Камъкът на сълзите

Тридесет и трета глава

— Трябва да отрежеш цялата ми ръка!

Зед дръпна надолу ръкава на небесносинята сатенена роба, закривайки раната, която упорито не искаше да заздравее, и зеленикавата плът наоколо.

— Няма да отрежа ръката ти, Ейди, колко пъти трябва да ти го повтарям.

Той остави лампата върху нощната масичка, инкрустирана със сребро. На плота се виждаше подносът с остатъци от агнешко задушено и черен хляб. Запъти се към прозореца и леко повдигна с тънкия си пръст тежките бродирани завеси. Хвърли поглед към тъмната улица, но през заскрежените стъкла не се виждаше почти нищо. През отворената двойна врата към външната стая нахлуваше топлина и светлина от запаления огън. Съседните стаи бяха сравнително тихи за толкова много посетители, повечето от които в момента се бяха събрали в трапезарията.

Независимо от лютата зима, „Рогът на овена“ развиваше добър бизнес. А може би именно заради нея. В такъв сняг и студ човек нямаше как да остане да нощува край пътя. А търговията не можеше да спре заради времето. Тази странноприемница, както и всяка друга в Пенверо, бе препълнена от търговци, коняри и какви ли не пътници.

Зед и Ейди имаха късмет да си намерят места за нощуване. А може би не те, а съдържателят на странноприемницата бе имал късмет. Задето се намериха хора, готови да платят баснословните суми за „най-хубавите стаи“. Исканата цена не интересуваше ни най-малко Зед. За един магьосник от Първия орден не бе проблем да направи необходимото количество злато. Проблемите му бяха от друго естество. Мястото, където скринът бе одраскал Ейди, не заздравяваше. Всъщност положението се влошаваше. Нямаше смисъл да се опитва повече да оправи нещата с магия. Именно в магията се състоеше проблемът.

— Слушай, старче. — Ейди седна в леглото и се подпря с лакти на възглавниците. — Това бъде единственият начин да ми помогнеш. Ти направи всичко възможно, уважавам усилията ти, но ако не спреш тази зараза, ще умра. Какво бъде една ръка в сравнение с живота ми. Ако ти нямаш достатъчно смелост, дай ми ножа и аз сама ще го направя.

Зед я погледна през рамо.

— В това, уважаема лейди, изобщо не се съмнявам! Но се страхувам, че това няма да помогне!

— Какво искаш да кажеш? — попита тя с дрезгавия си глас.

Зед взе парче месо от подноса и го пъхна в устата си, след това прихвана краищата на робата си и седна на леглото. Хвана я за здравата ръка, без да спира да дъвче. Изглеждаше крехка и чуплива, но Зед знаеше, че всъщност е по-здрава от желязо.

— Ейди, познаваш ли някой, който да е наясно какво трябва да се прави при подобни възпаления?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Защо мислиш, че няма да помогне?

Зед я потупа по ръката.

— Отговори ми на въпроса. Познаваш ли някой, който да разбира от такива рани?

— Трябва да помисля, но ми се струва, че сред живите вече няма никой, който би могъл да се справи. Ти бъдеш магьосник! Кой би могъл да знае повече от теб? Магьосниците бъдат лечители — тя дръпна ръката си от неговата. — Защо мислиш, че няма да помогне, ако ми отрежеш ръката? — Тя млъкна за миг, после го погледна с широко отворени очи. — Вече бъде късно ли?

Зед стана и се отдалечи на няколко крачки. Сложи ръце на кръста и се замисли. Всъщност нямаше какво толкова да се мисли.

— Помисли, Ейди, и то добре! Това надхвърля моите умения. И е много сериозно.

Чу се как леглото изскърца, докато Ейди се наместваше назад върху възглавниците. Въздъхна уморено.

— Значи бъда мъртва! Поне духът ми бъде с моя Пел. Най-после. Трябва да продължиш без мен. Не губи повече време. И бездруго те забавих достатъчно, като останах в това легло толкова дни. Трябва да стигнеш до Ейдиндрил. Моля те, Зед, не искам да бъда виновна за онова, което ще се случи, ако не стигнеш навреме в Ейдиндрил. Иди да помогнеш на Ричард и ме остави да умра спокойно!

— Ейди, моля те, направи каквото ти казах! Мисли! Кой би могъл да ни помогне?

Твърде късно. Разбра, че току-що е направил грешка. Сведе глава напред, готов да посрещне онова, което знаеше, че ще последва. Чу как леглото отново изскърца.

— „Ни“?

— Исках да кажа…

Тя дръпна ръкава на робата му и го обърна към себе си. Смръщи чело. Дръпна го, за да го накара да седне на леглото до нея. На светлината на лампата очите й изглеждаха по-скоро розови, отколкото бели. Въпреки това той долавяше зеленикавия оттенък в тях.

— „Ни“ ли каза? — повтори тя. Този път гласът й беше дрезгав и изпълнен с гняв. — И се осмеляваш да се оплакваш за малките тайни, които една чародейка пази за себе си! Изплюй камъчето или ще те накарам да съжаляваш, че си ме взел със себе си!

Зед я погледна уморено. Всъщност все едно. Не можеше вечно да крие от нея. Дръпна нагоре ръкава на робата си. Плътта на ръката му над лакътя, точно там, където бе и нейната рана, беше на черни кръгове с големината на златни монети. От тях струеше същата зеленикава светлина, каквато се виждаше и по ръката на Ейди. Тя не реагира на гледката.

— За да лекуват хората, магьосниците използват магията на съпричастието. Ние поемаме в себе си болката, ядрото на болестта, раната. Всеки от нас е преминал през теста за болка, за да може да понесе онова, което взима от другия. Поддържаме силите си с дарбата. Пак с нея вдъхваме сили и на човека, комуто помагаме. Така даваме възможност на магията да поправи пораженията в тялото му. Хармонията вътре в нас коригира дисхармонията в човека до нас. Болката и нараняванията са нарушения, които магията може да поправи. — Той я погали по ръката. — В определени граници, разбира се. Все пак не сме ръката, която създава живот. Но от нея ни е дадена дарбата, която в подходящия момент може да помага на хората.

— Но защо ръката ти изглежда съвсем като моята?

— Болестта или раната не преминават в магьосника изцяло, пътят им е блокиран. Прехвърля се само болката и дисхармонията, за да можем да вдъхнем на пострадалия човек сила и изцеление. — Той дръпна обратно ръкава си. — Раната, оставена от ноктите на скрина, някак си се е промъкнала през бариерата.

Тя го погледна загрижено.

— Значи и двамата трябва загубим ръцете си!

Зед се опита да преглътне.

— Не, страхувам се, че това няма да помогне. Когато лекувам някого, аз винаги усещам къде точно се намира причината за болката му. — Той стана и се обърна с гръб към нея. — Заразата на скрина вече е пренесена в тялото ти. — Гласът му премина в шепот: — Също и в моето, разбира се.

Зед дочу приглушен смях, долитащ откъм трапезарията. През красивите, цветни килими проникваше весела музика. Някакъв бард редеше куплетите на неприлична песничка за принцеса, която станала сервитьорка. Баща й, кралят, решил да я ожени за принц, когото тя ненавиждала. След като се постарала да представи кандидата си като алчен крадльо, тя установила, че макар клиентите да я пощипват тук-там, предпочита да стане сервитьорка, вместо да живее в двореца. И се отдала на безгрижен живот, изпълнен с песни и танци.

Зад гърба му гласът на Ейди прозвуча меко и тихо.

— Бъдем в голяма беда, старче!

Зед кимна разсеяно.

— Наистина!

— Съжалявам, Зед, прости ми за това, което причиних и на двама ни.

Зед махна с ръка, за да я прекъсне.

— Станалото — станало. Не си виновна ти, скъпа лейди! Ако някой е виновен, това съм аз, задето използвах магията, без да помисля предварително. Ето как човек плаща, когато мисли със сърцето, а не с разума си.

Това е и цената за нарушаването на Второто правило на магьосника, добави той наум, но не каза нищо.

Извърна се, за да я погледне.

— Мисли, Ейди! Все е останал някой, който да знае какво трябва да се направи. Някой, който знае какво представлява скринът. Сети се за някоя от онези жени, при които си ходила, когато си искала да натрупаш познания за отвъдния свят. Колкото и малко да знае някой, би могъл да ми подскаже нещо, за да можем да се измъкнем от тази каша.

Ейди се облегна тежко назад върху възглавниците и смръщи чело замислено.

— Оттогава минаха много години, бях млада, а всички онези жени стари. По-стари, отколкото съм аз сега. Сигурно отдавна всички са умрели.

Зед се спря до леглото.

— Може би някои от тях са имали дъщери. Дъщери, които са наследили дарбата на майките си.

Очите на Ейди се спряха върху него, веждите й отскочиха нагоре. Внезапна усмивка озари лицето й.

— Да, една от тях, тази, която ми разказа най-важните неща за скриновете, имаше дъщери. — Тя се повдигна на здравата си ръка. — Три дъщери. — Усмивката озари цялото й лице. — И трите бяха родени с дарба. Тогава бяха още малки, но притежаваха дарбата. Сигурно са малко по-млади от мен. Ако майка им е живяла достатъчно дълго, сигурно ги е научила на всичко, което е умеела. Така бъде при чародейките.

Въпреки приглушената болка от чуждата магия в костите му Зед се оживи при думите й.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да намерим тези три жени. Къде живеят те?

Ейди потръпна и се смъкна надолу по възглавниците, дръпна завивката върху гърдите си.

— Никобарезе. В една отдалечена част на Никобарезе.

— По дяволите! — въздъхна Зед. — Доста е далеч, и то в посока, обратна на онази, в която би трябвало да се движим. — Той поглади с два пръста голобрадото си лице. — Не се ли сещаш за още някой?

Ейди зашепна нещо на себе си, като едновременно с това вдигна един пръст от стиснатия си юмрук.

— Синове — промърмори тя. — Тя имаше само синове. — След това отвори още един пръст. — Не, тя не знае нищо за скриновете… — Стигна до последния пръст. — Не, тя нямаше деца. — Ейди отпусна ръка. — Съжалявам Зед, трите сестри бъдат единствените, които може би знаят нещо. Но живеят в Никобарезе.

— А онази жена, тяхната майка, откъде е научила каквото е знаела? Може би е добре да отидем при извора?

Ейди приглади завивката върху гърдите си. Ръката й продължи надолу и се отпусна край тялото й.

— Само светлината знае това. Единственото място, където аз знам, че е възможно да открием отговор на въпросите си, е Никобарезе.

Зед вдигна пръст нагоре.

— Тогава заминаваме за Никобарезе!

Ейди го изгледа уплашено.

— Зед, но там бъдат още от онези… от „Кръвта на братството“. Моето име бъде познато там! Бъде запомнено не с любов!

— Но оттогава е минало толкова много време, Ейди. Две кралства време!

— За „Кръвта на братството“ времето не означава нищо.

Зед се замисли и потърка лицето си.

— Добре, но никой не знае кои сме ние; нали криехме идентичността си, за да не ни забележи Пазителят. Просто ще продължим да бъдем двама богати пътници. — Той се намуси.

— И бездруго се жертвах да нося тия смешни дрехи! — Той посочи скъпите дрехи, които бяха облекли по нейна идея и които никой от двамата не харесваше.

Тя сви рамене.

— Изглежда, нямаме друг избор. Каквото се налага да се свърши, ще трябва да го свършим. — Тя с мъка се вдигна в леглото. — Трябва да тръгваме!

Зед махна с ръка, за да я спре.

— Ти си отпаднала и имаш нужда от почивка. Ще се погрижа да ни осигурят транспорт. Няма да ни е възможно оттук нататък да яздим сами. Ще наема карета или нещо подобно. — Той повдигна вежди и й се усмихна срамежливо. — В края на краищата, след като ще се правим на богати пътници и ще носим тези смешни дрехи, защо пък да не си поръчаме и карета!

Ейди гледаше как Зед стои пред огледалото и се възмущава на облеклото си. Повдигна дрехата си с ръка — беше тежка, кафява, ръкавите се закопчаваха със сребърни копчета. Около врата и маншетите имаше ивици златист брокат. С набор около раменете и запасана с червен сатенен пояс, който се закопчаваше със златни катарами. Цялостният й вид бе толкова претенциозен, че Зед простена вътрешно.

— Добре, щом трябва, значи трябва! — Зед сви ръка пред гърдите си и направи дълбок поклон. — Как изглеждам, уважаема госпожо!

Ейди сдъвка парченце хляб.

— Глупаво!

Зед се изправи и посочи с пръст към нея.

— Мога ли да припомня, че ти ги избра?

Тя сви рамене.

— Само за отмъщение! Нали ти избра моите. Мислех, че всичко е опит за реванш!

Зед пак тръгна по меките килими. Мърмореше под носа си нещо за сделките и приятелството.

— Ти си почини малко! Аз ще отида да проверя за карета!

Ейди захапа парчето хляб и се огледа.

— Не забравяй шапката — извика дрезгаво след него.

Той беше доста далеч и тя не можа да забележи киселата му физиономия.

— Проклятие, жено, и шапка ли трябва да нося?

Тя сдъвка хапката си и спокойно преглътна.

— Продавачът каза, че с нея ще предизвикаш завист дори сред най-изисканите благородници!

Зед пое дълбоко въздух, после грабна меката червена шапка от мраморната маса и я нахлупи върху белите си коси.

— Така добре ли е?

— Перото е клюмнало!

Той сви юмруци, но изправи провисналото пауново перо върху шапката.

— Сега доволна ли си?

Ейди се усмихна. Сигурно пак изглежда глупаво, реши Зед.

— Зед, казах, че изглеждаш глупаво, само защото бъдеш толкова хубав мъж, че лъскавите дрехи стават смешни, опитвайки се да надградят съвършенството ти!

По лицето му премина усмивка, направи бърз поклон.

— Благодаря, мадам!

— Пази се!

Той извърна въпросително глава към нея.

— Преоблечен така, също като принцесата от онази песен, може някой да поиска да те щипне по дупето.

Зед й намигна палаво.

— Няма да позволя нито едно леко момиче да навлезе в твоята запазена територия.

Той накриви шапката си и тананикайки някаква весела мелодийка, излезе през вратата.

„Бастун, помисли си Зед, може би трябваше да нося и бастун.“ Естествено, богато украсен. Беше напълно убеден, че един благородник непременно трябва да носи бастун.