Камъкът на сълзите

Тридесет и втора глава

Светкавиците изчезнаха, но облаците продължаваха да го следват. Ричард вървеше, без да се замисля за посоката. Когато нещо му подсказваше, че приближава опасност, я заобикаляше. От двете му страни непрекъснато се появяваха видения, които се опитваха да го изкушат да погледне. Той стоически не им се поддаваше.

Почти не усети кога се е приближил до друга Кула. Черните облаци му препречваха гледката. Беше съвсем същата като предишната, само че черна на цвят. Отначало си помисли да я заобиколи, но след миг се озова край една от арките. Надникна вътре. Също както и в предишната, вътре имаше магьоснически пясък, събран в ъглите. Но не бял, а черен. Искреше също като другия. Любопитството надделя над предпазливостта му и той надникна по-смело, прокарвайки пръст по наслоените черни следи от магьоснически огън по стените. Близна малко — беше сладък. Магьосникът, отдал живота си в този огън, го бе направил, за да спаси друг човек, а не за да си спести мъченията. Явно е бил алтруист с благородна душа.

Ако фактът, че притежава дарбата, означаваше, че е магьосник, от кои ли е? Щеше му се да си мисли, че е като този тук, но, от друга страна, се сети, че само преди броени мигове бе убил човек, за да си спести мъченията. Но нима нямаше право да защити себе си, макар и с цената на друг живот? Нима трябваше да умре напразно, за да запази честта си? Какво право имаше той да съди кой от тези магьосници е бил по-мъдър и кой е направил онова, което му е подсказвало сърцето?

Искрящият черен пясък го заслепяваше. Светлината сякаш извираше от нищото и се отразяваше във вътрешността на Кулата в примигващи цветове. Ричард взе една празна метална кутийка и загреба от пясъка. После я пъхна обратно в раницата си, която висеше от седлото на Джералдин. Подсвирна на Бони, която пак се бе отдалечила, увлечена от сочната трева, която явно само конете виждаха. Кобилата наостри уши и вдигна глава, щом чу познатия звук. Изпълнявайки заповедта му, тя приближи в лек тръс и го побутна с глава по рамото, надявайки се да получи за награда почесване по врата. На излизане от Кулата Ричард удовлетвори желанието й. Ризата му бе плувнала в пот, докато с бърза крачка вървеше през пустошта. Щеше му се час по-скоро да излезе от Долината, да избяга от магията в нея, от заклинанията и виденията. Капчици пот се стичаха по челото му, докато от всички страни към него подвикваха познати гласове, които той упорито се правеше, че не чува. Изгаряше от желание да види лицата на скъпите хора, които го викаха, но не извръщаше глава. Имаше и гласове, изпълнени със заплаха и злоба. Той продължаваше да върви напред. От време на време усещаше как някое заклинание се впива в тялото му и по него плъзват парещи иглички, леден студ или болка. Това го караше да усили крачка още повече. Докато бършеше потта от челото си, на изпечената суха земя пред себе си видя следи. Собствените си следи. Осъзна, че в желанието си да избегне преследващите го чувство на опасност, видения и гласове се е въртял в кръг. Ако стъпките изобщо бяха истински. Започваше да го изпълва обезпокоителното усещане, че магията го е пипнала в капана си. Може би през цялото време, докато вървеше, всъщност не е направил и крачка през Долината на изгубените. Може би вече той самият се е изгубил. Как щеше да намери пътя навън? Той дръпна конете за поводите и продължи нататък. Но чувството му за безпокойство непрекъснато нарастваше. Неочаквано от мрака точно пред него изплува видение, което го накара да замръзне на място. Беше Сестра Вирна, която блуждаеше безцелно с молитвено скръстени ръце. Очите й гледаха в небето, а по устните й се разливаше блажена усмивка.

— Върви си. До гуша ми дойде от видения! — извика Ричард. — Остави ме на мира!

Тя явно не го чуваше. Невъзможно, нали я вижда съвсем близо до себе си! Направи още една крачка към нея, въздухът между двамата заискри.

— Чуваш ли ме? Казах ти да си вървиш!

Кафявите й очи се спряха върху него. Погледът й идваше много отдалеч. Вдигна ръка, сякаш за да се предпази.

— Остави ме! Намерих онова, което търсех. Остави ме в блаженството и покоя, които царят тук! — Тя се извърна и продължи нататък.

В същия миг Ричард усети, че нещо не е наред. По цялото му тяло преминаха ледени иглички. Тя не се опитваше да го съблазни, както правеха другите видения.

Опита се да каже спокойно:

— Сестро Вирна?

Възможно ли беше да е истина? Възможно ли беше тя да е жива? Може би той не я е убил? Може би всичко е било само видение?

— Сестро Вирна, ако наистина си ти, кажи ми нещо!

Тя го погледна и изненадано повдигна вежди.

— Ричард, ти ли си?

— Разбира се, че съм аз!

— Върви си — прошепна тя и отново заби поглед в небето. — Аз съм с Него!

— Него ли? Кой „Него“?

— Моля те, Ричард, ти си омърсен. Върви си!

— Ако си видение, тогава ти си върви.

Вирна го погледна умолително.

— Моля те, Ричард, ти Го безпокоиш. Не унищожавай онова, което намерих след толкова мъки!

— Какво си намерила? Джедидайа ли?

— Създателя — каза тя.

Ричард погледна в небето.

— Не виждам никого.

Вирна се обърна с гръб към него и тръгна да се отдалечава.

— Оставам с Него!

Ричард не беше сигурен дали това е истинската Сестра Вирна или е илюзия. Може би е просто духът на мъртвата Сестра. Как да разбере? Нима има някакъв сигурен начин? Беше обещал на живата Сестра, че ще се опита да прекоси Долината, че ще се опита да й помогне да го направят заедно. Той я последва, преди тя да е потънала в непрогледната мъгла.

— Как изглежда Създателят, Сестро Вирна? Млад ли е? Или стар? С дълга коса ли е? Или с къса? Има ли зъби, или са изпокапали?

Тя се обърна и го стрелна с гневен поглед.

— Остави ме!

Заплашителният й глас го накара да спре.

— Няма да те оставя. Чуй ме, Сестро Вирна, ти ще дойдеш с мен. Не бих могъл да допусна да останеш за вечни времена в капана на това заклинание. Защото това е, което виждаш: опияняващо заклинание. — Помисли си, че ако тя е видение, когато напуснат Долината, ще изчезне заедно с магията. Ако обаче е истинската Сестра Вирна, значи просто ще я е спасил. Ще е жива. Макар да искаше да се освободи от нея, повече му се искаше да я спаси. Искаше му се никога да не му причинява онова, което си бе въобразил в първата Кула. Не му се щеше онова там да е било истинската Сестра. Отново тръгна към нея.

Тя вдигна ръка, сякаш се опитваше да го блъсне назад, макар той да беше на десетина стъпки разстояние. Въздушната струя го повали на земята. Преобърна се, свивайки се на топка. Изпита изгаряща болка. Подобна на онази в Кулата преди малко. Но много по-кратка. Той простена и се изправи, опитвайки се да възстанови силите си бързо и да си поеме дъх. Потърси с очи Сестрата, за да е готов за отбрана, ако още веднъж реши да му причини болка. От онова, което видя, дъхът му замръзна в гърлото. Сестрата беше обърнала очи към небето. Мракът около нея се раздвижи и във въздуха започнаха да се оформят призрачни фигури: безчетни, безплътни, излъчващи смърт. Лицата им представляваха променящи формата си индиговосини сенки, от които излизаше пара. Върху тях искряха огненочервени очи. От бездънната паст, напомняща вечна нощ, се стрелкаха, изпълнени с омраза, огнени езици. По гърба на Ричард преминаха иглички. Преди, когато в къщата на духовете бе усетил присъствието на смехавеца от другата страна на вратата, или на полето, когато онзи мъж дебнеше да убие Чандален, или пък когато за пръв път се срещна със Сестрите на светлината, Ричард бе изпитал силно и необяснимо чувство за опасност. То го обзе и сега. Не се съмняваше ни най-малко, че тези неща са предизвикани от магията в Долината. И че тя най-после е успяла да открие натрапника — него.

— Вирна! — изкрещя той.

Сестрата го погледна гневно.

— Казах ти, Ричард, да се обръщаш към мен със „Сестро Вирна“…

— Това ли правиш със своите питомци? Нараняваш ги, така ли?

Тя го погледна изненадано.

— Но аз…

— Това ли е твоят вечен рай? Да се караш с хората? Да ги нараняваш. Отговори ми, Сестро Вирна. Това ли иска от теб твоят Създател? — Ричард се свлече на колене, загледан в танцуващите очертания около тях. — Сестро, трябва веднага да се махаме оттук.

— Искам да остана с Него! Намерих вечното блаженство.

— Това ли е раят според теб? Да причиняваш болка? Отговори ми, Сестро Вирна! Това ли иска от теб твоят Създател? Да причиняваш болка на онези, за които носиш отговорност?

Сестра Вирна го гледаше с широко отворена уста. Изведнъж движенията й станаха по-бързи. Тя се спусна към него.

— Нима съм ти причинила болка? — Тя го сграбчи за раменете. — О, дете, толкова съжалявам. Не съм искала.

Ричард се изправи и я разтресе.

— Сестро, трябва да се махаме оттук. Не мога да се оправя сам. Трябва да ми помогнеш! Кажи ми как да се измъкнем, преди да е станало твърде късно.

— Но… аз искам да… остана!

— Огледай се около себе си, Сестро Вирна. Какво виждаш?

Тя сковано завъртя глава, оглеждайки тъмните очертания около себе си. След това отново обърна очи към Ричард.

— Ричард…

Той гневно й посочи към небето.

— Виж, Сестро! Това не е Създателят. Това е Пазителят!

Тя крадешком погледна в посоката, в която й сочеше той. Пръстите на ръката й изведнъж се стрелнаха към устата, от която се чу сподавен вик.

Червеният блясък в очите на една от танцуващите мрачни фигури се превърна в същински огън, сякаш пред тях имаше два въглена. Чувството за опасност се просмука във всяка фибра на Ричард. То не го бе лъгало никога досега. Мечът светкавично се озова във въздуха. Безплътните призраци придобиха тела, кости и мускули, зъби и нокти и в мрака пред тях изскочи страховит звяр, покрит с тъмна грозна козина. Той се спусна към Ричард със зловещ рев. Хванал меча в две ръце, Ричард му отвърна, крещейки с пълно гърло, за да освободи яростта си, и заби с всичка сила острието в гърдите му. Усети как мечът потъва в меката плът и разсича здравите кости. Чудовището се строполи на земята като чувал с картофи, вътрешностите не можаха да се задържат в грозната козина. Огромна капка кръв отхвръкна към ръката на Ричард, прогори ризата му й оцапа плътта му. Вътре в животното нещо вреше и кипеше. От дупките в козината му бълваха червеи.

Сестра Вирна гледаше с невиждащи очи клокочещата, димяща маса пред себе си. Ричард я сграбчи за косата и обърна лицето й към другите фигури, които се приближаваха към тях.

— Това ли е представата ти за рая? Виж! Погледни ги!

Той я помъкна след себе си назад, далеч от чудовището, чиято тъмна, водниста кръв се възпламеняваше, излизайки от тялото му. Над пламъците се извиваше плътен черен дим с отвратителна миризма. Ричард изведнъж се закова на място. Спомни си, че Сестрата му бе казала да не се връща назад, защото така ще попадне на още по-голяма опасност от онази, която го дебне отпред. Блъсна го миризма на горяща плът. Собствената му плът, установи в следващия миг той. Изплю се върху мястото, където бе попаднала пръската кръв от чудовището.

Набързо огледа околността. Отзад приближаваха още призраци. Един от тях придоби плът и кръв, превръщайки се в чудовище, но този път с копита и широка муцуна, от която изникнаха остри като бръснач зъби — същински извити ятагани. Сумтейки, чудовището се спусна към тях.

Ричард го промуши, докато то се опитваше да го нападне отзад. Чу се вой, тъмната фигура се свлече на земята и в същия миг се превърна в огромно кълбо съскащи змии, което се превъртя няколко пъти и след малко плътната маса се разпадна на стотици пълзящи гадини със святкащи огненочервени очи. Във въздуха се стрелнаха стотици червени езици, стотици тела на жълти и черни ивици запълзяха към Ричард и Сестрата.

Едва ли бяха плод на фантазията му, безплътни, призрачни илюзии. Мястото на ръката му, където бе отхвръкнала капката кръв от първото чудовище, все още гореше болезнено. Змиите съскаха. Някои се свиха на кълбо, готови за нападение. Блеснаха остри зъби.

— Ричард, трябва се махаме оттук. Ела, дете!

Двамата се обърнаха и хукнаха да бягат, следвани от святкащите червени очи. Ричард усещаше плътния въздух около себе си. Всичко наоколо блестеше. Изведнъж Сестра Вирна изкрещя. Той се обърна и я видя паднала на земята, точно пред змиите. Тя скочи на крака и се опита да продължи напред, но не успя. За нея въздухът не беше плътен. Бе непробиваем. За миг тя остана смълчана. Успокои се. Сключи ръце пред гърдите си.

— Ричард, аз попаднах в капана на това заклинание. Не мога да се освободя. То ме позна и ме хвана. За мен вече е твърде късно. Спасявай се! Бягай! Без мен имаш шанс. Побързай! Върви!

Змиите явно бяха много повече, отколкото Ричард си мислеше в началото. Всичко наоколо гъмжеше от змии. Заобикаляха го. Той размахваше меча, за да ги сплаши, дори обезглави три от тях, които се бяха приближили твърде много. Обезглавените тела се сгърчиха на земята, миг след което се превърнаха в стотици огромни, лъскави черно-кафяви бръмбари, които плъпнаха във всички посоки. Някои се заизкачваха по крачола на панталона му. Той бясно разтърси крака, за да ги отдели от себе си. Всяко ухапване му причиняваше пареща болка. Тропна с крак. От мястото, където бяха лежали обезглавените змии, бълваха нови и нови бръмбари. Телата им сякаш бяха обвити в черупки. Те се блъскаха един в друг, стъпваха един над друг, при което се чуваше шум като от стъпки по сухи листа.

Опитвайки се да избегне хилядите бръмбари и да не настъпи някоя съскаща змия, той потъна обратно в искрящия въздух.

— Без теб няма да успея. Идваш с мен!

Той я сграбчи здраво и се хвърли с меча напред в плътния въздух. Отначало той поддаваше трудно, но след малко всичко наоколо избухна в искри, в светлина, сякаш струяща от огромен диамант. Чу се тътен. Светлината се стрелна към земята и с докосването си до нея угасна. Двамата преминаха през разрушената стена, освободени от силата на заклинанието. Тъмните фигури ги последваха. Змиите също. И бръмбарите. Ричард стисна меча си още по-здраво.

— Да се махаме оттук.

Тя направи две крачки и замръзна на място.

— Какво има?

— Не чувствам пътя — прошепна. — Ричард, не мога да усетя празните пространства между заклинанията. — Тя се обърна към него: — Ти чувстваш ли нещо?

Ричард поклати глава.

— Опитай! Ричард, опитай да вървиш натам, където опасността е по-малка!

Ричард тропна с крак, за да се отърве от бръмбарите, които се опитваха да се изкачат нагоре, и перна един от лицето си. От мястото, където беше паднало чудовището, продължаваха да бълват змии. Като вода от извор.

— Не мога. Чувствам опасност навсякъде. Всичко ми се струва еднакво. По кой път трябва да тръгнем?

Тя се вкопчи в полите на роклята си.

— Не знам.

Ричард чу вик. Познатият глас го накара да се обърне, преди да има време да помисли. Там, където от земята бълваха змии, стоеше Калан. Всеки сантиметър от тялото й бе покрит от гадините. Тя протягаше ръце към него.

— Ричард, помогни ми. Нали твърдеше, че ме обичаш. Моля те, Ричард! Не ме оставяй така! Помогни ми!

Той едва намери сили да проговори.

— Сестро Вирна, какво виждаш?

— Джедидайа — каза тя бавно. — Целият е в змии. Иска да му помогна. Дано Създателят се смили над нас!

— Ще е най-добре да го направи веднага.

— Не богохулствай!

Той насила отвърна очи от видението. Сграбчи Сестрата за ръка и я поведе надалеч от змиите. Опитваха се да заобикалят носещите се наоколо форми, както и змиите, но нямаше как да не стъпват върху бръмбарите. Ричард бе наясно, че сега, след като магията ги беше намерила, да се движат, без да знаят накъде, можеше да се окаже по-опасно от това да стоят на едно място. Въпреки това не можеше да накара краката си да спрат. Най-после стигнаха до парче земя, чисто от змии и бръмбари.

— Няма време. Не чувстваш ли нищо? Още ли не можеш да усетиш накъде е пътят ни?

— Не. Съжалявам, Ричард, аз се провалих, не успях да изпълня задълженията си, предадох Създателя. Обрекох и двама ни на смърт.

— Не още!

Ричард свирна на конете. Те пристигнаха в галоп, без да обръщат никакво внимание на черните форми наоколо. Бони го побутна с глава и той отстъпи крачка назад. Сестра Вирна хвана поводите на Джесъп и тръгна напред.

— Стой! — извика Ричард и яхна Бони. Разтърси крак, за да паднат и последните два бръмбара от крачола му. — Качвай се на коня. Бързо!

Сестра Вирна го погледна.

— Ричард, не можем да яздим конете. Нали ти казах? Те са само безсловесни твари, ще ни замъкнат отново сред бурята от заклинания. Не можем да ги управляваме без мундщуците на юздите.

— Сестро, нали каза, че си чела „Приключенията на Бони Дей“. Помниш ли онзи момент, когато тримата герои се опитват да спасят ранените и стигат до отровната река, която не може да се премине? Какво стана тогава? Бони, Джесъп и Джералдин им помогнаха да преминат. Трябва да се борим, Сестро! Качвай се бързо!

— Караш ме да направя нещо, което знам, че ще ни убие, само защото си прочел някакви глупости в една книга. Трябва да вървим пеша!

Бони разклати глава и запристъпва на място, готова всеки миг да се впусне в галоп. Ричард я задържа с юздата.

— Ти не знаеш пътя. Аз също не го знам. Ако останем тук, ще загинем.

— Тогава как би могло да ни спаси язденето!

Тя трябваше да дръпне юздата на Джесъп доста силно, за да го задържи на място. Вълнението на Бони бе подействало и на него.

— Сестро, какво правиха конете цял ден, докато ги бяхме оставили сами?

— Скубаха невидима трева. Те също получават видения!

— Нима? Сигурна ли си? Ами ако е обратното, ако точно ние виждаме илюзията, а те реалността? Може би те виждат онова, което наистина е тук. А сега да тръгваме!

Тъмните форми се бяха приближили. Очите им бяха станали още по-искрящочервени. Сестра Вирна го погледна и бързо се метна на седлото.

— Но…

— Повярвай ми, Сестро.

Бони се извъртя настрани, нетърпелива да отпуснат юздите й.

— Обещах да те спася и смятам да удържа на думата си. Аз ще водя. Не изоставай!

Ричард пришпори здраво кобилата, като в същото време й извика нещо. Тя се впусна в бесен галоп. Другите два коня се втурнаха след нея. Ричард се наведе напред. Беше отпуснал юздата, за да я остави сама да определя скоростта и посоката. Съсредоточи се върху ушите й, вместо да гледа пътя пред тях, за да не се изкуши да й повлияе.

— Ричард! — изкрещя отзад Сестра Вирна. — В името на Създателя, гледай къде вървиш! Не виждаш ли къде водиш коня си?

— Аз не я водя — надвика той тракането на копитата. — Бони сама избира накъде да вървим!

Сестрата се изравни с него и го погледна яростно:

— Ти да не си полудял? Не виждаш ли накъде ни водят!

Ричард хвърли бърз поглед. Препускаха бясно към ръба на една скала.

— Затвори си очите, Сестро!

— Ти да не си…

— Затвори си очите! Това е видение. Видение от страх, който изпитват всички хора — падане. Също както преди малко и двамата виждахме змии.

— Змиите бяха истински! Ако грешиш, ще загинем!

— Затвори си очите! Ако това, което виждаме, е истина, да не мислиш, че конете ще тичат към пропастта!

Той искрено се надяваше да е прав.

— Освен ако наистина няма пропаст, а магията им показва равна земя, за да ги остави да скочат в пропастта.

— Останем ли тук, ще загинем! Нямаме избор!

Той чу как Сестрата сподавено изрече проклятие и видя как се опитва да извърти коня си встрани, но Джесъп препускаше плътно до Бони. Кобилата на Ричард беше водачът. Другите два коня не биха се отделили от нея.

— Казах ти, че е пълна глупост да махаш мундщуците. Сега как ще ги управляваме! Отнасят ни накъдето си искат!

— Казах ти, че ще те спася. Именно това, че изхвърлихме онези метални мундщуци, ще ни спаси. Очите ми са затворени. Ако искаш да оцелееш, те съветвам да направиш същото.

Сестра Вирна млъкна, а трите коня продължиха да препускат напред. Ричард стискаше очи. Когато реши, че са стигнали ръба на пропастта, която виждаше пред себе си, затаи дъх. Молеше се добрите духове да не ги изоставят точно в този момент. Краката му се впиха в хълбоците на животното. Ричард се опита да не мисли за онова, което би могло да се окаже под тях точно в този момент. Обзе го страх, че видението му може да се окаже реалност. Осъзна, че стиска Бони с всичка сила. Отпусна ръцете и краката си, но остана със затворени очи.

Скок не последва.

Трите животни продължаваха да препускат в равен галоп. Той не им каза нищо, просто ги остави да ги водят. Те тичаха равномерно, отдавайки се на удоволствието от свободата си.

След време Ричард осъзна, че звукът от копитата е по-различен. Не беше така остър, явно земята под краката им бе станала по-мека.

— Ричард! Излязохме от Долината.

Той хвърли поглед през рамо и видя на хоризонта зад тях да вилнее страшна буря. Отпред се виждаше слънцето, което бе паднало ниско над тревистите поля. Конете намалиха.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че сме извън Долината?

Тя кимна.

— Вече сме в Стария свят. Познавам това място.

— Може пак да е илюзия, за да ни успокои, и преди да се усетим, отново да ни хване в капана си.

— Винаги ли трябва да подлагаш на съмнение думите ми! Почувствах го с моя Хан. Не е илюзия. Спасени сме. Долината и нейната магия останаха назад. Вече не може да ни направи нищо.

Ричард се запита дали е възможно и сестрата да е илюзия. Но в същия миг усети как чувството за опасност отшумява. Наведе се напред и гушна с две ръце топлия врат на Бони.

Високите хълмове, към които приближаваха, бяха голи. Не се виждаха дървета, имаше само треволяк и диви цветя. Тук-там на лъчите на слънцето проблясваха оголени скали. Усещаше се приятна топлина, а не изгарящата жега отпреди малко. Ричард се засмя, отдавайки се на удоволствието да усеща вятъра в лицето си.

Обърна се с широка усмивка към Сестра Вирна, но тя не му отговори със същото. Челото й беше смръщено, очите й внимателно оглеждаха пейзажа.

— По-добре запази усмивката си за друг път — сгълча го тя.

— Радвам се, че успяхме. Радвам се, че си жива, Сестро!

— Ако имаше най-малка представа колко съм ти ядосана точно в този миг, Ричард, нямаше да си толкова доволен, че съм с теб. Приеми съвета ми сериозно. Ще си направиш голяма услуга, ако точно сега си държиш езика зад зъбите.

Той само поклати глава.