Камъкът на сълзите

Двадесет и четвърта глава

Ричард отвори очи.

— Струва ми се, че някой идва.

Сестра Вирна седеше от другата страна на малкия огън и пишеше нещо в книжката, която обикновено носеше пъхната в колана си. Погледна го изпод вежди.

— Докоснал си своя Хан, нали?

— Не — призна Ричард. Краката му бяха изтръпнали. Бе стоял в тази поза сигурно повече от час. — Но ти казвам пак — някой идва насам.

Правеха това всяка вечер. И този път не бе по-различно от предишните. Той сядаше и си представяше меча върху черен фон и се опитваше да достигне до онова място в себе си, което сестрата твърдеше, че е вътре в него, но което той така и не успяваше да открие. През това време тя го наблюдаваше или си записваше нещо в книжката, или пък докосваше собствения си Хан. След като веднъж успя да визуализира меча върху черния квадрат с бял кант първата вечер, повече не се получи. Той не гореше от желание да се озове отново в същия кошмар.

— Започвам да си мисля, че не мога да докосна своя Хан. Правя всичко, което мога, а нищо не се получава.

Сестра Вирна вдигна книгата към очите си и спря да пише.

— Вече ти казах, Ричард, това изисква време. Все още не си натрупал достатъчно практика. Не се отчайвай. Всичко с времето си.

— Сестро Вирна, пак ти казвам — някой идва насам.

Тя продължи да пише.

— Щом още не си успял да докоснеш своя Хан, откъде знаеш това, а?

— Нямам представа. — Той прекара пръсти през косата си. — Прекарах доста години сам в гората. Понякога просто мога да почувствам нещо, което е наблизо. Ти не усещаш ли, когато някой се приближава? Не усещаш ли, когато някой те гледа?

— Само с помощта на Хан — каза тя и продължи да пише.

Ричард се вгледа в безчувственото й лице, осветено от играещите пламъци.

— Сестро Вирна, ти каза, че вървим из опасни земи. И аз ти казвам, че някой идва към нас!

Тя прелисти книгата и присви очи, за да вижда по-добре на слабата светлина.

— И откога знаеш това, Ричард?

— Казах ти го веднага, след като го усетих. Съвсем отскоро.

Тя отпусна четивото в скута си и вдигна очи.

— И твърдиш, че не си успял да докоснеш своя Хан, нали? Че още не си почувствал нищо вътре в себе си? Никаква сила? Не си видял никаква светлинка? Не си почувствал присъствието на Създателя? — Тя присви очи. — По-добре не ме лъжи, Ричард. По-добре никога не ме лъжи за това дали си докоснал своя Хан.

— Сестро Вирна, ти изобщо не слушаш какво ти говоря! Някой идва!

Тя затвори книгата.

— Ричард, откакто започна да правиш упражненията, знам, че някой идва.

Той я погледна с изненада.

— Тогава защо си седим тук и бездействаме?

— Не е вярно, не бездействаме. Ти се учиш да докосваш своя Хан, а аз си върша работата!

— Но защо не ми каза нищо? Нали ме предупреди, че тези земи са пълни с опасности.

Сестра Вирна въздъхна и напъха книжката обратно в колана си.

— Защото това, което идва, е все още на голямо разстояние. Нямаше какво друго да направим, освен да си продължим работата. Ти имаш нужда от тези упражнения. Трябва да продължаваш да опитваш, докато най-накрая успееш да докоснеш своя Хан. — Тя поклати глава примирено. — Но ми се струва, че сега си твърде възбуден, за да можеш да продължиш. Те са на десетина-петнадесет минути от нас; може би е време да започнем да си стягаме багажа.

— Но защо чак сега? Защо не тръгнахме още когато разбра, че някой приближава?

— Защото бяхме забелязани. А щом е така, няма начин да им избягаме. Това е тяхната земя. Не можем да ги надхитрим. Вероятно ни е открил часовой.

— Тогава защо искаш да си събираме нещата и да се готвим да тръгваме?

Тя го изгледа така, сякаш той е безнадеждно тъп.

— Защото не можем да прекараме нощта тук, след като ги убием!

Ричард скочи на крака.

— Да ги убием ли? Още не знаеш кой идва, а вече си готова да го убиеш!

Сестра Вирна стоеше неподвижна и продължаваше да го гледа в очите.

— Ричард, направих всичко възможно, за да избегна това. Досега срещнали ли сме някого? Не! Макар че тези земи са истински мравуняк от хора, не сме срещнали абсолютно никого. Направих всичко възможно и с помощта на моя Хан да избегнем контактите. Положих всички усилия, за да нямаме неприятности. Но понякога дори да даваш най-доброто от себе си, не можеш да се спасиш от проблемите. Нямам желание да убивам никого, но те идват към нас именно с това намерение.

Ричард чак сега си даде сметка защо пътят им правеше такива странни извивки. Разбра защо заобикаляха толкова много.

Пътуваха вече седмици. Без да му казва каквото и да било, тя го водеше първо по един път, после по друг, понякога се връщаха обратно, но неизменно на югоизток.

Пустеещата земя ставаше все по-скалиста и безлюдна. Той не й бе задавал никакви въпроси, защото се съмняваше, че ще получи отговор, пък и не го интересуваше особено. Както и да го убеждаваше Сестрата, той си оставаше неин затворник.

Ричард почеса наболата си брада и започна да зарива огъня с пръст. Нощта беше гореща, също както и предишните няколко. Запита се какво ли става със зимата.

— Дори не знаем кои са! Не можем да убиваме всеки, изпречил се на пътя ни.

— Ричард. — Тя сключи ръце. — Не всички Сестри, които се опитват да се върнат в Двореца, успяват. Много от тях намират смъртта си, докато прекосяват тези земи. Както знаеш, ние бяхме три. Сега съм сама. А това не е особено обещаващо.

Конете се разцвилиха и започнаха нервно да мятат глави насам-натам, като в същото време риеха с копитата си в прахта. Той по навик провери дали мечът му е на мястото си.

— Допусна грешка, Сестро, като не направи нищо, за да избягаме веднага след като си ги усетила. Ако ще се бием, предпочитам да е след като сме опитали всичко друго. А ти дори не си направи труда.

Без да отпуска ръцете си, тя продължаваше да го гледа. Гласът й беше мек, но непреклонен.

— Тези хора идват с намерението да ни убият, Ричард. И теб, и мен. Ако се опитаме да бягаме, ще привлечем вниманието на останалите и за съвсем кратко време тук ще се съберат стотици, дори хиляди хора, които ще се опитат да ни спрат. Прецених, че е по-добре да не бягаме, за да окуражим онзи, който приближава насам, да се опита сам да се справи с нас и по този начин да избегнем по-голямата заплаха.

— Няма да убивам хора заради теб, Сестро Вирна!

Докато си разменяха гневни погледи, се чу писък. Женски писък. Вгледаха се в тъмнината, напразно опитвайки се да зърнат нещо край скалите или да разберат откъде идва викът. Нищо не се виждаше, но писъците приближиха.

Ричард престана да зарива огъня и хукна към конете. Опита се да ги успокои, говореше им, потупваше ги по вратовете. Онова, което казваше Вирна, не го интересуваше. Той нямаше никакво намерение да убива хора заради нея. Сигурно е полудяла, щом не направи нищо, за да избягат.

Може би искаше да се бият, за да види на какво е способен той. Непрекъснато го наблюдаваше, сякаш той бе буболечка в кутия. Непрекъснато го питаше едно и също нещо — дали е успял да докосне своя Хан. Каквото и да е това Хан, Ричард така и не можеше да се добере до него. Освен може би първия път.

Той се запъти към седлата, като се опитваше да събере всичките им неща, но в нощта отново отекнаха виковете на жена. С развята назад пелерина тя тичаше с последни сили.

— Моля ви! — плачеше тя. — Моля ви, помогнете ми! Моля ви, не им позволявайте да ме хванат!

Разпуснатите й коси падаха назад върху гърба. По лицето й беше изписан такъв страх, че по гърба на Ричард полазиха тръпки. Тя се строполи на земята в краката му. Той я вдигна за ръцете. Прашното й лице беше плувнало в сълзи и пот.

— Моля ви! — изхлипа тя и го погледна с тъмните си очи. — Моля ви, не им позволявайте да ме хванат! Не можете да си представите какво искат да направят с мен тези мъже.

Ричард изведнъж си припомни Калан, която бягаше от четворката. Спомни си колко изплашена беше тя и как се бе обърнала към него с почти същите думи: „Не можете да си представите какво искат да направят с мен тези мъже.“

— Не се страхувай. Тук си в безопасност.

Жената простря ръце напред и го прегърна. Тъмните й очи се впиха в неговите. Тя се отпусна в ръцете му.

Отвори устата, като че да каже нещо, но се чу само някакво хриптене и тялото й потрепери. От очите й излетяха искри. Тялото й натежа в прегръдката му.

Ричард вдигна поглед към Сестра Вирна, която с безизразно лице извади сребърния нож от гърба на жената. Той усети как тялото се изхлузва от ръцете му. Жената се свлече по гръб на земята.

В нощта отекна звън на метал. Мечът на истината бе вече във въздуха.

— Какво ти става? — изсъска Ричард. — Ти току-що уби тази жена.

Сестра Вирна също го погледна с гневен поглед.

— Стори ми се каза, че не спазваш тези глупави предразсъдъци да не се убиват жени.

Гневът на меча пулсираше в тялото му, напирайки да излезе навън.

— Ти си луда.

Той беше готов да я намушка всеки момент. Острието на меча се повдигна.

— Преди да си помислиш да ме убиеш — каза Сестра Вирна с премерен глас, — по-добре се замисли дали не правиш ужасна грешка.

Ричард не й отговори. От гняв не можеше да каже нито дума.

— Погледни ръката й, Ричард!

Той сведе поглед към безжизненото тяло. Ръцете й бяха скрити под дебелата вълнена пелерина. С острието на меча той повдигна единия край и в ръката, пъхната под него, блесна нож. Острието му завършваше с тъмно петно.

— Успя ли да те одраска с ножа?

— Не, защо? — Гърдите на Ричард все още се повдигаха гневно.

— Ножът е намазан с отрова. Една драскотина и си мъртъв.

— Защо мислиш, че е бил предназначен за мен? Може би се е надявала да се защити от преследвачите си.

— Никой не я преследва. Тя е часовой. Все ми повтаряш да престана да се държа с теб като с дете, Ричард. Щом не искаш да го правя, престани да се държиш така. Познавам тези хора, знам как действат. Тя искаше да ни убие.

Ричард стисна здраво зъби.

— Можехме да избягаме, преди да ни е нападнала.

Вирна кимна.

— Да, и вече отдавна да сме мъртви. Казах ти, Ричард, познавам тези хора. В Дивото живеят какви ли не странни птици. Хиляди. И всеки от тях е готов да ни убие при пръв удобен случай. Ако я бяхме оставили да се свърже с другите от своя народ, те със сигурност щяха да ни убият за нула време. Не позволявай яростта на меча да затваря очите ти. Жената държеше в ръката си отровен нож. Отпусна се в ръцете ти с намерението да е достатъчно близо до теб, за да го употреби. И ти й позволи да го направи абсолютно лекомислено. Къде са преследвачите й? — Тя посочи с ръка наоколо. — Както виждаш, няма никой. Ако имаше, досега да бях разбрала, моят Хан щеше да ме предупреди. Тя беше сама. Току-що ти спасих живота, Ричард.

Той прибра Меча на истината в ножницата.

— Не очаквай особени благодарности от мен, Сестро Вирна!

Вече не знаеше в какво да вярва. Знаеше само, че му е писнало от магии, че е изморен да среща смъртта на всяка крачка край себе си.

— Какъв е този нож, който държиш в ръкава си? Каква е тази светлина в очите на всеки, когото убиваш с него?

— Нарича се дакра. Предполагам, че би могъл да се сравни с това отровно острие, с което си служи тя. Когато намушкаш някой с него, той не умира от раната си; дакра изсмуква искрата на живота. — Тя сведе очи. — Болезнено е да отнемеш нечий живот. Но понякога наистина се налага. В този случай това бе единственото, което можеше да се направи, за да се спасим. Ако искаш вярвай, ако искаш — не.

— Не знам дали е така, Сестро Вирна, но съм сигурен, че го правиш без никакво колебание, без дори да се опиташ да помислиш за някакъв друг изход. — Ричард се обърна и тръгна. — Отивам да я погреба.

— Ричард. — Тя приглади дрехата си. — Надявам се да разбереш и да не изтълкуваш погрешно действията ни, но когато стигнем в Двореца, ще трябва да ти отнемем Меча на истината. За твое добро.

— Но защо? Това в никакъв случай не би могло да е за мое добро!

Тя отново сключи ръце.

— Онова пророчество, за което вече говорихме, в което се казва: „Той е онзи, който носи смърт, и сам ще се назове така“, е много опасно пророчество. По-нататък то продължава с това, че онзи, който притежава меча, е способен да извика смъртта, да извика миналото в настоящето.

— Какво означава това?

— Не знаем.

— Пророчества — измърмори той. — Пророчествата са просто глупави гатанки, Сестро. Обръщаш им прекалено голямо внимание. Сама признаваш, че не ги разбираш, и въпреки това се опитваш да ги следваш. Само един глупак може да следва сляпо нещо, което не разбира. Ако това е вярно, значи аз бих могъл да извикам смъртта и да върна живота на тази жена.

— Ние знаем много повече за пророчествата, отколкото предполагаш. Мисля, че би било най-добре да вземем меча от теб, просто да го държим на сигурно място, докато успеем да разберем по-добре това пророчество.

— Сестро Вирна, ако някой отнеме тази дакра от теб, пак ли ще си останеш Сестра?

— Разбира се, дакра е само инструмент, който ни помага да си вършим работата. Не той прави от нас онова, което сме.

Той се усмихна студено.

— С Меча на истината е същото. Със или без него, аз си оставам Търсач. Без него няма да бъда по-малко опасен. Това, че ще ми го отнемете, няма да ви спаси.

Тя стисна юмруци.

— Не е съвсем същото.

— Няма да ми отнемете меча — каза Ричард с равен глас. — Нямаш представа колко го ненавиждам, колко мразя всяка магия. Но въпреки това този меч ми бе даден, когато получих името Търсач. Даден ми бе, за да бъде мой, докато аз реша, че искам да го нося. Аз съм Търсачът и аз, а не ти, нито който и да било друг, ще реша кога ще го сваля.

Тя присви очи.

— Получил си името Търсач? Не си намерил меча? Не си го купил отнякъде? Бил ти е даден от магьосник? Получил си името Търсач? Истински Търсач? От магьосник?

— Да!

— Кой магьосник?

— Вече ти казах — Зедикус Зу’л Зорандер.

— Това ли беше единствената ви среща, когато ти даде меча?

— Не. Живял съм с него през целия си живот. Всъщност Зед ме отгледа. Той ми е дядо.

Настъпи мъртвешка тишина.

— И той ти е дал името Търсач, защото не е искал да те научи да управляваш дарбата си, така ли? Не е искал да станеш магьосник?

— Да е отказал! Когато разбра, че притежавам дарбата, как ли не ме моли да ме учи, толкова искаше да стана магьосник.

— Предлагал ти е да те научи! — прошепна тя.

— Точно така! Казах му, че не искам да ставам магьосник!

Нещо не беше съвсем наред. Тя изглеждаше объркана.

— Каза, че предложението му винаги ще е в сила. Защо питаш?

Тя несъзнателно стискаше ръцете си.

— Ами… просто защото е малко необичайно. Много неща, свързани с теб, звучат необичайно.

Ричард не знаеше дали й вярва. Запита се дали щеше да му е нужна яката, дали Зед можеше да му помогне без нея.

Но нали Калан настоя да я носи. Искаше да го пропъди надалеч. Сърцето му се сви от болка.

Мечът беше единственото, което му остана от Зед. Магьосникът му го беше дал още докато бяха в Западната земя, у дома. Колко му липсваше неговият дом, неговите гори. Мечът беше единственото нещо, което го свързваше със Зед, с дома.

— Сестро, получих името Търсач и заедно с това този меч. Ще нося и името, и меча, докогато аз преценя. Сам ще реша дали е дошло време да го махна. Ако искаш да го вземеш, можеш да опиташ още сега. Но направиш ли го, трябва да знаеш, че единият от двама ни ще умре. Хич не ме е еня кой ще бъде. Но съм убеден, че битката ще е на живот и смърт. Мечът е мой по право и не можеш да ми го вземеш. Не и преди да си отнела и последната искрица живот в мен.

Някъде много далеч се чу ревът на умиращо животно. После отново настъпи мъртвешка тишина.

— След като си получил меча, а не си го намерил или купил, тогава можеш да го задържиш. Няма да ти го отнема. Не мога да говоря от името на другите Сестри, но ще се опитам да бъде така, както искаш. Онова, което ни интересува, е дарбата ти. Задачата ни е да те научим да владееш магията на дарбата си. — Тя се изправи сама и му хвърли толкова заплашителен поглед, че Ричард изпита внезапно желание да отстъпи назад. — Но ако още веднъж го насочиш срещу мен, ще те накарам да съжаляваш за деня, в който Създателят ти е дал първата глътка въздух. — Сестрата стисна зъби. — Разбрахме ли се?

— Какво толкова важно има в мен, че си готова да убиваш, за да ме задържиш при себе си?

Леденото изражение на лицето й бе много по-страшно от всеки крясък, с който би могла да се нахвърли върху него.

— Нашата работа е да помагаме на всички, които притежават дарбата, защото тя е дадена от Създателя. Ние служим на Създателя. И за Него сме готови да умрем. Заради теб загубих две от най-верните си приятелки. Вечно ще скърбя за тях. Тази нощ трябваше да убия една жена и тя може да не е последната, докато стигнем в Двореца.

Ричард чувстваше, че е по-добре да не казва нищо, но не можа да се стърпи. Не можа да сдържи гнева си.

— Не се опитвай да прехвърляш вината си върху мен, Сестро.

Лицето й стана моравочервено и това пролича дори на оскъдната лунна светлина.

— Опитвам се да бъда търпелива с теб, Ричард, давам ти повече свобода, защото си живял съвсем различен живот. Защото си бил захвърлен в един свят, от който се страхуваш, защото не го познаваш. Но търпението ми започва да се изчерпва. Полагам огромни усилия, за да не виждам мъртвите тела на приятелките си в очите ти. Да не си спомням за тях, докато ми говориш колко съм безсърдечна. Опитвам се да не мисля за това, че ги погреба ти, а не аз, за това че не можах да се помоля над пресните им гробове. Има неща, които са извън схващанията ми, извън очакванията ми, извън онова, в което вярвам. Ако зависеше от мен, щях да уважа желанието ти да свалиш Рада’Хан и щях да те оставя да умреш в лудост и страшни болки. Но не зависи от мен. Само Създателят може да реши.

Гневът му утихна.

— Сестро Вирна, съжалявам. — Би предпочел хиляди пъти тя да крещи. Това е много по-поносимо от спокойния гняв и тихото негодувание.

— Гневиш се, когато се отнасям с теб като с дете, а не като с голям мъж. Но досега не си ми дал повод да променя държанието си. Знам докъде си стигнал в уменията си и колко още път ти остава. В своето пътешествие ти си все още едно бебе, което се съдира от плач да му бъде дадена свобода, въпреки че все още не се е научило да ходи. Яката, която носиш на врата ти, може да те контролира. Но може и да ти причинява болка. Много силна болка. Досега избягвах да го правя, опитвах се по други начини да те насърчавам да направиш онова, което трябва да се направи. Но наложи ли се, трябва да знаеш, че няма да се поколебая да я използвам. Създателят ми е свидетел, че опитах всичко друго. Скоро ще се озовем в земя, много по-опасна от тази. Ще се наложи да преговаряме с хората, които я обитават. Сестрите имат много старо споразумение с тях за преминаване. Ще трябва да правиш онова, което аз или те смятаме за необходимо. Трябва да ми се подчиниш, защото в противен случай ще си създадеш огромни неприятности.

Ричард отново стана подозрителен.

— Какво трябва да правя?

Тя го погледна.

— Да не ме подлагаш повече на изпитания, Ричард! Поне не тази нощ.

— Както вече ти казах, няма да получиш меча ми доброволно.

— Ние само се опитваме да ти помогнем, Ричард, но ако отново вдигнеш оръжие срещу мен, ще съжаляваш. — Тя погледна Агиел, който висеше на врата му. — Морещиците не са единствените, които умеят да причиняват болка.

Той изведнъж осъзна, че подозренията му относно методите им на обучение са на път да се оправдаят. Те наистина щяха да го обучават по начина, който използваха Морещиците. Това беше истинската причина за носенето на яката. Пак щеше да изпита болката. Сестра Вирна за пръв път му подсказа истинските им намерения, най-вероятно съвсем неволно.

Вирна втъкна малката книжка в колана си.

— Имам малко работа, преди да тръгнем. Върви да я погребеш. И се постарай да скриеш добре тялото й. Намерят ли го, ще се досетят какво се е случило и ще тръгнат след нас. И тогава ще умра за нищо. — Вирна седна до загасналия огън. Протегна ръка и той отново пламна.

— След като я погребеш, искам да се разходиш наоколо, за да поохладиш гнева си. Не се връщай, преди да си напълно спокоен. Опиташ ли се да избягаш, ще те върна с яката. — Тя го изгледа заплашително изпод вежди. — Няма да ти бъде особено приятно. Обещавам ти.

Мъртвата жена беше лекичка и той я носеше без никакви затруднения. Почти не я забелязваше, докато носеше трупа от лагера към близките скалисти хълмове. Луната беше високо и осветяваше достатъчно добре местността. В съзнанието му се щураха мрачни мисли, докато вървеше напред, препъвайки се тук-там в някой камък по пътя.

Сестра Вирна успя да го изненада с проявата на чувства. Никога досега не бе споменавала, че скърби за смъртта на Сестра Грейс и Сестра Елизабет. Не беше проронила нито дума. Ричард си мислеше, че е напълно безсърдечна. Сега усети съжаление към нея и се ядоса, задето бе избухнал. Може би щеше да се чувства по-добре, ако не му бе разкрила тази друга част от себе си. Бе по-лесно да се бунтува срещу положението си, докато я смяташе за безсърдечна.

Беше се отдалечил доста от лагера им. Озова се в центъра на хълмиста местност, заобиколен от остри скали. Разгони мрачните си мисли и се съсредоточи върху тялото, което носеше на гърба си. Сестра Вирна му бе казала, че дакра не убива, пробождайки, а като отнеме жизнената сила на човек. Но въпреки това по гърба на жената се стичаше струйка кръв, която се бе просмукала в косите й и обагрила раменете. Изведнъж почувства отвращение към трупа на жената на гърба си.

Отпусна внимателно тялото върху скалистата земя и се огледа за подходящо място. На колана си имаше закачена малка лопатка, но почвата май не бе особено подходяща за изкопаване на гроб. Дали не беше по-добре да я скрие някъде в скалите?

Докато се оглеждаше наоколо, разсеяно докосна раната на гърдите си. Нисел лечителката му бе дала мехлем, с който той се мажеше всеки ден, преди да сложи чиста превръзка. Стараеше се да не поглежда раната, не му се нравеше гледката на нечия изгаряща ръка, белязваща плътта му.

Сестра Вирна му бе казала, че вероятно сам се е изгорил в къщата на духовете или пък че наистина са призовали слугите на Безименния. Определено не беше изгаряне от огън. Беше знак, поставен от отвъдното. От Мрачния Рал.

Някак си го беше срам и не позволи на Сестра Вирна да погледне раната нито веднъж. Не искаше непрекъснато да си припомня кой всъщност е неговият истински баща. Беше обидно за Джордж Сайфър, човека, за чийто син се смяташе, човека, който го отгледа и му даде любовта си. Ричард обичаше Джордж Сайфър.

Знакът на гърдите му напомняше непрекъснато и още нещо — че той всъщност е чудовище, че Калан, заради която сложи яката, го прогони надалеч от себе си.

Ричард пропъди някакво насекомо, жужащо пред лицето му. Погледна надолу. Видя още от същите около лицето на мъртвата жена. Кръвта му замръзна в жилите още преди да усети острото жило, впило се във врата му.

Мухи кръвопийци.

Изтегли меча си в мига, в който огромната тъмна сянка се показа иззад една скала. Характерното звънтене на меча бе заглушено от мощен рев. С широко разперени криле змеят се спусна към него. За миг Ричард си помисли, че някъде по-назад се крие още един, но вниманието му моментално се съсредоточи върху непосредствено грозящата го опасност. Върху свирепите искрящи зелени очи, които не се откъсваха от него.

Беше твърде огромен, за да е дългоопашат змей? По начина, по който избягна първия удар на Ричард, личеше, че е и твърде умен. Значи е късоопашат змей, помисли си Ричард и тихичко изруга. Беше по-мършав от другите късоопашати, които бе срещал, вероятно поради оскъдната храна в пустинната местност. Но мършав или не, си беше достатъчно огромен, извисяваше се още половин човешки ръст над него.

Ричард се препъна и падна върху мъртвата жена, докато се опитваше да избегне силния удар на масивната лапа. Изправи се, яростно въртейки меча си. Остави магията да премине безпрепятствено през цялото му тяло. Острието се вряза в гладкия изопнат розов стомах. Змеят изрева яростно и отново се впусна към него, като този път го свари неподготвен и стовари отгоре му огромното си крило.

Ричард се изтърколи и скочи на крака, размахвайки меча над главата си. Острието проблясна на лунната светлина и отнесе след себе си част от крило, от което бликна кръв. Това само разяри змея още повече и той отново се впусна към него. Дълги влажни зъби се врязаха в нощния мрак. Очите блестяха свирепи и зелени. Звярът изрева оглушително, острите извити нокти се стрелнаха към него.

Магията напираше в него, жадна за кръв. Вместо да нападне, той се сви на кълбо, миг след което рязко се изправи и заби меча в гърдите на огромния космат звяр. Издърпа меча си от тялото и ушите му заглъхнаха от ужасния предсмъртен рев на чудовището.

Замахна, готов да отсече зловещата глава на змея, но той повече не го нападна. Лапите се протегнаха към ужасната рана на гърдите, тялото потръпна за миг, след което тежко се строполи по гръб.

От мрака долетя пронизителен вой. Ричард отскочи назад. Към агонизиращия в пръстта звяр се спусна дребна тъмна фигура. Мъничките крилца се опитаха да прегърнат повдигащите се неравномерно гърди.

Ричард не можеше да повярва на очите си — бебе змей.

Раненият звяр повдигна трепереща лапа, опитвайки се да погали с последни усилия рожбата си, която скимтеше над него. Пое си дъх, при което се чу гъргорещ звук, и малкият се просна по корем върху майка си. Крилете се отпуснаха безсилни. Угасващите зелени очи се впиха в малкото, след това потърсиха Ричард и го погледнаха умолително. От устата бликна кръв. Зелената светлина в погледа угасна. Тихо. Със сърцераздирателен плач малкото се опитваше да прегърне майка си.

Малко или не, то пак си е змей, помисли си Ричард. Приближи се. Трябваше да го убие. Яростта премина през тялото му. Вдигна меча над главата си.

Малкото повдигна крило над главата си, за да се предпази. Беше толкова уплашено, че не искаше да се отдели от майка си. Скимтеше от страх и мъка.

Иззад крилото се подаде ужасено мъничко личице. Погледнаха го две влажни, мигащи зелени очички. По бузите се стекоха сълзи. То не преставаше да скимти и да надава сърцераздирателни писъци.

— Милостиви духове — прошепна Ричард, — не мога да го направя.

Малкият трепереше, очите му не се откъсваха от върха на меча, забит в земята. Ричард се обърна с гръб и затвори очи. Прилоша му. От една страна, от магията на меча, която стоварваше върху него болката на убития враг, от друга, от ужасяващото нещо, което трябваше да направи.

Прибра меча в ножницата и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. После преметна мъртвата жена през рамо и се отдалечи към скалите. Чуваше скимтенето и драскането с нокти на малкия, който не се отделяше от майка си. Не можеше да го убие. Просто не можеше. Мечът сигурно нямаше да му позволи. Магията действаше само при заплаха срещу Ричард. Нямаше да го остави да убие малкия змей. Знаеше го.

Разбира се, можеше да го убие, ако острието се нажежеше до бяло, но Ричард нямаше желание да изпитва още болка. Нямаше сили да убие едно безпомощно зверче.

Докато носеше тялото на мъртвата жена все по-надалеч, скимтенето затихваше. Пусна я на земята и седна да си поеме дъх. На лунната светлина ясно се виждаше огромното тяло на змея — тъмно петно на фона на бялата скала. Виждаше се и малката тъмна фигурка отгоре му. Все още се чуваха тихите болезнени звуци. Ричард остана така известно време. Гледаше, слушаше.

— Милостиви духове, какво направих?

Духовете, както обикновено, не му отговориха.

С ъгълчето на окото си забеляза движение. Пред голямата ярка луна прелетяха два тъмни силуета. Направиха плавен завой и се спуснаха надолу. Два змея.

Ричард скочи на крака. Може би щяха да забележат малкото и щяха да му помогнат. Не след дълго си даде сметка колко е била нелепа надеждата му, че малчото ще оживее. Кой знае защо, беше започнал да изпитва симпатия към него.

Ричард се наведе. Крилатите зверове бяха доста близо, загледани в сцената долу. Закръжиха ниско над земята.

Малкият притихна.

Двата змея кацнаха на известно разстояние един от друг и прибраха крилете си. Направиха няколко предпазливи обиколки около мъртвия си събрат и малчото. Изведнъж разтвориха криле и се нахвърлиха върху бебето. Предсмъртен крясък раздра нощната тишина. Настана суматоха от крила, зловещо ръмжене и уплашени писъци.

Ричард се изправи. Много животни изяждаха малките на други от собствения си вид. Особено мъжките и особено ако храната е оскъдна. Те не бяха отишли да го спасят; имаха намерение да го изядат.

Преди да разбере какво прави, Ричард вече тичаше надолу по хълма. Тичаше, без да си дава сметка за огромната глупост, която щеше да направи. В движение изтегли меча си. Ужасените писъци на малчото му даваха криле и той тичаше с всичка сила. Дивашките звуци, които излизаха от пастта на нападателите, допълнително подклаждаха яростта на магията на меча.

С острието напред той се нахвърли върху топката от козина, нокти и крила пред себе си. Тези двата бяха по-едри от онзи, когото бе убил и потвърдиха подозренията му, че са мъжки. Те отскочиха назад и острието разсече въздуха. Отскачайки, единият змей успя да удари малкото. То продължаваше да надава ужасени писъци и не се отделяше от майка си. Други двама го наобиколиха и го нападнаха с нокти и криле. Ричард се завъртя и нанесе удар с меча. Единият змей сграбчи бебето. Ричард успя да го дръпне със свободната си ръка и веднага след това отстъпи няколко крачки назад.

Нахвърлиха се на мъртвия змей. С пронизителен крясък бебето протегна криле към трупа на майка си и се задърпа да се освободи. Изпаднали в някакъв бяс, другите два змея разкъсваха тялото на земята.

Ричард разсъди хладно: докато мъртвият змей е тук, сред скалите, малчото няма да си тръгне; но ако няма какво да го задържа тук, бебето може би ще има по-голям шанс да оцелее. То се дърпаше и пищеше в ръцете му. Макар и стигащо почти до кръста му, то беше по-леко, отколкото Ричард предполагаше.

Той се опита да ги прогони, но те бяха толкова гладни, че не биха се отделили от плячката си. Започнаха да се бият помежду си. В мъртвото тяло се впиваха озверели нокти. Ричард отново ги нападна, но този път малчото успя да се измъкне от хватката му и с крясъци се затича към майка си. Двата змея най-после успяха да си разделят плячката и отлетяха, всеки стиснал по половина от трупа.

Малкият се спря там, където допреди миг лежеше майка му, и нададе вой към бързо отдалечаващите се в небето сенки.

Задъхан и уморен, Ричард прибра меча в ножницата и се отпусна на един камък, опитвайки се да се успокои. Главата се свлече между ръцете му и от очите му закапаха сълзи.

Сигурно е полудял! Какво, за бога, прави? Рискува живота си за нищо! Не, не беше за нищо.

Вдигна глава. Малчото бе застанал върху петното кръв, където допреди миг бе лежала майката му. Потръпващите му криле висяха отпуснати надолу. Ричард усети върху себе си две големи зелени очи. Двамата дълго се гледаха.

— Съжалявам, малчо — прошепна Ричард.

Малкото направи няколко нерешителни крачки към него. По лицето му имаше сълзи. Ричард също плачеше. Змеят направи още една колеблива крачка.

Ричард протегна ръце. То го погледна и след миг с рев се отпусна в прегръдката му.

Притисна се в него. Две топли крила обгърнаха раменете му. Ричард го притисна до себе си. Докато го милваше нежно по дебелата козина, Ричард му шепнеше нещо успокоително. Рядко бе виждал по-нещастно същество от това мъниче. Същество, което изпитва толкова огромна необходимост от топлина, че е готово да падне в прегръдките на онзи, който е причинил болката му. Може пък, помисли си Ричард, да го разпознава единствено като човека, спасил го от другите два змея. Вероятно при този ужасен избор, е предпочел да види в него спасителя си. Или пък последното впечатление за него — че го спаси от това двете чудовища да го изядат — е останало най-силно.

Малчото беше останал кожа и кости. Умираше от глад. Ричард чуваше къркоренето на корема му. Слабият му дъх, макар и не особено приятен, не бе отвратителен, както при повечето змейове. Искаше му се да нахрани с нещо малкото същество, но нямаше какво да му предложи.

Откопчи ноктите му от ръкава си.

— Трябва да тръгвам. Онези двамата няма да се върнат. Опитай да си намериш нещо за ядене. Може би заек. Погрижи се за себе си. Върви.

Бебето го погледна, крилата му увиснаха надолу. Ричард тръгна, но след малко се обърна и го погледна през рамо. Малчото вървеше по петите му. Той спря.

— Не можеш да дойдеш с мен. — Вдигна ръка и се опита да го отпъди. — Върви си. Трябва да свикнеш със самотата. — Тръгна, но от време на време се обръщаше назад. Малчото го следваше. Ричард спря и този път тонът му беше по-сърдит. — Махай се! Не можеш да дойдеш с мен. Върви си!

Зверчето направи няколко несигурни стъпки, Ричард го погледна. Трябваше да погребе тялото на жената и да се прибере в лагера, преди Сестра Вирна да използва яката, за да го върне. Нямаше никакво желание да й се извинява. Знаеше, че за нея извинението не е решение. Погледна назад, за да е сигурен, че малчото не върви по петите му. Този път беше сам.

Намери тялото на жената, проснато по гръб, както го беше оставил. Забеляза с облекчение, че около него не се виждат мухи кръвопийци. Трябваше или да копае в каменистата земя, или да намери достатъчно дълбока цепнатина в скалите, за да скрие трупа. Сестра Вирна му беше обяснила убедително защо трябва трупът да се скрие много добре.

Докато оглеждаше местността, се чу плясък на криле и изведнъж пред него на земята се изтърси малчото. Гледаше го с големите си зелени очи. Ричард отново се опита да го пропъди. Но зверчето не помръдна. Ричард сложи ръце на кръста си.

— Не можеш да дойдеш с мен. Върви си!

То залитна към него и се вкопчи в крака му. Какво да прави? Не можеше да го помъкне със себе си.

— Къде са ти мухите? Нима мислиш, че ще можеш да си намериш храна без мухите кръвопийци? — поклати глава със съжаление. — Всъщност това не ми влиза в работата!

Малкото набръчкано лице се пъхна между краката му. От гърлото му се надигна ниско ръмжене. Ричард се огледа. Зверчето ръмжеше към мъртвата жена. Затвори очи и изстена. Малчото беше гладен. Дори да погребеше жената, той щеше да я изрови.

Ричард гледаше как зверчето се суети около тялото. Сестра Вирна беше наредила да се погрижи за мъртвата жена. Хората от нейния народ не бива да разберат, че жената е умряла, каза тя. Той не можеше да понесе мисълта, че малкият звяр ще я изяде. Но дори и да я погребе, тя пак щеше да бъде изядена — от червеите. С какво червеите бяха заслужили повече от змея? През ума му минаха и други страховити неща. Хрумна му и още нещо — че кой е той, та да отсъжда, нали сам яде човешка плът. Къде е разликата? Нима е по-добър от това същество тук?

А освен това, докато малчото ядеше, Ричард щеше да се измъкне. И двамата със Сестрата щяха да са на път, преди той да е успял да ги последва. Щеше да остане сам, щяха да се отърват от него.

Ричард погледна малкото зверче, което предпазливо душеше мъртвото тяло. То дръпна лекичко ръката, сякаш за да види какво ще стане. Беше още твърде малко, за да знае какво трябва да направи. Изръмжа по-силно. От гледката на Ричард му се повдигна.

Зъбите му пуснаха ръката. То се обърна и погледна Ричард, като че искаше помощ. Възбудено запляска с криле. Беше гладно.

Два проблема наведнъж.

Какво толкова, нали е мъртва. Душата й вече беше напуснала тялото, така че едва ли още тъгува за него. Имаше възможност да реши два проблема наведнъж. Стисна зъби и изтегли меча.

Ритна назад гладното зверче и замахна силно, разпаряйки трупа. Малчото подскочи от радост.

Ричард забърза обратно, без да извръща поглед назад. От звуците, които се чуваха в мрака, му се повдигна. Та кой е той, че да отсъжда? Скоро стигна до лагера. Ризата му бе плувнала в пот. Мечът никога не беше тежал толкова на бедрото му. Опитваше се да забрави случилото се. Мислеше за родните си гори, за дома. Искаше да бъде пак какъвто беше някога.

Сестра Вирна тъкмо привършваше с грижите за Джесъп и се готвеше да метне седлото на гърба му. Преди да се доближи до главата на животното, изгледа Ричард изпитателно. След това се обърна и взе да говори нежно на коня си, потупвайки го по врата. Ричард оправи набързо кобилата си, а след това и Джералдин. Искаше колкото се може по-скоро да напуснат това място.

— Сигурен ли си, че няма да намерят тялото?

Ръката му за миг се вцепени върху гърба на Джералдин.

— Дори и да я намерят, няма да разберат какво се е случило. Нападна ме змей. След него се появиха още два. Разкъсаха тялото.

Тя замълча за миг.

— Стори ми се, че чух рева им. Добре, да се надяваме, че ще довършат тялото.

Ричард се опита да се съсредоточи върху работата си около конете, но Вирна отново го заговори.

— Уби ли ги?

— Единия. — Отначало мислеше да не й казва всичко, но реши, че всъщност е без значение. — Имаше и един малък. Него не убих!

— Змейовете нападат и убиват хора. Трябвало е да го направиш. Може би би било добре да се върнеш и да го довършиш.

— Не мога. Той… няма да ми позволи да го доближа.

Тя изпъшка недоволно и затегна ремъците на седлото.

— Нали имаш лък.

— Какво значение има? Защо просто не си тръгнем? То така или иначе сигурно ще умре, след като е останало само.

Тя се наведе да провери дали ремъците не стягат прекалено много коня й.

— Може би имаш право. Най-добре е да се махаме оттук час по-скоро.

— Сестро? Защо досега не сме имали проблеми със змейовете?

— Защото успявах да ги държа настрани от нас с моя Хан. Отдалечил си се прекалено далеч и затова са те нападнали.

— Значи преградата, която издига твоят Хан, може да ни защити дори и от змейовете?

— Да!

Е, поне едно полезно нещо, което можеше да се направи с тоя Хан.

— Това не изисква ли прекалено много сила? Змейовете са огромни зверове. Не е ли много трудно?

Въпросът му я накара да се усмихне леко.

— Да, змейовете са огромни и освен тях има още много животни, които трябва да държа настрана. Всичко това наистина изисква доста сила. Винаги трябва да търсиш начин да изпълниш задачата с възможно най-малко от своя Хан. — Тя потупа коня си по носа. — Аз мога да държа надалеч от нас всеки змей, дори и най-силния, не защото прогонвам тях самите, а защото пропъждам мухите кръвопийци, които ги водят към плячката. Така е много по-лесно. Ако мухите не могат да минат през моята защитна стена, тогава и звярът решава, че няма нищо интересно зад нея и се отказва да прави опити да дойде при нас. Това отнема малка част от силата ми и в същото време постигам целта си.

— Защо не изгради такава преграда срещу хората в този край? Защо не спря с нея тази жена?

— Някои от хората в Дивото имат начини да се промъкнат покрай нашата сила. Ето защо много от Сестрите загиват, докато минават по тези места. Ако можехме да разберем какво им помага, с какви заклинания си служат, може би щяхме да ги разрушим, но не можем. За нас това е тайна.

Ричард привърши оседлаването на Джералдин и Бони в мълчание. Сестрата го чакаше търпеливо. Беше сигурен, че ще каже още нещо за непогребаното тяло, но тя запази мълчание. Ричард реши да наруши пръв тишината.

— Сестро Вирна, много съжалявам за Сестра Грейс и Сестра Елизабет. — Той погали Бони по гърба, забил поглед в земята. — Когато ги погребвах, казах молитви над гробовете им. Исках да го знаеш. Молитва към добрите духове, да се грижат за тях и да бъдат милостиви. Ти може би не си на това мнение, но аз никога не съм искал ничия смърт. Писна ми от смърт. Дори вече не мога да ям месо, защото си представям, че това животно е трябвало да умре, за да се нахраня.

— Благодаря ти за молитвите, Ричард, но ти трябва да се научиш да се молиш единствено на Създателя. Неговата светлина е тази, която ни води. Да се молиш на духовете е варварско. — Тонът й стана по-благ. — Но ти си непросветен и няма как да го знаеш. Сигурна съм, че си направил най-доброто, което си могъл. Сигурна съм, че Създателят е чул твоите молби и е разбрал, че си искрен.

Ричард не харесваше тесногръдото й мислене. Помисли си, че може би знае за духовете повече от нея. Не познаваше много добре нейния Създател, но беше срещал и добри, и лоши духове. Знаеше много добре, че човек не бива да ги пренебрегва, защото това носи нещастия.

Нейните догми му изглеждаха доста глупави, почти колкото суеверията на хората, с които се срещаше, докато беше горски водач. Главите им бяха пълни с истории за това какво трябва и какво не трябва да се прави. Всеки отдалечен район, който бе посещавал, си имаше своя версия за създаването на човека от едно или друго животно или растение. Ричард беше слушал хиляди такива легенди. В тях беше пълно с магии и чудеса. Но това са само легенди, породени от нуждата да се проумее светът. Той нямаше намерение да приема за чиста монета думите на Сестрата.

Не можеше да си представи Създателя като крал, седнал на своя трон, който изслушва внимателно всяка молитва, отправена към него. Духовете някога са били живи хора и затова е нормално да разбират нуждите на смъртните, желанията на живата плът и кръв.

Зед му беше казвал, че Създателят е просто още едно име на силата на равновесието на всички неща, а не някакъв мъдър съдник на човешките дела.

Но какво значение имаше всичко това? Той знаеше, че хората трудно променят вижданията си и се придържат неотлъчно към тях. Сестра Вирна си имаше свои разбирания, в които Ричард нямаше намерение да се меси. Той никога не обвиняваше хората за онова, в което вярват. Нямаше намерение да го прави и сега. Всяка вяра, истинска или не, може да даде утеха на човек.

Разкопча колана си и свали меча заедно с ножницата.

— Мислех над онова, за което говорихме. Реших. Повече не искам да нося този меч.

Ръцете й поеха меча, колана и ножницата. Лицето й остана напълно безизразно.

— Наистина ли мислиш така?

Ричард кимна.

— Да. Приключих с това. Мечът е твой. — Ричард се обърна, за да провери седлото си. Дори и да не чувстваше тежестта на меча на бедрото си, все още усещаше неговата магия. Дори и без Меча на истината той си оставаше Търсачът. От това нямаше как да се отърве. Добре поне, че можеше да се отърве от меча. А надяваше се, и от мисълта за онова, което бе причинил с него.

— Ти си много опасен човек, Ричард — прошепна Вирна.

Ричард я погледна през рамо.

— Точно за това ти дадох меча си. Не го искам повече, докато ти го искаш. Тогава го вземи. Да видим дали ще ти хареса да убиваш с него.

Той закачи поводите в страничните халки. Потупа приятелски Бони, а след това се извърна назад. Сестра Вирна все още държеше меча.

— Никога досега не съм предполагала, че си толкова опасен!

— Вече не съм. Сега мечът е твой!

— Не мога да го приема — прошепна тя. — Мой дълг беше да ти отнема меча, когато се върнеш. Можеше да направиш едно-единствено нещо, за да не го загубиш. И ти го направи. — Вирна му подаде меча. — Най-опасни са непредсказуемите хора. Защото по никакъв начин не можеш да кажеш каква ще бъде следващата им стъпка, когато са притиснати до стената. Това ще създаде доста проблеми. На теб. На нас.

Ричард нямаше представа за какво говори тя.

— Тук няма нищо непредсказуемо. Ти искаше да вземеш меча, а на мен ми писна от онова, което съм принуден да върша с него. Затова ти го давам.

— За теб няма нищо неразбираемо, защото това е твоят начин на мислене. Но за другите не е така. За тях ти си загадка. Дори по-лошо. Твоето необяснимо поведение се проявява точно тогава, когато имаш най-голяма нужда от него. Това е твоята дарба. Ти използваш твоя Хан, без да разбираш какво точно правиш. Ето това е опасното.

— Една от причините за носенето на яката беше да отвори съзнанието ми за възможностите на моята дарба. Ти каза така. Ако аз използвам дарбата си така, както ти искаш, и ако това е, от което имам нужда, тогава не виждам къде е опасността.

— Това, от което имаш нужда, и реалността са две различни понятия. Желанието не прави нещата истински. — Тя кимна към меча. — Вземи си го обратно. Сега не мога да го приема. Трябва да го задържиш.

— Вече ти казах. Не го искам.

— Тогава хвърли го в огъня! Не мога да го взема. Той е омърсен.

Ричард го грабна от ръцете й.

— Няма да го хвърля в огъня. — Той го сложи обратно на кръста си. — Струва ми се, че си прекалено суеверна, Сестро, това си е просто един меч. Той не може да е омърсен.

Вирна грешеше. Магията беше омърсена, не мечът. А той не й предлагаше да вземе магията заедно с меча. Дори и да искаше да се освободи от нея, нямаше да успее. Тя беше се превърнала в част от него. Калан разбра това и се освободи сама. От него.

Сестрата се извърна към Джесъп и го яхна. Гласът й прозвуча хладно и сдържано:

— Трябва да тръгваме.

Ричард се метна на седлото и я последва. Надяваше се малчото да оживее, след като получи храната, от която толкова се нуждаеше. Ричард мълчаливо се сбогува с него

Макар да бе искрен, когато й даде меча си, почувства странно облекчение, че тя му го върна. Той му принадлежеше, по някакъв начин бе станал част от него. Зед му го беше дал; това го бе променило, но освен това е единственото, което го свързваше със стария му приятел и с дома.