Камъкът на сълзите

Шестдесет и четвърта глава

В другия кабинет се чуха гласове и тя се надяваше при нея всеки момент да влезе онази, която очаква. Не че изгаряше от желание, но времето течеше. Ричард сигурно вече бе намерил начин да се види с Натан и Пророкът би трябвало да си е свършил работата. Беше време тя да свърши своята.

Не можеше напълно да се довери на Натан, но в този случай знаеше, че той ще направи необходимото. Пророкът бе наясно с последствията от евентуален провал. Не би искала да е на негово място. Той трябваше да прибави последната снежинка.

Щракна с пръсти и вратата се отвори. Беше се наложило да вика дърводелец да я оправи, след като Ричард я бе потрошил със своя Хан, без дори да знае какво прави. И това беше станало още преди да се е видял с Натан.

Гласовете изведнъж стихнаха и три лица застинаха в очакване на инструкциите на Прелата.

— Сестро Улиция и Сестро Финела, става късно. Защо не се заемете с работата си. Аз ще се видя с нея. Сестро Вирна, заповядай.

Щом поканената Сестра влезе в кабинета й, Ан стана. Харесваше Сестра Вирна. Не й се нравеше онова, което трябваше да стори с нея, но нямаше начин. Беше се готвила за това стотици години, а сега времето се изплъзваше между пръстите й.

Светът бе спрял на ръба на пропастта.

Вирна се поклони.

— Прелат Аналина.

— Заповядай, Вирна, седни. Доста време мина.

Вирна придърпа един стол и се настани от другата страна на писалището. Седеше с изправен гръб и ръце, скръстени в скута.

— Колко мило от твоя страна, че отдели от ценното си време за мен.

Ан почти се усмихна. Почти.

„Велики Създателю, благодаря ти, че ми я изпрати сприхава. Макар това да не прави задачата по-малко тежка, поне ще ми бъде по-лесно да я изпълня.“

— Бях заета.

— Аз също — озъби й се Вирна. — През последните двадесет и няколко години.

— Очевидно не си била достатъчно заета. Струва ми се, че имаме известни трудности с момчето, което доведе. С които би трябвало да си се справила, преди да дойдете в Двореца.

Лицето на Вирна стана пурпурночервено.

— Ако не ми беше забранила да изпълня дълга си и да използвам уменията си, щях да го направя.

— О, нима? Толкова ли си лишена от изобретателност, Вирна, че не можеш да действаш с малки ограничения? Паша, която е обикновена послушница, явно постига по-големи успехи. А и тя действа при същите ограничения.

— Така ли мислиш? Нима смяташ, че тя го държи под контрол?

— Откакто Паша се зае с него, той не е убил никого.

Вирна настръхна.

— Мисля, че познавам Ричард донякъде. Бих посъветвала Прелата да се отнася с известни резерви към успехите на Паша.

Ан сведе поглед към масата си и размести книжата по нея.

— Ще имам предвид съвета ти. Благодаря, че дойде, Вирна.

— Не съм свършила! По-точно още не съм започнала!

Ан бавно повдигна очи.

— Ако още веднъж ми повишиш тон, Вирна, може и да свършиш!

— Прелат Аналина, моля те, прости ми за тона, но има толкова важни въпроси, които трябва да повдигна пред теб.

Ан въздъхна, опитвайки се да изглежда нетърпелива.

— Добре, добре, тогава давай по-бързо. Имам доста работа. — Тя сложи ръце върху писалището си и погледна Вирна с празен поглед. — Слушам те!

— Ричард е израснал при дядо си…

— Чудесно!

Вирна направи нервна пауза, показвайки, че не й е приятно да я прекъсват.

— Дядо му е магьосник. Магьосник от Първия орден. И е искал да го обучава.

— Е, сега ние ще се заемем с обучението му. Има ли нещо друго?

Вирна присви очи.

— Не е необходимо да напомням на Прелата, че да измъкнеш момче от ръцете на магьосник, който иска да го обучава, е откровено нарушаване на договора. Беше ми казано, че в Новия свят не са останали магьосници, които да могат да се заемат с това. Бях излъгана. Бях използвана. Оказа се, че крадем момчета. И вие ме въвлякохте в това.

Ан се усмихна снизходително.

— Сестро, ние служим на Създателя, за да дадем възможност на всички да се научат как да живеят в неговата светлина. В името на дълга ни към Създателя, какво значение има някакъв безсмислен договор с невежи магьосници.

Вирна занемя.

„Велики Създателю, толкова харесвам тази жена. Моля те, дай ми сили, за да я пречупя.“

Натан бе поставил своята снежинка, тя също трябваше да го направи.

— Бях изпратена на двадесетгодишно преследване, чийто смисъл дори не знаех. Бях измамена, двете ми спътнички умряха, едната от собствената ми ръка, беше ми забранено да използвам силата си, за да изпълня дълга си…

— Да не мислиш, че ти забраних да използваш силата си от някакъв каприз? Това ли те тревожи, Вирна? Е, добре тогава. Щом искаш да знаеш причината, ще ти я кажа. Направих го, за да ти спася живота.

Вирна застана нащрек.

— Доколкото си спомням от годините, когато се обучавах, има само една причина подобни ограничения да спасят живота ми.

Ан се усмихна вътрешно. Вирна искаше да го чуе от устата й.

— Наистина е така. Ричард притежава Субстрактивна магия.

— Ти си го знаела? Поставила си яка на врата на човек, който притежава Субстрактивна магия? Поела си този риск? Довела си го в Двореца? — Вирна отпусна ръце и леко се наведе напред. — Но защо?

Ан задържа погледа й.

— Защото в Двореца има Сестри на мрака.

Тя не трепна. Знаеше. Поне подозираше.

„Благословена бъди, Вирна, ти наистина си умница. Прости ми за това, което трябва да направя.“

— Тази стая преградена ли е с въздушни щитове? — попита Вирна с равен глас.

— Разбира се.

Прелатът не допълни, че тези щитове не могат да бъдат пречка за Сестрите на мрака.

— Имаш ли доказателства за подобни обвинения, Прелате?

— Точно сега не са ми нужни доказателства, защото този разговор е поверителен. Ти няма да кажеш на никого за него. Освен ако не искаш да пострадаш. Кажеш ли на някого, аз, естествено, ще отричам. И ще обясня, че една ядосана Сестра се е опитала да обвини Прелата в богохулство за лична изгода. И тогава ще трябва да те обесим. Никой от нас не го иска, нали така?

Вирна остана безмълвна за известно време, след малко проговори:

— Да, Прелате. Но какво общо има това с Ричард, с причината, поради която го доведохме тук?

— Когато една къща е пълна с плъхове, единственото, което може да се направи, е да бъде пусната котка.

— Тази котка мисли всички ни за плъхове. И вероятно с право. Човек би казал, че си довела не котка, а стръв. Ричард е добър човек. И не ми се нрави мисълта, че го превръщаш в жертва.

— Знаеш ли защо беше избрана да отидеш да го търсиш?

— Винаги съм мислила, че е защото имаш доверие в мен.

Ан сви рамене.

— Да, така е, в известен смисъл. Макар да не съм сигурна, че в Двореца има Сестри на мрака и нямам представа кои са те, ако наистина ги има, трябваше да приема, че ако е вярно, то щом Сестра Грейс и Сестра Елизабет са първи в списъка, би било логично те да са Сестри на мрака. От едно пророчество, което са виждали единствено моите очи, знам, че Ричард вероятно владее Субстрактивната магия. И че ще откаже предложенията на първите две Сестри. Знаех, че първите две Сестри ще умрат. Ако и последователите на Безименния го знаеха, щяха да пожелаят третата Сестра също да е от техните. Аз използвах влиянието си като Прелат и избрах третото име.

— Избрала си ме, защото си знаела, че не съм от тях?

Онова, което Ан искаше да й каже, беше: „Познавам те от дете, Вирна, познавам бързата ти мисъл, сърцето ти, чистата ти душа. Ти сред всички Сестри беше тази, на която вярвах безпрекословно. Знаех, че в твоите ръце Ричард ще бъде на сигурно място.“

Но не можеше да го каже.

— Избрах те, Вирна, защото беше много назад в списъка на Сестрите. И защото си не особено забележителна.

Стаята потъна в тишина за дълго време. Вирна преглътна.

— Разбирам.

Ан се опитваше външно да изглежда напълно непроницаема. Вътре сърцето й се обливаше в сълзи.

— Не ми се вярваше да си от тях. Ти си с нищо незабележима личност. Сигурна съм, че Сестрите Грейс и Елизабет са си прокарали път до първите места в списъка, защото онзи, който стои начело на Сестрите на мрака, е преценил, че може да ги пожертва. Аз стоя начело на Сестрите на светлината. Избрах те поради същата причина.

Има Сестри, които са много ценни за нашата цел. Не бих рискувала някоя от тях за подобна работа. Момчето може да е важно за нас, но не повече от някои други неща в Двореца. Той може да помогне. Това бе една възможност, която не исках да изпускам. Ако се бяха появили проблеми и никой от вас не се бе завърнал… е, смятам, че разбираш, един генерал не би искал да загуби най-добрите си войници в незначителна битка.

Вирна очевидно едва си поемаше дъх. Личеше по гласа й.

— Разбира се, Прелат Аналина.

Ан погледна нетърпеливо към книжата пред себе си.

— Чака ме важна работа. Това ли беше всичко, Сестро?

— Да, Прелате.

Когато вратата се затвори, Ан скри лице в треперещите си ръце. По листата покапаха сълзи.

Тя го гледа дълго и изпитателно в очите. Ричард нямаше представа дали отговорът й ще бъде да или не. Но за да я накара да се съгласи да изслуша молбата му, трябваше да й каже голяма част от наученото току-що. Нямаше право на провал. Нуждаеше се от помощ. Трябваше да се довери някому.

— Добре, Ричард. Ще ти помогна. Ако и половината от това, което казваш, е истина, съм длъжна да ти помогна.

Ричард въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Лилиана. Никога няма да забравя жеста ти. Ти си единствената в Двореца, която ме изслуша. Можем ли да го направим сега? Няма никакво време.

— Сега? — прошепна тя дрезгаво. — Тук? Ричард, ако е вярно, че притежаваш Субстрактивна магия, няма да е лесно да свалим яката от врата ти. Ще ми е необходим един магически предмет, охраняван строго от Сестрите. Това е помощ, която увеличава силата. Може би с него и с твоите усилия ще успеем да свалим яката. Освен това обаче, ако наистина е забъркан Безименният, не знаем чии уши или Хан могат да слухтят наоколо.

— Тогава кога? Къде? Трябва да стане скоро.

Тя потърка замислено очи.

— Ами, вероятно ще успея да се сдобия с този предмет още днес, така че можем да опитаме през нощта. Но къде? В Двореца е невъзможно. Може да се окаже прекалено опасно.

— В Блатистите гори — каза Ричард. — Там никой не ходи.

Лилиана го погледна.

— Ричард, не говориш сериозно. Там също е много опасно.

— Не и за мен. Вече ти казах как усещам приближаването на сбързовете. Там ще бъдем на сигурно място и няма да се тревожим за никакви Сестри, нито пък за Паша. За никого, който може да ни се натресе, докато се опитваме да махнем това проклето нещо от врата ми.

Тя въздъхна примирено.

— Добре тогава, нека бъде в Блатистите гори. — Тя го хвана за ръкава и го погледна в очите. — Правейки това, нарушавам цял куп правила. Знам, че е важно и че наистина трябва да го направя, но ако ни хванат, преди да сме го направили, можеш да бъдеш сигурен, че ще се погрижат никога повече да нямам възможност да опитам отново. Нито дори да се приближавам до теб.

— Готов съм. Да действаме.

— Не. Първо трябва да се опитам да взема онзи предмет. — Тя се намръщи и килна глава на една страна. — Току-що ми хрумна нещо. Те продължават да ти повтарят да не допуснеш слънцето да залезе върху теб, докато си там. Защо?

Ричард сви рамене.

— Защото е опасно.

— След всичко, което знаеш, им вярваш? Имаш им доверие? Ами ако го правят, защото не искат да научиш нещо полезно? Нали казваш, че Блатистите гори били създадени от магьосниците от старите времена, за да помагат на такива като теб. Ами ако Сестрите се опитват да ти попречат да стигнеш до тази помощ? Ако искат да те сплашат, за да не я откриеш?

Първото правило на магьосника. Дали го заблуждаваха? Дали не бе повярвал на една лъжа?

— Може би имаш право. Ще отидем, преди слънцето да е залязло.

— Не, не бива да ни виждат заедно. Пък и ще ми е необходимо време, за да намеря предмета. Знаеш ли мястото, където дългата разцепена скала навлиза в потока в югозападния край на Блатистите гори?

— Да.

— Добре. Бъди там преди залез-слънце. Ти си онзи, за когото е създадена магията. Върви в гората и ме чакай при разцепената скала. Завържи парчета плат по клоните, за да мога да те намеря. Аз ще дойда по-късно и ще се срещнем там, когато луната се изкачи две педи в небето. Ричард, не казвай на никого, защото рискуваш не само своя живот, но и този на Калан.

Ричард кимна и й благодари с усмивка.

— Давам ти думата си. Разбрахме се. Тази нощ!

След като тя си тръгна, той закрачи из стаята си. Нямаше търпение да махне яката от врата си и да си върви. Нямаше време. Ако Мрачният Рал е намерил костта, наистина всяка секунда беше ценна. Но това е невъзможно! Как би могъл да я намери? Та нали е само дух! Може би Уорън наистина имаше право, че е почти невъзможно да се съберат всички елементи.

Тревожеше се за Калан. Трябваше да й помогне.

Някой почука на вратата и го извади от унеса му. Той си помисли, че може би Лилиана се връща за нещо, но когато отвори вратата, в стаята влетя Пери, съвсем обезумял.

— Ричард, имам нужда от помощта ти. — Той разгъна пред очите му една роба. — Погледни! Произведоха ме!

Ричард огледа семплата кафява дреха.

— Поздравления, Пери! Това е чудесно!

— Това е катастрофа! Ричард, трябва да ми помогнеш!

Ричард се намръщи.

— Защо да е катастрофа?

Пери вдигна ръце във въздуха, сякаш бе очевидно за всички.

— Защото вече няма да мога да ходя в града. Тази роба ми поставя ограничения. Няма да ми е позволено да минавам моста!

— Е, съжалявам, Пери, но не виждам как бих могъл да ти помогна?

Пери въздъхна дълбоко.

— В града има… една жена. Имах среща с нея тази вечер. Ричард, аз наистина я харесвам. Ако не отида, тя ще си помисли, че ми е все едно и никога повече няма да я видя.

— Пери, все още не виждам какво мога да направя за теб.

Пери го сграбчи за ризата.

— Те ми взеха всичките дрехи. Ричард, моля те, дай ми някоя от твоите, така никой няма да ме разпознае и ще мога да се промъкна в града и да я видя. Моля те, Ричард, дай ми някоя от твоите дрехи.

Ричард се замисли за миг. Изобщо не го интересуваше дали това е ново нарушение на правилата в Двореца. Мислеше само за онова, което му предстоеше да направи. Но се тревожеше за Пери.

— Но мен ме познават всички гвардейци. Ще разберат, че си се преоблякъл в моите дрехи и ще съобщят на Сестрите. Тогава ще си имаш неприятности.

Пери се огледа.

— През нощта. Когато се стъмни съвсем, тогава ще отида. Те няма да видят съвсем ясно кой е. Моля те, Ричард, моля те!

Ричард кимна.

— На мен ми е все едно, Пери. Щом искаш, рискувай. Но кажи, че сам си ги взел. Не искам дори да си помисля, че съм ти помогнал да попаднеш в беда. — Той посочи към гардероба. — Ето, вземи каквото ти харесва. Почти еднакви сме на ръст.

Пери се усмихна.

— Червеното ти сако? Може ли да го взема? Тя толкова ще ме хареса с него.

— Разбира се! — Ричард гледаше Пери, който се въртеше пред огледалото. — Щом ти харесва, вземи го. Много ще се радвам някой да го носи с удоволствие.

Пери си избра и панталон и риза.

— Като идвах, видях Сестра Лилиана да излиза от стаята ти. — Той нахлузи през глава фината бяла риза. — Тя от учителките ти ли е?

— Да. И то любимата.

Пери приглади ризата върху гърдите си.

— Как ми стои?

— Много по-добре, отколкото на мен. Ти познаваш ли Лилиана?

— Не съвсем. Понякога ме кара да изтръпвам. Има много особени очи.

Ричард се замисли за очите на Лилиана — много бледосини с лилави искри в тях. Той сви рамене.

— И аз мисля, че са особени. Но усмивката й е толкова топла, че очите й не ми правят впечатление.

Тя гледаше изпитателно капитана, който стоеше пред писалището й. Беше поискал скандална цена. Но какво значение имаше за нея златото на Двореца! Щеше да е далеч, още преди да разберат, че липсват пари.

Момчето наистина се бе оказало трудно за опитомяване. Точно от това се бе страхувала. Започваше да става важно да си отворят и други вратички. Имаше и други начини да изпълни волята на Пазителя, да спази клетвата си.

— Приемам цената. Всъщност я удвоявам, за да си купя лоялността ти.

Тя плъзна кесията по писалището. Капитан Блейк облиза напуканите си устни и я взе, претегляйки я на ръка. След това я пъхна бързо в джоба на горната си дреха.

— Много щедро от твоя страна, Сестро, ясно е, че умееш да печелиш мъжката вярност.

— Няма ли да ги преброиш, капитане?

Устните му се разтеглиха в раболепна усмивка, която не блесна в погледа му.

— Да, Сестро, ще ги преброя, когато се върна на борда на „Лейди Сифа“. Кога искаш да отплаваме?

Имаше още няколко неща, които трябваше да довърши.

— Скоро. Платих ти повече от достатъчно, за да си готов за тръгване, когато поискам.

— Тъй вярно, Сестро! Няма проблеми — Той почеса брадясалото си лице. — И без това не бързам да отида там, където искаш.

Тя се наведе напред.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш с това пътуване?

— Тъй вярно, Сестро! „Лейди Сифа“ го е правила и преди и няма причина да не го направи отново. — Той приглади дрехата си. — Колко дами ще пътуват с нас? — Загорялото му лице светна в извинителна усмивка. — Трябва да знам, за да ги настаня добре.

Тя се отпусна назад и при мисълта за това, как Лилиана й бе дръпнала качулката по време на церемонията, стисна зъби. По този начин Лилиана бе открила самоличността й на всички останали Сестри. Въпреки че бе предупредена. Това беше повече от грешка, беше безочие. Лилиана се бе оказала ненадеждна. Със силата, която беше придобила, не можеше да се каже със сигурност на какво бе способна. Не, нямаше причина да взима Лилиана.

А другите защо да ги взима? Прелатът направи грешка, като разказа на висок глас подозренията си, мислейки, че щитът от Адитивна магия ще я защити. Прелатът имаше причина да подозира шест от Сестрите, но ако Прелатът умре, нямаше никаква причина някой, дори Лилиана, да подозира другите. Защо да ги взима, когато могат да се окажат полезни тук? Тя беше обмислила добре плана си.

— Аз и още пет дами.

— Мога ли да попитам защо тези изискани дами ще пътуват през голямата бариера? Какво не ви харесва в Стария свят?

Тя го изгледа заплашително.

— Наех теб, кораба и екипажа ти за неопределено време и за да изпълните всичко, което поискам. Ако нещо ми подскаже, че не изпълняваш твоята част от сделката, ще те намерят все още дишащ, но без нито милиметър кожа по тялото. В сделката не влиза отговарянето на въпроси.

— Да, Сестро, аз само…

Тя го изгаряше с поглед. В юмрука й блесна острието на нож.

— Винаги съм мислила, че смъртта е твърде кратък урок. Привърженик съм на по-дългите. Ти ще изпълниш твоята част от сделката, и то така, че и косъм да не падне от главите ни. Ясно ли ти е?

Капитан Блейк заби поглед в синьо-жълтия килим.

— Тъй вярно, Сестро!

— Това е всичко, капитане. До скоро. Бъди готов да отплаваш в мига, в който видиш да се приближават шест Сестри.

След като се разделиха, тя извади втора дакра от едно чекмедже и замислено я повъртя в ръката си. Не обичаше да оставя делата си на случайността. Най-добре беше човек сам да си свърши работата. Някой трябваше да отстрани Ричард Рал. Някой, който нямаше да тръгне с тях. Тя се усмихна. Някой, когото можеше да пожертва.