Камъкът на сълзите

Двадесет и осма глава

Пред очите им се простираше безкрайно мъртво поле, опустошено от безмилостните лъчи на яростното слънце. В далечината пред тях въздухът трептеше ниско над повърхността и от време на време им се струваше, че виждат танцуващи огнени фигури. Назъбените хълмове зад тях свършваха в каменист бряг. Тишината бе толкова тягостна, колкото и жегата. Ричард изтри потта от челото си с ръкав. Бони стоеше неподвижно, а коженото й седло поскърцваше под тежестта му. Другите два коня също чакаха с вирнати уши. От време на време ровеха с муцуни напуканата суха земя и пръхтяха неспокойно.

Сестра Вирна стоеше с безизразно лице върху седлото на Джесъп и се взираше напред в далечината. С изключение на това, че беше разпуснала дългите си къдрави кестеняви коси, по нищо не личеше, че горещината я притеснява.

— Не мога да го разбера това време. Зима е. Никога не съм чувал за такива горещини през зимата.

— Времето е различно на различните места — измърмори тя.

— Не, не е. Когато е зима, е студено. Такава жега може да има само в средата на лятото.

— Виждал ли си сняг по върховете на планините през лятото?

Ричард промени положението на ръцете си и ги отпусна върху високата предна извивка на седлото.

— Да. Но това става само на много голяма височина. Там въздухът е студен. Ние не се намираме толкова нависоко.

Тя не помръдна.

— Не само по върховете на планините времето е различно. На юг зимата не е толкова студена като на север. Но тук нещата са по-различни. Това просто е един непресъхващ извор на горещина.

— Какво е това място?

— Долината на Изгубените — прошепна тя.

— И кой се е изгубил?

— Онзи, който го е сътворил, както и всеки, който навлезе в пределите му. — Сестра Вирна се обърна и се вгледа в очите на Ричард. — Това е краят на света. Поне на твоя свят.

Ричард и Бони едновременно преместиха тежестта си върху другия крак.

— Ако това е краят на света, тогава защо сме тук?

Сестра Вирна посочи с ръка назад.

— Също както ей там е Западната земя, където си роден, разделена от Средната земя, която пък от своя страна е разделена от Д’Хара, по същия начин трите заедно са разделени от онова, което лежи оттатък тази Долина.

Ричард се намръщи.

— И какво е то?

Тя отново се обърна към безкрайната равна земя пред тях.

— Досега си живял в Новия свят. Отвъд тази Долина се намира Старият свят.

— Старият свят ли? Никога не съм чувал за такъв.

— Малцина в Новия свят са чували. Той е бил запечатан и забравен. Тази Долина, Долината на изгубените, разделя двата свята по същия начин като границата, която доскоро разделяше трите земи на Новия свят. Последната страна, през която минахме, беше негостоприемна, враждебна пустиня. Всеки, осмелил се да я прекоси и да навлезе в Долината, остава тук завинаги. Хората мислят, че оттатък няма нищо, че това е южният край на Средната земя и Д’Хара, зад който се простира единствено онова, което виждаш тук: безкрайна пустош, в която всеки би умрял от жажда и глад, а костите му биха изсъхнали под лъчите на палещото слънце.

Ричард се приближи заедно с Бони до Сестра Вирна.

— Какво има оттатък? Защо никой не може да прекоси Долината? И щом никой не е успял, как ще го направим ние?

Тя го изгледа с крайчеца на окото си.

— Прост въпрос, но с много сложен отговор. — Тя се отпусна на седлото си. — Земята между Новия и Стария свят представлява тясна ивица, от двете страни на която има море.

— Море ли?

— Никога ли не си виждал океана?

Ричард поклати глава.

— В Западната земя той е разположен далеч на юг, никой не живее там. Чувал съм хората да говорят за него, но никога не съм го виждал. Казват, че е по-огромен от всяко езеро, което би могъл да си представи човек.

Сестра Вирна му се усмихна.

— И са прави. — Тя се обърна напред и посочи надясно. — На известно разстояние все в тази посока е морето. — После посочи на ляво, на югоизток. — Ако тръгнеш насам и вървиш все направо, пак ще стигнеш до море. Между двете морета има съвсем тясна ивица земя, която разделя Стария свят от Новия. Поради тази причина някога тук избухна война. Война между магьосниците.

Ричард се изправи на седлото си.

— Между магьосниците ли? Каква война?

— Да, между тях. Беше преди години, когато още имаше много магьосници. Това, което виждаш пред себе си, е резултат от тяхната война. То вечно ще напомня какво може да направи магьосник, който е по-могъщ, отколкото мъдър.

Ричард не хареса осъдителния поглед, който тя му хвърли.

— Кой спечели в тази война?

Тя отпусна китките си върху предната част на седлото и леко приведе напред рамене.

— Никой. Двете страни бяха разделени от тази ивица земя. Макар битката да свърши, никой не взе надмощие.

Ричард се наведе към седлото за кожения мях с вода.

— Едно питие?

С лека усмивка Сестра Вирна взе мяха и отпи голяма глътка.

— Долината е пример за онова, което може да се случи, ако човек допусне магията му да бъде направлявана от сърцето, а не от разума. — Усмивката й изчезна. — Заради стореното от магьосниците хората от двата свята са разделени завинаги. Сестрите на светлината хвърлят много труд да обучават онези, които притежават дарбата, за да не я използват безразсъдно.

— За какво са воювали?

— За какво воюват винаги магьосниците? За това кой да управлява.

— Бях чувал нещо за някаква война между магьосниците, в която трябвало да се реши дали изобщо магьосник трябва да управлява.

Тя му подаде меха и избърса устните си с пръсти.

— Това беше друга война, макар и всъщност част от тази. След като това място беше разделено на две, хора и от двата лагера се оказаха в плен на Новия свят. Двете групи искаха да наложат своите правила над онези, които бяха отишли да живеят в Новия свят, и върху онези, които винаги са живели там. Всеки искаше да разпростре властта си над Новия свят. Войната, която тлееше, запалена преди много години, пламна отново. Накрая нямаше победители и победени, загубиха всички, с изключение на неколцина, които побягнаха към крепостта си в Д’Хара. — Тя повдигна вежди. — Твои роднини, струва ми се.

Ричард дълго я гледа, преди да отпие от водата. Сипа малко в шепата си, както Калан го беше учила, и понамокри слепоочията си, за да се охлади, след това приглади и косите си с влажна ръка. Закачи отново мяха на седлото си.

— И какво точно се е случило тук?

Вирна посочи с ръка от югоизток към югозапад.

— Тук, където ивицата земя беше най-тясна, се биха не само войските, но и магьосниците. Всеки се опитваше да попречи на другия да напредне. Магьосниците хвърляха заклинания, използваха всякакви видове магии, за да вземат надмощие над враговете си. И двете страни прилагаха в еднаква степен невъобразими подлости и ужасии. Резултатите от всичко това са пред нас.

— Искаш да кажеш, че магията и заклинанията все още действат?

— При това с неотслабваща сила!

— Но как е възможно? Нима не могат да се изтощят? Да изчезнат?

— Може би — въздъхна Сестра Вирна. — Ако не бяха направили нови, за да подсилят предишните. За целта измислиха съоръжения, поддържащи силата на магията им.

— Какви съоръжения?

Сестра Вирна пак гледаше съсредоточено в нищото. Или в неща, които той не можеше да види.

— Кулите на вечната смърт — прошепна тя.

Ричард погали Бони по врата и търпеливо изчака Сестрата да продължи. Накрая тя се отърси от мислите си, въздъхна дълбоко и каза:

— От едното море до другото двете страни построиха редици от Кули, противостоящи една на друга. Вложиха в тях своята магьосническа сила. Кулите започват от морето и стигат едновременно до тази долина. Но заради силата, вградена в тях, нито една от страните не може да стигне достатъчно близко до края, за да довърши първа своята последна Кула. Това, над което толкова дълго се трудиха, завърши със задънена улица, никоя от страните не успя да дострои последната си Кула. И така се стигна до място, в което магията отслабна. Празно пространство.

Ричард се раздвижи на седлото си.

— Щом има подобно празно пространство, защо хората не могат да минават?

— Това е просто отслабване на пълната сила на редицата. Линията на вечната смърт е непроходима и от двете страни. Тя минава през хълмове и планини, стига до самия край на сушата и отива отвъд, в морето, където постепенно затихва. Да влезеш вътре, означава да предизвикаш урагана от заклинания, магията. Всеки, който се осмели да го направи, ще бъде убит. Още по-страшно — може да се окаже осъден на вечно скиталчество в неизбродимата мъгла. Тук, в тази Долина, мъртвата точка пречи на завършването на последната Кула на всяка от враждуващите страни. С последната Кула би могла да се затвори линията на вечната смърт. Но заклинанията се носят в празното пространство като облаци, развявани от вятъра по време на буря, блъскат се едно в друго и понякога се срещат. Тъй като тук силата на магията е по-малка, родените с дарба могат да преминат през една просека. Тя никога не остава на едно и също място. Заклинанията не винаги могат да се видят. Трябва да се почувстват. С дарбата. Въпреки това не е лесно.

— Значи затова Сестрите на светлината успяват да преминат отвъд. Защото притежават дарбата.

— Да, но не повече от два пъти. Магията се научава да те открива. Преди много години Сестрите, които отиваха в Новия свят и се връщаха в Стария, ги пращаха обратно в Новия по други задачи. Никоя от тях не се завърна втория път. — Тя извърна поглед от него и потъна в необятната пустош наоколо. — Те са някъде тук. Никога няма да бъдат открити или спасени. Кулите на вечната смърт и техните бури са ги взели за свои пленници.

Ричард изчака погледа й отново да се спре върху него.

— Може би, Сестро, те са се разбунтували и са решили да не се връщат. Как би могла да знаеш?

Лицето й помръкна.

— Знаем. Някои Сестри са ги видели, докато са прекосявали Долината. — Тя наведе глава към далечината. — И аз самата съм виждала няколко.

— Съжалявам, Сестро Вирна.

Ричард си мислеше за Зед. Калан трябваше да го открие и да му разкаже какво се е случило. С усилие прогони мъчителния спомен за Калан.

— Значи магьосник може да премине отвъд?

— Не магьосник в пълната му сила. След като обучим някой, който притежава дарбата, да я управлява, той трябва да си тръгне веднага, преди силата му да се е развила напълно. Нали целта на цялата линия е да пречи на магьосниците да я преминават. Магьосник, който владее пълната си сила, може да привлече заклинанията като магнит метални стружки. Магията търси именно магьосниците. Нали точно заради тях бяха издигнати Кулите. Те ще бъдат изгубени също както всеки, който не притежава дарбата и не може да почувства къде минава просеката с отслабналата магия. Ако притежаваш твърде малко или твърде много сила, си загубен. Точно затова онези, които започнаха Кулите, не могат да довършат последната. Магията на магьосниците от противниковия лагер им пречи. Целият им труд приключва с това.

Ричард почувства как надеждата му се изпарява. Ако Калан наистина успее да изпълни молбата му и да потърси стария му приятел, Зед няма да може да направи нищо, за да му помогне. Преглъщайки тежката мисъл, той вдигна ръка към гърдите си и напипа драконовия зъб.

— Ами по въздуха? Дали не може да се прелети отгоре?

Тя поклати глава.

— Заклинания има и във въздуха над морето. Нищо, което лети, не може да се издигне достатъчно високо, за да ги премине.

— А по море? Може ли да се плува толкова навътре, че да бъдат заобиколени?

Сестра Вирна сви рамене.

— Чувала съм, че през всичкото това време било правено подобно нещо веднъж-два пъти. Но не съм го видяла с очите си. Виждала съм кораби, които са тръгвали навътре в морето, за да се опитат да заобиколят заклинанията, но не съм била свидетел на завръщането на никой от тях.

Ричард хвърли поглед назад през рамото си, но не видя нищо.

— Може ли… някой да те последва?

— Един или двама души, ако вървят достатъчно плътно зад теб. Ако са повече, ще се загубят. Въздушните ями между заклинанията не са толкова широки, за да позволят повече хора да вървят заедно.

Ричард дълго мисли над думите й.

— Защо никой не е разрушил Кулите, щом заклинанията могат да се разпръскват?

— Опитахме. Нищо не стана.

— Това, че вие не сте успели да намерите начин, Сестро, не означава, че не може да стане изобщо.

Тя го погледна строго.

— Кулите и заклинанията са създадени не само с помощта на Адитивна, но и на Субстрактивна магия!

Субстрактивна магия! Как са могли старите магьосници да се научат да я използват? Магьосниците не би трябвало да я владеят. Но, от друга страна, Мрачният Рал я владееше. Този път Ричард каза по-любезно:

— Как Кулите предпазват заклинанията от разпръскване?

Сестра Вирна запремята юздата на коня си в ръка.

— Във всяка Кула е вградена магьосническа сила на живота.

Независимо от горещината Ричард усети как се вледенява.

— Искаш да кажеш, че във всяка от тези Кули се съдържа жизнената сила на по един магьосник?

— По-лошо. На по много магьосници.

Ричард се замисли за магьосниците, пожертвали жизнената си сила за тези Кули.

— Колко близо са Кулите една до друга?

— Не може да се каже точно. Възможно е да са на няколко километра разстояние, но може и да са на броени метри. Разположени са според линията на земната сила. Не можем да разгадаем смисъла на това подреждане. Никой не знае със сигурност точния им брой. Знаем за съществуването само на няколко в тази Долина.

Ричард се изправи на седлото си.

— По пътя си ще срещнем ли някоя Кула?

— Не може да се каже. Празните пространства непрекъснато се преместват. Понякога се случва някоя Кула буквално да изскочи пред носа ти. На идване видях една. Има Сестри, които не са успели да видят нито една. Надявам се да не видя друга!

Ричард изведнъж осъзна, че е стиснал здраво дръжката на меча. Релефните букви на думата „Истина“ се врязваха в плътта му. Той отпусна юмрук.

— И така, с какво може да се очаква, че ще се сблъскаме?

Сестра Вирна се огледа и после спря очи върху него.

— Има различни заклинания. Има заклинания на отчаянието. Застигне ли те някое от тях, оставаш завинаги да се носиш из мъглата, изпаднал в непреодолимо отчаяние. Има заклинания на радостта и щастието. Тогава за вечни времена си изгубен в море от радост и песни. Има и на разрушението. Те могат да те разкъсат на парчета. Има такива, които те карат да виждаш неща, от които се страхуваш. Карат те да бягаш до полуда. Има и други, които те изкушават с неща, за които винаги си мечтал. Ако се поддадеш на желанието си… — Тя се наведе към него. — Трябва да се движиш плътно зад мен и да не спираш да вървиш. Трябва да потиснеш всяко желание, което се надигне в теб, всеки страх и копнеж. Разбираш ли?

Ричард кимна. Сестра Вирна обърна очи към миражите, които танцуваха пред тях. Лицето й не издаваше никакви чувства. Стори му се, че някъде далеч на хоризонта преминаха черни и зловещи гръмотевични облаци. Ричард бе убеден, че всъщност не са облаци, а магии. Когато Бони вдигна глава, той я погали успокоително по врата. След малко пак погледна Сестра Вирна. Тя не беше помръднала.

— Какво чакаш, Сестро? Да ти дойде смелост ли?

Тя отговори, все така неподвижна.

— Точно така. Чакам да ми дойде смелост, дете!

Този път обръщението „дете“ не го подразни. Дори напротив, стори му се подходящо. Поне що се отнася до способностите му. Шепнешком и все още без да отмества поглед от врящия ад пред тях, Сестра Вирна каза:

— Когато преминах оттук първия път, ти си бил все още в пелени. Но въпреки това си спомням абсолютно всичко, до най-малката подробност. Сякаш се е случило вчера. Да, наистина имам нужда от смелост.

Той даде знак на Бони с крака, подканвайки я да тръгва.

— Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще преминем.

— Или ще останем в долината завинаги. — Тя също подкара коня си. — Толкова ли си нетърпелив да се изгубиш, Ричард?

— Аз вече съм изгубен, Сестро!