Камъкът на сълзите

Деветнадесета глава

Той отвори очи. Слънцето тъкмо бе започнало да се показва на хоризонта. Щом се изправи, болката от раната на гърдите му го преряза толкова силно, че дъхът му секна. Докосна раната през ризата си и остана така, докато болката поутихне. Агиел беше изсмукал всичките му сили и сега се чувстваше като пребит. Всичко го болеше. Припомни как по времето, когато Дена го „обучаваше“ с Агиел, сутрин се будеше, чувствайки се много по-зле. А тя веднага започваше всичко отначало.

Сестра Вирна седеше на одеялото си с подвити крака, гледаше го и дъвчеше нещо. Беше наметнала пелерината на раменете си, къдравата й кестенява коса изглеждаше току-що сресана.

Беше сгънала прилежно одеялото му и го бе оставила край него. Не му каза нищо за това. Ричард стана. Трябваше му малко време, за да се посъвземе и да раздвижи схванатите си мускули. Небето беше ясно, студено и наситеносиньо. Тревата миришеше сладко и блестеше от росата. Дъхът му се врязваше меко в неподвижния студен въздух.

— Отивам да оседлая конете и можем да тръгваме.

— Не искаш ли нещо за ядене?

Той поклати глава.

— Не съм гладен.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Сестрата, без да го поглежда.

Цялата му ръка бе покрита с тъмна, засъхнала кръв.

— Лъсках меча си. Беше тъмно. Порязах се. Нищо сериозно.

— Аха. — Тя вдигна поглед към небръснатото му лице. — Надявам се, че ще бъдеш по-внимателен, когато бръснеш врата си.

В този миг Ричард реши, че докато е пленник и носи яка на врата си, няма да се бръсне. Това щеше да е неговият начин да им покаже, че не е справедливо да го карат да носи яка, че осъзнава положението си на затворник, че не приема лъжливите им обяснения, че не е такъв. Не можеше да съществува никакво основание за яката и нищо не можеше да го накара да направи компромис с тази истина — нищо, никога.

Той я стрелна с поглед.

— Затворниците не се бръснат. — Тръгна бързо към конете.

— Ричард!

Той я погледна през рамо.

— Седни!

Гласът й беше любезен, но при все това той я погледна гневно, защото заповедта си е заповед. Тя му посочи едно място близо до себе си.

— Седни. Размишлявах над онова, което ми каза снощи. Ти си тук, аз съм тук. Седни и ще започна да те уча как да управляваш дарбата си.

Свари го неподготвен.

— Сега? Тук?

— Да. Ела и седни.

Всъщност не го беше грижа дали ще го научат да владее дарбата си; мразеше магията. Беше го казал само за да разсее напрежението между тях. Преди да седне с подвити крака, както бе седнала тя, той хвърли бърз поглед наоколо.

— Какво трябва да правя?

— Доста неща трябва да научиш, за да можеш да използваш дарбата си. Ще учиш за равновесието на нещата, особено на магията. Трябва да се вслушаш във всичките ни предупреждения и да следваш указанията ни. В използването на магията съществуват опасности. Вероятно вече си научил това, щом си служиш с Меча на истината, нали?

Ричард не й отговори. Тя продължи.

— Да се използва дарбата е още по-опасно. Понякога това води до неочаквани резултати. Катастрофални дори.

— Вече съм използвал дарбата си. Ти самата ми каза, че съм го направил по три различни начина.

Тя се наклони леко напред.

— И нали видя какво се получи. Стигна се до непредвиден резултат. До яката около врата ти.

Изненадан, Ричард я погледна косо.

— Това не беше в резултат на използването на дарбата. Вие вече ме търсехте; нали сама ми го каза. Дори да не бях използвал дарбата, резултатът щеше да е същият.

Сестра Вирна леко поклати глава; задържа погледа си върху очите му.

— Търсим те от години. Но нещо те криеше от нас. Ако не беше използвал дарбата по начините, по които го направи, се съмнявам, че някога изобщо щяхме да те открием. Това, че използва дарбата си, сложи яката около врата ти.

Години. Търсили са го с години. А той през цялото време си е живял мирно и тихо в Западната земя заедно с брат си и баща си, със Зед, а по-късно и сам, като горски водач. Търсили са го, а той е нямал ни най-малка представа. Тази мисъл го накара да потръпне. Сам се беше издал, като бе използвал магията. Мразеше магията.

— Да, съгласен съм, че резултатът е катастрофален за мен. Но защо ти твърдиш подобно нещо? Нали точно това искате?

— Задължени сме да го направим. Ти изложи живота ми на риск. Изложи на риск живота на всички останали, които се опитаха да сложат яката около врата ти. На всички Сестри на светлината. Никога не приемам с лека ръка предупрежденията на магьосниците, дори на неподготвените магьосници. Ти използва дарбата си и благодарение на това те открихме. Но то би могло да доведе до катастрофални последици за всички нас.

Той не изпита удовлетворение от факта, че заплахите му не са останали незабелязани. Не почувства нищо.

— Тогава защо го правиш? — прошепна. — Защо ме караш да нося яката?

— За да ти помогна. Иначе щеше да умреш.

— Ти вече ми помогна. Главоболията ми преминаха. За което ти благодаря. Защо просто не ме оставиш да си вървя?

— Ако яката бъде свалена прекалено бързо, преди да си научил достатъчно за това как да управляваш дарбата си, главоболията ти ще се възобновят. Ти ще умреш.

— Тогава учи ме, за да мога да я сваля.

— Трябва да бъдем много внимателни, когато учим някого как да използва магията. Трябва да се въоръжиш с търпение. Ние сме толкова внимателни, защото знаем много повече от теб за опасностите на магията и не искаме да ти се случи нищо лошо поради невежество. Но засега това още не е толкова голям проблем, ще мине много време, преди да си напреднал толкова, че да можеш да използваш дарбата си и да трябва да мислиш за тези опасности. Ще се наложи още дълго време да се вслушваш в съветите ни. Ти можеш да проявиш търпение, нали?

— Нямам никакво желание да използвам магия; предполагам, че това би могло да мине за търпение.

— Поне засега е достатъчно. Тогава да започваме. — Тя леко се размърда, намествайки краката си. — Във всички нас съществува една сила. Силата на живота. Ние я наричаме Хан.

Ричард се намръщи.

— Вдигни си ръката.

Той го направи.

— Това е силата на живота, дадена ни от Създателя. Тя е затворена в теб. Ти току-що използва Хан. Всеки, който притежава дарбата, може да разпростира силата извън себе си. Такава външна сила се нарича мрежа. Хората с дарба като теб могат да хвърлят мрежи. Чрез тях си в състояние да правиш неща извън тялото си, по-силни от онези, които силата на живота може да прави вътре в него.

— И как става това?

Сестра Вирна взе в ръка едно камъче.

— Ето, мисълта ми използва Хан, за да накара ръката ми да вдигне камъка. Ръката ми не го прави по свое собствено желание, по-скоро мисълта заповядва на силата на живота да използва ръката ми, която изпълнява волята на мисълта. — Тя пусна камъчето на земята и скръсти ръце в скута си. Камъчето се издигна във въздуха и се понесе към дланите й. — Сега направих същото, но излъчвайки жизнена сила извън тялото си. Това е дарбата.

— Можете да правите онова, което правят магьосниците?

— Не всичко. Само някои неща. Така можем да обучаваме как да бъдат използвани. Имаме представа от чувството. Сестрите владеят до известна степен силата на живота и дарбата. Но не могат да се сравнят с един магьосник, който знае как да управлява своя Хан.

— Как успявате да накарате жизнената си сила да излезе извън тялото ви?

— Това не може да ти бъде обяснено, преди да се научиш да разпознаваш силата вътре в себе си, да се научиш да докосваш Хан.

— Защо?

— Защото всеки човек е различен. Всеки човек използва силата по различен начин. Не съществуват двама души на този свят, които да я използват по един и същ начин. Любовта е една от формите на Хан, която се простира извън един човек и отива в друг. Но това е много слаба, мека форма. Макар любовта да е универсална, тя е използвана и усещана различно от всеки. Едни я използват, за да извадят най-доброто от Хан от другия. Други — за да извадят най-доброто от себе си. Трети — за да контролират, да властват над другия. Тя може да лекува или да наранява.

Щом разберем как работи дарбата в теб, как я използваш, вече ще можеш да изпълняваш упражненията, наречени форми. Формите са практически метод, който ще ти помогне да се научиш да контролираш силата, когато тя напусне очертанията на тялото ти. Но засега това не е толкова важно. Най-напред ще трябва да се научиш да усещаш Хан вътре в себе си и чак след това ще можеш да го насочваш към каквото си поискаш извън тялото си.

Когато се научиш да докосваш Хан, ще трябва да определим какво можеш да правиш с него. Всеки магьосник е различен и използва Хан по различен начин. Някои го използват единствено чрез мисълта си, като например магьосниците, които изучават пророчествата. Да използват своя Хан за разгадаване на пророчествата е най-доброто, което могат да направят, за да употребят пълноценно дарбата си. Това е техният неповторим талант. Други могат да използват своя Хан единствено за създаването на прекрасни, вдъхновени предмети. Трети могат да използват своя Хан за създаването на магически неща. Техният неповторим талант се състои именно в това, по този начин те изразяват своя Хан. Четвърти са способни да използват мислите си, за да въздействат върху света около себе си. Това направих, повдигайки камъка. Има такива, които могат да правят други неща със своя Хан. Има и такива, които правят от всичко по малко.

Тя отново се намръщи.

— Във всичко това истината е от най-голямо значение, Ричард. Трябва да си напълно искрен, когато ни казваш как чувстваш Хан в себе си. Всяка лъжа би предизвикала много трудности. — Тя се отпусна малко. — Но най-напред, преди да се опитваме да разберем какъв вид магьосник си ти, ще трябва да се научиш да призоваваш своя Хан.

— Казах ти вече: не желая да бъда магьосник. Искам само да се науча да контролирам дарбата си, за да мога да спра главоболията си и да сваля яката. Нали каза, че не било нужно да ставам магьосник.

— Да бъдеш магьосник, означава да контролираш Хан чрез дарбата си. Научиш ли се да го правиш, вече си магьосник. Това е самата същност на един магьосник. Но „магьосник“ е само дума. Не трябва да се страхуваш от една дума. Ако избереш да не използваш дарбата си, това си е твоя работа. Никой не може да те принуди да го правиш. Но така или иначе, с това няма да престанеш да бъдеш магьосник.

— Научи ме на онова, което ми е необходимо да знам, но магьосник няма да стана.

— Това не е нещо лошо, Ричард. Това означава просто да се научиш да познаваш себе си, да познаваш възможностите си, талантите си.

Ричард въздъхна.

— Чудесно. И как да я контролирам?

— Обучението за това, как да се контролира дарбата, е дълъг процес, който се овладява стъпка по стъпка. Не мога да ти го обясня наведнъж, защото няма да можеш да разбереш стъпките, които ти предстоят. Преди да можеш да преминеш към всяка следваща стъпка, трябва да си усъвършенствал предишната. Преди да ти покажем как да изведеш своя Хан извън себе си, трябва да се научиш да го разпознаваш, след това да можеш да го докосваш, да се сливаш с него вътре в себе си. Трябва да знаеш какво представлява той. Да можеш да го почувстваш. Да можеш да посягаш към него, да го докосваш по собствено желание. Разбираш какво ти говоря, нали?

Ричард кимна.

— Известна част, предполагам. И значи какво представлява той? Как да го разпозная? Какво означава да го докосвам, да го познавам?

Погледът на Сестра Вирна сякаш потъна някъде, разми се.

— Ти сам ще разбереш — прошепна тя. — То е като да видиш светлината, дадена ни от Създателя. Почти като да се слееш с Него.

Ричард наблюдаваше отнесения й поглед. Изглеждаше му опиянена от онова, което вижда вътре в себе си.

— И как да го открия? — попита той накрая.

Очите й намериха неговите.

— Трябва да го потърсиш вътре в себе си.

— Как?

— Просто си седиш и претърсваш всичко вътре в себе си. Отстраняваш всички други мисли и търсиш тишината и спокойствието. Отначало е добре да си със затворени очи, да дишаш бавно, равномерно, да се оставиш да намериш спокойствието на нищото. В началото помага, ако се концентрираш върху едно-единствено нещо, за да изключиш всички останали мисли, които биха могли да те разсеят.

— Едно-единствено нещо ли? Какво например?

Тя сви рамене.

— Каквото искаш. Това е просто средство, което ще ти помогне да стигнеш до края, но не края на самото нещо. Всички са различни. Едни използват някаква дума, която повтарят, докато съумеят да изключат от съзнанието си всичко останало. Други използват мисления образ на някакъв обикновен предмет, който им помага да се концентрират. Постепенно, след като се научиш да разпознаваш силата, да я докосваш, да се сливаш с нея, няма да ти е необходимо да се концентрираш върху нещо. Тогава вече ще познаваш природата на Хан и ще можеш да посягаш направо към него. Той ще се превърне във твоя втора природа. Знам, че всичко това ти звучи доста странно и объркано, но с времето ще разбереш, че е толкова лесно, колкото да извикаш магията на меча си.

Ричард изпита неприятното чувство, че знае за какво говори тя. Струваше му се, че не разбира всичко, думите му звучаха странно. Но те описваха нещо, което по някакъв начин му беше познато.

— Значи искаш просто да си седя, да затворя очи и да потърся в тишината вътре в себе си?

Тя кимна.

— Да. — Сестра Вирна се загърна по-плътно в тежката си кафява пелерина. — Можеш да започваш.

Ричард си пое дълбоко въздух.

— Добре!

Затвори очи. Мислите сякаш се щураха едновременно във всички посоки. Опита се да въдвори ред сред тях. Опита се да се концентрира върху дума или мислен образ. Името на Калан моментално се появи пред него. Остави го да се носи из съзнанието му. Калан. Идеята не му се стори добра. Той мразеше магията и не искаше да свързва Калан с нещо, което мрази. Освен това мисълта за нея му причиняваше болка — болката от това да я обича достатъчно, за да й даде всичко, което тя поиска от него, дори да я освободи от себе си.

Опита се да мисли за нещо обикновено — дума или предмет, но нищо не успя да задържи вниманието му. Успокои съзнанието и отпусна дишането си. Потърси спокойствието в себе си, сърцевината на тишината по начина, който винаги бе използвал, когато му се налагаше да реши някакъв проблем. В настъпилата тишина се опита да измисли образ, който би могъл да използва. Той изникна в съзнанието му почти без да го е търсил.

Мечът на истината.

Той и бездруго си беше магически. Беше просто един образ. И очевидно пасваше на изискванията. Речено — сторено. Нека бъде Мечът на истината.

Ричард си го представи как плува в едно безкрайно черно море. Плъзна поглед по всички негови детайли, които толкова добре познаваше: лъщящото острие, ножницата, страховитите, извити надолу предпазители над дръжката, самата дръжка, обвита в изящни сребърни нишки, в която бе вплетена думата „Истина“.

Докато си го представяше така, фиксирайки го в съзнанието си, носещ се в безкрайното черно море, нещо му се противопостави. Нещо, идващо откъм черния фон, не откъм меча. В края на черното се появи бяла ивица, която оформи квадрат. Ричард си спомни нещо, което знаеше отпреди.

Беше едно от указанията в Книгата на преброените сенки — книгата, която беше научил наизуст като малък.

„Изчисти съзнанието си от всички мисли и на тяхно място постави не нещо друго, а образа на бялото, в което е врязан черният квадрат.“

Това беше част от указанията за това как да се махне обвивката на кутиите на Орден и как да се използва магията на книгата. Ричард бе използвал тази магия, за да покаже на Мрачния Рал как да премахне обвивката на една от кутиите, за да му докаже, че наистина знае книгата наизуст. Но защо ли това се появи в съзнанието му точно сега? Сигурно е само случаен спомен, който се опитва да изплува на повърхността, реши Ричард.

Този фон беше съвсем подходящ, за да постави върху него меча. Та нали в крайна сметка се опитва да използва магия. Щом съзнанието му имаше желание да го направи, за него бе без значение; той трябваше да му позволи. Щом тази мисъл се появи в главата му, образът на меча и квадратния черен фон с бял кант се втвърди и застина на място.

Той се концентрира върху мисловния образ на меча върху черния фон, ограден в бяло. Концентрира се колкото се може повече. Нещо започна да става.

Мечът, черният квадрат и белият кант затрептяха, сякаш ги виждаше през горещи изпарения. Очертанията на меча омекнаха, той стана прозрачен и в един миг изчезна. Фонът избледня. Ричард гледаше в едно място, което добре познаваше.

Градината на живота в Народния дворец.

Стори му се странно и малко досадно, задето не успя да задържи концентрацията си достатъчно дълго, че да запази в съзнанието си образа на меча. Споменът за мястото, където бе убил Мрачния Рал, явно е бил прекалено ярък, щом успя да си проправи път сам, докато съзнанието му си почиваше.

Той тъкмо се накани да извика обратно мисления образ на меча, когато усети някаква противна миризма. На изгорена плът. Тя изпълни ноздрите му. Едва не повърна. Стомахът му се сви болезнено.

Огледа се внимателно из Градината на живота. Все едно гледаше през мръсен прозорец. В тревата, между храстите, върху ниските огради — навсякъде имаше трупове. Всички жестоко изгорени. Някои все още стискаха оръжията си — мечове или бойни томахавки. Други лежаха с отворени ръце, оръжията им се виждаха край мъртвите тела. Ричард изведнъж осъзна какво вижда и дъхът му спря.

Забеляза гърба на бялата, сияеща фигура, застанала пред каменния олтар, пред трите кутии на Орден. Едната зееше отворена, така, както Ричард я бе видял последния път. Бялата фигура, от чиито рамене се спускаха дълги руси коси, извърна глава от кутиите.

Мрачният Рал се обърна и погледна Ричард. Сините му очи заискриха. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка. Сякаш Ричард, противно на желанието си, се бе приближил съвсем близо до него. Току до озареното от усмивка лице.

Мрачният Рал вдигна ръка и облиза върха на пръстите си.

— Ричард — изсъска той. — Чакам те. Ела да видиш как ще разкъсам воала.

Останал без дъх, Ричард бързо извика обратно в съзнанието си образа на меча. Сякаш трясна някаква врата. Задържа го, само него, без никакъв фон, и се опита да възстанови дишането си.

Беше просто игра на паметта му, родена от страха, просто измислен образ, опита се да си внуши той. Съсредоточи се върху меча, решавайки категорично, че видяното не е било действително, че е просто резултат от силната болка, която изпитва за Калан, може би защото не си беше доспал.

Това трябваше да е. Нямаше как да е вярно. Беше невъзможно. Трябва да е луд, за да повярва на такова нещо.

Отвори очи. Сестра Вирна седеше и го гледаше спокойно. Той преглътна.

— Съжалявам. Нищо не се получи.

— Не се отчайвай, Ричард. Не трябва да очакваш, че ще стане от първия път. Нужно е много време, за да се научиш да докосваш своя Хан. Ще стане, когато му дойде времето. Няма смисъл да пришпорваме нещата. Това не е нещо, което може да се насилва, то идва постепенно. За днес е напълно достатъчно.

— Няколко минути? Това ли е всичко, което искаш от мен за днес?

Тя повдигна вежда.

— Ти държа очите си затворени повече от час.

Ричард я погледна и после вдигна очи към небето. Слънцето вече беше се издигнало високо. Повече от час. Как е възможно? Някакво неясно съмнение го обзе.

Тя наклони глава на една страна.

— Мислиш, че е продължило едва няколко минути, така ли?

Той се изправи. Не му хареса изражението на лицето й.

— Не знам, не обърнах внимание. Може би по-скоро около час.

Ричард събра нещата си, нахвърляни по земята. Колкото повече мислеше за това, което бе видял, толкова повече то му се струваше нереално. Започваше да му се струва като сън наяве — страхът, ясните очертания, реалността — всичко се размиваше. Почувства се като пълен глупак, задето бе позволил да се изплаши така от някакъв си сън.

Сън ли? Но нали не беше заспивал. Как е могъл да сънува, когато е бил буден?

А може би не е бил буден? Беше уморен до смърт. Може би когато се е съсредоточил върху меча, е заспал. Понякога му се случваше да заспива така: като се съсредоточи върху нещо, докато сънят го отнесе. Не можеше по друг начин да си обясни това, че времето бе минало толкова бързо. Значи явно беше заспал, всичко е било само сън.

Той въздъхна дълбоко. Чувстваше се глупаво, задето се бе уплашил толкова, но същевременно изпита облекчение. Когато се обърна, Сестра Вирна все още го наблюдаваше.

— Искаш ли вече да се обръснеш? Сега, след като се убеди, че искам само да ти помогна.

Ричард се изправи.

— Казах ти, затворниците не се бръснат.

— Ти не си затворник, Ричард.

Той напъха одеялото в раницата си.

— Ще свалиш ли яката от врата ми?

Отговорът й бе произнесен бавно, но с твърд глас.

— Не и преди да му дойде времето.

— Мога ли да живея както си поискам, да ходя където си поискам?

Тя въздъхна отегчено.

— Не. Трябва да дойдеш с мен.

— А ако не искам, ако се опитам да те изоставя?

Тя присви очи.

— Тогава ще бъда принудена да ти попреча. По начин, който не би ти харесал.

Ричард кимна театрално.

— Това отговаря на представата ми за затворник. А щом като съм такъв, няма да се бръсна.

Конете изцвилиха, щом усетиха приближаването му, и насочиха уши към него. Сестра Вирна ги изгледа подозрително. Той отвърна на поздрава им с нежни думи. След това взе четките и набързо ги вчеса, обръщайки специално внимание на гърбовете им.

Сестра Вирна скръсти ръце.

— Защо го правиш? Нали ги начеса снощи?

— Защото конете обичат да се въргалят в прахта. Може да е останало нещо по гърбовете им, когато ги оседлая. Усещането е подобно на това да вървиш с камъче в ботуша, само че по-неприятно; може да получат възпаление и тогава няма да можем да ги яздим. Така че искам да съм сигурен, че всичко е наред, преди да ги оседлая.

Когато привърши, той изчисти внимателно двете четки една в друга.

— Как се казват?

Сестра Вирна се намръщи.

— Нямат имена. Те са просто коне. Ние не даваме имена на безсловесните твари.

Той посочи с четката кестенявия й жребец.

— Не си кръстила дори собствения си кон, така ли?

— Този кон не е мой „собствен“. Всички коне принадлежат на Сестрите на светлината. Яздя онзи, който е свободен. Кобилата, която ти язди вчера, яздих аз предишния ден. За мен това е без значение. Просто яхвам онзи, който е свободен.

— Е, отсега нататък всеки ще си има име. Това предпазва от недоразумения. За теб е кестенявият, ще се нарича Джесъп, моята кобила ще се казва Бони, а другата, която е свободна — Джералдин.

— Джесъп, Бони и Джералдин — изпухтя тя. — Няма съмнение, че са от „Приключенията на Бони Дей“.

— Радвам се да чуя, че си чела и нещо друго, освен пророчества, Сестро Вирна.

— Както вече ти казах, онези, които притежават дарбата, биват довеждани в Двореца още като малки. Едно момче беше взело тая книга със себе си. Прочетох я, за да видя дали е подходяща за крехки мозъци и да разбера дали от нея може да се извлече някаква поука. Оказа се една нелепа история за трима души, които не биха имали никакви трудности, ако поне единият от тях беше дарен с малко мозък.

Ричард се усмихна под мустак.

— В такъв случай имената напълно подхождат за „безсловесни твари“.

Сестра Вирна го смъмри навъсено.

— Тази книга няма никаква интелектуална стойност. Всъщност няма каквато и да е стойност. Унищожих я.

Усмивката на Ричард се стопи.

— Баща ми… ами така де, човекът, който ме отгледа като свой син и когото считам за свой баща, Джордж Сайфър, ами той пътуваше често. Веднъж, когато се върна у дома, ми донесе „Приключенията на Бони Дей“ като подарък, че съм се научил да чета. Това беше първата ми книга. Прочетох я много пъти. Тя ми достави удоволствие, караше ме да мисля всеки път, когато я четях. Аз също си мислех, че тримата герои вършат нелепи неща и все се кълнях, че никога няма да повтарям техните грешки. Ти може и да не си открила никаква стойност в нея, но тя ме научи на много неща. На важни неща. Накара ме да мисля. Може би, Сестро Вирна, това е нещо, което ти не би желала да правят твоите ученици?

Ричард се обърна с гръб към нея и се зае да подготвя нещата, за да оседлае конете.

— Моят истински баща, Мрачният Рал, дойде тази есен в къщата ми, за да ме търси. Искаше да разпори корема ми и да гадае по вътрешностите ми — да ме убие. Както уби Джордж Сайфър. — Той й хвърли бърз поглед през рамо. — Както и да е, аз не си бях в къщи. Докато ме е чакал, той беше разкъсал тази книга на парчета и беше разхвърлял страниците из цялата къща. Може би не е искал да се поуча от нея, може би не е искал да мисля самостоятелно.

Сестра Вирна не каза нищо, но той усещаше очите й в гърба си през цялото време, разглобяваше оглавниците и сваляше мундщуците от юздите. Когато бе готов, преметна юздите през рамото си.

Чу зад себе си една гневна въздишка.

— Никога няма да се обърна към един кон по име.

Ричард хвърли трите мундщука с форма на пика на земята, отъпкана от копитата на конете.

— Може би един ден ще се замислиш над мъдростта на тези думи, Сестро Вирна.

Тя мина встрани от него и той я видя с пръст, забит в земята.

— Какво правиш? Защо разглоби оглавниците? Какво правиш с тези мундщуци?

Ричард извади меча си. Характерният му звън изпълни свежия сутрешен въздух. Яростта на магията изведнъж премина през цялото му тяло.

— Унищожавам ги, Сестро!

С гневен крясък Ричард замахна още преди сестрата да е успяла дори да помръдне. Острието изсвистя във въздуха и се стовари върху подредените един до друг мундщуци, превръщайки ги в парчета горещ метал.

Тя се втурна напред, пелерината се развя зад гърба й.

— Какво ти става! Да не си си загубил ума? Тези мундщуци ни трябват, за да управляваме конете!

— От такива остри мундщуци конете ги боли! Не мога да ти позволя да ги използваш!

— Боли ги! Та те са просто едни безмозъчни животни! Животни, които трябва да бъдат контролирани!

— Животни — измърмори той, поклащайки глава. Прибра меча в ножницата. Метна оглавника на главата на Бони и започна да промушва юздата през страничните халки. — Не ти трябва мундщук, за да контролираш един кон. Аз ще те науча. Освен това, ако в устата им няма мундщук, ще могат да се хранят, докато сме на път, няма да се налага да спираме специално и да ги разседлаваме. Това ще ги направи щастливи.

— Но това е опасно! Мундщукът с форма на пика ти осигурява пълен контрол над животно, което има силна глава.

Той повдигна вежда.

— От конете, както при много други неща, Сестро, човек получава онова, което очаква да получи.

— Без мундщук няма как да ги управляваме.

— Глупости. Ако яздиш правилно, можеш да управляваш коня с краката и тялото си. Това, което трябва да направиш, е да научиш коня да ти обръща внимание и да ти вярва.

Тя пристъпи към него и му заповяда да я погледне.

— Това са пълни глупости! Освен това е опасно! Тук е пълно с всякакви опасности. Ако изпаднеш в критична ситуация и конят ти се подплаши, може да те хвърли от седлото. Без мундщук няма да можеш да го удържиш.

Той прекъсна онова, което правеше, и се вгледа в дълбоките й кафяви очи.

— Понякога, Сестро, става обратното на онова, което очакваме. Ако попаднем в критична ситуация и дръпнеш твърде силно юздата с мундщука, може да разкъсаш устата на коня. Направиш ли това, болката, ужасът и гневът могат да избухнат така, че той повече изобщо да не ти се подчинява. Просто няма да те разбере. Ще знае само, че си му причинила болка и че болката става все по-силна с всяко следващо дърпане на юздите. За него ти ще се превърнеш в заплаха. Ще те метне на земята, преди да си успяла да мигнеш. Оттук насетне, ако е само изплашен, той ще побегне. Но може да бъде и по-лошо, може да се е разгневил истински. А един разгневен кон е опасно нещо. Опитвайки се да избегнеш опасността чрез тези мундщуци, ти всъщност само я приближаваш до себе си. — Той се вгледа в изумените й очи. — Ако се случи да минем през град или населено място и намерим откъде да купим обикновена юзда, ще ти позволя да я сложиш на коня си. Но не бих допуснал да използваш мундщук като тези на който и да е кон, докато съм с теб.

Тя пое дълбоко въздух и внимателно го издиша, като скръсти отново ръце.

— Ричард, без мундщук не можем да управляваме конете. Това е простата истина.

Той й се усмихна накриво.

— Разбира се, че ще можем. Ще те науча как става. Най-лошото, което може да се случи без мундщук, е конят да побегне заедно с теб и да ти отнеме известно време, докато го спреш. Но рано или късно ще се научиш да го правиш. Ако продължаваме да използваме тези мундщуци, и ти, и конят, можете да се нараните, дори да бъдете убити. — Той се обърна и почеса Бони по врата. — Първото, което трябва да направиш, е да се сприятелиш с тях. Трябва да накараш коня си да ти повярва, че няма да му причиниш болка и че каквото и да се случи, ти ще се грижиш за него. Ако разбере, че именно ти си най-добрият му приятел, никога няма да допусне да ти се случи нещо лошо. Ще изпълни всяко твое желание. Това се постига съвсем лесно; всичко, което трябва да направиш, е да проявиш малко уважение и нежност, но и да им покажеш, че имаш твърда ръка. А щом ще бъдете приятели, ще трябва да се обръщаш към него по име, за да привличаш вниманието му, когато се наложи. Така ще знае, когато говориш на него. — Той почеса кобилата още по-силно и тя се намести под ръката му. — Нали така, Бони? Доброто ми момиче, нали така? Разбира се, че си доброто ми момиче. — Ричард погледна Сестрата през рамо. — Джесъп обича да го чешат под брадата. Хайде, опитай, покажи му, че искаш да се сприятелите. — Той й се усмихна, без да му е смешно. — Независимо дали ти харесва или не, Сестро, повече мундщуци няма да има. Така че ще трябва да свикнеш с новия начин.

Сестра Вирна го изгледа хладно. Най-накрая отпусна ръцете си и се приближи до жребеца. Постоя пред него известно време, след което протегна ръка и го погали отстрани по главата, а накрая плъзна ръката си под брадата му и го почеса.

— Така, добро момче — каза тя с равен глас.

— Ти може да си мислиш, че конете са безсловесни твари, Сестро Вирна, защото не разбират думите ти, но те усещат интонацията на гласа ти. Ако искаш да ти вярват, поне се преструвай, че си искрена с тях.

Тя отново протегна ръка и потупа коня по врата.

— Ти си безсловесна твар — каза тя с меден глас. — Доволен ли си? — подвикна тя към Ричард през рамо.

— Щом се отнасяш добре с коня, съм доволен. Трябва да спечелиш доверието му. Конете не са толкова глупави, за колкото ги мислиш. Виж го как е застанал, още не ти вярва. Отсега нататък твое задължение ще е да се грижиш за Джесъп. Той трябва да се почувства зависим от теб, за да ти се довери. Аз ще се грижа за Бони и Джералдин. Ти сама ще го почистваш и чешеш, след като си го яздила вечер и преди да го яздиш сутрин.

— Аз? Дума да не става! Тук аз съм главната. Ти и бездруго добре се оправяш и с трите коня.

— Не е въпросът в това кой е главният. Докато чешеш коня си, ти изграждаш и връзка между двама ви. Така по-бързо ще се сприятелите. Вече ти е ясно, че мундщуци няма да има, така че нямаш избор, ще трябва да се научиш по моя начин. Длъжен съм да те науча, за собствената ти сигурност. — Той търпеливо й показа какво да направи. — Прекарай юздата оттук и я пъхни в тези халки, ето така.

Докато тя се мъчеше да направи, каквото й бе казал, Ричард наряза остатъка от кората на пъпеша на малки парченца.

— Дай му ги. Обърни се към него по име, покажи му, че го харесваш. Няма значение какво му говориш, важното е по тона ти той да разбере, че е важен за теб. Ако това ти помага, представи си, че е някое от малките момченца, които обучаваш.

Тя го погледна през рамо, след това отново се обърна към коня. Започна да му говори, но толкова тихо, че Ричард не можеше да различи думите й. Но успя да долови нежните нотки в гласа й. Когато тя приключи, той й подаде парченце кора.

— Конете обичат кора от пъпеш. Дай му го, кажи му, че той е твоето добро момче. Целта е да промениш усещането му към юздата. Да му покажеш, че този път ще му е приятно, а няма да го боли, както досега.

— Ще му е приятно — повтори тя с глух глас.

— Точно така. Няма нужда да му показваш, че можеш да му причиниш болка и да направиш с него каквото искаш. Това не помага. Просто бъди мила. Въпросът е да го предразположиш с добро чувство и разбиране, дори да не си съвсем искрена. Но в никакъв случай не бива да използваш сила. — Усмивката на Ричард внезапно изчезна, чертите му се изостриха. Приближи се към нея, а тя вдигна очи и го погледна. — Знам, че можеш да го направиш, Сестро Вирна; явно си доста добра в това. Просто се отнасяй към него, както се отнасяш към мен.

Лицето й стана непроницаемо.

— Аз съм се заклела в живота си, че ще те заведа в Двореца на пророците. Но когато те видят, се опасявам, че ще ме обесят, задето съм изпълнила дълга си.

Тя се обърна и подаде парченцето кора на коня, почеса го по врата и го потупа майчински.

— Ето това се казва добър приятел! Добро момче. Харесва ли ти, Джесъп? Браво, момчето ми! — Гласът й беше изпълнен с нежност и топлота.

На коня това явно му хареса. Ричард знаеше, че не е искрена. Не й се доверяваше и се стремеше да го показва непрекъснато. Запита се дали отношението й към него ще се промени сега, след като разбра, че той не й вярва.

Калан му беше казала, че Сестра Вирна е вълшебница. Той нямаше представа на какво е способна, но бе почувствал мрежата, с която го омота в къщата на духовете. Би могла без никакъв проблем да си запали сама огън предишната нощ, вместо да го кара той да го направи. Имаше силното усещане, че би могла да го пречупи моментално със своя Хан, ако реши.

Тя просто се опитваше да го обучи. Както се обучава кон. Или „твар“, както тя би казала. Съмняваше се, че изпитва към него повече уважение, отколкото към конете си. Вместо с мундщук тя го управляваше с Рада’Хан, а това беше много по-лошо. Но когато му дойде времето, той ще свали яката. Дори и Калан да не го иска, дори да го отпрати, той пак ще махне тази проклета яка.

Докато Сестра Вирна се сприятеляваше с Джесъп, Ричард започна да оседлава.

— Колко път има до Двореца на пророците?

— Много. Все на югоизток. Дълъг и труден път.

— Чудесно, значи ще имаме достатъчно време, за да те науча как да управляваш Джесъп без мундщук. Няма да е толкова трудно, колкото си мислиш. Той ще се подчинява на Бони и ще я следва навсякъде. Бони е водачът.

— Не е вярно. Водачът е жребецът.

Ричард метна седлото върху гърба на Бони.

— Кобилата винаги е водач в стадото. Майката учи и защитава жребчетата, нейното влияние се разпростира върху целия живот на коня. Кобилите могат да пропъдят нежеланите жребци. Един жребец може да прогони хищниците далече от малките си, но кобилата ще ги преследва, докато ги убие. Жребецът винаги се подчинява на авторитета на кобилата-водач. Бони е водачът в случая. Джесъп и Джералдин ще я следват навсякъде и ще правят това, което прави тя, така че аз ще яздя нея. Само ме следвай и няма да имаш никакви проблеми.

Тя се метна на седлото.

— Гредата на централната зала. Тя е най-висока от всички. Всеки ще може да я види.

— Какво си мърмориш?

Тя го погледна сериозно.

— Гредата в централната зала. Вероятно именно на нея ще ме обесят.

Ричард също се метна на седлото.

— Изборът е твой, Сестро. Ако не желаеш, можеш да не ме водиш в Двореца.

Тя въздъхна.

— Напротив, ще те заведа. — Погледна го с най-нежния си и състрадателен поглед. Ричард си помисли, че този път погледът й е доста по-убедителен, макар и малко напрегнат. — Ричард, искам само да ти помогна. Искам да ти бъда приятел. Мисля, че точно в момента наистина се нуждаеш от приятел. Наистина.

Ричард се наежи.

— Много мило предложение, Сестро Вирна. Но ще трябва да откажа. Струва ми се, че прекалено бързо вадиш нож от ръкава си и го забиваш в гърба на приятелите си. Никак ли не те тревожи мисълта, Сестро Вирна, че отне живота на Сестра Елизабет — твоя приятелка и духовна сестра? Изглежда не. Отказвам да ти предложа приятелството си, Сестро. И гърба си. Щом толкова искаш да ми бъдеш приятел, ще те посъветвам добре да обмислиш решението си, преди да съм поискал от теб да ми докажеш верността си. Щом настъпи моментът, ще имаш един-единствен шанс да го направиш. Тук няма място за нюанси. Има единствено приятели и врагове. Приятелите не държат приятелите си с яки на врата като затворници. Имам намерение да се освободя от тази яка. И когато реша, че е настъпил моментът, всеки приятел би ми помогнал. Този, който се опита да ме спре, значи не ми е приятел; той ще бъде просто мъртъв враг.

Сестра Вирна поклати глава и пришпори Джесъп.

— Гредата в централната зала. Вече съм напълно сигурна.