Камъкът на сълзите

Единадесета глава

Когато на следващия ден двамата излязоха в полето, небето беше студено и сиво, а вятърът леден. Ричард искаше да избяга от хората и сградите и да вижда пред себе си само небе и земя, така бе обяснил на Калан. Кафявата трева се превиваше от порива на вятъра, който развяваше пелерините им, докато вървяха мълчаливо. Той имаше намерение да постреля с лъка си, за да прогони поне за малко главоболието, а Калан не желаеше да се отделя от него.

Сякаш вечността, която само преди няколко дни напълно им принадлежеше, сега се изплъзваше между пръстите й. Искаше да се противопостави на това, но не знаеше как. Уж всичко вървеше добре, а изведнъж нещата започнаха да се объркват.

Вече бе убедена, че Ричард няма да се съгласи да носи Рада’Хан, независимо какво щяха да направят Сестрите. Може би вече бе готов да приеме помощта им, за да го научат да използва дарбата си, но яката не би сложил по никакъв начин. А не го ли направеше, щеше да умре! След всичко, което й бе разказал — още повече, че тя знаеше, че най-страшното със сигурност й бе спестил, — как можеше да очаква от него да носи яката. Как можеше да го помоли за това!?

Беше й добре да е насаме с него, далеч от всички — от селото, от Чандален, чиито очи ги преследваха непрекъснато. Как би могла да го обвинява? Май излизаше, че те двамата наистина носят все неприятности на селото. И въпреки това Калан се ядосваше, задето той се държи така, сякаш те го правеха нарочно. Беше й писнало от неприятности, които явно нямаха край. Добре, реши тя, поне днес ще бъдат далече от всичко и ще се радват на това, че са заедно.

Тя му бе казала, че като малка е стреляла с лък. Не можеше да използва неговия, защото бе твърде тежък, така че той я посъветва да вземе на заем от някой мъж, за да може Ричард да я научи да стреля по-добре.

Намериха купчините трева, натрупани предния ден от ловците и оформени като човешки фигури. Те стърчаха насред равното поле. Някои от тях имаха дори глави от слама. Всяко чучело бе белязано с Х за десятката. Върху оцелелите глави също се виждаха подобни знаци. Ричард реши, че те са прекалено големи и ги махна, като на тяхно място кръстоса само по няколко стръкчета трева. Отдалечиха се толкова много, че Калан едва виждаше мишените, камо ли отбелязаните по тях хиксове. Ричард си върза на главата тънката кожена лента, подарена му от Савидлин заедно с лъка, и продължи да стреля, докато главоболието му не изчезна. Той бе въплъщение на спокойствието и уравновесеността; беше се слял с лъка си. Калан се усмихна като си помисли, че това е нейният Ричард и че е толкова красив. Сърцето й изпита болезнена радост, когато виждаше, че болката е изчезнала от сивите му очи. Приближиха се малко, за да може и тя да вижда мишените.

— Няма ли да провериш къде са попаднали стрелите ти?

Той се усмихна.

— Няма нужда. Аз знам. Твой ред е.

Калан пробва още няколко пъти. Ричард отпусна единия край на лъка си на земята и се подпря на другия с две ръце, загледан в нея. Тя бе стреляла с лък като малко момиче. Той продължи да я гледа още известно време, след това се приближи зад нея. Протегна се иззад гърба й, нагласи положението на едната й ръка върху лъка и намести другата върху тетивата.

— Ето. Направи това. Не можеш да събереш достатъчно сила, нито пък да останеш стабилна, ако държиш стрелата с палеца и кокалчето на показалеца си по този начин. Дръпни тетивата с трите си пръста, така, и постави стрелата между показалеца и средния. Дърпай и с рамото си. Няма нужда да дърпаш самата стрела. Просто се съсредоточи върху тетивата. Стрелата сама ще се погрижи за себе си. Видя ли? Така не е ли по-добре?

Тя се усмихна.

— По-добре е, щом ме прегръщаш!

— Съсредоточи се върху онова, което правиш — сгълча я той.

Калан се прицели и стреля. Той каза, че е по-добре, но че няма да е лошо да опита още веднъж. Тя изстреля още няколко стрели и дори веднъж й се стори, че е улучила фигурата пред себе си. Опъна отново тетивата, опитвайки се да задържи стабилно лъка. Изведнъж той я погъделичка по стомаха. Тя се запревива от смях, опитвайки се да се освободи от пръстите му.

— Престани! — смееше се тя задъхано и се гърчеше в ръцете му. — Престани! Ричард! Не мога да стрелям, докато ме гъделичкаш!

Той сложи юмруци на хълбоците си.

— А трябва!

Калан смръщи чело, все още не можейки да си поеме дъх.

— Какво искаш да кажеш?

— Освен да можеш да стреляш точно, е необходимо да се научиш да стреляш, независимо какво става около теб. Ако не можеш да стреляш докато се смееш, как тогава ще стреляш, когато си изплашена? Само ти и мишената. Единствено. За теб не съществува нищо друго. Ако глиганът се приближава, няма да имаш време да мислиш колко си изплашена или какво ще се случи, ако не го уцелиш. Трябва да можеш да стреляш, когато си принудена да го правиш. В противен случай до теб винаги трябва да има някое дърво, на което да се покатериш и да се спасиш.

— Ричард, ти можеш да го правиш, защото притежаваш дарбата. Аз не бих могла.

— Глупости. Дарбата няма нищо общо с това. Всичко е въпрос на съсредоточаване, нали ти показах. Сложи стрелата на тетивата. — Той отново застана зад нея, прибра косата й и зашепна в ухото й, докато тя опъваше тетивата. Шепнеше й какво да чувства, как да диша, къде да гледа, какво да види. Говореше така, че думите постепенно започнаха да губят смисъла си и изградиха образи в главата й. На света съществуваха само три неща — стрелата, мишената и думите му. Калан потъна в море от пълна тишина.

Тогава всичко наоколо изчезна и мишената започна да расте пред очите й, да притегля стрелата към себе си. Думите му я накараха да я почувства, да мисли само за нея, без дори да го разбира. Заля я пълно спокойствие и тя почти престана да диша. Усещаше единствено мишената. Изведнъж разбра кога точно трябва да стреля. Леко, като полъх на вятъра, стрелата излетя от ръката й, сякаш сама беше решила да го направи. В тишината тя съвсем отчетливо почувства лъка, тетивата, видя мишената, която притегли стрелата. Чу как стрела удари предварително белязания Х-знак. Можа да почувства дори движението на въздуха в дробовете си.

Усещането бе подобно на онова, което изпита, когато осъзна силата си на Изповедник. Това беше магия. Магията на Ричард. Думите му бяха магически. Тя видя света с други очи. Имаше чувството, че се събужда от сън. Светът се върна на мястото си и тя го почувства около себе си. Обърна се и прегърна Ричард с две ръце. Той все още държеше лъка си.

— Ричард, беше прекрасно. Мишената дойде към мен.

— Видя ли? Нали ти казах, че можеш да го направиш.

Тя го целуна по носа.

— Не, не мога. Ти можеш. Аз само държах лъка вместо теб.

Той се усмихна.

— Напротив. Направи всичко съвсем сама. Аз само ти подсказах как. Това значи да се учиш. Просто те научих на нещо. Направи го пак!

През целия си живот Калан бе живяла сред магьосници. Знаеше как те правят нещата. Знаеше, че Ричард бе действал по същия начин. Беше й говорил така, както би говорил един магьосник. Говореше дарбата. Тя бе убедена в това. Дори той да не го признаваше.

Колкото повече стреляше тя, толкова по-малко й нашепваше той в ухото. Без напътствията му й бе по-трудно да предизвика това усещане, но от време на време успяваше. Вече сама можеше да каже кога се е получило. Всичко ставаше точно така, както той й бе казал — нужно бе пълно съсредоточаване.

Докато я учеше да се откъсва напълно от света, докато се прицелва, той нарочно правеше всичко възможно, за да я разсейва. Гъделичкаше я, караше я да се смее, докато й говореше, че трябва да спре да мисли за онова, което прави той, и да се съсредоточи върху мишената. След няколко часа тя вече можеше да стреля въпреки гъделичкането и закачките му. Беше прекрасно да усещаш къде точно трябва да държиш стрелата. Не всеки път успяваше, но когато се случеше, изпитваше истинска радост. Беше опияняващо.

— Това е магия — каза тя. — Ти правиш точно това. Магия.

— Не, не е магия. Всеки може да го направи. Хората на Чандален го правят. Всеки, който успее да вникне достатъчно, може да го направи. Всичко е въпрос на мислене. Аз само ти помогнах, като ти показах как става. Ако се беше упражнявала достатъчно, много отдавна щеше да си се научила и сама. Не можеш да наречеш нещо магия, само защото не знаеш как да го направиш.

Тя го изгледа изпод вежди.

— Не съм толкова сигурна. Стреляй ти и ме остави да те гъделичкам, докато се прицелваш.

— След като се нахраним. И след като се поупражняваш още малко.

Те си утъпкаха малко място в тревата и се излегнаха по гръб на меката земя, загледани в небето, където се рееха птици. Носеха си по парче хляб от тава, в което бяха увили зеленчуци. Имаха също и мях с вода. Тревата около тях не бе достатъчно гъста, за да не пропуска ледените пориви на вятъра. Калан сложи глава на рамото му, докато мълчаливо гледаха небето. Знаеше, че е цяло чудо това, дето двамата имаха миг спокойствие насаме.

— Може би — каза накрая Ричард — ако отново започна да раздвоявам съзнанието си, ще успея да се справя с главоболието. Мрачният Рал казва, че точно това съм направил.

— Ти си говорил с него? Говорил си с Мрачния Рал?

— Да. Всъщност той говореше. Аз повече слушах. Разказа ми много неща. На повечето от тях изобщо не повярвах. Каза, че Джордж Сайфър не ми е баща, че съм раздвоил съзнанието си и че притежавам дарбата. Каза още, че съм бил предаден. Заради онова, което каза Шота, когато бяхме при нея заедно с теб — че и ти, и Зед ще използвате магията си срещу мен, — си помислих, че един от двама ви е предал всички ни. Изобщо не предположих, че го е сторил брат ми. Може би ако разбера как отново да раздвоя съзнанието си, ще успея да овладея главоболието и то да не ме убие. Може би точно на това искат да ме научат Сестрите. Ако го направя отново, вероятно ще си помогна сам без… — Той скри очите си с ръка, сякаш загубил желание да довърши мисълта си на глас. — Калан, може би аз нямам никаква дарба? Може би просто съм успял да приложа Първото правило на магьосника.

— Какво искаш да кажеш?

— Зед ми каза, че много от нещата, в които хората вярват, не са истина. Според Първото правило можеш да повярваш, че нещо е истина, само защото искаш да е така или защото се страхуваш, че е истина. Аз се страхувам от това, че може би притежавам дарбата, и този страх ме кара да приема думите на Сестрите за истина. Може би има друга причина, поради която Сестрите искат да ме накарат да повярвам, че притежавам дарбата. А това чисто и просто да не е истина. Може би аз нямам никаква дарба.

— Ричард, наистина ли мислиш, че можеш да пренебрегнеш всичко останало, което се случи? Зед каза, че притежаваш дарбата, Мрачният Рал каза, че притежаваш дарбата, Сестрите казаха, че притежаваш дарбата, дори Скарлет каза, че притежаваш дарбата.

— Скарлет не знае какво говори, на Сестрите не вярвам, а нали не мислиш, че бих имал доверие на Мрачния Рал за каквото и да било.

— Ами Зед? Мислиш ли, че Зед е лъжец или че говори каквото му падне. Ти си ми разправял, че за теб той е най-умният човек, когото познаваш. Освен това е магьосник от Първия орден. Нали не мислиш, че магьосник от Първия орден не е в състояние да познае дарбата, когато я види?

— Зед може и да греши. Това, че е умен, не означава, че знае всичко!

Калан се замисли над нежеланието му да приеме факта на съществуването на дарбата си. Тя би искала заради него самия да приеме, че е прав, но истината беше друга.

— Ричард, когато те докоснах със силата си в Народния дворец и ние всички помислихме, че това ще те нарани, без да знаем, че твоята магия те пази, каза наизуст Книгата на преброените сенки на Мрачния Рал, нали си спомняш?

Той кимна.

— Не мога да повярвам, че го направи. Откъде знаеш всичко това? Чел ли си тази книга?

Ричард въздъхна.

— Когато бях малък, баща ми ме заведе на мястото, където беше скрил тази книга. Каза ми, че тя е била попаднала в нечии нечисти ръце, които са я криели от истинския й Пазител. Баща ми спасил книгата, като я взел при себе си. Сега вече знам, че тя е била в ръцете на Мрачния Рал. Тогава обаче не го знаехме; баща ми каза, че се е наложило да я вземе, за да не остане тя завинаги пазена от тези нечисти ръце. Страхуваше се, че онзи, от който я бе откраднал, ще успее по някакъв начин да ни открие, и затова ме накара да я науча наизуст. Цялата книга. Каза ми да запомня всяка дума така, че един ден да мога да върна цялото познание, скрито в нея, на Пазителя й. Той не е знаел, че Зед е бил този човек. Трябваха ми години, за да науча наизуст всяка дума. Баща ми не погледна в нея нито веднъж. Казваше, че единствено аз мога да го правя. След като я бях запаметил до съвършенство, я изгорихме. Никога няма да забравя този ден. Светлини, звуци и странни очертания се появиха над горящата книга.

— Магия — прошепна тя с разбиране.

Той кимна и отново скри очите си с ръце.

— Баща ми умря, защото се опита да скрие книгата от Мрачния Рал. Той беше герой. Неговата смелост ни спаси.

Калан се чудеше как да изрази с думи мислите си, как да подреди в изречения онова, което самата тя знае.

— Нали Зед каза, че Книгата на преброените сенки се пазела в неговата Кула. Как е могъл баща ти да я вземе?

— Никога не ми е казвал това.

— Ричард, аз съм родена и отраснала в Ейдиндрил. Много години съм прекарала в Магьосническата кула. Крепостта е огромна. В стари времена там са живели стотици магьосници. До наши дни са останали живи само шестима, нито един от които от Първия орден. В Кулата не се влиза лесно. За мен беше възможно, защото съм Изповедник и трябваше да се обучавам по книгите, които се пазят вътре. Но магия спираше всеки друг, който би поискал да влезе.

— Не знам как го е направил баща ми. Той беше много умен човек, сигурно е намерил някакъв начин!

— Да влезе в Кулата може и да е намерил начин. Там непрекъснато влизаха и излизаха магьосници и Изповедници, а понякога и други хора със специално разрешение. Може би е възможно умен човек да намери начин да надзърне вътре. Но дори веднъж попаднал вътре, той не може да отиде навсякъде. В нея има места, които се пазят още по-строго. Места, недостъпни дори за мен. Зед каза, че Книгата на преброените сенки е важна магическа книга. Дори много важна. И подчерта, че е била пазена в неговата Кула. В Кулата на Главен магьосник от Първия орден, която е част от големия замък, но в същото време е отделена от него. Разхождала съм се по високите крепостни стени на Кулата на магьосниците от Първия орден. Оттам гледката към Ейдиндрил е великолепна. Дори само разхождайки се, усещах върху себе си заклинанията, които пазят това място. От силата им цяла настръхвах. Приближиш ли прекалено много, косите ти буквално настръхват — разпиляват във всички посоки и от тях започват да бълват искри. Приближиш ли още повече, от тези искри те побива такъв ужас, че е невъзможно да направиш и крачка повече. Дъхът ти спира. Откакто Зед е напуснал Средната земя, преди ние да се родим, никой не е влизал в тази Кула. Някои магьосници са се опитвали. За да влезеш, трябва да докоснеш една плочка на входа. Говори се, че докосването до нея е като докосването до леденостуденото сърце на Пазителя на отвъдния свят. Ако магията не те разпознае като някой, който има право да влезе вътре, е невъзможно да го направиш. Докосването до плочката без защитата на собствената ти магия или просто влизането в зоната за действие на заклинанията би могло да означава смърт. Откакто за пръв път отидох в Кулата като малка, за да започна да изучавам книгите, магьосниците неведнъж са се опитвали да влязат вътре. Те искаха да знаят какво има там. Така и не успяха. Нито един от тях не притежаваше необходимите способности, за да може да сложи ръката си върху плочката. Ричард, щом петима магьосници от Третия орден и един от Втория не успяха, как мислиш, че го е направил твоят баща?

Той въздъхна.

— Бих желал да знам отговора, Калан, но не го знам.

Тя не искаше да разбива надеждите му, нито пък да подхранва страховете му, но трябваше да му каже всичко. Истината си е истина. Ричард трябваше да узнае истината за самия себе си.

— Ричард, Книгата на преброените сенки е книга с инструкции за магията. Магическа книга.

— Аз не се съмнявам в това, нали видях какво стана, когато я изгорихме.

Тя го стисна за ръката.

— В Кулата се пазеха и други подобни книги с инструкции, не толкова важни. Магьосниците ми разрешаваха да ги разглеждам. Зачитах се и стигах до места, където се случваха странни неща — понякога след като бях прочела едва няколко думи, понякога след няколко страници. Забравях всичко, прочетено току-що! Абсолютно всичко. Не си спомнях дори една-единствена думичка! Тези шестима магьосници не бяха магьосници по дарба, а по собствено желание. Дори те не можеха да четат всички тези книги, нито да разбират написаното в тях. Четяха единствено по-маловажните, и то само след дълга подготовка. Зед ни каза, че Книгата на преброените сенки е една от най-важните книги в Кулата. Толкова важна, че се пази в олтара на Първия магьосник. Ричард, ако нямаше дарбата, никога не би могъл да запомниш тази книга. По никакъв начин. Баща ти сигурно е знаел нещо за дарбата ти, ето защо е избрал именно теб.

Главата й все още бе отпусната върху рамото му. Тя долови как дишането му спря, когато думите й стигнаха до съзнанието му.

— Ричард, помниш ли още тази книга?

Гласът му прозвуча слабо и глухо.

— Всяка дума!

— Макар да чух от устата ти цялата книга, аз не помня нищо от нея. Магията на определени думи изтрива всичко от паметта ми. Знам само, че си я използвал, за да победиш Мрачния Рал.

— В началото на книгата пишеше, че има думи, предназначени само за онзи, който ще открие кутиите на Орден, и че те не могат да бъдат прочетени без помощта на Изповедник. Рал знаеше, че си ме докоснала с твоята сила. Той си мислеше, че така ще ме накара да кажа липсващите думи. Казах думите както са си, но пропуснах някои доста важни от края. Така че той избра кутията, която го уби.

— Виждаш ли? Ти все още помниш думите. Не би ги помнил, ако не притежаваше дарбата. Магията би ги скрила от теб. Ричард, ако искаме да се отървем от всичко това, трябва най-после да погледнем истината в очите, а чак след това да мислим какво може да се направи. Любов моя, ти притежаваш дарбата. Ти владееш магията. Съжалявам, но това е истината!

Той въздъхна.

— Разбирам, че не е трябвало да се опитвам да обръщам гръб на тези неща, макар да не искам да ги приема. Надявам се да не ме мислиш за глупак. Благодаря ти, че ме обичаш достатъчно, за да ме накараш да прозра истината.

— Ти не си глупак. Ти си моят любим. Ще помислим заедно.

Тя го целуна по ръката и се загледа мълчаливо в небето. То бе мрачно, студено и сиво, в пълен синхрон с онова, което ставаше в сърцата им.

— Бих искал да познаваше баща ми. Той беше много специален човек. Мисля, че дори аз самият никога не успях да го оценя напълно. Толкова много ми липсва. — Той потъна в спомените си. — Разкажи ми за твоя баща.

Калан нави кичур коса около пръстите си.

— Баща ми бе другар на майка ми, другар на Изповедник. Той не беше баща в истинския смисъл на думата. Той бе избран от майка ми и подчинен на силата й. От него не бе останало нищо освен предаността към нея. Той не гледаше на мен като на самостоятелно същество, а само като част от Изповедника, комуто бе отдаден.

Ричард откъсна една тревичка и я захапа. Замисли се за миг и след малко попита:

— Кой е бил той, преди майка ти да го избере за свой другар?

— Уиборн Амнел, Крал на Галеа.

Ричард се повдигна на лакът.

— Крал! Твоят баща е бил крал!

Без да го осъзнава, Калан придоби обичайното си каменно изражение на Изповедник.

— Баща ми бе другар на Изповедник. Само това. Когато майка ми умираше, повалена от ужасната болест, той едва не полудя. Един ден магьосникът и лечителките, които се грижеха за нея, дойдоха при нас и ни казаха, че нищо не може да се направи и че духовете скоро ще я вземат при себе си. Тогава със страдание, каквото не съм виждала в живота си, баща ми се хвана за гърдите и пред очите ми се строполи мъртъв на земята.

Ричард я погледна в очите.

— Съжалявам, Калан. — Целуна я по челото. — Съжалявам — прошепна отново. После се изтегна в тревата и задъвка едно стръкче.

— Това беше много отдавна.

— Тогава ти каква си? Принцеса? Кралица? Или нещо друго?

Тя се засмя на въпроса му и на това, колко невероятно му се виждаше всичко, свързано с живота й. Той не знаеше почти нищо за нейния свят.

— Не, аз съм Майка Изповедник, дъщерята на Изповедника е Изповедник. Тя не е като другите дъщери за бащите си. — Стана й неудобно, че подценява баща си, но не беше нейна грешка — майка й бе направила своя избор. — Искаш ли да ти разкажа за него?

Той сви рамене.

— Да, ти си и част от него, а аз искам да знам всичко за теб.

Тя се замисли само за миг над реакцията му, но смело продължи.

— Е, добре. Когато майка ми го избрала, той бил съпруг на Кралица Бернадин.

— Майка ти си е избрала мъж, който вече е бил женен?

Тя усети погледа му върху себе си.

— Не е точно така, както си мислиш. Бракът между него и Кралицата бил като повечето кралски бракове — по споразумение. Той бил воин по душа, изтъкнат главнокомандващ. Бракът между него и Кралицата обединил земите им и така двамата създали страната Галеа. Той го направил заради своя народ, обединил земите си под една корона, която можела да ги защити от многобройните враждебно настроени съседи. Кралицата била дълбоко уважавана личност. Тя се омъжила за моя баща заради доброто на Галеа, а не заради самата себе си. Те двамата никога не са били влюбени един в друг. От брака им се родили една дъщеря на име Сирила и син Харолд.

— Значи ти имаш полусестра и полубрат?

Тя вдигна рамене.

— Да, но и това не е точно така. Аз съм Изповедник, а не част от родословното дърво на кралството. Срещала съм се много пъти със Сирила и Харолд, те са изключителни хора. Сега Сирила е Кралица на Галеа. Майка й почина преди няколко години. Принц Харолд командва армията, както неговият баща навремето. Те не ме смятат за роднина, нито аз тях. Аз съм от Изповедниците, родена съм от магията.

— А майка ти? Защо го е направила?

— Тя тъкмо била станала Майка Изповедник и имала нужда от силен съпруг, който да може да й даде дъщеря с изключителна мощ. Тя била чувала, че кралицата на Галеа не е много щастлива в брака си, и пожелала да говори с нея. Кралица Бернадин й казала, че не обича своя съпруг, защото й изневерява. Тя дори смятала, че той обича друга жена. Въпреки това Кралицата го уважавала заради силата му, заради таланта му на войн и предводител и не искала майка ми да го погуби със силата си. Докато майка ми се чудела какво да направи, Уиборн хванал Кралицата с любовник. Едва не я убил. Когато майка ми чула за това, се върнала в Галеа и разрешила проблемите на всички, като предотвратила убийството на любовника и на Кралицата.

— Сигурно не е лесно да си избереш съпруг, без да го обичаш?

Тя се усмихна и притисна главата си в рамото му.

— През целия си живот никога не съм мислила, че ще намеря човек, когото да обичам. Толкова много съжалявам, че майка ми така и не успя да постигне това щастие.

— Какъв баща беше Уиборн?

— За мен той беше като чужд човек. Единствените му чувства бяха насочени към майка ми. Не изпитваше нищо друго освен преданост към нея. Тя го караше да ми обръща внимание, да ме учи на нещата, които знае. Той го правеше с удоволствие, но заради нея, а не заради мен. Отделяше ми доста от времето си, за да ме учи на онова, в което бе най-добър — изкуството на войната. Разкриваше пред мен тактиката на всичките си неприятели. Учеше ме как се побеждава враг с по-малобройна войска и най-важното — как се оцелява и как се извоюва победа благодарение на разума, а не на установените правила. Понякога майка ми също идваше да слуша. Той често прекъсваше и я питаше дали правилно ме обучава. Тя казваше, че неговата задача е да ми отвори очите за всички тайни на войната, но се надяваше, че тези умения никога няма да ми потрябват. Искаше да е сигурна обаче, че ако все пак някога се наложи, детето й ще оцелее.

Баща ми казваше, че най-силното оръжие на войника е да бъде безмилостен. Разказваше ми, че много пъти е побеждавал само защото не си е позволявал да прояви милост. Страхът според него е нещо, което всеки пълководец би трябвало да се научи да използва.

Благодарение на онова, което научих от него, аз оцелях, когато всички останали от моя род загинаха. Бях се научила да убивам винаги когато е необходимо. Да не се страхувам да направя онова, което може да ми помогне да оцелея. Заради цялото познание, което получих от него, винаги съм го мразела и обичала едновременно.

— Е, аз го обичам, защото благодарение на него ти си оцеляла и сега сме заедно.

Калан стисна леко ръката му и проследи полета на една малка птичка, която се опитваше да прогони един гарван.

— Нещата, които той знаеше, не бяха чак толкова; ужасни са онези, които те принуждават да ги правиш, за да оцелееш. Баща ми никога не е водил ненужна война. Не бива да го обвинявам за това, че се радваше на победите си, след като е бил принуждаван да излезе на война с някого. Ричард, може би е време да започнем да мислим как да оцелеем.

— Права си — каза той и я прегърна. — Знаеш ли за какво си мисля — ние с теб сме също като онези мишени: просто си седим и чакаме стрелата, която ще ни уцели; чакаме да видим какво ще стане по-нататък.

— А какво мислиш, че трябва да направим?

Той сви рамене.

— Не знам. Но ако продължаваме да стоим тук, рано или късно стрелата ще ни улучи. Рано или късно Сестрите ще се върнат. Нима трябва да седим със скръстени ръце в очакване да се появят? Не мога да ти отговоря какво точно трябва да направим, но не виждам с какво би ни помогнало да стоим тук и да бездействаме.

Тя кръстоса ръце пред себе си, за да ги стопли.

— Зед?

Ричард кимна.

— Зед сигурно знае какво трябва да се направи. Ако изобщо някой може да ни даде отговор, то това е той. Трябва да го намерим!

— А главоболието? Какво ще стане с него, когато тръгнем на път. Дали нещата ще се влошат, когато Нисел няма да е наблизо, за да ти помага?

— Не знам — сви рамене той, — но мисля, че си струва да опитаме. Не ми остава друга възможност.

— Тогава да тръгваме веднага, преди да е станало по-лошо. Да не чакаме да се случи още нещо.

Той я притисна към себе си.

— Да, скоро ще тръгнем. Но преди това трябва да свършим една работа. Една много важна работа.

Тя изви глава и го погледна изотдолу.

— Какво имаш предвид?

Той й се усмихна.

— Трябва да се оженим — прошепна. — Никъде не тръгвам, преди да съм видял как ти стои тази рокля, за която всички вече говорят!

Тя се обърна и го стисна с две ръце.

— О, Ричард, ще бъде толкова прекрасна. Веселан непрекъснато се усмихва, докато я шие. Нямам търпение да ме видиш облечена в нея! Сигурна съм, че ще ти хареса.

— В това, скъпа моя бъдеща съпруго, ни най-малко не се съмнявам.

— Всички с нетърпение очакват събитието. За Калните сватбата е нещо изключително пищно. Танци, музика, артисти. Участва цялото село. Веселан казва, че щяло да отнеме около една седмица, след като им съобщим, за да се приготви всичко както трябва.

Той я придърпа още по-близо до себе си.

— Считай, че сме им казали!

Тя затвори очи и го целуна. Но макар и да не го гледаше, разбра, че болката му се е появила отново.

— Хайде — подкани го тя с притаен дъх. — Да постреляме още малко, за да се поуспокои болката ти.

Изстреляха по още няколко стрели. Тя заподскача въодушевено, когато отидоха да си приберат стрелите от мишените и установи, че с една от своите е разцепила през средата една от неговите.

— Почакай, докато гвардейците чуят за това! Направо ще позеленеят от яд, задето ще се наложи да дадат отличие на Майката Изповедник за стрелба в колонка. А може и да позеленеят от яд още като ме видят с лък в ръка!

Ричард се засмя, докато вадеше стрелите от мишените.

— Е, щом е така, ще трябва да продължаваш да се упражняваш. Те може и да не ти повярват и ще трябва да го докажеш пред тях. — Изведнъж спря по средата на думата и се обърна рязко към нея. — Какво каза? Какво каза преди, снощи за четворката? Че Рал ги бил изпратил чрез заклинание, за да не може Зед да ги спре?

Калан малко се изненада от рязката промяна в темата на разговора.

— Да, Рал направи така, че магията на Зед да не може да навреди на четворката.

— И това е възможно, защото магията на Зед е Адитивна. Това е всичко, с което разполагат магьосниците с дарба: Адитивна магия. Мрачният Рал може да използва този тип магия, но по някакъв начин се е научил да използва и другата — Субстрактивната. Зед не може да се бори с нея. Ти също не можеш. Магьосниците са създали магията на Изповедниците, те имат само Адитивна магия.

Калан се намръщи и му кимна да продължи.

— Но тогава как успя да ги убиеш?

— Изпаднах в Кон Дар — тя сви рамене. — Тя е част от магията на Изповедниците, но никога преди не съм знаела как да я използвам. Знаех, че има нещо общо с яростта. Нарича се Кървава ярост.

— Калан, даваш ли си сметка какво каза току-що? Щом си успяла да се справиш с четворката, значи си използвала Субстрактивна магия. Иначе не би могла да го направиш. Магията на Зед не е помогнала. Твоята обичайна магия също. Защото мъжете от четворката са били защитени срещу Адитивна магия. Значи за да ги победиш, ти си използвала Субстрактивна. Но в такъв случай, щом древните магьосници са създали магията на Изповедниците, тогава как са успели да включат в нея и елемент от Субстрактивната?

Тя го изгледа втренчено.

— Не знам. Никога не съм мислила върху това, но е логично да си прав. Може би когато отидем в Ейдиндрил, Зед ще може да ни го обясни.

Ричард се намръщи и измъкна още една стрела от чучелото.

— Може би. Но кому е нужно Изповедниците да владеят Субстрактивната магия? — Изражението на лицето му стана още по-мрачно. — Чудя се дали не направи точно това, когато пусна онези светкавици.

Ричард, роден с дарбата, и Калан, владееща Субстрактивната магия. Две ужасни мисли. Тя потръпна, но този път не от студа.

През остатъка от деня те стреляха, докато накрая съвсем нищо не се виждаше. Раменете и ръцете й бяха изтощени от обтягането на тетивата. Тя каза, че няма сили за нито една стрела повече. Пък дори и ако от това зависи животът й. Предложи на Ричард да постреля за последно, преди да си тръгнат, за да изгони главоболието си за още малко. Докато го наблюдаваше, изведнъж се сети, че бе обещала да му отвлича вниманието, докато стреля, и не бе изпълнила обещанието си. Приближи се до него.

— Време е да видим дали наистина си толкова добър, колкото мислиш, че си.

Когато той обтегна тетивата, тя го погъделичка в ребрата. Той не трепна, стрелата му излетя, сигурна както винаги. След като я изстреля обаче, той не се стърпя и се засмя. Тя опита какво ли не — все същият резултат. Трябваше да измисли нещо друго, щом гъделичкането не върши работа. Притисна се в гърба му и протегна ръка, откопчавайки три копчета на ризата му. Плъзна пръсти по голото му тяло и го погали по гърдите. Имаше гладка и стегната кожа, опъната върху твърдите мускули. Беше й приятно да го усеща толкова близо до себе си. Топъл. Силен. Мускулест. Разкопча още няколко копчета и пъхна ръката си още по-навътре. С другата си ръка разроши косите му. Той продължи да стреля. Тя започна да го целува по тила и скоро съвсем забрави първоначалната си цел да отвлича вниманието му. Поредната стрела излетя и Ричард се засмя, кършейки рамене. След малко последва още една. Най-накрая ръката й стигна до колана му. Измъкна ризата от панталона му. Сега ръцете й обгърнаха свободно тялото му, като едната се плъзна нагоре, другата — надолу. Пак нищо. Той продължаваше да стреля. И този път не успя да му попречи да се концентрира. Дишането й се учести.

Вече бе решила да победи в тази игра. Когато плъзна ръката си още по-надолу, натискайки още по-силно, на устните й грейна усмивка.

— Калан! — задъхано извика той. — Калан, това вече е прекалено!

Той все още държеше лъка си готов за стрелба, но вече не виждаше мишената толкова ясно. Опита се да се концентрира отново.

Тя нежно захапа меката част на ухото му между зъбите си, след това нежно залепи устни там.

— Нали ти каза, че трябва да можеш да стреляш, каквото и да става около теб — прошепна тя и ръката й се плъзна още по-надолу.

— Калан… — в гласа му се усети напрежение. — Не е честно… ти ме изигра!

— При всякакви обстоятелства. Точно така каза. Трябвало да можеш да стреляш независимо какво става около теб. — Тя вкара езика си в ухото му. — Достатъчно напечено ли е около теб, любов моя? Ще улучиш ли мишената?

— Калан — едва си поемаше дъх той. — Ти ме изигра…

Тя се засмя гърлено и го стисна още по-силно. Той въздъхна дълбоко и отпусна тетивата. По начина, по който излетя стрелата, Калан можеше да прецени, че точно тази няма да могат да открият никъде наоколо.

— Мисля, че този път пропусна — прошепна тя в ухото му.

Той се извъртя в ръцете й и пусна на лъка си на земята. Прегърна я. Лицето му се бе наляло с кръв.

Целуна я по ухото.

— Не е честно — прошепна. — Служиш си с непозволени средства.

От докосването на езика му до ухото й й спря дъхът.

Тя стегна цялото си тяло и отметна назад косата си. Влажните му устни се плъзнаха към врата й. Тя потръпна. Притисна се в него и простена, почти се засмя, когато светът внезапно се наклони на една страна и тя се намери на земята под Ричард. Едва успя да прошепне едно „обичам те“, преди устните му да се слеят с нейните и ръцете й да обвият здраво врата му. Не можеше да си поеме дъх. Не искаше да си поеме дъх.

Тъкмо когато вече се чудеше кога ли неговите ръце ще направят поне онова, което нейните бяха направили преди миг, Ричард изведнъж скочи на крака.

Мечът на истината блесна в ръцете му.

Страстта в очите му беше отстъпила на яростта. Вятърът отнесе металния звън надалеч. Стоеше така, с отворена риза и гърди, повдигащи се от ярост. Помогна й да стане. Тя се подпря на лакти.

— Ричард, какво има?

— Нещо идва. Скрий се зад мен, веднага!

Калан скочи на крака, грабна лъка си и сложи стрела на тетивата.

— Нещо ли?

Някъде в далечината тревата се залюля. Не от вятъра.