, дете, толкова е хубаво, че те виждам отново! — Тя изтри сълзите от лицето си. — Никой не знаеше какво се е случило с теб. Толкова се тревожехме. Мислех, че вече никога няма да те видя.

— Бяха трудни времена, не можеш да си представиш колко е хубаво, че те виждам отново.

Госпожа Сандерхолт поведе Калан към стълбите.

— Ела. Имаш нужда от топла супа. Тъкмо я приготвях, дано само тези празноглави готвачки не са я развалили с прекалено много пипер.

— Сега нямам време за ядене, госпожо Сандерхолт.

— Но аз трябва да ти разкажа толкова много неща. Важни неща!

— Знам, и аз имам да ти разказвам много. Но точно сега трябва да отида в Съвета. Спешно е. Пътуването беше дълго и съм напълно изтощена, но преди да си почина, трябва да говоря с тях. Утре ще се видим.

Госпожа Сандерхолт не можа да се сдържи и я прегърна още веднъж.

— Разбира се, дете. Почини си добре. Утре ще си приказваме.

Калан избра най-краткия път през залата за официални церемонии и тържества. Между богато украсените колони имаше камини, в които горяха огньове. Докато минаваше забързано по зеления мраморен под, сянката й, хвърляна от тях, танцуваше около нея. Помещението беше празно и стъпките й отекваха под сводестия таван. Някога по гладкия под на тази зала баща й подреждаше хиляди орехи и бадеми, представляващи армии, и й обясняваше различни бойни тактики.

Сви по коридора в дъното и тръгна към кантората на Съвета. Мина през изложбената зала, чийто изящно изработен таван бе поддържан от четири блестящи мраморни колони. В дъното, точно преди кантората на Съвета, имаше кръгъл пантеон, издигнат в памет на героините — първите Майки Изповедници. Техните портрети, подредени между седем масивни колони, бяха двойно по-големи от човешки ръст. Стоейки пред суровите лица на тези седем жени, Калан винаги се бе чувствала като самозванец. Сякаш й нашепваха: „Коя си ти, Калан Амнел, да си мислиш, че можеш да бъдеш Майка Изповедник?“ Познаваше живота на всяка една от тях и това я караше да се чувства още по-неудобно.

Хвана бронзовите дръжки на високата махагонова врата и влезе в кантората на Съвета. Представляваше огромна зала с висок таван. В далечния й край имаше арка, под която се виждаше фреска на Магда Сеарус — първата Майка Изповедник. Пръстите й леко докосваха опакото на ръката на нейния магьосник — Мерит, който й беше посветил живота си. На същата фреска се виждаха и следващите две Майки Изповедници с техните магьосници.

Между пищните златни капители на колоните имаше изящни балкони, до които водеха вити стълби с богато украсени махагонови перила. Отвъд балконите се виждаха прозорци, обърнати към двора. Светлина влизаше и през кръглия прозорец на тавана в центъра на залата. В дъното на просторното помещение имаше полукръгъл подиум, на който зад изискана овална маса седяха съветниците. В центъра на масата се издигаше най-високият стол, наречен Столът на първия. Около него се бяха събрали група мъже — доколкото Калан можеше да прецени, около половината съветници. Тя тръгна по обления в слънчева светлина мраморен под и главите една по една започнаха да се извръщат към нея. На Стола на първия седеше някой — нещо, което отдавна не се беше случвало. Сядането на обикновен съветник на този стол се считаше за огромно нарушение, равносилно на обявяване на революция. Когато Калан приближи до подиума, разговорите стихнаха.

На Стола на първия седеше Великият принц Фирен, владетел на Келтон. Беше вдигнал краката си на масата и я гледаше, без да помръдне. Лицето му бе извърнато към нея, но вниманието му бе насочено към мъж с прилежно вчесана тъмна коса и прошарена брада, който се бе навел и шепнеше нещо в ухото му. Ръцете на мъжа бяха пъхнати в противоположните ръкави на робата. „Странно, помисли си Калан, един съветник да бъде облечен като магьосник.“

Принц Фирен повдигна вежди от удоволствие.

— Майко Изповедник! — Той преднамерено бавно свали излъсканите си до блясък ботуши на земята и се изправи. Подпря се с ръце на масата и се наведе напред. — Толкова се радвам да те видя!

Калан винаги бе имала магьосник до себе си. Не и сега. Вече нямаше кой да я защитава. Затова не можеше да си позволи да се държи стеснително или плахо. Тя стрелна с гневен поглед Принца.

— Ако още веднъж те сваря да седиш на стола на Майката Изповедник, ще те убия!

Той се изправи и се прокашля.

— Ще използваш силата си върху един съветник?

— Ако трябва, ще ти прережа гърлото с ножа си.

Мъжът с робата я гледаше с неподвижен мрачен поглед. Останалите съветници бяха пребледнели.

Принц Фирен разкопча дългото си тъмносиньо сако и отпусна ръка на хълбока си.

— Майко Изповедник, нямах намерение да те обидя. Нямаше те толкова време. Всички мислехме, че си загинала. В Двореца нямаше Изповедник от… от колко? — Той изгледа другите мъже. — От четири, пет, шест месеца? — Без да сваля ръка от хълбока си, той вдигна другата към гърдите си и се поклони. — Не съм искал да те обидя, Майко Изповедник. Този стол, разбира се, принадлежи на теб.

Калан огледа мъжете.

— Вече е късно. Съветът ще се събере на пълна сесия утре рано сутринта. Присъствието на всички съветници е задължително. Средната земя е във война.

Принц Фирен повдигна вежда.

— Война ли? Кой е обявил война? Не сме обсъждали толкова сериозен въпрос.

Калан изгледа съветниците един по един и накрая спря поглед върху принц Фирен.

— Аз я обявих в качеството си на Майка Изповедник.

Мъжете зашушукаха помежду си. Принц Фирен не отделяше очи от нея. Калан стрелна с поглед мъжете и в залата настъпи тишина.

— Искам всички да се съберат тук утре рано сутринта. Сега сте свободни, господа.

Тя се обърна и тръгна да излиза от залата. Не познаваше нито един от гвардейците, които охраняваха Двореца. Спомни си, че Зед й бе казал, че повечето войници са били избити при нападението на Ейдиндрил от страна на Д’Хара. Липсваха й познатите лица.

В центъра на Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил се издигаше монументална стълба, разклоняваща се в осем посоки и осветена от естествената светлина, нахлуваща през стъкления покрив. На всеки етаж имаше площадка, просторна колкото цял градски площад, от която тръгваха високи коридори. В коридорите се влизаше през сводести врати, поддържани от полирани колони от златист и зеленикав мрамор. Върху колоните бяха изобразени знаците на всяка от страните, образуващи Средната земя. Перилата бяха изработени от жълт камък, от който сякаш струеше светлина. Всяка подпора вътре в тях бе във формата на ваза. Централните колони на всяка от осемте стълби бяха от пясъчнокафяв гранит, високи почти колкото Калан. Всяка завършваше с по една лампа, оформена като златно листо. В осемте краища на централната площадка имаше по една статуя на някоя от Майките Изповедници. Калан бе виждала по-скромни дворци, които спокойно можеха да се поберат на тази площадка.

Стълбището и пространството около него бе построено за четиридесет години. Разноските бяха поети почти изцяло от Келтон като компенсация за това, че се бяха възпротивили относно обединението на Средната земя. Като допълнително наказание бе постановено никога владетел на Келтон да няма правото да сложи своя знак върху някоя от колоните. Стълбището бе посветено на народа на Средната земя и изразяваше почит към него, а не към онези, които го бяха построили за наказание. Сега Келтон се бе превърнала в могъща държава и Калан считаше, че не е справедливо потомците да страдат заради нещо, извършено преди векове от техните предци.

Когато стигна до централната площадка и се изкачи на втория етаж към стаята си, тя забеляза кордон от прислужници, които я чакаха горе. Когато погледът й се спря върху тях, всички се поклониха. Видя й се абсурдно тридесетина души, чистички и спретнати, облечени в изрядни, блестящи от чистота униформи, да се кланят на мърлява жена, загърната с вълча кожа, метнала през рамо раница и лък. Е, това можеше да означава едно-единствено нещо — новината за нейното завръщане светкавично се бе разнесла из Двореца. Едва ли имаше градинар, дори от най-отдалечения край на Двореца, който вече да не беше чул, че Майката Изповедник си е у дома.

— Станете, деца мои — каза Калан, когато се изкачи до горе.

Всички се отдръпнаха назад, за да й сторят път.

И се започна.

Дали Майката Изповедник би искала да си вземе баня, а може би желае масаж, какво би казала Майката Изповедник да измият и срешат косата й, вероятно не би възразила да оправят маникюра й, не би ли приела Майката Изповедник неколцина молители, желае ли Майката Изповедник да се срещне с някои от съветниците си, дали не би искала да изпрати писма, дали Майката Изповедник иска, желае, възнамерява, нуждае се, заповядва…

Калан се обърна към главната камериерка.

— Бернадет, искам само баня. Нищо друго. Само баня.

Две жени незабавно се втурнаха да приготвят ваната й. Очите на госпожа Бернадет неволно отскочиха надолу по дрехите на Калан.

— Би ли искала Майката Изповедник да поправят или почистят някои от дрехите й?

Калан помисли за синята рокля в раницата си.

— Мисля, че малко от дрехите ми се нуждаят от почистване. — Тя помисли за другите, пропити с кръв от битките. — Повечето имат нужда от основно изпиране.

— Да, Майко Изповедник, би ли желала да приготвя бялата ти рокля за тази вечер?

— За тази вечер ли?

Госпожа Бернадет се изчерви.

— До Кралската улица вече са изпратени вестоносци, Майко Изповедник. Всеки би искал да приветства Майката Изповедник с добре дошла.

Калан простена. Беше смъртно изморена. Не искаше да се поздравява с никого, не й се щеше да прави комплименти на жените за това колко прекрасна прическа имат, да хвали мъжете, че са облечени с вкус, да слуша търпеливо оплаквания, които неизбежно опират до разпределението на средства, въпреки че просителите винаги се кълнат, че не търсят облаги за себе си, а само облекчение от непоносимата ситуация, в която са изпаднали.

Госпожа Бернадет я погледна укорително, както я гледаше някога, когато бе малко момиченце. Погледът й означаваше: „Виж какво, млада госпожице, имаш си задължения и не искам да ми създаваш неприятности.“ Но от устата й излезе:

— Всички се тревожеха до смърт за благополучното завръщане на Майката Изповедник. Ще бъде радост за сърцата им да видят, че си добре, че отново си сред тях.

Калан се съмняваше, че наистина е така. Госпожа Бернадет имаше предвид, че ще бъде добре за Калан да напомни на хората, че Майката Изповедник все още е жива и стои начело на Средната земя. Тя въздъхна.

— Разбира се, Бернадет. Благодаря ти, че ми напомни, че хората непрекъснато са мислили за мен и са се тревожили.

Госпожа Бернадет се усмихна и наведе глава.

— Да, Майко Изповедник.

Щом другите прислужници се разпръснаха, Калан се наведе към Бернадет.

— Помня времето, когато към напомнянето си прибавяше и по някой шамар зад врата. За убедителност.

Усмивката на госпожа Бернадет грейна на лицето й.

— Мисля, че вече си прекалено умна за това, Майко Изповедник. — Тя изтри невидимо петънце от опакото на ръката си. — Майко Изповедник… водиш ли със себе си у дома някоя от другите Изповедници? Ще се върнат ли скоро и те?

На лицето на Калан застина маската на Изповедник, както я бе учила майка й.

— Съжалявам, Бернадет, мислех, че знаете. Всички са мъртви. Аз съм последният жив Изповедник.

Очите на госпожа Бернадет се напълниха със сълзи, устните й зашепнаха молитва.

— Дано добрите духове бъдат завинаги с тях.

— Де да бяха с тях, когато имаше нужда. Защо изоставиха Дени, когато я залови четворката?! — каза горчиво Калан.

В покоите й бяха запалени всички камини, както и бе предполагала и както бе всеки ден, откакто напусна Двореца, месец след месец. Огньовете не угасваха нито за миг през зимата, защото никой не знаеше кога ще се върне Майката Изповедник. На масата имаше сребърен поднос с комат пресен хляб, кана горещ чай и паница димяща зеленчукова супа — госпожа Сандерхолт знаеше, че й е любимата.

Зеленчуковата супа й напомни за Ричард. Спомни си как понякога тя му приготвяше такава супа вечер на огъня, а друг път той на нея.

След като хвърли на земята лъка и раницата си, Калан мина по плюшения килим и влезе в другата стая. Изправи се до леглото, и тайничко погали с ръка една от красивите, полирани подпори. Стоеше неподвижна, без да отделя поглед от леглото и си мислеше как бе обещала на Ричард да го доведе тук. До деня, в който щяха да са стигнали в Ейдиндрил, двамата би трябвало да са се оженили. Тя му бе обещала огромното си легло.

Спомни си как сърцето й преливаше от щастие, когато си говореха как ще пристигнат в Ейдиндрил като съпруг и съпруга. По бузата й се изтърколи сълза. Пое си дълбоко въздух, за да прогони парещата болка, и избърса сълзата с пръсти.

Отиде до стъклените врати на просторния балкон и ги отвори. Докосна с треперещи пръсти широкото, заледено перило и постоя на студен въздух, загледана към хълма, където на фона на последните златисти слънчеви лъчи се издигаше Магьосническата кула.

— Къде си, Зед? — прошепна тя. — Толкова много се нуждая от теб.

Той се събуди с вик, удряйки главата си в нещо. Седна и примигна няколко пъти. Срещу него, свита в ъгъла, седеше някаква старица с права прошарена коса над раменете. Двамата бяха в карета, която явно се движеше по стръмен склон, защото той се плъзгаше надолу към жената. Тя го гледаше. Той примигна изненадано срещу нея. Очите й бяха съвсем бели.

— Коя си ти? — попита той.

— Кой бъдеш ти? — попита тя на свой ред.

— Аз попитах пръв.

— Аз… — Тя придърпа пелерината около красивата си зелена рокля. — Не знам коя бъда. Кой бъдеш ти?

Той посочи с пръст нагоре.

— Аз съм… аз съм… — Той въздъхна тихичко. — Страхувам се, че аз също не знам кой съм. Не ти ли приличам на някого, когото познаваш? — Тя се загърна по-плътно в пелерината си.

— Не знам. Аз бъда сляпа. Не мога да видя как изглеждаш.

— Сляпа ли? О, много съжалявам.

Той почеса главата си там, където се бе ударил. Огледа се и видя, че е облечен в хубави дрехи — кафява роба с черни ръкави, обшити с по три брокатени ивици. „Е, помисли си, поне съм богат, както изглежда.“

Вдигна някакъв черен бастун от пода на каретата и го огледа внимателно. Обърна се и удари с него стената, зад която би трябвало да седи кочияшът. Старицата подскочи уплашено.

— Какъв бъде тоя шум?

— О, съжалявам, просто исках да привлека вниманието на кочияша.

Той сигурно го беше чул, защото каретата изведнъж спря. Някой скочи на земята. Когато вратата се отвори и в рамката застана огромен мъж с дълго палто и зачервено от студа лице, той стисна бастуна и се дръпна назад.

— Кой си ти?

— Аз ли? Само един голям глупак — изръмжа мъжагата. По набръчканото му лице се появи нещо като усмивка. — Казвам се Ахерн.

— Добре, Ахерн, какво правиш с нас?Да не сме отвлечени? Да не искаш откуп от нас?

Ахерн се изкикоти.

— По-скоро обратното, бих казал.

— Какво искаш да кажеш? Колко време сме спали? И кои сме?

Ахерн обърна очи към небето.

— Велики духове, как можах да се забъркам в това? — Той въздъхна дълбоко. — Вие двамата заспахте вчера следобед. Спахте цяла нощ и половината от днешния ден. Ти се казваш Рубен, Рубен Рибник.

— Рубен — измърмори той. — Добре, Рубен, хубаво име.

— Ами аз коя бъда? — попита жената.

— Ти си Елда Рибник.

— Ама и тя ли се казва Рибник? — попита Рубен. — Ние да не сме роднини?

— И да, и не. Мъж и жена сте.

Рубен се наведе към огромния мъж.

— Мисля, че всичко това има нужда от повече обяснение.

Ахерн го погледна и кимна.

— Ти се казваш Рубен, а тя Елда. Но това не са истинските ви имена. Каза ми, че засега е по-добре да не знам истинските ви имена.

— Ти си ни отвлякъл? Фраснал си ни по главите и си ни помъкнал нанякъде?

— Само се успокой и ще се опитам да ти обясня.

— Тогава говори по-бързо, преди да си опитал бастуна ми.

— Направо ме изплаши — измърмори на себе си Ахерн. — Как можах да се забъркам в това? Ама че начин да си печеля парите!

Ахерн влезе в каретата и седна до Рубен. Затвори вратата, за да не влиза сняг.

— Е, след като се самопокани, седни — каза Рубен.

Ахерн се прокашля.

— Добре, слушайте ме. Вие и двамата сте болни. Казахте, че трябва да ви заведа при някакви три жени. — Той се наведе настрани към Рубен и събра вежди. — Три чародейки.

— Чародейки! — извика Рубен. — Не се учудвам, че не знаем кои сме. Заведе ни при чародейките и те ни направиха заклинание, така ли?

Ахерн сложи ръка на коляното му.

— Млъкни и ме чуй. Ти си магьосник. — Той се обърна към Елда: — А ти — чародейка!

Рубен размаха ръце.

— Не, аз не съм. Иначе досега да съм те превърнал в крастава жаба!

Ахерн поклати глава.

— Не можеш. Вече нямаш сила.

— Добре. — Рубен изправи гръб. — Поне бях ли талантлив магьосник?

— Беше достатъчно добър, за да сложиш проклетите си пръсти върху челото ми и да ми внушиш да ви помогна. Каза ми, че магьосниците понякога използват хората, за да стане онова, което са решили, че трябва да стане. Нарече го „бремето на магьосниците“. Каза, че ще ти помогна така или иначе, но че разчиташ на „добрата ми воля“, за да ускорим нещата. Както и да е, това, а също и количеството злато, каквото не бях виждал през живота си, ме убедиха да направя нещо, с което не би трябвало да се захващам за нищо на света. Никога не съм си падал по магии и магьосници.

— Аз бъда чародейка, така ли? — попита Елда. — Сляпа чародейка?

— Ами, не, госпожо. Вие бяхте сляпа, но можехте да виждате чрез дарбата си. И то по-добре, отколкото аз виждам с очите си.

— Тогава защо бъда сляпа сега?

— И двамата сте болни. Болни от някаква зла магия. Трите чародейки се съгласиха да ви излекуват, но трябваше… ами наложи се да ви дадат нещо, което да прогони магията ви, дарбата ви. Накарахте ме да чакам отвън, така че не знам какво са ви направили. Знам само онова, което ми казахте, преди да влезете при тях последния път.

Рубен се облегна назад.

— Измисляш си го.

Ахерн не му обърна никакво внимание и продължи.

— Болестта, от която и двамата боледувахте, се подхранваше от добрата магия, която притежавахте. Не знам как действа магията, духовете са ми свидетели, че наистина нямам представа, знам само това, което ти ми каза, когато излезе навън и ме убеди да ви помогна. Каза, че за да ви излекуват, трите чародейки щели да ви дадат нещо, което щяло да прогони дарбата ви. Само така сте щели да оздравеете. Злата магия нямало да може да бъде изгонена или унищожена, нито пък раните ви да зараснат, докато у вас имало добра магия, която подхранва злата.

— Значи вече не притежаваме никаква магия?

— Е, не знам как става всичко това, но доколкото разбрах, в действителност не е възможно да се отървете от магията си. Онова, което направиха трите чародейки, беше да забравите всичко за себе си, за да не знаете, че сте притежавали магия. По този начин злата магия също нямало да знае. Точно затова и двамата не знаете кои сте, нито как да използвате магията си. Затова и Елда е сляпа.

Рубен примигна.

— Защо тези чародейки се съгласиха да ни помогнат?

— Най-вече заради Елда. Казаха, че тя била легенда сред чародейките в Никобарезе. Нещо свързано с младостта й, когато тя живяла тук.

Рубен се вгледа в огромния мъж.

— Май не лъже. — Той се обърна към Елда. — Сигурно е истина. Никой не би могъл да измисли толкова абсурдна история. Ти как мислиш?

— Бъда съгласна с теб. Струва ми се, че казва истината.

— Добре — каза Ахерн. — А сега идва неприятната част.

— Ами нашата магия? Кога ще се върне? Кога ще си спомним кои сме?

Ахерн прокара месестите си пръсти през мърлявата си коса.

— Точно това имах предвид. Трите чародейки казаха, че се съмняват, че ще си я върнете някога. Може никога да не си спомните. Може никога да не си възвърнете магията.

В каретата настъпи мъртва тишина. Накрая Рубен проговори:

— Защо сме се съгласили на такова нещо?

Ахерн изпука с пръсти.

— Защото нямахте избор. И двамата бяхте болни. Много болни. Елда беше по-зле от теб. Тя вече щеше да е мъртва, а и ти щеше да я последваш утре или най-късно вдругиден. Нямахте избор. Това беше единствената ви възможност.

Рубен събра ръце върху сребърната дръжка на бастуна.

— Добре, щом е така, значи правилно сме постъпили. Ако никога нищо не си спомним, просто ще трябва да приемем, че сме Рубен и Елда, и да започнем живота си наново.

Ахерн поклати глава.

— Има малък проблем. Ти ми каза, че според трите чародейки, ако злата магия в крайна сметка ви напусне, ще можете да си върнете паметта и магията. Убеждаваше ме, че е задължително, абсолютно задължително отново да станеш магьосник. Имало огромен проблем, касаещ всички хора, и ти трябвало да помогнеш за разрешаването му. Ставало въпрос за всяко едно живо същество. Трябвало да направиш нещо на всяка цена.

— Какъв проблем? Какво е трябвало да направя?

— Това не ми каза. Нямало да те разбера.

— Е, добре, а как ще си върнем паметта и магията?

Ахерн ги изгледа.

— Може и да не си ги върнете. Трите жени не твърдяха, че ще стане със сигурност, но ако все пак успеете, щяло да стане след шок. След силно емоционално разтърсване или шок.

— Емоционален шок ли? Какъв например?

— Ами, да речем, силен гняв. Може би ако се разгневиш достатъчно…

Рубен се намръщи.

— Ами… ако ме удариш…

— А, не. Обясни ми, че не знаеш защо, но подобно нещо нямало да помогне. Бил необходим силен емоционален шок, но не знаеше какъв, нито пък как да го предизвикаш. Освен това каза, че ако нещо предизвика такъв гняв у теб, той ще бъде жесток и ужасен заради магията. Но въпреки това нямало да имаш избор, трябвало да го направиш, за да се спасиш.

Рубен и Елда седяха мълчаливо, потънали в размисъл, Ахерн ги наблюдаваше.

— А къде ни водиш? Защо сме в тази карета?

— В Ейдиндрил.

— В Ейдиндрил ли? Никога не съм чувал за подобно място. Къде се намира? Колко път има още?

— Ейдиндрил е градът на Изповедниците, от другата страна на планините Ранг’Шада. Пътуването е много дълго, седмици, може би месец. Ще пристигнем някъде около зимното слънцестоене, най-дългата нощ в годината.

— Май наистина доста ще попътуваме — каза Рубен. — Но защо съм поискал да ни закараш там?

— Защото трябвало да отидеш в Магьосническата кула. Каза, че за да влезе човек там, му е необходима магия, но тъй като ти вече не притежаваш магия, ми обясни как да те вкарам вътре. Май си бил доста палаво дете и си намерил начин да се промъкваш в Кулата, без да си хабиш магията.

Рубен потърка с пръсти голобрадото си лице.

— Та значи казваш, съм ти казал, че било спешно?

Ахерн кимна мрачно.

— Тогава по-добре да тръгваме.

Точно както се усмихваше на всички цяла вечер, Калан се усмихна и на жената в елегантна тъмносиня мантия, която застана пред нея. Жената беше олицетворение на всеобщата загриженост за Майката Изповедник. Неискреността бе изписана на лицето й, както от лицата на всички останали се излъчваше притворство. Калан бе прекарала целия си живот в слушане излиянията на двулични хора, опитващи се да прикрият истинската си същност зад думи за приятелство и човеколюбие. Повдигаше й се от всичко това. Мечтаеше си поне веднъж някой от тези хора, с които живееше и работеше, да има доблестта да се изправи пред нея и да й каже колко много я ненавиждат всички и как ги вбесява фактът, че тя не им позволява да ограбят Средната земя и хората й за свое собствено благо. Опитваше се да се убеди, че все пак не всички са такива.

Докато слушаше разсеяно излиянието на жената пред себе си, Калан се питаше какво ли би си помислила тази достопочтена съпруга на посланик, ако вместо Майката Изповедник, облечена в блестящата си бяла рокля и с накити, струващи колкото половин кралство, види онази Калан, яхнала гола коня си, боядисана с вар и плувнала в кръв, да разсича с меча си главите на мъжете, които се опитват да я убият. Калан реши, че крехката дама най-вероятно би припаднала.

Когато събеседничката й най-после направи кратка пауза, за да си поеме дъх, Калан й благодари за загрижеността и отмина. Ставаше късно и беше смъртно изморена. А рано сутринта я чакаше сесия на Съвета. Пътьом мярна отражението си в едно огледало и за миг си помисли, че всичко е било само дълъг сън, от който вече се е събудила, за да бъде пак същата Майка Изповедник, в своята бяла рокля, в Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил.

Но не, вече не беше същата. Чувстваше се със сто години по-стара. Тя се усмихна. Поне банята беше приказна. Не си спомняше откога не се бе къпала истински. Почти бе забравила усещането да си чист.

Близо до вратата я пресрещна друга изящно облечена дама. На лицето на Калан се появи лека бръчица. Пясъчнорусата коса на жената бе прекалено къса, за разлика от косите на останалите жени в залата, но дрехите й определено не се различаваха — скъпа на вид дълга черна рокля, разкриваща раменете й, и ослепително колие с брилянт.

Жената застана на вратата точно преди Калан да прекрачи прага. Поклони се припряно и сините й очи заиграха нервно наоколо.

— Майко Изповедник, трябва да говоря с теб, спешно е.

— Съжалявам, но не мисля, че се познаваме.

Сините очи на жената не се вдигнаха да срещнат тези на Калан, сякаш непрекъснато оглеждаха хората наоколо.

— Ти не ме познаваш. Но ние имаме общ приятел… — Жената забеляза, че една по-възрастна дама с кисело изражение на лицето я гледа и се обърна с гръб към нея. — Майко Изповедник, сама ли дойде в Ейдиндрил или доведе някого със себе си?

— С мен е един приятел, Чандален, но той остана да прекара нощта навън. Защо питаш?

— Не това е името, което се надявах да чуя. — Тя погледна Калан в очите. — Ти трябва… — Думите й увиснаха във въздуха. Сините й очи се разшириха бавно. Тя изведнъж се вкамени.

— Какво има? — попита Калан.

Жената като че ли виждаше нещо невидимо за останалите.

— Ти… ти…

Лицето й бе станало бяло като платно. Тя отстъпи назад. Внезапно побелелите й рамене изглеждаха призрачно на фона на черната й рокля. Устните й трепереха и от тях не излизаше никакъв звук, макар тя отчаяно да се опитваше да каже нещо. На лицето й бе изписан ужас. Сините й очи сякаш потънаха навътре в орбитите си. Калан посегна да я прихване, но късно. Жената се строполи на пода. Хората наблизо ахнаха. Калан се наведе над нея заедно с останалите. Дамата с киселото изражение на лицето си проправи път през насъбралите се хора.

— Джебра! Така си и помислих, че е Джебра!

Калан я изгледа.

— Познавате ли тази жена? А вие коя сте?

Жената изведнъж осъзна с кого говори. Лицето й мигновено грейна в усмивка и тя се поклони непохватно.

— Аз съм лейди Ордит Кондейтит де Дакидвич, Майко Изповедник. Толкова се радвам да ви видя най-сетне. Исках да поговорим…

Калан я прекъсна.

— Коя е тази жена? Познавате ли я?

— Дали я познавам? — Киселото изражение отново се върна на лицето й. — Тя е моята прислужница. Казва се Джебра Бивинвиър. Ще уволня тази никаквица!

— Прислужница ли? — каза един мъж. — Не мисля. Аз вечерях с лейди Джебра и мога да ви уверя, че е истинска дама.

Лейди Ордит направи презрителна гримаса.

— Тя е измамница.

— Тогава сигурно й плащате много добре — каза същият мъж. — Защото отсяда в най-скъпите странноприемници и плаща със злато.

В очите на лейди Ордит засвяткаха мълнии, тя се обърна към един от пазачите.

— Ти! Отведи тази никаквица в покоите ми! Отседнала съм в двореца на Келтон. Смятам да разнищя всичко това!

Калан се изправи и хвърли на лейди Ордит унищожителен поглед.

— Нищо подобно няма да правиш. Освен ако не смяташ да нареждаш на Майката Изповедник какво да прави в собствения си Дворец!

Лейди Ордит измрънка някакво извинение. Калан задържа погледа си върху нея и в същото време щракна с пръсти. Към нея се спуснаха войниците от охраната. Калан се обърна към тях:

— Занесете лейди Джебра в стаята за гости. Нека прислугата й направи чай, да сложат компреси на главата й и да изпълнят всяко нейно желание. Не искам никой да я безпокои, включително и лейди Ордит. Отивам да почивам и също не искам да бъда обезпокоявана. Утре рано сутринта има сесия на Съвета. След това ще се срещна с лейди Джебра.

Войниците отдадоха почест и се наведоха над падналата жена.

Когато приближи до стаята си, от мислите й я изтръгнаха двама Келтонски гвардейци, застанали пред прага. Щом я видяха, единият почука с копието си по вратата. В покоите й имаше някой. Калан изгледа гвардейците и влезе вътре.

Преддверието беше празно. Тя се втурна към спалнята. Когато го видя, се вкамени. На леглото й, с гръб към нея, седеше принц Фирен. Щом я чу да влиза, се изпика по средата на леглото и с глупава усмивка я изгледа през рамо. Когато свърши, се извърна към нея и започна да закопчава панталона си.

— Какво, в името на всички духове, си мислиш, че правиш? — прошепна тя.

Той повдигна вежда и тръгна към нея.

— Просто исках да покажа на Майката Изповедник колко щастливи са всички, че се е върнала у дома. — Сакото му беше разкопчано. Той се спря на вратата и приглади бялото си жабо с ръка. — Приятни сънища, Майко Изповедник.

Калан дръпна шест пъти ширита на звънеца. В коридора я пресрещнаха шест задъхани камериерки.

— Имаш ли нужда от нещо, Майко Изповедник?

Калан стисна зъби.

— Вземете дюшека и завивките от леглото ми и ги изгорете на двора.

Момичето примигна.

— Майко Изповедник?

— Вземете дюшека заедно с всичките завивки и ги изгорете на двора под балкона ми. — Калан стисна юмруци. — Кое точно не ти е ясно?

И шестте камериерки отстъпиха назад.

— Да, Майко Изповедник. — Те трепереха и я гледаха с широко отворени очи. — Веднага ли, Майко Изповедник?

— Ако исках да го направите утре, щях да ви извикам утре!

Калан стигна до стълбите над главния вход точно навреме, за да види как принц Фирен се среща с мъжа с робата, когото бе видяла да шепне нещо в ухото му, и двамата тръгват нанякъде. Тъмните му очи се спряха върху нея.

— Стража! — изкрещя тя към входа.

Войниците се появиха тичешком и вдигнаха глави към нея.

— Дипломатическите привилегии са премахнати! Ако видя още веднъж тази келтонска свиня или някой от неговите гвардейци в този Дворец преди сесията на Съвета утре сутрин, ще ви одера живи, след като го убия със собствените си ръце.

Войниците вдигнаха ръка за поздрав и излязоха. Във фоайето Калан мерна лейди Ордит, която наблюдаваше с интерес току-що случилото се.

— Лейди Ордит!

Тя вече бе вдигнала очи към нея.

— Доколкото си спомням, споменахте, че сте отседнала в двореца на Келтон. Тогава да не съм ви видяла повече в моя Дворец!

Калан се извърна на пети и чу зад себе си нещо за довиждане, което промърмори лейди Ордит. Тръгна към стаята си. По пътя събра няколко от стражите, които стояха на пост в коридорите. Изчака пред вратата, докато направят шпалир.

— Ако някой влезе в стаята ми тази нощ, най-добре ще е да бъде само през труповете ви! Разбрахте ли ме?

Всички я поздравиха в знак, че разбират. Вътре Калан се наметна с пелерината си и излезе на балкона. Нощта беше леденостудена. Тя застана до перилото и погледна към двора под себе си. Искаше й се да избяга, но не можеше. Беше Майката Изповедник. Трябваше да направи онова, което бяха правили всички Майки Изповедници преди нея — да защитава Средната земя. Беше съвсем сама. Нямаше кой да й помогне да изпълни задължението си.

Докато гледаше как пламъците се издигат и поглъщат леглото й, по бузите й закапаха сълзи. Леглото, което беше обещала на Ричард.