Камъкът на сълзите

Петдесет и осма глава

Отражението на Майката Изповедник, облечена в бялата рокля, танцуваше върху всяка от полираните черни мраморни колони, докато тя прекосяваше изложбената зала, за да влезе в залата на Съвета през личния си вход. Беше подранила с един час. Искаше да седне на стола си и да наблюдава пристигането на всеки от съветниците. За да не им оставя време за разговори, докато я чакат.

Отвори вратата и замръзна на мястото си. Залата беше претъпкана. Всички съветници бяха по местата си. Балконите бяха пълни с хора — не само официални лица, чиновници, персонал и благородници, но и обикновени хора — фермери, търговци, готвачи, каруцари, занаятчии. Мъже и жени от всички съсловия. Щом се показа на вратата, хиляди очи се впиха в нея. Възцари се пълна тишина. На Стола на първия седеше някой. Не го виждаше от вратата, но знаеше кой е.

Вдигна пръсти към костената си огърлица и се помоли на добрите духове за сила и защита. Тръгна през обляната в светлина зала и стъпките й отекнаха в просторното помещение. На пода пред подиума имаше нещо, но тя не можеше да разбере какво е.

Когато се приближи до овалната маса, видя, че мъжът, който седи на Стола на първия, не е онзи, когото очакваше да види. Нещото на пода, което до преди малко не можеше да различи, бе тялото на принц Фирен. Кожата му беше пепелява, ръцете — скръстени върху пропитата с кръв риза. Мечът бе върху тялото му. Гърлото му — прерязано почти до началото на гръбначния стълб.

Калан вдигна глава към сериозните тъмни очи, които я наблюдаваха. Той се наведе напред на стола и се подпря върху масата пред себе си. Един бърз поглед й разкри нещо, което не бе забелязала досега — цялата зала бе обградена от стражи. Тя стрелна с яден поглед мъжа с тъмната коса и брада:

— Махай се от стола ми или ще те убия със собствените си ръце!

Въздухът в залата зазвънтя от изтеглените мечове. Без да свали очи от нея, мъжът направи жест с ръка и всички мечове се прибраха в ножниците.

— Няма повече да убиваш хора, Майко Изповедник — каза той с равен глас. — Принц Фирен беше последната ти жертва.

Калан се намръщи.

— Кой си ти?

— Невил Рансън. — Без да я изпуска от очи, той протегна напред ръка и обърна длан. Появи се малко огнено кълбо. — Магьосник Невил Рансън. — Продължи да я гледа, а огненото кълбо бавно се издигна към красивия купол на залата и се разпръсна с гръм на хиляди искри.

Залата ахна. Магьосник Рансън отвори един свитък пред нея.

— Има много обвинения срещу теб, Майко Изповедник, откъде искаш да започнем?

Без да обръща глава, Калан опита да се ориентира в обстановката. Нямаше начин да избяга. Никакъв. Дори и мъжът пред нея да не беше истински магьосник.

— След като всички обвинения явно са скалъпени, все едно откъде ще започнеш. Защо не прекратим този фарс и не преминем направо към екзекуцията.

В залата настъпи мъртва тишина. Магьосник Рансън не се усмихна. Само повдигна вежди.

— О, не става въпрос за фарс, Майко Изповедник, а за сериозна работа. Ние сме тук, за да помогнем на истината. За разлика от Изповедниците, аз отказвам да налагам смъртно наказание на невинни хора. Преди да свършим работата си днес, всеки един тук ще знае истината за твоето предателство. Искам хората да научат цялата истина за твоята отвратителна тирания.

Калан сключи ръце пред себе си и изправи гръб. На лицето й бе застинала маската на Изповедник. Всички в залата леко се наклониха напред.

— Тъй като списъкът е доста дълъг — каза Рансън, — ще започнем с най-сериозното обвинение. — Той сведе поглед. — Предателството.

— И откога това да защитаваш народа на Средната земя се счита за предателство?

Магьосник Рансън удари с юмрук по масата и скочи на крака.

— Да защитаваш народа на Средната земя! Никога през живота си не съм чувал толкова неприлични думи от устата на жена. — Той приглади жълтеникавата си роба и отново седна. — Твоята „защита“ се изразяваше в това да въвлечеш народа на Средната земя във война. Ти обрече хиляди хора на смърт, за да не може никой да ти попречи да управляваш. Да управляваш с единодушното съгласие на Съвета, бих добавил.

— Едва ли е „единодушно“, щом Майката Изповедник е против…

— Тя е против, подбуждана от свои собствени егоистични мотиви.

— И кой предлагаш да управлява Средната земя? Келтон? Ти самият?

— Спасителят на всички народи. Императорският орден.

По тялото й преминаха ледени тръпки. Тя почувства как огромният купол над нея се сгромолясва върху плещите й. Зави й се свят. Помисли си, че ще повърне тук, пред всички. Стегна се, за да не позволи на буцата в стомаха си да тръгне нагоре.

— Императорският орден! Императорският орден изкла народа на Ебинисия. Те смазват всеки свой противник, за да управляват безнаказано и еднолично.

— Лъжи! Императорският орден управлява с любов към хората. Те просто искат да сложат край на кръвожадните ти намерения!

— С любов към хората! Те изнасилиха и изклаха народа на Ебинисия.

Рансън се изсмя подигравателно.

— Хайде, хайде, Майко Изповедник, Императорският орден не е убивал никого. — Той се обърна към един мъж, когото Калан не познаваше. — Съветнико Търстан, да си чувал за някакво нападение над вашия престолен град?

Младият мъж изглеждаше искрено изненадан.

— Преди два дни пристигнах от красивия град Ебинисия. Там никой не е чувал, че е бил заклан.

Тълпата се изкикоти заедно с него. Рансън се усмихна победоносно.

— Не си очаквала, Майко Изповедник, че ще имаме свидетели срещу твоите измислени истории. Това са само измислици, с които целиш да създадеш страх у хората и да ги подтикнеш към война. — Рансън щракна с пръсти. Към него се приближи жена с раздърпани дрехи. Магьосникът много внимателно й каза да не се страхува и да разкаже историята си. Жената заплака. Децата й умирали от глад, защото нямала пари. Била принудена да проституира, за да ги изхранва.

Калан знаеше, че това е лъжа. Винаги се намираха такива хора, които за няколко гроша бяха готови да разкажат какво ли не. През следващия час един след друг се нижеха „свидетели“ и всички разказваха покъртителни истории за глад и мизерия, за това как Дворецът не се грижел за тях и как децата им умирали от глад. Хората се бяха навели над балконите, за да чуват по-добре, някои дори плачеха заедно със свидетелите. Калан разпозна някои от тях. Спомни си физиономиите им. Госпожа Сандерхолт неведнъж им беше предлагала работа. Но те обикновено идваха, открадваха, каквото могат, и изчезваха. Сега госпожа Сандерхолт предпочиташе да им дава пари и да не ги допуска в Двореца.

Когато и последният свидетел разказа покъртителната си история, магьосник Рансън стана на крака и след като извърна глава във всички посоки, каза:

— Майката Изповедник разполага с несметни богатства, които смята да използва, за да финансира войната срещу народа на Средната земя, който с удоволствие би се отървал от нейната тирания. Тя най-напред краде вашата храна и храната на децата ви, а след това, за да отвлече вниманието ви от стържещия глад в стомасите ви, си измисля някакъв въображаем враг, с когото да започне война. Средствата за тази война са вашите с пот на челото изкарани пари. Които тя е откраднала за и бездруго богатите си приятели! Докато вие умирате от глад, тя се храни добре! Докато вие нямате дрехи на гърба си, тя купува оръжие! Докато вашите синове проливат кръвта си в битките, тя се къпе в разкош! Докато вашите близки са несправедливо обвинявани в престъпления, тя използва магията си, за да ги накара да признаят нещо, което не са извършили. И по този начин потушава протеста им срещу тиранията си!

Хората ридаеха. Чувайки последните му думи, мнозина изпаднаха в истерия. Извисиха се гневни гласове, искащи справедливост. Калан се усъмни, че ще я обезглавят. Тази тълпа щеше да я разкъса на парчета, преди да има време да преброи до три.

Рансън вдигна ръце към насъбралото се множество.

— Като представител на Императорския орден заповядвам хората да получат онова, което им се полага по право. Съкровищата на Ейдиндрил ще бъдат използвани по най-разумния начин. Ще бъдат върнати на потиснатите и онеправданите. Нареждам на всяко семейство да се дава по една златна монета месечно, за да се обличате и да изхранвате децата си. Под управлението на Императорския орден няма повече да умирате от глад.

Залата се ободри. Всички започнаха неистово да ръкопляскат и възгласите им не стихнаха цели пет минути. Рансън седеше отпред и потропваше с пръсти по масата, докато чакаше овациите да стихнат. Не сваляше очите си от Калан, нито пък тя от него. Тя беше наясно, че житейските трудности не се решават толкова лесно. Знаеше, че привидната доброта може да се окаже по-страшна от всяка жестокост. Изчисли наум, че ако бъдат раздавани по този начин, парите в хазната ще стигнат за пет, най-много шест месеца. Запита се какво ще стане на седмия месец, когато парите ще свършат, а дотогава хората ще са спрели да работят, да сеят нивите си, да произвеждат. Тогава със сигурност щеше да настъпи глад. Това щеше да е истинският резултат от подобна щедрост.

Залата най-после утихна. Рансън се наведе напред.

— Никой не може да каже колко хора са загинали от глад или в битка по време на твоето управление, Майко Изповедник. Обвинявам те в предателство срещу народа на Средната земя. Не виждам причина да излагаме още доказателства, които са толкова много, че ще отнеме седмици.

Съветниците закимаха одобрително. Рансън удари с юмрук по масата:

— В такъв случай, виновна по първото обвинение: предателство!

Залата отново се ободри. Калан стоеше неподвижно, сложила маската на Изповедник на лицето си. Рансън продължи да чете обвиненията, за някои от които тя дори не можеше да повярва, че могат да бъдат произнесени със сериозно лице. Появяваха се и изчезваха свидетели, които даваха показания за жестокости, които Калан си мислеше, че всеки здравомислещ човек би приел със смях. Никой не се засмя. Хора, които не беше срещала никога през живота си, споделяха личните си впечатления от неща, за които единствено Изповедниците би трябвало да знаят. Докато слушаше какво си мислят хората за нея, в гърлото й се надигна буца. Хората споделяха невероятни страхове и всякакви клюки за престъпления, извършени от Изповедниците и конкретно от Майката Изповедник.

Тя, както и другите Изповедници, бе посветила целия си живот на тези хора, а те през цялото време са вярвали на тези ужасии. Докато слушаше показанията на един свидетел, в които се казваше, че за да запазят магическата си сила, Изповедниците трябвало редовно да се хранят с човешка плът, Калан си помисли, че в залата ще избухне смях. Вместо това видя ужасени погледи и чу как всички ахнаха едновременно. Трябваше да се ухапе отвътре по бузата, за да не избухне в сълзи. Не защото я обвиняваха в подобни неща, а защото виждаше, че хората искрено им вярват.

Накрая престана да слуша. Докато Рансън продължаваше да чете обвиненията и да извиква свидетелите, а Съветът я обявяваше за виновна за престъпление след престъпление, тя си мислеше за Ричард. Опита се да си припомни всички мигове, които бяха прекарали заедно, всички случаи, когато се бе усмихвал, всички пъти, в които го бе докосвала. Всяка целувка.

— Смяташ всичко това за забавно! — изкрещя Рансън.

Калан вдигна поглед. Установи, че на лицето й грее усмивка.

— Моля?

Близо до нея една жена хлипаше в кърпичката си. Калан примигна и отново погледна Рансън.

— Съжалявам, май изпуснах част от представлението.

Тълпата изръмжа нервно. Рансън се облегна назад и отвратен поклати глава.

— Виновна за упражняване на Изповедническа магия върху деца!

— Какво? Ти да не си луд? Деца?

Рансън посочи плачещата жена.

— Тази жена се закле, че детето й е изчезнало, както и много други деца. И че е публична тайна, че Изповедниците отвличат деца, за да се упражняват върху тях. Като магьосник мога да потвърдя верността на думите й.

Тълпата виеше от гняв. Калан го погледна.

— Боли ме главата. Би ли ми направил една услуга — защо не я отсечеш?

— Неловко ти е, а, Майко Изповедник? Неловко ти е да се изправиш срещу всички тези хора, които за пръв път имат възможност да застанат лице в лице със своя потисник, да чуят за нечувани престъпления!

Калан отново сложи маската си на Изповедник, за да не заплаче.

— Единственото, за което съжалявам е, че отдадох целия си живот на народа на Средната земя. Ако знаех, че ще са толкова неблагодарни и ще повярват на тези гадости след всичко, което съм направила за тях, щях да бъда по-голяма егоистка и да ги оставя да разберат наистина какво значи тирания.

Рансън се намръщи.

— Ти си работила за Пазителя през целия си живот.

Тълпата отново се разшумя.

— И продължаваш да му служиш. Ти продаде душата на народа си на своя господар — Пазителя на отвъдния свят.

Хората крещяха от истеричен ужас. Под високия купол отекнаха викове за отмъщение. Размахвайки юмруци, тълпата напираше напред. Стражите задържаха хората с копията си. Рансън вдигна ръце и призова за ред и тишина. Калан се огледа.

— Предавам ви в ръцете на Императорския орден! — извика тя високо. — От доста време се боря, за да ви спася. Вие ще бъдете наказани за това, че повярвахте на лъжите. Наказани заради егоистичните желания, които този човек събуди във вас. Аз вече знам, че ще умра и никога повече няма да мога да ви помагам. Съжалявам само за сълзите, пролени заради вашите страдания. Вие всички ще отидете при Пазителя. — Калан гледаше магьосник Рансън. — Хайде, да приключваме. Отсечете главата ми! Прилоша ми от това нечувано изопачаване на истината. Ти и твоят Императорски орден победихте. Убий ме, за да се отърва от този живот и да отида в света на духовете, където няма да страдам заради това, че се опитвам да помагам на някого. Признавам всичко. Екзекутирайте ме. Виновна съм за всичко! — Тя погледна към тялото в краката си. — Освен за убийството на тази келтонска свиня. Сега ми се иска да го бях направила, но за съжаление не мога да се похваля с това.

Рансън повдигна вежда.

— Лъжеш до последния си миг, Майко Изповедник. Не искаш да си признаеш дори това.

В залата влезе лейди Ордит и се приближи до овалната маса с вирнат във въздуха нос. Тя заяви, че предишната нощ е чула Майката Изповедник да заплашва принц Фирен. Съветниците също потвърдиха, че са я чули да казва, че ще му пререже гърлото.

— Това ли са ти доказателствата? — попита Калан.

Рансън махна с ръка.

— Доведете свидетеля. Виждаш, Майко Изповедник, че знаем истината. Една от твоите бивши приятелки изяви желание да скрие истината от нас. Наложи се да приложим извънредни мерки, за да я накараме да ни сътрудничи. Но накрая успяхме.

В залата въведоха треперещата госпожа Сандерхолт. От двете страни на прегърбената й, слабовата фигура стоеше по един войник. Лицето й бе изнурено, под зачервените й очи зееха тъмни сенки. Нямаше и следа от привичната й жизненост. Когато спряха, те се залюля, очевидно не можеше да стои на крака без чужда помощ. Госпожа Сандерхолт държеше ръцете си отпред, страхувайки се да не докосне нещо с тях. Всичките й нокти бяха изтръгнати. В гърлото на Калан отново заседна горчивата буца.

Рансън погледна жената строго.

— Кажи какво знаеш за това убийство!

Госпожа Сандерхолт го погледна, без да примигва с очи. Прехапа долната си устна. От очите й потекоха сълзи. Беше ясно, че не иска да говори. Рансън удари с юмрук по масата.

— Говори! Или ще намерим доказателства, че си съучастница в убийството.

— Госпожо Сандерхолт — каза Калан нежно и жената я погледна. — Госпожо Сандерхолт, аз знам истината и ти я знаеш, това е най-важното. Тези хора ще направят, каквото са решили, със или без твоята помощ. Не искам да страдаш заради мен. Моля те, кажи им това, което искат да чуят.

По лицето на жената потекоха сълзи.

— Но…

Калан настръхна.

— Госпожо Сандерхолт, аз, Майката Изповедник, ти заповядвам да свидетелстваш срещу мен.

Госпожа Сандерхолт се опита да й се усмихне. След това извърна лице към Съвета.

— Видях Майката Изповедник да се промъква зад принц Фирен. Тя му преряза гърлото. Не му даде никаква възможност да се защити.

Рансън се усмихна и кимна.

— Благодаря ти, госпожо Сандерхолт. Въпреки че беше нейна приятелка, ти застана срещу нея и прие да свидетелстваш, защото искаш Съветът и хората да научат истината?

По лицето й продължаваха да текат сълзи.

— Да. Макар да я обичах, трябваше да кажа на хората каква убийца е.

Изведоха я навън. Съветът единодушно обяви Калан за виновна. Рансън вдигна ръка за тишина, преди да се обърне към залата.

— Майката Изповедник е виновна по всички обвинения!

Хората в залата се разкрещяха, чуваха се викове за незабавна екзекуция. Той отново вдигна ръка, за да спре виковете.

— Тя е обвинена в престъпления срещу народа на Средната земя. Хората трябва да получат справедливо възмездие за страданията си. Ще им бъде дадена възможност да присъстват на обезглавяването. То ще стане след няколко дни, за да могат всички, които са страдали от нейните престъпления, да присъстват на екзекуцията. — Рансън се обърна към нея: — Мислиш, че можеш да използваш магията си върху мен, нали, Майко Изповедник?

Тя наистина си го бе помислила, след като разбра, че ще умре. Но не каза нищо. Усмивката на Рансън беше студена и жестока.

— Няма да успееш. Ще те лиша от три неща. Първо, от твоята сила и нейния символ. Второ, от достойнството ти. И, трето, от живота ти.

Стояха един срещу друг. Калан разбра, че не може да направи нищо срещу силата, която се движеше във въздуха около нея.

Магьосникът вдигна ръце. Калан видя светкавицата. Изкрещя, щом тя се заби в тялото й. Все едно бе скочила в ледена река. В очите й се появиха сълзи. Никога не бе предполагала, че студът може да причинява толкова силна болка. Но сега вече го знаеше.

Нещо отвътре се опитваше да разкъса гърдите й. Изкрещя. Изведнъж осъзна, че е паднала на колене. Рансън държеше ръце над главата й. Когато болката отмина, тя изпадна в паника.

От силата й не бе останала и следа. Чувстваше се съвсем празна. Толкова пъти беше искала да се освободи от силата си, но никога не беше и помисляла как би се чувствала без нея. Отново извика. Лицето й бе обляно в сълзи. Сякаш се бе изправила гола пред погледите на всички тези хора. Наложи си да не плаче. Той я сграбчи за косата и я повлече по студения под. Взе меча на принц Фирен и отсече косата й почти до основата на врата. Косата, която Ричард толкова харесваше. Тя преглътна сълзите, напиращи отново в очите й.

Невил Рансън хвърли няколко шепи от косата й на подивялата тълпа. Калан, паднала на колене, гледаше в нищото, докато войниците завързаха китките й зад гърба. Рансън я хвана под мишниците и я изправи на крака.

— Първото е изпълнено, Майко Изповедник. Лиших те от силата ти и от нейния символ. Както обещах. Сега ще се погрижа и за останалото.

Калан мълчеше. Нямаше какво да каже. Войниците я помъкнаха нанякъде. Не обръщаше внимание къде я водят. Мислеше си за Ричард и се надяваше, че той ще си спомни колко много го е обичала. Потъна в спомени. Издигна се над Съвета. Добрите духове я бяха изоставили.

Това, което ставаше с нея, не можеше да я изкара от вцепенението й. Празнотата от загубата на силата беше равна на половин смърт. Никога не беше предполагала, че силата означава толкова много за нея, че съставлява огромна част от съществото й. Сега, когато я изгуби, си даде сметка. Не можеше да си представи живота си без магията.

Помисли си, че Ричард беше единственият, който я възприе такава, каквато е — с нейната сила. Самата тя така и не успя да го направи напълно, но не и Ричард. Сега го направи, но беше твърде късно. Страдаше за загубата на магията си повече, отколкото за загубата на живота си. Вече знаеше как се чувстват другите същества, когато загубят магията си. Страдаше и за тях.

Ръката на Рансън я блъсна към една желязна врата в тесния коридор. Един от войниците отключи. Калан познаваше тази врата. Тук приемаше изповедите.

— А сега второто ми обещание, Майко Изповедник, ще те лиша от достойнство.

Калан изохка, когато той я сграбчи за остатъка от косата й и дръпна главата й назад. Докато стоеше така безпомощна, с болезнено вързани зад гърба китки, Рансън я целуна по врата.

Точно там, където я беше целунал Мрачният Рал.

През тялото й премина същият вледеняващ ужас. Потръпна от отвращение при този спомен. В съзнанието й отново изплуваха младите жени от Ебинисия, но този път се видя като една от тях.

— Сам бих те изнасилил — прошепна в ухото й Рансън, — но намирам чувството ти за достойнство за отвратително.

Вратата пред тях се отвори и без да каже нищо повече, той я блъсна вътре.