Камъкът на сълзите

Пета глава

Когато сестра Маргарет се изкачи по каменната стълба и зави по коридора, една възрастна слугиня с парцал и кофа в ръце я забеляза и падна на колене. Сестрата се спря за миг, колкото да докосне приведената глава на възрастната жена.

— Нека бъде с теб благословията на Създателя.

Слугинята вдигна глава и лицето й се набръчка в широка, беззъба усмивка.

— Благодаря, Сестро, ти също бъди благословена.

Маргарет се усмихна в отговор и проследи с поглед жената, която продължи да мъкне тежката кофа по коридора. Горкичката, помисли си Сестра Маргарет, вече е полунощ, а все още е на крак. Но и самата тя бе будна и отиваше по работа. Усети, че нещо я подръпва около раменете. Погледна се и видя, че от бързане бе закопчала накриво горните три копчета на роклята си. Оправи се, преди да отвори тежката дъбова врата, водеща към черния мрак навън. Един войник от охраната я забеляза и се втурна към нея. Тя вдигна книгата, която държеше в ръка, за да прикрие прозявката си. Войникът спря пред нея.

— Сестро, къде е Прелатът? Пророкът е бесен, крещи непрекъснато, че иска да я види. Направо тръпки ме побиват, само като си помисля колко е ядосан. Къде е тя?

Сестра Маргарет изгледа войника продължително изпод вежди, докато накрая той се сети какво би трябвало да направи и се поклони дълбоко пред нея. Когато войникът се изправи, тя продължи към крепостта. Той я следваше по петите.

— Прелатът няма да наруши почивката си само защото Пророкът прави циркове.

— Но той й отправи специална покана.

Сестрата спря и скръсти ръце върху книгата, която носеше.

— А ти би ли искал да си на мястото на онзи, който хлопа на вратата на Прелата посред нощ само защото Пророкът я бил извикал?

Луната освети пребледнялото му лице.

— Не, Сестро.

— Достатъчно е, че една Сестра бе изкарана от леглото си заради глупавите му прищевки.

— Но вие нямате представа какво говори той, Сестро. Крещеше, че…

— Достатъчно — предупреди го тя тихо. — Нима трябва да ти напомням, че ако дори една дума, излязла от неговата уста, докосне езика ти, ще загубиш главата си.

Той се хвана за гърлото.

— Не, Сестро. На никого не бих казал и дума от онова, което съм чул. Освен на Сестра.

— Дори и на Сестра не бива. Нито една негова дума не бива да докосва езика ти. Никога.

— Простете ми, Сестро — каза той с извинителен глас. — Просто никога преди не го бях чувал да крещи по този начин. Никога преди не бях чувал гласа му, освен когато вика някоя Сестра. Думите му направо ме хвърлиха в паника. Никога не съм го чувал да говори такива неща.

— Той е намерил начин гласът му да достига до нас през обръча. И преди се е случвало. Не знам как го прави, но успява. Ето защо войниците от охраната му полагат клетва никога да не повторят нито дума от онова, което той казва. Каквото и да си чул, най-добре го забрави още преди да сме приключили този разговор, освен ако не искаш да ти помогнем да го забравиш.

Войникът поклати глава, твърде ужасен, за да може да каже каквото и да било. Тя не искаше да го плаши, но не можеше да си позволи риска утре той да седне на чаша бира с приятели и да изпее всичко. Пророчествата не биваше да стигат до ушите на простосмъртните по никакъв повод. Тя внимателно положи ръка на рамото му.

— Как се казваш?

— Боец Кевин Анделмиър, Сестро.

— Ако ми обещаеш, боец Анделмиър, че докато си жив, ще си държиш езика зад зъбите, ще се постарая да бъдеш преместен другаде. Явно не си подходящ за длъжността, която заемаш.

Той падна на колене.

— Хвала на вас, Сестро, с радост бих се изправил срещу цяла орда жители на Дивото, вместо да чуя отново гласа на Пророка. Кълна се в живота си!

— Така да бъде. Върни се на поста си. В края на дежурството предай на капитана си, че Сестра Маргарет е заповядала да бъдеш назначен другаде. — Тя докосна главата му. — Нека е с теб благословията на Създателя.

— Благодаря ви, Сестро, толкова сте добра.

Тя продължи по коридора вътре в крепостта, стигна до малката колонада в дъното му и свърна надолу по витата стълба към осветения с факли коридор, водещ до покоите на Пророка. На вратата имаше двама пазачи с копия в ръце. Те се поклониха едновременно.

— Чувам, че Пророкът е проговорил.

Тя усети върху себе си две студени тъмни очи.

— Така ли? Не съм чул подобно нещо — каза единият пазач и попита другия, без да изпуска от погледа си Сестрата: — А ти?

Другият се облегна на копието си и поклати глава. Потърка брадата си с опакото на ръката:

— Няма такова нещо. Вътре си е тихо като в гроб!

— Онова момче горе ли ви каза нещо? — попита първият.

— Толкова време мина, откакто Пророкът за последен път успя да пробие обръча и да извика някой друг освен Сестра. Момчето никога досега не е чувало гласа на Пророка, това е всичко — каза Сестра Маргарет.

— Искате ли той никога повече да не чуе гласа му? Нито пък да може да каже какво е чул?

— Не е необходимо! Той ми се закле да мълчи, а аз се разпоредих за преместването му.

— Заклел се. — Мъжът направи кисела физиономия. — Та какво е една клетва — празни приказки. Няма по-сигурно нещо от клетвата на острието.

— Нима? Трябва ли да смятам в такъв случай, че и вашата клетва за мълчание е само „празни приказки“? Да се погрижа ли да си осигурим мълчанието ви по „по-сигурен“ начин? — Сестра Маргарет се вгледа в тъмните му очи, докато накрая той не издържа на погледа й и наведе глава.

— Не, Сестро. Моята клетва е достатъчно сигурна.

Тя кимна.

— Чул ли е някой друг крясъците му?

— Не, Сестро. Веднага щом Пророкът започна да вика, проверихме целия район, за да сме сигурни, че наоколо няма никой — нито от персонала, нито който и да било друг. Когато се убедихме, че всичко е чисто, сложих постове на изходите и наредих да повикат Сестра. Той никога преди не е викал Прелата, винаги само Сестри. Реших, че ще е по-добре някоя Сестра, а не аз, да прецени дали трябва да се наруши покоят на Прелата посред нощ.

— Правилно си решил.

— Сега, след като си тук, Сестро, време е да обиколим другите постове — лицето му помръкна, — за да сме сигурни, че никой нищо не е чул.

Тя кимна.

— И се погрижете боец Анделмиър да е достатъчно внимателен, за да не падне съвсем случайно от някоя крепостна стена и да си счупи врата. В противен случай ще си имате работа с мен.

Войникът избоботи нещо под мустак.

— Но ако го чуете да изрича дори една-единствена дума от онова, което е чул тази нощ, моментално повикайте някоя Сестра.

Когато стигна до средата на коридора от другата страна на вратата, тя усети обръча и спря. Притисна книгата с две ръце към гърдите си и се съсредоточи, за да открие процепа. Не след дълго го намери и се усмихна; представляваше мъничка дупка в тъканта на силовото поле. Вероятно бе човъркал в нея с години. Тя затвори очи и възстанови повреденото място, използвайки енергия, която нямаше да му позволи да направи отново същото. Бе силно впечатлена от изобретателността и настойчивостта му. Е, всъщност какво ли друго му оставаше?

Свещниците в просторните му покои бяха запалени. На една от стените висеше огромно пано, подовете бяха покрити с красиви синьо-жълти килими. Рафтовете на библиотеката бяха полупразни, самите книги се въргаляха из цялата стая: по столовете и канапетата, на купчини на пода, край любимия стол на Пророка, близо до студеното огнище.

Сестра Маргарет се приближи до елегантното писалище от полирано дърво в единия ъгъл на стаята. Седна на стола пред него и отвори книгата, която носеше със себе си. Прелисти я набързо, докато стигна до края на написаното. Пророкът не се виждаше никъде. Вероятно бе в градината. Двете крила на вратата, водеща към малката градина, зееха отворени и през тях влизаше топъл въздух. От едно чекмедже на писалището тя извади мастилница, перо и малка кутийка с фин пясък и ги сложи до отворената Книга на пророчествата.

Когато Сестра Маргарет вдигна глава, той стоеше в полумрака до градинската врата и я гледаше. Бе облечен в черна мантия, чиято качулка закриваше главата му. Стоеше неподвижен, с кръстосани пред гърдите си ръце. Изпълваше рамката на вратата не само с ръста, но и с присъствието си.

Тя отвори мастилницата.

— Добър вечер, Натан.

Пророкът направи три бавни, тежки крачки и излезе от полумрака в осветеното пространство на стаята, като същевременно отметна назад черната си качулка, под която се видя дълга, права бяла коса, докосваща широките му рамене. Около врата му се виждаше горната част на метална яка. Мускулите на силното му, гладко избръснато лице се напрегнаха. Белите му вежди надвиснаха страховито над дълбоките тюркоазеносини очи. Той беше изумително красив, макар да бе най-възрастният мъж, когото тя някога беше виждала. Освен това доста шантав. Или просто достатъчно умен, за да иска всички да го смятат за луд. Тя не знаеше кое от двете е вярно. Никой не знаеше. Наистина бе опасен човек.

— Къде е Прелатът? — попита Пророкът с дълбок, заплашителен глас.

Тя взе перото.

— Полунощ е, Натан. Нямам намерение да будя Прелата само защото така ти е скимнало. Всяка Сестра може да запише пророчествата ти. Защо просто не седнеш и да започваме.

Той се приближи до писалището и се наведе към нея.

— Не си играй с мен, Сестро Маргарет, това е важно.

Тя го стрелна с поглед.

— Ти също не си играй с мен, Натан. Има ли смисъл да ти напомням, че каквото и да направиш, ще загубиш? А сега, след като и бездруго съм станала от леглото си, защо просто не приключим работата, за да мога да поспя поне малко след това.

— Повиках Прелата. Наистина е важно.

— Натан, все още разчитаме пророчества, които си ни продиктувал преди година. Вероятно няма да е толкова фатално, ако сега го продиктуваш на мен, а тя го прочете утре сутринта или другата седмица, или дори догодина.

— Не става въпрос за пророчество.

Гневът й избухна.

— Нима си ме вдигнал от леглото посред нощ само за да ти правя компания?

По устните му се разля широка усмивка.

— Имаш нещо против ли? Нощта е прекрасна. Ти си достатъчно красива, макар и малко чепата. — Той килна главата си на една страна. — Не искаш, а? Е, след като така и така си дошла и аз трябва да правя пророчества, не би ли искала да ти разкажа за твоята смърт?

— Създателят ще ме прибере, когато реши. Ще оставя нещата в негови ръце.

Той кимна, забил поглед някъде над главата й.

— Сестро Маргарет, би ли се погрижила да ме снабдиш с жена? Напоследък нещо ми е самотно.

— В задълженията на Сестрите не влиза да ти осигуряват блудници!

— О, но преди го правеха, когато им предавах пророчествата си.

Преднамерено старателно тя остави перото на писалището.

— И последната от тях избяга още преди да успеем да поговорим с нея. Избяга полугола и почти напълно луда. Как е успяла да се промъкне покрай охраната, все още е загадка за нас. Ти обеща да не споделяш с нея пророчествата си. Да, Натан, обеща. Още преди да я намерим, тя вече бе успяла да разкаже на други хора какво си й казал. Слухът направо възпламени града. Избухна истинска война. Загинаха близо шест хиляди души. Единствено заради онова, което бе споделил с онази млада жена.

Престорено притеснен, той повдигна бялата си вежда.

— Наистина ли? За пръв път чувам!

Тя си пое дълбоко въздух и каза с тих глас, опитвайки се да овладее гнева си.

— Натан, лично аз ти повтарям това вече трети път!

Той сведе тъжно глава.

— Съжалявам, Маргарет.

— Сестра Маргарет!

— Сестра! Ти? Ти си прекалено млада и хубава, за да си Сестра. Убеден съм, че си просто послушница.

Тя се изправи.

— Лека нощ, Натан. — Тя затвори книгата и се накани да я вземе отново в ръцете си.

— Седни, Сестро Маргарет — гласът му отново стана дълбок и заплашителен.

— Виждам, че нямаш какво да ми кажеш, затова имам намерение да отида да поспя.

— Не съм казал, че нямам какво да ти кажа. Казах, че няма да правя пророчество.

— Щом нямаш видения и няма да правиш пророчество, защо изобщо ме викаш?

Той отпусна ръце и постави длани върху писалището, накланяйки се към нея.

— Седни или няма да чуеш нито дума от устата ми!

Маргарет се запита дали не е време да използва яката, но реши, че ще е по-лесно и по-бързо, ако просто му достави малко удоволствие, и затова се отпусна обратно върху стола.

— Добре, сядам, какво имаш да ми казваш?

Той се наклони още повече, очите му станаха огромни.

— В пророчествата се появи разклонение — прошепна той.

Тя не усети кога е станала на крака.

— Кога?

— Днес. Именно днес.

— Тогава защо ме викаш чак сега, посред нощ?

— Извиках те веднага щом разбрах.

— Но защо си толкова притеснен? Ако си разбрал току-що, си могъл да изчакаш до сутринта. Не за първи път се случва да се появи разклонение.

Той поклати бавно глава и се усмихна.

— Не и като това.

Никак не й се искаше тя да го съобщи на останалите. Никой нямаше да се зарадва на подобна новина. Освен, разбира се, Уорън. Той щеше да е доволен да получи поредното парченце, което да подреди в мозайката на пророчествата. Но никой от останалите нямаше да се зарадва. Това означаваше години работа.

Сред множеството пророчества съществуваха такива, които започват с „ако“ и „тогава“. Те отпращат към няколко възможности и се разпростират по всички разклонения на съдбата, предричат събитията във всяко едно разклонение, защото дори и едно пророчество не винаги знае кое от възможните събития ще се случи.

Когато се появи подобно пророчество и посочи кое е правилното разклонение, т.е. когато една от възможностите се осъществи, тогава се казва, че пророчеството се е разклонило. Всички останали пророчества, отнасящи се за другите разклонения, от този миг нататък се считат за грешни. Самите те продължаваха да се разклоняват като короната на дърво, изпълвайки вярното пророчество с объркваща, противоречива и неистинна информация. Веднага щом се появеше подобно пророчество, трябваше да се проследят определените за истинни пророчества до възможно най-далеч, след което да се елиминират. Това бе наистина огромна работа. Колкото по-надалеч се намираше едно събитие от мястото на разклонението, толкова по-трудно ставаше да се прецени дали то идва от грешен или от верен клон. Още по-лошо: изключително трудно беше да се определи дали две последователни пророчества, следващи едно след друго, вървят заедно или ще се сбъднат с хиляда години разлика помежду си. Понякога събитията сами помагаха да се отгатне дали пророчествата са подредени хронологично. Но това ставаше много рядко. Колкото по-далеч от мястото на разклонението се намираше въпросното пророчество, толкова по-трудно беше да се определи дали е в хронологична връзка с някое друго. Работата можеше да отнеме години, като дори и тогава не е сигурно дали е разчетено всичко или само малка част от него. Така никой не можеше да каже със сигурност дали си има работа с истинско пророчество или с идващо от грешно разклонение. По тази причина имаше хора, които смятаха, че, в най-добрия случай, на пророчествата не може да се вярва напълно или, в най-лошия, че те са напълно безполезни. Но ако същите тези хора разберяха, че се е появило разклонено пророчество, нещо повече, ако можеха да определят кое е правилното и кое грешното разклонение, те биха се сдобили с наистина безценен помощник.

Тя се отпусна обратно на стола си.

— Колко важно е разклоненото пророчество?

— Става въпрос за сърцевинно пророчество. Не би могло да съществува по-важно от него.

Десетилетия. Не години, щеше да отнеме десетилетия. Сърцевинните пророчества засягаха всичко и всички. Тя потръпна вътрешно. Да се занимаваш с подобно пророчество бе като да вървиш в непрогледен мрак. Докато гнилият плод на грешното разклонение не бъде отстранен, не можеше да се вярва на нищо. Тя вдигна глава и се вгледа в очите му.

— И ти знаеш кое точно е разклоненото, нали?

Той се усмихна гордо.

— Знам и грешното, и правилното разклонение. Знам онова, което вече се е случило.

Е, това поне беше нещо. Тя усети как потръпва от вълнение. Ако Натан можеше да й каже кое разклонение е правилното и кое е грешното и ако можеше да определи вида на всяко разклонение, това наистина би било безценна информация. Щом пророчествата не бяха хронологично подредени, нямаше как просто да се тръгне по едно разклонение, но това все пак беше добро начало: поне знаеха откъде да започнат. Нещо повече, бяха научили за него в момента, в който се бе разклонило, а не години след това.

— Добра работа си свършил, Натан.

Той се ухили като дете, похвалено от майка си.

— Придърпай един стол по-наблизо и ми разкажи за разклонението.

Натан цял сияеше, докато преместваше стола към писалището. Отпусна се тежко на него, скимтейки като кученце, на което са дали да си играе с пръчка. Тя се надяваше да не се налага да изтръгне пръчката от устата му.

— Натан, можеш ли да ми кажеш какво гласи разклоненото пророчество?

Очите му заблестяха дяволито.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш, Сестро Маргарет? Пророчествата са опасни. Последния път, когато казах едно на красива жена, загинаха хиляди хора. Нали ти самата ми го каза.

— Натан, моля те. Късно е. Нещата са сериозни.

Лицето му помръкна.

— Не помня точните думи.

Тя му вярваше; когато ставаше дума за пророчества, в главата на Натан думите изплуваха бавно. Тя сложи ръка върху рамото му.

— Това е разбираемо, знам, че е трудно да се помни всяка дума. Просто се опитай да ми го преразкажеш, доколкото можеш.

— Добре, да видим какво ще излезе. — Той заби поглед в тавана и потърка голобрадото си лице. — Пророчеството говореше нещо за един човек от Д’Хара, който ще затъмни света, като преброи сенките.

— Много добре, Натан. Можеш ли да си спомниш още нещо? — Тя беше сигурна, че той помни всичко, дума по дума. Но просто обичаше да му се молят. — Това би ми било от огромна помощ.

Той я погледна за миг и кимна.

— С първия лъх на зимата преброените сенки ще избуят. Ако наследникът на мъстта на Д’Хара преброи сенките правилно, неговата сянка ще затъмни света. Ако ги преброи грешно, животът му е обречен.

Наистина беше разклонено пророчество. Днес бе първият ден на зимата. Тя нямаше представа какво означава то, но знаеше за съществуването му от по-рано. То бе от онези, които се изучаваха дълго и бе предизвикало множество спорове долу в подземията. Както и тревоги кога ще се появи.

— И по кое разклонение е тръгнало пророчеството?

Той я погледна тъжно.

— По най-страшното.

Пръстите му нервно си играеха с едно от копчетата на робата му.

— Нима ще бъдем затъмнени от сянката на наследника на Д’Хара?

— Би трябвало по-внимателно да се вслушваш в пророчествата, Сестро. Ето как продължава натам: „Ако той загуби, светът ще потъне в още по-дълбокия мрак на долните страсти, които ще нахлуят през дупката. Надеждата за спасение ще бъде тънка като бялото острие на родения за Истината.“

Той се наклони към нея и прошепна:

— Единственият, който изпитва такива долни страсти, е Господарят на хаоса.

Тя зашепна молитва.

— Нека Създателят ни приеме в светлината си.

Натан се усмихна насмешливо:

— Пророчеството не казва нищо за това, че Създателят ще ни се притече на помощ, Сестро. Ако търсиш закрила, по-добре тръгни по правилното разклонение. По този начин Той ти е дал искрица надежда, че ще успееш да се защитиш от онова, което предстои.

Тя приглади полите на роклята си.

— Натан, не разбирам какво означава това пророчество. Не можем да тръгнем по правилното или грешното разклонение, ако не разбираме какво означава. Ти каза, че знаеш кой път накъде води. Ще ми кажеш ли? Ще ми кажеш ли по едно пророчество от двете разклонения, за да можем да ги последваме?

— Отмъщението, направлявано от Господаря, ще унищожи всички врагове. Ще се развихрят ужас, безнадеждност и отчаяние. — Той я погледна крадешком изпод вежди. — Това е пророчеството от грешното разклонение.

Тя се запита възможно ли е истинското пророчество да е по-лошо от това.

— А кое е от правилното разклонение?

— Най-близкото до мястото на разклонението казва: Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив, след като се вдигне заплахата на сянката. Тогава ще дойде още по-непрогледната тъмнина на мъртвите. За да остане поне искрица надежда за живот, родената в бяло трябва да бъде принесена в жертва на народа си, за да го дари с радост и щастие.

Маргарет се замисли над двете пророчества. Нито едно от тях не й звучеше познато. Първото й се струваше достатъчно разбираемо. Едва ли щеше да се случи нещо страшно, ако тръгнеха по грешното разклонение. Второто бе по-неясно, но може би не бе невъзможно да бъде разчетено с малко повече усилия. Стори й се, че това е пророчество за Изповедник. Изразът „родената в бяло“ означаваше Майката Изповедник.

— Благодаря ти, Натан. Това означава, че би било по-лесно да тръгнем по грешното разклонение. Другото, правилното, е по-трудно за следване, но след като имаме това пророчество, което да ни сочи пътя, може би ще успеем да го разгадаем. Просто ще трябва да търсим пророчества, отдалечаващи ни от това събитие. Тя по някакъв начин трябва да донесе щастие на своя народ. — Устните й се разтеглиха в лека усмивка. — Звучи ми като че ли ще се омъжва или нещо подобно.

Пророкът примигна срещу нея, после отметна назад глава и нададе вой. Изправи се на крака, заливайки се от смях, и продължи да се смее, докато накрая се закашля и задави. Обърна се към нея с почервеняло лице.

— Ах вие, безмозъчни горделивки! Как само щъкате насам-натам и си придавате вид, че вършите нещо кой знае колко смислено, че знаете какво вършите! Всички вие, Сестрите! Напомняте ми на двор, пълен с кокошки, кудкудякащи една през друга така, сякаш разбират от сложни математически формули! Хвърлих зърното на пророчеството в краката ти и ти започна да кълвеш най-напред в пръстта, а после и по чакъла!

За първи път, откакто бе станала Сестра, тя се почувства като пълен невежа и нищожество.

— Натан, стига толкова. Разбрах те.

— Идиоти! — изсъска той.

Спусна се към нея толкова бързо, че тя се стресна. Още преди да се е усетила, от пръстите й се стрелна сила, която го повали на колене. Той се хвана за гърдите, опитвайки се да си поеме дъх. Маргарет овладя силата си почти в същия миг и веднага съжали, че е реагирала по този начин.

— Приеми моите извинения, Натан. Но ти ме изплаши. Добре ли си?

Той придърпа стола към себе си, опита се да стане, като се подпираше на него. Едва си поемаше дъх. Кимна. Тя остана на мястото си, без да каже нито дума повече, притеснена от случилото се, в очакване той да се съвземе.

На устните му се появи тъжна усмивка.

— Изплаших те, казваш? А искаш ли наистина да разбереш какво е страх? Искаш ли да ти покажа едно истинско пророчество? Не да ти го кажа с думи, а да ти го покажа? Да ти покажа как точно е предвидено да се сбъдне? Никога досега не съм показвал пророчество на Сестра. Всички вие уж ги изучавате, мислите си, че можете да ги тълкувате, сваляйки смисъла от думите, но всъщност нищо не разбирате. Това не е начинът, по който те действат.

Тя се наведе напред.

— Какво искаш да кажеш с това, „не е начинът, по който действат“? Нали пророчествата са за това — да предричат, и точно това правят.

Той поклати глава.

— Само отчасти. Те се правят от хора с дарба, от такива като мен: пророци. Правят се, за да бъдат четени и разбирани посредством дарбата от хора, които я притежават, като мен, а не да бъдат подръпвани оттук-оттам от такива като теб, в които има само някаква си сила.

Докато той идваше на себе си, възвръщайки величествената си осанка, тя не свали поглед от лицето му. Никога не бе чувала подобно нещо. Не беше сигурна дали говори истината, или просто излива гнева си. Но ако все пак бе истина…

— Натан, всичко, което ми кажеш или покажеш, би ми било изключително полезно. Ние всички се борим в името на Създателя. Неговата кауза трябва да победи. Силите на Безименния винаги са се опитвали да ни накарат да замлъкнем. Да, наистина бих искала да ми покажеш пророчеството по начина, по който е предвидено да се сбъдне, ако можеш.

Той се изправи и я погледна пламенно. След малко каза меко:

— Добре, Сестро Маргарет. — Наведе се към нея, изражението му бе толкова сериозно, че тя почти остана без дъх. — Гледай ме в очите — прошепна той. — Опитай се да потънеш в тях.

Втренченият му поглед я погълна, всичко пред очите й стана наситено синьо, докато в един миг й се стори, че гледа направо в безоблачно синьо небе. Сякаш той отнемаше целия въздух от дробовете й.

— Ще ти повторя пророчеството от правилното разклонение, но този път ще го направя така, както би трябвало да го видиш. — Тя почувства как отлита нанякъде. — Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив…

Думите избледняха и наместо това пророчеството й се яви като видение. Погълна я изцяло. Сестра Маргарет вече не беше в Двореца, беше потънала в самото видение.

Видя красива жена с дълги коси, облечена в бяла копринена рокля: Майката Изповедник. Видя как другите Изповедници падат убити от четворки, изпратени от Д’Хара, усети нечовешкия ужас на всичко това. Видя как в ръцете на Майката Изповедник издъхва най-добрата й приятелка и сестра Изповедник. Почувства скръбта й. След това Майката Изповедник се изправи срещу човека от Д’Хара, същия, който бе изпратил четворките да унищожат Изповедниците. Той бе красив мъж в бели дрехи. Стоеше пред три кутии. За изненада на Маргарет всяка кутия хвърляше различен брой сенки. Мъжът с белите дрехи извършваше някакви ритуали, правеше ужасни заклинания, заклинания с магията на отвъдния свят, направени посред нощ, продължаващи чак до изгрев слънце. Когато видя слънцето да изгрява, Маргарет вече знаеше, неизвестно откъде, че това се бе случило днес. В същия този ден.

Мъжът в бяло привърши приготовленията. Застана до кутиите. Усмихнат, той протегна ръка и отвори средната кутия, онази, която хвърляше две сенки. От нея заструи светлина, която го обля, и той засия в цялото й великолепие, но миг по-късно плисна мощна вълна от сила, магията от кутията го завъртя и изтръгна живота от тялото му. Беше избрал грешната кутия; даде живота си на магията, над която искаше да властва.

Маргарет видя Майката Изповедник с един мъж. Мъж, когото обича. Долови щастието й. Беше радост, каквато жената не бе изпитвала никога преди. Сърцето на Маргарет туптеше бясно. Видението се отнасяше за нещо, което се случваше сега, в същия този момент.

Изведнъж мисълта на Маргарет бе всмукана от мощна вихрушка. Тя видя всичко да потъва във война и смърт. Видя смърт, донесена от Пазителя на отвъдния свят в света на живите с такава похотлива страст, от която кръвта замръзна в жилите й.

Пророчеството отново я запрати някъде напред. Видя огромна тълпа. На голяма платформа в центъра й стоеше Майката Изповедник. Всички хора бяха в приповдигнато, празнично настроение. Това бе радостното събитие, за което говореше пророчеството от правилното разклонение. Онова, което трябваше да се изпълни, за да бъде спасен светът от царството на вечния мрак. Сестра Маргарет се остави на празничното настроение на тълпата. Почувства как в душата й покълват зрънцата на надеждата, запита се дали мъжът, когото Майката Изповедник обича, е същият, за когото щеше да се омъжи. И дали това е щастливото събитие, за което говореше пророчеството, което трябваше да донесе радост на хората. От цялото си сърце искаше да е така. Но нещо не беше наред. Горещата радост на Маргарет изведнъж охладня и само след миг през тялото й минаха ледени тръпки. С нарастващо притеснение видя, че ръцете на Майката Изповедник са вързани, а до нея стои друг мъж, не онзи, когото тя обича. Този тук бе с черна качулка, с огромна брадва в ръце. Притеснението на Маргарет прерасна в нечовешки ужас. Една ръка блъсна Майката Изповедник на колене, сграбчи я за косата и залепи главата й на пъна. Косата й бе къса, а не дълга и разкошна като преди миг, но Маргарет знаеше, че става въпрос за същата жена. От затворените очи на Майката Изповедник се стичаха сълзи. Бялата й рокля проблясваше на силната слънчева светлина. Маргарет не можеше да си поеме дъх.

Огромната брадва се издигна във въздуха. Острието блесна на слънцето и се стовари тежко върху ешафода. Маргарет изохка. Главата на Майката Изповедник се изтърколи в прахта. Тълпата крещеше неистово от радост. От обезглавеното, безжизнено тяло, което се строполи на земята, бликна кръв. Около него се събра локва бистра кръв, която боядиса бялата рокля в червено. Толкова много кръв! Тълпата крещеше въодушевено.

Маргарет изхлипа. Още малко и щеше да повърне. Залитна напред и Натан я хвана в последния момент. Не можеше да стои на краката си, плачеше и стенеше. Той я притисна бащински до себе си, сякаш бе изплашено малко момиченце.

— Ах, Натан, нима това е събитието, което ще донесе радост на хората? Това ли трябва да стане, за да бъде спасен светът на живите.

— Да — тихо каза той. — Почти всички пророчества от правилното разклонение също се разклоняват. За да бъде спасен светът на живите от Пазителя на отвъдния свят, всяко събитие трябва да си дойде на мястото. В това пророчество хората трябва да ликуват пред смъртта на Майката Изповедник, защото по другото разклонение се стига до вечния мрак на отвъдния свят. Защо е така — не знам.

Маргарет се бе сгушила в силните му плещи и неудържимо плачеше.

— О, Създателю, имай милост към бедното си дете, дай му сила.

— Когато става въпрос за борба с Пазителя, няма място за капчица милост.

— Ах, Натан, чела съм пророчества за хора, които ще умрат, но тогава всичко е било само думи. А сега картината прониза сърцето ми като стрела.

Той я потупа по гърба, все още притискайки я до себе си.

— Знам. О, колко добре го знам!

Маргарет се изправи, бършейки сълзите си.

— Това ли е вярното пророчество, дошло след разклонението днес?

— Да.

— Всеки път ли виждаш така пророчествата?

— Да. Така ми се явяват. Както ти показах току-що. Чувам и думи, но те са, за да бъдат записани, така че онези, които не бива да виждат пророчеството, да не могат да зърнат истинската картина. Които обаче са призвани да я видят, ще могат да го сторят, щом прочетат думите. Никога досега не бях показвал някому пророчества.

— Тогава защо го показа на мен?

Той спря върху нея тъжните си очи.

— Маргарет, ние сме във война с Пазителя. Би трябвало да знаеш колко е сериозно това.

— Винаги сме били във война с Пазителя.

— Мисля, че този път е по-различно.

— Трябва да кажа на другите. Трябва да им кажа какво можеш да им покажеш. Трябва да ни помогнеш да разгадаем пророчествата.

— Не. На никой друг няма да покажа онова, което показах на теб. Независимо от болката, която вероятно ще поискат да ми причинят. Няма да го направя. Никога вече, на никоя друга Сестра няма да покажа това, което показах на теб.

— Но защо?

— Защото вие не сте създадени да ги виждате. Вие трябва само да ги четете.

— Но това не може…

— Повярвай ми, не трябва да ги виждате, също както често ми повтаряте, че обикновените хора не са създадени да ги чуват.

— Но пророчествата биха могли да ни помогнат.

— Ще ви помогнат толкова, колкото помогнаха на онова момиче, на което веднъж разказах едно. Или на хилядите, които загинаха впоследствие. Точно както вие ме държите тук като затворник, за да не могат другите да чуват онова, което не е създадено за техните уши, така и аз би трябвало да държа всеки друг, освен пророците, в плен на собственото му невежество. Такава е волята Му, а той ни е дал дарбата и всичко останало. Ако Той искаше, щеше да ви даде заедно с дарбата и това. Но не е.

— Натан, ако не аз, другите ще се опитат да те принудят да им разкриеш пророчествата.

— Няма да го направя. Независимо от всичко, което биха могли да ми причинят. По-скоро ще умра в ръцете им, отколкото да го направя — той наклони глава към нея. — А те не биха опитали, освен ако ти не им кажеш.

Тя го погледна и за първи път го видя по различен начин. В Двореца се считаше, че няма по-непочтен човек от него. Той бе единственият, комуто никога никой не смееше да вярва. Всички останали казваха истината за дарбата и способностите си и всички знаеха, че Натан лъже, знаеха, че не им казва всичко, което знае. Тя винаги се бе питала какво ли знае той. На какво е способен.

— И дума няма да излезе от устата ми за онова, което ми показа. Докато съм жива.

Той затвори очи и кимна.

— Благодаря ти, дете.

Някои Сестри биха го наранили, ако ги наречеше така. Но не и тя. Тя се изправи и приглади роклята си.

— На сутринта ще разкажа на хората в подземията, че се е появило разклонено пророчество. Ще им разкажа и пророчествата и от лъжливото, и от правилното разклонение. Ще им кажа да направят всичко, което е по силите им, за да ги разгадаят.

— Така и трябва да бъде.

Тя прибра в чекмеджето писалката, мастилото и кутийката с пясък.

— Натан, защо искаше Прелатът да дойде? Не си спомням да си я викал някога преди.

Когато вдигна глава, тя срещна студения му поглед.

— Това също, Сестро Маргарет, не е нещо, което би трябвало да знаеш. Би ли искала да ми причиниш болка, за да ме принудиш да ти кажа?

Тя взе Книгата с пророчествата от писалището.

— Не, Натан, не бих ти причинила болка.

— В такъв случай би ли предала на Прелата едно съобщение?

Тя кимна и избърса сълзите, които все още пареха в очите й.

— А ще пазиш ли и тази тайна, докато си жива. Ще ми обещаеш ли, че няма да кажеш за това съобщение никому другиму освен на Прелата?

— Щом така желаеш, макар че не виждам смисъл от това. Можеш да се довериш на Сестрите…

— Не, Маргарет, чуй ме. Когато става въпрос за война с Пазителя, не бива да се доверяваш на никого. Аз поемам огромен риск, като се доверявам на теб и на Прелата. Не вярвай на никого — Сбърчените му вежди му придаваха страховито изражение. — Само онези, на които се довериш, биха могли да те предадат.

— Добре, Натан, какво е съобщението?

Той я изгледа изпитателно. Най-накрая тихо прошепна:

— Кажи й, че камъкът е в езерото.

— Какво означава това?

— Достатъчно те изплаших за тази вечер, дете. Не поставяй душата си отново на изпитание.

— Сестра Маргарет, Натан — каза тя меко. — Не съм „дете“, а Сестра Маргарет. Моля те, отнасяй се към мен с нужното уважение.

Той се усмихна.

— Прости ми, Сестро Маргарет.

Понякога, когато я погледнеше, по тялото й пробягваха тръпки.

— О, и още нещо, Сестро Маргарет!

— Какво е то?

Той протегна ръка и избърса една сълза от бузата й.

— Наистина не знам нищо за смъртта ти.

Тя въздъхна с облекчение.

— Но знам нещо важно, което е свързано с теб. Нещо наистина важно във войната с Пазителя.

— Ако то ще ми помогне да донеса в света светлината на Създателя, кажи ми го.

Той сякаш потъна в себе си, отправи към нея далечен поглед.

— Скоро ще дойде времето, когато ще се сблъскаш с нещо. Ще търсиш отговора на един въпрос. Не зная какъв е въпросът, но когато имаш нужда от помощ, за да откриеш отговора, ела при мен, ще мога да ти помогна. Това също не бива да казваш на никого.

— Благодаря ти, Натан. — Тя се протегна напред и докосна ръката му. — Нека бъде благословен синът на Създателя.

— Не, благодаря, Сестро. Не искам от Създателя нищо повече.

Тя го погледна изненадано.

— Защото те държим заключен тук ли?

Усмивката се върна на устните му.

— Има много различни видове затвори, Сестро. Що се отнася до мен, мисля, че благословиите Му са покварени. Единственото по-лошо нещо от това да те докосне Създателят, е да те докосне Пазителят. Затова не искам нищо.

Тя дръпна ръката си от него.

— Въпреки това ще се моля за теб, Натан.

— Ако толкова си се загрижила за мен, освободи ме.

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— Искаш да кажеш, няма да го направиш.

— Както искаш го разбирай, но ще трябва да останеш тук.

Най-накрая той се извърна настрани. Тя тръгна към вратата.

— Сестро? Ще ми уредиш ли посещение? Ще ми намериш ли жена, която да остане при мен една-две нощи?

Болката в гласа му почти я разплака.

— Мислех, че си надживял тези неща.

Той бавно се обърна към нея.

— Ти имаш любовник, Сестро Маргарет.

Тя се смая. Откъде ли знаеше? Не, не можеше да знае, сигурно просто предполага. Тя беше млада и привлекателна според някои. Разбира се, че ще се интересува от мъже. Да, той сигурно само предполага. Но все пак нали никой нямаше представа за способностите му. Той бе единственият магьосник, комуто не можеше да се вярва за онова, което твърдеше, че може да прави.

— Със слухове ли се занимаваш, Натан?

Той се усмихна.

— Кажи ми, Сестро Маргарет, ти планирала ли си предварително деня, когато вече ще си твърде стара за любов? Кога точно, Сестро Маргарет, човек решава, че повече няма необходимост от любов?

За миг тя застина на място безмълвна, засрамена.

— Ще отида лично в града, Натан, и ще ти намеря жена, която да прекара с теб известно време. Дори ако трябва да платя за това от собствения си джоб. Не мога да ти обещая, че ще бъде по твой вкус, тъй като не знам точно какво ти смяташ за красива жена, но можеш да бъдеш сигурен, че няма да е глупава, защото ми се струва, че цениш това повече, отколкото би си признал.

Тя видя как от крайчеца на окото му се стича сълза.

— Благодаря ти, Сестро Маргарет.

— Но, Натан, обещай ми, че няма да й разкажеш нито едно пророчество.

Той леко кимна.

— Разбира се, Сестро, кълна се в думата си на магьосник.

— Наистина те моля, Натан. Не бих искала да се чувствам отговорна за нечия смърт. Последния път загинаха не само мъже, но и много жени. Не бих понесла мисълта, че съм допринесла с нещо за това.

Той повдигна вежди.

— Дори ако някоя от тези жени бе останала жива, щеше да носи в утробата си син, който щеше да се превърне в безмилостен тиранин и след време щеше да избива и измъчва десетки и стотици хиляди невинни хора, включително и жени и деца? Дори и тогава ли, Сестро Маргарет, ако имаш шанса да унищожиш това разклонение на едно ужасно пророчество?

Тя стоеше срещу него изумена, без да може да помръдне от мястото си. Най-накрая успя да мигне.

— Натан — прошепна тя, — да не би да искаш да кажеш…

— Лека нощ, Сестро Маргарет — той се обърна и потъна в самотата на малката си градина, като пътьом метна на главата си черната качулка.