Камъкът на сълзите

Четиридесет и втора глава

Ричард и сестра Вирна вървяха през тъмния и влажен, усоен и потискащ тунел от зеленина, който се спускаше надолу с плавния наклон на пътя, водещ към изкусителните и натрапчиви далечни звуци на много флейти. Клоните се накланяха под тежестта не само на собствените си листа, но и на растения от всякакъв вид, които се виеха около и над тях. Помежду им висяха фини завеси от белезникав мъх, които закриваха и малкото празно пространство между дърветата и не позволяваха да преминава почти никаква светлина. Ниските стени от двете страни на пътя, очевидно построени да го предпазват от тази буйна растителност, всъщност бяха погълнати от нея и постепенно се бяха превърнали в плътна зелена маса, изпълнена с живот, който са били създадени да държат настрана. От фугите в каменните блокове стърчаха растения, пълзящи по целите стени, тук-там разрушаващи гладката повърхност, тук-там съборили по някой камък, който оставаше да виси под странен ъгъл, тъй като гъстата мрежа от растения под него не му позволяваше да падне на земята. Всичко това придаваше на стените вид на жертва на зловещ хищник.

Имаше само едно място, незасегнато от буйната горска растителност — там, където бяха наредени човешките черепи. Най-отгоре, на равни интервали от по около метър, поставени всеки върху собствен каменен постамент, грижливо почистени, облещили празните си очи и показали зъбатите си усмивки, се виждаха безброй черепи. Ричард отдавна бе престанал да ги брои. Любопитството и ужасът му не успяха да надделеят над упоритото мълчание, което цареше между него и Сестрата. От последния им скандал беше изминало доста време, през което не си бяха проронили нито дума. Пак оттогава той престана да спи в лагера при нея и предпочиташе да оползотворява времето, което му оставаше след стражата, като ловува или спи до Грач. Сърдитото мълчание на Сестра Вирна този път не го интересуваше. Вече нямаше намерение да е онзи, който винаги отстъпва. Двамата бяха постигнали мълчаливо споразумение да гледат във всички посоки, но не и един към друг.

Пътят изведнъж просветля, стана по-широк и в далечината се мярна някаква пирамида. Ричард смръщи чело, опитвайки се да разбере какво го кара да вижда онова, което му се струваше, че стои пред погледа му — нещо като бледожълта пирамида на петна, от двете страни на която се виждаха по няколко по-тъмни ивици, разположени на равни разстояния. Прецени, че е около три пъти по-висока от нивото, на което се намира той на гърба на Бони. Когато приближиха, видя, че постройката е изградена изцяло от кости. Човешки кости. Бледожълтото, изпъстрено с петна, се получаваше от черепите, а по-тъмните ивици от двете страни бяха от костите на ръце и крака. По негова преценка имаше десетки хиляди черепи, идеално подредени. Докато минаваха покрай пирамидата, не откъсна поглед от нея.

Сестра Вирна не показваше, че е забелязала нещо. Отвъд огромната пирамида широкият път извеждаше към платото на мрачен, обвит в мъгла град, разположен сред гъста гора. На изравнената горна част на хълма, където се намираше градът, нямаше нито едно дърво. Също като прилежно обработените ниви, покрай които бяха минали преди по-малко от час. Те очевидно бяха подготвени за сеитба. Земята беше прясно разорана, бяха поставени плашила, които щяха да влязат в употреба по-късно, когато нивите бъдат засети и над тях закръжат птици. Все още бе зима, а хората се канеха да сеят. На Ричард му се видя малко странно.

Огромният град, лишен изцяло от буйната зеленина околовръст, вместо да създава чувство за широта и простор, внушаваше усещане за затвореност и тъмнина дори повече, отколкото обраслия тунел, ограждащ пътя. Сградите бяха четвъртити, с кафеникави олющени фасади и плоски покриви. Близо до покривите и на нивото на всеки етаж от стените стърчаха подпорни греди. Имаха малки прозорци, по не повече от един на стена. Бяха различни по височина, но най-високите не надвишаваха четири етажа. Нямаше нито една различна като архитектура и стил. Различаваха се само по височина. По-далечните сгради и небето бяха премрежени от мъгла и пушек. Градският площад представляваше равно място с кладенец по средата и бе единствената разгърната площ в града. Свършваше рязко в тесни, тъмни улички, оградени от двете страни с гладки, високи стени, символ на празнотата, която могат да създадат човешките ръце. Много от сградите бяха свързани със своеобразни мостове на по-високите етажи, което правеше уличките да изглеждат като мрачни тунели. Където нямаше мостове, между прозорците бяха опънати простори, отрупани с пране. Някои от улиците бяха павирани, но повечето тънеха в кал, разкашкана от мръсна вода. Из тях вървяха хора, облечени в безцветни, развисени дрехи, джапаха боси из калта, стояха със скръстени ръце или седяха пред къщите си на групички. Жени, придържащи с една ръка на главите си стомни с вода, се отдръпваха настрани, за да сторят път на трите коня. Те отиваха към или се връщаха от кладенеца, вървейки мълчаливо и без да показват какъвто и да е интерес към Ричард и Сестра Вирна.

Тук-там по праговете бяха насядали старци, имаше и мъже, облегнати на стената до тях. Всички носеха меки, тъмни, топчести шапки, приплеснати отгоре и със странни отпечатъци от ярка боя, сякаш оставени с пръсти. Повечето пушеха тънки лули. Разговорите стихваха, когато Ричард и Сестра Вирна приближаваха, и тишината продължаваше, докато трите коня отминат. Някои от мъжете тайничко посягаха към дългите, поклащащи се на левите им уши обеци.

Сестра Вирна ги водеше по тесните улички, все по-навътре в лабиринта от мрачни сгради. Когато накрая стигнаха до по-широка калдъръмена улица, тя спря, обърна се към Ричард и го предупреди с тих глас:

— Това е народът на Мадженди. Земята им представлява огромен полумесец, осеян с гори. Трябва да я пресечем по дължина. Мадженди почитат духовете. Черепите, които видяхме, преди да влезем в града, са жертвоприношения към духовете им. Макар техните вярвания да са глупави и смешни, ние няма как да ги променим. Трябва да преминем през земята им. Ще направиш всичко, което ти кажат, Ричард, или черепите и на двама ни ще се прибавят към останалите в купчината.

Ричард не благоволи да й достави удоволствието да получи отговор или възражение. Беше скръстил ръце отпред на седлото си и я гледаше с безизразно лице, докато накрая тя не издържа, извърна поглед и продължи напред. След като минаха под ниския мост, свързващ две сгради, излязоха на леко вдлъбнат площад. Из него пъплеха може би към хиляда души, други стояха на групички. Също както и другите, които вече бяха видели, тези носеха дълги обеци, но този път на дясното, а не на лявото ухо. Освен това всички бяха въоръжени с къси мечове, пъхнати в черните пояси. За разлика от мъжете, покрай които бяха минавали досега, тези тук не носеха шапки и бяха с бръснати глави. Встрани от центъра на площада се издигаше платформа, върху която в кръг, с кръстосани крака, седяха мъже, обърнали лица към дебел стълб в средата. Ето откъде долиташе зловещата мелодия. С лица, обърнати към мъжете, също подредени в кръг, седяха жени, облечени в черно. Облегнала гръб в стълба, едра жена, облечена в огромна черна дреха, плъзна опакото на ръката си нагоре, докато хвана един възел, направен в края на въже, висящо от камбана. Когато видя Ричард и Сестрата да яздят през площада, тя удари камбаната веднъж. Щом пронизителният звън на камбаната се понесе над площада, Сестрата внезапно спря. Хората наоколо зашушукаха, мелодията на флейтите се забърза.

— Това е предупреждение — каза Сестра Вирна. — Предупреждение към духовете на техните врагове. Освен това камбаната е зов към присъстващите бойци. Това са всички, които виждаш тук, на площада. Духовете са предупредени, бойците — призовани. Ако тя удари камбаната още веднъж — ние ще умрем. — Сестра Вирна хвърли поглед към безизразното му лице. — Това е ритуално жертвоприношение в чест на духовете.

Тя изгледа мъжете, които се приближиха и поеха юздите на конете им. Жените, облечени в черно, се изправиха и затанцуваха в кръг под звуците на натрапчивата музика. Когато Сестра Вирна погледна Ричард отново, видя как той особено внимателно провери дали мечът му е свободен в ножницата. Тя въздъхна и скочи от коня. Щом се покашля многозначително, той най-сетне също скочи от гърба на Бони.

Докато наблюдаваше танца на жените в черно и движенията на онази в центъра на кръга, Сестра Вирна се загърна плътно с пелерината си и му каза:

— Мадженди населяват земя, извита като полумесец около блатистите гори, в които живеят враговете им. Хората, които обитават тези блата, през които е невъзможно да се мине, са див и нецивилизован народ, който за нищо на света не би допуснал да минем през земята му, камо ли да ни преведе през нея. Дори да успеем да избегнем среща с хората от този народ, със сигурност ще се загубим за по-малко от час. И то така, че никога повече няма да намерим пътя обратно. Единственият начин да стигнем до Двореца на пророците, който се намира отвъд тези диви земи, е да ги заобиколим. Което означава да пресечем по дължина полумесеца, представляващ земите на Мадженди. Целта ни се намира по средата между двата върха на полумесеца и отвъд земите на диваците от блатата. — Сестра Вирна го погледна, за да се убеди, че я слуша внимателно, и чак тогава продължи: — Мадженди са в непрекъсната война с тези диваци. За да ни разрешат да преминем през полумесеца, трябва да докажем, че сме техни съюзници, че уважаваме духовете им и че не сме враждебно настроени. Черепите, които видяхме, са на врагове, принесени в жертва на духовете на Мадженди. За да получим разрешение за преминаване, трябва да участваме в жертвоприношение. Мадженди вярват, че мъж, който притежава дарбата, пази семето на живота, завещано от духовете. Те вярват, че такъв човек е по-особен и по-близък с духовете от всеки друг. Жертвоприношението, извършено от млад мъж, който притежава дарбата, според тях им осигурява благоразположението на духовете. Мадженди вярват в небесния живот на своя народ. Ние, Сестрите на светлината, разбрахме тези неща, когато преминахме през земите им за пръв път, придружени от момчета с дарба. Мадженди вярват, че тези момчета ги свързват с духовете им. Чрез ритуала те подхранват омразата на враговете си към магьосниците, които помагат само на Мадженди. Мадженди вярват в небесните връзки със света на духовете.

Мъжете на площада изтеглиха късите мечове и ги подредиха на земята. Върховете им сочеха към жената в центъра. Всички коленичиха с наведени глави.

— Жената, която удря камбаната, е водач на Мадженди. Кралицата-майка е свързана с женските духове и е символ на плодородието на този свят. Нейното облекло символизира вместилището на божественото семе, което изтича от света на духовете.

Танцуващите жени се подредиха в редица и тръгнаха към Ричард и Сестрата.

— Кралицата-майка изпраща своите представители да те отведат за жертвоприношението. — Сестра Вирна го погледна, после дръпна края на пелерината си. — Имаме късмет. Това означава, че разполагат с човек за жертвоприношението. Ако дойдем и нямат жертва, трябва да чакаме, докато пленят някой враг. Понякога това може да продължи седмици и дори месеци.

Ричард не каза нищо. Сестра Вирна се обърна с гръб към приближаващите жени и го погледна.

— Ще те отведат на едно място, където държат пленника си. Там ще ти бъде направено предложение да дадеш благословията си. Не я ли дадеш, първата жертва ще си ти. Отказът означава сигурна смърт. Благословията се дава, като целунеш свещения нож, който ще ти бъде предложен. Не е нужно да убиваш пленника със собствените си ръце. Трябва само да целунеш ножа, което ще означава, че си дал благословията си, че си дал благословията на духовете. Мадженди сами ще извършат убийството. Но ти трябва да гледаш, за да могат духовете да видят жертвоприношението чрез твоите очи. — Тя хвърли поглед през рамо към приближаващите жени. — Вярванията на тези хора са покварени. — Тя въздъхна примирено и извърна лице към Ричард, който я стрелна с гневен поглед. — Знам, че това не ти е по вкуса, Ричард, но то запази мира между Сестрите на светлината и Мадженди през последните три хиляди години. Макар да звучи парадоксално, по този начин бе спасен животът на мнозина. На повече, отколкото можеш да си представиш. Диваците, с които Мадженди враждуват, са врагове и на Сестрите. Дворецът и цивилизованите хора от Стария свят неведнъж са били обект на свирепите им нападения.

Нищо чудно, помисли си Ричард, но не каза нищо.

Сестра Вирна пристъпи встрани и застана плътно до него, докато жените в черно образуваха около тях полукръг. Всички бяха възрастни, почти старици. Всички бяха с внушителни осанки, огромните черни дрехи покриваха всичко, дори косите им. Оставаха да се виждат само набръчканите им лица и ръцете им от китките надолу. Едната от тях посегна с разкривените си пръсти и придърпа грубия черен плат по-плътно към брадичката си. След това се поклони на Сестра Вирна.

— Добре дошла, мъдра жено. Нашите съгледвачи ни предупредиха още вчера за твоето приближаване. Радваме се да те видим сред нас, тъй като дойде време да направим жертвоприношение за сеитбата. Макар да не те очаквахме, за духовете ще бъде голяма чест жертвоприношението да бъде благословено.

Старата жена, която стигаше едва до гърдите на Ричард, го изгледа от глава до пети и след това отново се обърна към Сестра Вирна:

— Да не би това да е мъжът с дарбата? Не е момче.

— Никога досега не сме водили в Двореца на мъдрите жени толкова възрастен мъж — каза Сестра Вирна, — но той притежава дарбата, също както другите преди него.

Старицата се вгледа в очите на Ричард, който й отвърна с безстрастен поглед.

— Той е твърде стар, за да даде благословия.

Сестра Вирна настръхна.

— Но въпреки това притежава дарбата.

Жената кимна към Сестра Вирна.

— Но е твърде стар, за да направят жертвоприношението вместо него. Трябва да го направи сам. Трябва да извърши нашето жертвоприношение със собствените си ръце. — Тя направи знак на една от жените зад нея да се приближи. — Заведете го до мястото на жертвоприношението.

Протегнала ръка, жената тръгна напред, показвайки му, че трябва да я последва. Сестра Вирна го хвана за ръкава на ризата. Ричард усети магията, която струеше от пръстите й. Тя премина през ръката му и потъна във врата му, оставяйки неприятно гъделичкане под Рада’Хан.

— Ричард — прошепна тя, — да не си посмял този път да си размахваш брадвата. Внимавай да не ги предизвикаш.

Ричард я погледна и се обърна, след това тръгна, без да каже нито дума. Едрата старица го поведе по кална улица. Вървяха дълго покрай старци, насядали пред вратите, които ги изпращаха с поглед. Накрая спряха пред ниска порта. Ричард трябваше да се наведе, за да мине през нея. Подът бе покрит с килими със сложни фигури в скучни цветове. Нямаше други мебели освен няколко ниски, покрити с кожа сандъци, върху които бяха оставени газени лампи. От двете страни на вратата, покрита с тежка завеса, по-скоро приклекнали, отколкото седнали на малките рогозки, имаше по двама мъже с бръснати глави. На коленете си държаха къси копия с остри върхове, оформени като листа. Под необикновено високия таван се бе насъбрал дим от лула. Мъжете станаха и се поклониха на старицата, тя им кимна и блъсна Ричард напред.

— Това е човекът с дарбата. Понеже е мъж, а не момче, Кралицата-майка реши, че духовете ще пожелаят да получат жертвоприношението от неговите ръце.

Мъжете кимнаха в знак на съгласие с мъдрото решение и я помолиха да предаде на Кралицата-майка, че нареждането й ще бъде изпълнено. Жената им пожела успех в изпълнението на задачата, след което излезе.

Щом останаха сами, мъжете започнаха да се смеят и да удрят Ричард по гърба, сякаш за да му покажат, че вече е под тяхно покровителство. Единият от мъжете извърна глава към завесата на вратата и отзад лъсна бръснатият му тил, под който се виждаше гъста козина. Той прегърна Ричард през раменете и го стисна здраво.

— Имаш голям късмет, приятелю. Ще ти хареса онова, което сме ти приготвили — Мазната му усмивка разкри един липсващ зъб. — Хайде, да вървим. Наистина ще ти хареса, приятелю. — Той се изкикоти гърлено. — Ако още не си станал мъж, днес ще имаш възможност да го сториш.

Другите трима се разхилиха заедно с него, след което взеха една от газените лампи и повдигнаха завесата. Последният удари Ричард по гърба, подканвайки го да тръгва. И четиримата се заливаха от смях.

Стаята, в която влязоха, беше съвсем същата като предишната, само дето нямаше дим. Продължиха през дълга поредица от стаи, всичките празни, само с килимите, нахвърляни по подовете. Най-накрая стигнаха до последната врата и с мечовете си повдигнаха завесата, за да го пуснат да мине. Противните усмивки не слизаха от лицата им.

— Сега внимателно, приятелю, не бъди нетърпелив. Бъди разумен и ще имаш достатъчно време за тази дивачка. — Те се изкикотиха отново и бутнаха Ричард напред.

Малката квадратна стая, в която се озова, имаше гол, мръсен под и висок поне пет метра таван. През един прозорец високо горе се прокрадваше слаба светлина. Миришеше на урина от гърнето, оставено встрани. В далечния ляв ъгъл лежеше свита на кълбо гола жена. Щом видя мъжете, тя се опита да се свие още повече в ъгъла. Стисна още по-здраво скръстените си около коленете ръце. Цялото й тяло бе покрито с мръсни петна, рани и драскотини. Мърлявото й лице бе обрамчено от дълга, къдрава, отдавна невчесана черна коса. Тъмните й очи заискриха с ненавист, когато погледна към четиримата мъже. Ако се съдеше по хитрите им усмивки, тя очевидно вече бе имала случай да се срещне с тях. Около врата й се виждаше масивна метална яка, свързана със стената чрез тежка верига.

Четиримата мъже влязоха в стаята и застанаха на различни места, облегнали гърбове в стената, като не отпускаха хватката около късите си копия, забити в земята. Ричард направи като тях и облегна гръб на стената вдясно от жената.

— Искам да говоря с духовете — каза той.

Мъжете примигнаха срещу него.

— Трябва да ги попитам как предпочитат да го направя.

— Има само един начин — каза мъжът с липсващия зъб. — Трябва да отрежеш главата й. Сега, след като на врата й има метална яка, това е единственият начин да се свали — като й отрежеш главата. Главата й трябва да бъде отделена от тялото.

— Дори и да е така, трябва да знам какво точно искат духовете. Трябва да говоря с тях. Трябва да знам какво точно искат да направя, за да… им доставя удоволствие.

Те се замислиха над думите му. Мъжът с липсващия зъб дори изду бузата си с език от напрежение. Накрая се оживи.

— Кралицата-майка и нейните жени пият джука, за да разговарят с духовете. Мога да ти донеса малко и тогава ти също ще можеш да го правиш.

— Добре тогава, донеси ми от тази джука, за да мога да разговарям с духовете и да разбера какво точно искат от мен. Не бих искал да допусна някаква грешка и да проваля жертвоприношението ви за сеитба.

Четиримата се съгласиха, че молбата му е разумна, като се има предвид, че сам ще извършва жертвоприношението, вместо само да даде благословията си. Един от тях излезе забързан от стаята. Другите трима зачакаха мълчаливо, като от време на време хвърляха похотливи погледи към жената. Тя лежеше свита в ъгъла, опитвайки да се прикрие с ръце и коси. Единият от мъжете извади от джоба си лула и кесийка тютюн, натъпка я и я запали на пламъка на лампата, след което запуши срещу жената, изпъчил важно брада. Тя не го погледна. Димът бързо изпълни малката стая. Ричард приклекна, облегнат на стената, скръстил ръце в скута си така, че да не се вижда дланта му, най-небрежно отпусната до дръжката на меча. Мъжът се върна с глинена стомна в ръце. Отгоре се виждаше малък отвор, а от двете страни бяха изрисувани с бяло знаци.

— Кралицата-майка и другите жени се съгласиха и ти изпращат джука, за да можеш да говориш с духовете. Когато изпиеш това, духовете ще дойдат при теб. — Той сложи стомната пред Ричард, после свали от колана ножа си и му го подаде. Върху зелената малахитова дръжка бяха издялани фигурки в непристойни пози. — Това е свещеният нож, който трябва да използваш, за да извършиш жертвоприношението.

Когато Ричард взе ножа и го пъхна в колана си, мъжът се отдръпна и застана до стената като останалите трима. Мъжът, който беше най-близо до жената, очевидно бе много доволен, че Кралицата-майка е изпратила джука. Намигна на Ричард съучастнически. После повдигна върха на копието си към лицето на жената.

— Този мъж дойде, за да те предложи в жертва на духовете. — Той се усмихна окуражително на Ричард. — Но първо би желал да те дари със семето си, което е получил като дар от духовете.

Тя не помръдна. Мъжът удари копието си в мръсния под и усмивката му се превърна в зловещ съсък.

— Не смей да обиждаш духовете! Ти ще приемеш техния дар! — гласът му премина в ръмжене. — Веднага.

Без да сваля очи от него, жената покорно се отпусна по гръб на пода. Разтвори крака и хвърли на Ричард дързък поглед. Очевидно бе наясно с последствията, ако откажеше на мъжете да направи каквото искат от нея.

Мъжът се спусна към нея и заби копието си в бедрото й. Тя изпищя и се дръпна назад.

— Добре знаеш какво трябва да направиш. Няма да ти позволя да ни оскърбяваш. За глупаци ли ни вземаш? Направи го както трябва!

Пръстите на Ричард се свиха около дръжката на меча, но иначе остана напълно неподвижен. Жената не направи опит да спре кръвта от раната в бедрото си, а вместо това застана на колене и лакти, вирнала задник във въздуха.

Мъжете се изкикотиха към Ричард.

— Няма да ти хареса да легнеш с тази лице срещу лице — каза онзи с липсващия зъб. — Хапе!

Останалите закимаха в знак на съгласие, очевидно убедени в думите му от личен опит.

— Яхни я така и я дръж здраво за косата. По този начин няма да може да те хапе и ще можеш да правиш каквото си искаш.

Мъжете чакаха. Нито Ричард, нито жената помръдваха.

— Нима не виждате, глупаци такива? — каза накрая тя. — Той не иска да ме яхне като куче пред вас. — С лице, заровено в мръсотията на пода, тя се извърна към Ричард и му се изхили подигравателно. — Срамежлив е. Не иска да видите колко късичка е магическата му пръчица.

Всички бяха вперили очи в него. Кокалчетата на Ричард бяха побелели около дръжката на меча. Напрегна се, за да изглежда лицето му безизразно над яростта, изливаща се от магията на меча. С мъка успяваше да се удържи. Знаеше, че не би постигнал нищо, ако допуснеше магията да се развихри тук вътре.

Единият от мъжете ръгна другия с лакът и се захили.

— Може би тя е права. Тоя е младок. Може да не е свикнал да го гледат как го прави.

Още миг и нишката на самоконтрола му щеше да се скъса. Съсредоточи се върху това да накара свободната си ръка да се движи плавно и грациозно. Повдигна стомната, пълна с джука, и им я показа. Положи усилие гласът му да звучи спокойно:

— Духовете искат да говорят с мен за нещо много важно.

Усмивките изчезнаха. Знаеха, че пред тях стои човек с дарба, но не като момченцата, които бяха свикнали да виждат. Нямаха представа за силата му, но явно бяха започнали да се притесняват от нея, гледайки спокойното му, непроницаемо лице.

— Да го оставим да изпълни дълга си — каза един от мъжете. — Трябва да го оставим насаме с духовете и да му дадем възможност да си достави удоволствие с тази дивачка, преди да направи жертвоприношението. — Той наведе бръснатата си глава пред Ричард. — Оставяме те на мира. Ще те чакаме там, където ни завари първия път.

С тържествени лица четиримата забързаха навън. Когато се убеди, че са достатъчно далеч, жената се изплю към Ричард. Изви гърба си като котка.

— Сега вече можеш да ме яхнеш. Като куче, каквото си. Ела, магьоснико, докажи, че можеш да яхнеш жена, която е вързана с верига за стената. Не можеш да ми направиш нищо по-лошо от другите кучета. — Тя отново се изплю. — Всички сте кучета!

Ричард протегна крак към нея и погали бедрото й.

— Не съм като тези мъже — каза той.

Тя се изтърколи по гръб. Разтвори ръцете и краката си и го погледна предизвикателно.

— Значи искаш да го направиш така, за да докажеш, че си нещо повече от тях.

Ричард скръцна със зъби.

— Я, престани. Не съм тук за това!

Тя млъкна и вдигна брадичката си, а в очите й проблесна внезапен ужас.

— Тогава значи искаш веднага да ме принесеш в жертва?

Ричард осъзна, че все още стиска здраво дръжката на меча. Беше забравил да успокои изражението на лицето си. Отпусна ръка и бликащата ярост на магията се уталожи. Жената чакаше, Ричард изсипа джуката на мръсния под.

— Дошъл съм да те изведа от тук. Казвам се Ричард. А ти?

Тя присви очи.

— Защо искаш да знаеш?

— Дошъл съм да те спася. Трябва да знам как се казваш. Не мога да те наричам „жено“!

Тя го изгледа мълчаливо.

— Аз съм Ду Чайлу.

— Как да те наричам — Ду или Чайлу? Или Ду Чайлу?

Тя сбърчи чело в недоумение.

— Ду Чайлу — това ми е името.

Ричард й се усмихна.

— Добре тогава, значи Ду Чайлу. Кой е твоят народ? Как се нарича?

— Ние сме Бака Бан Мана.

— И какво означава Бака Бан Мана?

Брадичката й отново се повдигна нагоре.

— Тези, които нямат господари!

Ричард се усмихна.

— Мисля, че си достойна за народа си. Нямаш вид на жена, която ще търпи господар.

— Говориш такива думи, но и ти като другите искаш да ме яхнеш.

Ричард поклати глава.

— Не. Казах ти, че не искам. Ще се опитам да те измъкна оттук и да те върна при твоя народ.

— Никой от моя народ не се е върнал, след като е бил пленен от Мадженди.

Ричард се наведе към нея.

— Тогава ще бъдеш първата! — Ричард изтегли меча си.

Тя отскочи назад към стената, вдигна колене към гърдите си с колене и зарови лице в тях. Ричард си даде сметка, че тя погрешно е изтълкувала движението му и се е свила така в очакване на най-лошото.

— Всичко е наред, Ду Чайлу, няма да ти причиня болка. Просто искам да махна яката от теб.

Тя се дръпна от него, след малко размисли и реши да предприеме друго вместо срамно отстъпление, така че се изплю отново в него.

— Да, като ми отрежеш главата. Защо не си кажеш истината? Искаш да ме убиеш и само чакаш да подложа врата си.

Ричард изтри плюнката от челото си. После протегна ръка и я сложи на рамото й, за да я успокои.

— Не, няма да ти причиня болка, с меча ще махна тази яка от врата ти. Как иначе да те освободя от нея? Ще се спасим, ще видиш. Позволи ми да я сваля от врата ти.

— Мечовете не могат да секат желязо!

Ричард вдигна вежда.

— Магическите могат.

Тя стисна очи и задържа въздуха си, докато Ричард внимателно я прегърна през раменете и намести главата й на коленете си. Приближи острието на меча до врата й. Беше виждал и преди Мечът на истината да сече желязо, знаеше, че магията ще свърши каквото трябва. Момичето не помръдна, когато той плъзна острието по дебелата метална яка. Миг по-късно се хвърли върху него. За секунда се бе вкопчила здраво в лявата му ръка. Зъбите й се врязаха в плътта му. Ричард замръзна на мястото си. Знаеше добре, че ако се опита да издърпа ръката си, зъбите й най-вероятно ще отделят мускула от костта. Дясната му ръка все още стискаше меча. Яростта на магията избухна в него. Използва яростта, за да блокира болката и да остане неподвижен. Пъхнал меча под яката, щеше да му е много лесно да извърти острието и да го забие в гърлото й. Дори да не успееше да я обезглави, пак щеше да я убие. И така щеше да се освободи от острите й зъби. Болката беше невъобразима.

— Ду Чайлу — успя да промълви той през стиснатите си зъби. — Пусни ме! Няма да ти направя нищо лошо. Ако имах намерение да ти причиня болка, точно в момента щях да го направя, за да те накарам да ме пуснеш.

Настъпи дълга тишина, в която се чуваше единствено учестеното му дишане. След това тя поотпусна хватката си, но не напълно, все още стискаше ръката му. Наклони глава на една страна.

— Защо? Защо искаш да ми помогнеш?

Ричард се вгледа в тъмните й очи. Успя да вдигне ръката си от меча и докосна хладния метал на яката около врата си.

— Аз също съм затворник. Аз също знам какво е да те държат с яка около врата. Не обичам яките. Макар да не мога да освободя себе си от това, мога да опитам да освободя теб.

Свирепите зъби пуснаха ръката му.

— Но ти си магьосник.

— Точно затова ме взеха като затворник. Жената, с която пътувам, ме води на едно място, наречено Дворец на пророците. Тя твърди, че магията ще ме убие, ако не отида там.

— Ти пътуваш с някоя от вещиците, така ли? От голямата каменна къща на вещиците?

— Тя не е вещица, но в нея също има магия. Сложи на врата ми тази яка, за да ме накара да тръгна с нея.

Очите на Ду Чайлу се спряха върху яката му.

— Ако ме пуснеш да си отида, Мадженди няма да ти позволят да преминеш през земята им, за да стигнеш до голямата каменна къща.

Ричард се усмихна.

— Надявах се, че ако ти помогна да се върнеш при твоя народ, ще ни позволите да преминем през вашата земя и може би ще ни помогнете да стигнем до Двореца.

На устните й се появи усмивка.

— Можем да убием тая вещица!

Ричард поклати глава.

— Не убивам хора, освен ако не съм принуден да го направя. Пък и това няма да ни помогне. За да махна яката от врата си, трябва да стигна до Двореца. Не го ли направя, ще умра.

Ду Чайлу отвърна глава. Ричард чакаше, докато тя плъзна поглед из килията си.

— Не знам дали казваш истината, или просто искаш да ми прережеш гърлото. — Тя нежно постави ръката си там, където преди малко го бе захапала. — Но ако ме убиеш, все едно — и без това нямам никакъв шанс за спасение. Така поне няма повече да ме яхват ония гадни кучета. Ако казваш истината, тогава ще бъда свободна, но ще трябва да търсим начин да избягаме. Все още сме в територията на Мадженди.

Ричард й смигна.

— Имам план. Можем поне да опитаме.

Тя се намръщи насреща му.

— Можеш да направиш това с мен и те ще бъдат доволни и ще те пуснат да стигнеш до Двореца. Няма да ти направят нищо. Нима не се страхуваш, че в противен случай ще те убият?

Ричард кимна.

— Да, но повече се страхувам от това, че мога да прекарам остатъка от живота си със спомена за красивите ти очи и с мисълта, че съм могъл да ти помогна.

Тя го изгледа косо.

— Ти може и да си магьосник, но хич не си умен. Всеки умен човек би помислил първо за собствената си сигурност.

— Аз съм Търсачът.

— Какво е това Търсач?

— Дълга история. Но предполагам означава, че правя най-доброто, на което съм способен, за да възтържествува правдата, за да бъде направено най-правилното нещо. В меча има магия, която ми помага в търсенето на истината. Нарича се Меч на истината.

Тя въздъхна дълбоко и накрая отново отпусна главата си в скута му.

— Опитай тогава или ме убий. Така или иначе бях обречена на смърт!

Ричард я потупа по мръсния гол гръб.

— Стой мирно!

Той посегна към врата й и хвана здраво яката. С другата си ръка, с която държеше меча, ръката, през която напираше да излезе магията, той нанесе мощен удар. Металът се разцепи със силен трясък. По стените се посипаха стружки. Едно доста голямо парче се завъртя във въздуха и накрая тупна тежко на земята. Настъпи тишина. Той не смееше да си поеме дъх, надявайки се някой от металните късове да не й е прерязал гърлото. Тя се изправи. С широко отворени очи плъзна ръка към врата си. След като не намери следи от наранявания, лицето й грейна в широка усмивка.

— Няма я! Ти махна яката от врата ми, а главата ми все още си е на мястото!

Ричард се престори на засегнат.

— Нали ти казах, че ще го направя. А сега трябва да изчезваме. Хайде!

Той я поведе обратно през стаите, откъдето бе дошъл. Стигнаха до предпоследната стая, където четиримата мъже чакаха търпеливо. Вдигна пръст към устните си, за да й покаже, че трябва да пази пълна тишина и да чака, докато се върне за нея. Тя кръстоса ръце под голите си гърди.

— Защо? Искам да дойда с теб. Нали каза, че няма да ме оставиш тук.

Ричард въздъхна.

— Ще отида да ти намеря някакви дрехи. Не можеш да тръгнеш така… — Той махна с ръка, без да довърши изречението си.

Тя отпусна ръце и се погледна.

— Защо? Какво ми има? Не съм чак толкова грозна за гледане? Мнозина са ми казвали…

— Що за народ сте вие! — прошепна той разпалено. — Откакто миналата есен напуснах родината си, срещнах повече голи хора, отколкото през целия си живот дотогава! И нито един от тях не изглеждаше поне малко…

Тя се ухили.

— Лицето ти е червено.

Ричард изръмжа през зъби.

— Чакай тук!

Без да сваля усмивката от лицето си, тя отново скръсти ръце.

— Ще чакам.

Щом Ричард влезе в стаята, четиримата мъже скочиха на крака. Той не им остави време за въпроси.

— Къде са дрехите на жената?

Те се спогледаха объркани.

— Нейните дрехи? За какво са ти…

Ричард пристъпи застрашително към тях.

— Кой си ти, за да задаваш въпроси на духовете? Направи каквото ти казват! Дай ми дрехите й!

Четиримата отскочиха назад като един. За миг го изгледаха, след което отидоха при ниските сандъци. Оставиха газените лампи встрани и отвориха капаците. Започнаха да ровичкат, разхвърляйки дрехите на всички страни.

— Ето, намерих ги! — каза единият от тях и извади фино изработена вълнена дреха. Светлокафявият плат бе украсен по дължина от разноцветни ивици. — Това е нейно. — Той извади и един колан от еленова кожа. — И това също.

Ричард ги грабна от ръката на мъжа.

— Чакайте тук!

Пътьом той грабна от земята и парче плат, което беше паднало на земята по време на яростното претърсване на сандъците. След това излезе бързо от стаята, преди да могат да го попитат още нещо.

Ду Чайлу го чакаше със скръстени на гърдите ръце. Когато видя какво носи той, ахна. Притисна роклята до гърдите си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Молитвената ми рокля. — Тя обви с ръце врата му и като се повдигна на пръсти, започна да го целува по цялото лице. Ричард я отблъсна от себе си и се опита да приглади гъстите й черни коси.

— Добре, добре, облечи се. Побързай.

Цяла сияеща, тя пъхна роклята през главата си и промуши ръце през дългите ръкави. От външната страна на всеки ръкав и през раменете минаваше ивица от разноцветни нишки. Роклята беше дълга до под коленете й. Докато пристягаше колана на кръста си, Ричард забеляза, че от крака й още тече кръв към стъпалото, от мястото, където мъжът я бе намушкал с копието си.

Той застана на едно коляно пред нея и й направи знак с ръце.

— Вдигни си роклята. Вдигни я!

Ду Чайлу го погледна и изви вежда.

— Току-що прикрих голотата си, а ти искаш отново да я открия.

Ричард прехапа устни и размаха парчето плат пред очите й.

— Кървиш. Трябва да превържа раната ти.

Тя се изкикоти, повдигна полите на роклята си и протегна крак, съблазнително завъртайки го насам-натам. Ричард бързо превърза раната и стегна плата на възел. Тя извика от болка. Той си помисли, че така й се пада, но все пак се извини. Хвана я за ръката и я поведе през стаите. Когато стигнаха до последната, изръмжа на четиримата мъже да останат по местата си. Без да пуска ръката й, я поведе през уличките на града към площада. Забеляза главите на трите коня да стърчат над морето от бръснати глави. Проби си път натам.