Камъкът на сълзите

Двадесет и трета глава

— Камъкът на сълзите ли? Ами, той е скрит.

Ейди въздъхна.

— Чудесно. Той не е нещо, което трябва да бъде оставено без надзор в този свят. — Тя леко се намръщи. — А добре ли е скрит? На сигурно място ли е?

Зед леко трепна. Не искаше да й каже, знаеше как ще реагира Ейди. Но й беше обещал.

— Окачих го на верижка. Окачих го на верижка и го сложих на врата на едно момиченце. Не знам… точно… къде е тя сега.

— Ти си го докосвал? — Очите на Ейди щяха да излязат от орбитите. — Камъкът на сълзите? Докосвал си го и си го сложил на врата на някакво момиченце! — Тя сграбчи брадата му с изненадващо силни пръсти и се наведе над лицето му. — Сложил си Камъка на сълзите, Камъка, за който се говори, че самият Създател е окачил на врата на Пазителя, за да го затвори в подземния свят… сложил си този Камък на врата на едно малко момиченце? И си я оставил да се скита където й видят очите?!

Зед вдигна рамене отбранително.

— Но нали трябваше да направя нещо с него. Не можех да го оставя просто ей така!

Ейди удари челото си с ръка.

— Тъкмо ме убеди колко е мъдър и веднага след това побърза да ми покаже, че наистина е голям глупак. Добри духове, спасете ме от неговите ръце.

Зед се изправи на крака.

— А ти какво би направила с него?

— Ами най-малкото щях да се замисля малко повече от теб, преди да направя каквото и да било. И нямаше да го докосна! Той е от друг свят. — Ейди се обърна с гръб към него, сключи ръце и зашепна нещо на някакъв странен език.

Зед приглади робата си и се поизпъчи.

— Не разполагах с излишно време, за да обмислям внимателно всичко. Нападна ни смехавец. Трябваше да бягаме…

Ейди обикаляше нервно наоколо.

— Аха, смехавец, значи. Пълен си с прекрасни новини, старче! — Тя заби пръсти под брадата му. — Това обаче не е извинение. Въпреки всичко не трябваше…

— Какво не трябваше? Не трябваше да го докосвам, така ли? Трябваше да позволя на смехавеца да го докосне, така ли?

— Смехавците бъдат убийци. Те не бъдат изпратени тук за Камъка.

Зед също заби пръст в нея.

— А, така значи? Толкова ли си сигурна? Толкова сигурна, че да си готова да рискуваш всичко заради него? Ами ако беше сгрешила, тогава какво? Тогава Пазителят щеше да грабне Камъка и да направи с него каквото си поиска? Толкова ли си сигурна, Ейди?

Тя дръпна ръката си от него и се загледа в намръщеното му лице.

— Не. Мисля, че не! Вероятно си прав. Сигурно бъде шанс смехавецът да вземе Камъка. Сигурно си направил единственото възможно нещо. — Тя размаха пръст пред лицето му. — Но да го окачиш на врата на едно дете…

— А къде според теб трябваше да го скрия. В джоба си ли? В джоба на един магьосник? В джоба на човек, който притежава дарбата? Та нали това е първото място, където ще го потърси Пазителят? Или може би искаш да го скрия на място, което единствено аз знам, и когато агентите на Пазителя се доберат до мен по някакъв начин и ме накарат да проговоря, да им изпея къде съм го сложил, за да могат те да дойдат да си го вземат, а?

Ейди скръсти ръце и от устата й излезе сподавено проклятие. Накрая лицето й се отпусна.

— Добре, може би…

— Може би, вятър! Нямах друг избор. Това беше отчаяна постъпка. Направих единственото възможно нещо при онези обстоятелства.

Тя направи уморена гримаса, а после кимна.

— Бъдеш прав, магьоснико. Направил си най-доброто, което си могъл. — Тя го потупа по рамото. — Колкото и глупаво да е то — добави тя едва чуто. Бутна го лекичко към стола. — Сядай! Искам да ти покажа нещо.

Зед се отпусна на стола и я проследи с поглед, докато тя закуцука към една от етажерките на стената.

— Вероятно бих постъпил другояче, Ейди — тъжно каза той, — ако имах възможност.

Ейди кимна.

— Знам… — Тя спря и се обърна. — Смехавец, казваш?

Зед потвърди.

— Бъдеш сигурен, че си видял смехавец?

Той изви вежди.

— Разбира се, че съм сигурен!

— Смехавците бъдат убийците на Пазителя. Те бъдат праволинейни и изключително опасни, но не са особено умни. Трябва да имат нещо, по което да познаят онзи, след когото са изпратени, някакъв начин да го открият. Те не бъдат много добри в търсенето, особено тук, в нашия свят. Откъде е знаел Пазителят къде бъдеш ти? Откъде смехавецът е знаел как да те открие? Откъде е бил сигурен, че преследва именно теб?

Зед сви рамене.

— Не знам! Аз стоях близо до мястото, където бяха отворени кутиите. Но беше минало известно време. Нямаше откъде да знае, че съм още там.

— Ти унищожи ли смехавеца?

— Да.

— Това бъде добре. Пазителят не би си направил труда да изпрати друг. Не и след като си доказал, че можеш да се справиш с него.

Зед вдигна ръце.

— Ами да, това си е направо прекрасно! Смехавците биват изпратени да премахнат всяка заплаха за Пазителя. Вероятно този е бил изпратен, за да спаси Пазителя от мен, така както проклетниците е трябвало да го освободят от теб. Имаш право, той няма да изпрати друг, не и след като му доказах, че мога да се справя със смехавците. Следващия път ще изпрати нещо по-страшно.

— Ако наистина ти бъдеш целта. — Тя докосна с пръст долната си устна, мърморейки си под носа. — Къде бъде Камъкът, когато го намери?

— Точно до кутията, която Рал отвори.

— А къде се появи смехавецът?

— В същата зала, в която бяха кутиите и Камъкът.

Ейди поклати глава озадачено.

— Може би си прав, че е дошло да вземе Камъка. Но ми се струва нелогично един смехавец да бъде изпратен за това. Чудя се как те е открил. — Тя се приближи до рафтовете. — Трябвало е нещо да го води.

Повдигайки се на пръсти, тя надзърна в дъното на единия от рафтовете, разбута внимателно предметите по-напред и най-накрая стигна до онова, което търсеше. Взе го в ръка, върна се обратно при Зед и внимателно остави предмета на масата. Беше малко по-голям от кокоше яйце, овален, потъмнял с годините, покрит с дебел слой патина, която във вдлъбнатините ставаше кафяво-черна на цвят. Представляваше изкусно изработена фигурка на зловещ звяр, свит на топка, но с искрящи очи, които те следят неотлъчно, независимо къде се намираш. Приличаше на изработен от кост и беше много, много стар.

Зед го взе в ръка и се опита да определи тежестта му. Беше доста по-тежко, отколкото изглеждаше.

— Какво е това?

— Даде ми го една жена, чародейка, при която учех. Тя бъде на смъртно легло. Попита ме дали знам какво е скрин. Разказах й каквото знаех. Тя въздъхна с облекчение и после ми каза нещо, от което настръхнах до мозъка на костите си. Каза, че ме била чакала, според както й били предсказали пророчествата. Сложи това в ръката ми и ми обясни, че бъде изработено от кост на скрин. — Ейди посочи с ръка най-напред към стената, после към купчината кости в ъгъла на стаята.

— От тези кости тук може да се събере цял скрин. Веднъж ми се наложи да се боря с един в просеката. Костите му бъдат при мен. Черепът му бъде на рафта. Той бъде онзи, който падна на пода. — Ейди опря пръст върху костената фигурка в ръката на Зед и се наведе към него. Каза с тих и дрезгав глас: — Това, каза ми старицата, трябва да бъде пазено от някой, който разбира. Допълни, че бъде направено с древна магия от старите магьосници, че вероятно ръцете им са били направлявани от самия Създател. Направена е заради пророчествата. Жената ми каза, че това може би е най-важният магически предмет, който някога ще държа в ръцете си. Че в него има повече сила, отколкото тя или аз изобщо можем да си представим. Било направено от кост на скрин и от сила на скрин, че ще бъде изключително важна вещ, ако някой ден воалът бъде застрашен. Попитах я как трябва да се използва, как действа магията му, как е попаднал у нея. Каза, че бъде много изтощена от вълнението, че съм отишла при нея, и има нужда от почивка. Помоли ме да се върна при нея на сутринта, за да ми разкаже каквото знае. Когато отидох на следващата сутрин, тя беше умряла. — Ейди го погледна многозначително. — Смъртта я споходи малко по-рано от необходимото.

Зед си помисли същото.

— И нямаш никаква представа какво е това и как се използва, така ли?

— Никаква.

Зед вдигна фигурката във въздуха с помощта на магия и се загледа в плавните й движения. Очите на звяра го следваха навсякъде, независимо накъде завърташе предмета.

— Опитвала ли си да прилагаш някаква магия върху това?

— Не. Бъде ме страх.

Зед постави ръцете си от двете страни на костената фигурка и внимателно я притисна с различни видове сила, с различни типове магия, като ги остави да се плъзгат по повърхността на облата кост, опипвайки я, търсейки някакъв процеп, пролука, дупка.

Имаше нещо странно в него. Магията му се връщаше обратно, сякаш минаваше през празно пространство, сякаш нещото изобщо не беше там. Може би беше някакво защитно поле, с каквото не се бе сблъсквал преди. Увеличи силата. Тя се плъзна по повърхността на предмета като нова обувка върху лед.

Ейди стисна ръце.

— Не мисля, че трябва…

Пламъкът на свещта изведнъж угасна. Появи се тънка струйка лепкав дим. В стаята останаха да проблясват единствено трепкащите пламъци в огнището. Зед погледна намръщен угасналата лампа.

Внезапен гръм накара и двамата да се огледат стреснато. Черепът се изтърколи по пода, приближавайки се до тях. На средата на пътя се закова на място и застана изправен. Двете празни очни орбити се втренчиха в тях. Дългите остри зъби опряха в дървения под.

Костената фигурка подскочи два пъти по масата, а Зед и Ейди се изправиха на крака.

— Какви ги вършиш, старче?

Зед погледна черепа.

— Нищо не съм направил.

От полиците започнаха да падат още кости. Тези, които бяха закачени по стените, се удряха с дрънчене в пода, някои дори подскачаха по няколко пъти.

Зед и Ейди се обърнаха едновременно. Купчината кости зад тях се раздели на части. Някои от костите, сякаш оживели, започнаха да се плъзгат и премятат по пода. Едно ребро профуча напред, удари се в крака на един от столовете и отпраши нанякъде.

Зед се обърна към Ейди, но тя вече бързаше към рафта над шкафа зад масата, онзи, който беше покрит с покривката в синьо и жълто.

— Ейди, какво правиш? Какво става?

Костите се събираха около черепа. Тя дръпна рязко покривката.

— Бягай! Преди да е станало твърде късно!

— Но какво става?!

Тя заровичка из рафта, при което бурканите и кутийките, подредени отгоре му, зазвъняха. Тя продължаваше слепешката да опипва наоколо. Някои от кутиите изтрополиха по пода. Един буркан се разби на парчета върху шкафа и навсякъде се разхвърчаха стъкълца. Потече нещо гъсто и лепкаво, примесено с парченца стъкло.

— Прави, каквото ти казах. Бягай! Веднага!

Зед се втурна, под стъпките му хрущяха парчета стъкло. Хвърли един поглед през рамо към черепа, който продължаваше да го гледа с празните си очи, но този път от нивото на човешки ръст. Под него се събираха и подреждаха различни по вид и големина кости. Ребрата се подредиха едно под друго от двете страни на гръбначния стълб, оформиха се крайници. Черепът се вдигна още по-нагоре и под него се намести челюстната кост.

Зед се извърна към Ейди и я сграбчи за ръката й, дърпайки я грубо към себе си. Тя се отдалечи от шкафа с малка кутийка в другата ръка.

— Ейди, какво става!?

Тя обърна глава към черепа, който вече се бе извисил до тавана.

— Какво виждаш?

— Какво виждам ли? По дяволите, глупава жено! Виждам купчина кокали, които оживяват!

Скринът изви рамене надолу, притиснат от тавана, след като към тялото му продължаваха да се прибавят още кости. От всички страни прииждаха все нови и нови.

Ейди се озъби насреща му.

— Не виждам никакви кости, виждам плът.

— Плът ли?! По дяволите! Стори ми се, че каза, че си убила това нещо.

— Казах, че се бих с него. Не знам дали един скрин изобщо може да бъде убит. Дори не знам дали изобщо е бил жив. Но си прав за едно нещо, магьоснико: след като си успял да победиш смехавеца, Пазителят ти изпраща по-страшно чудовище.

— Но откъде знае къде сме? Откъде скринът знае къде сме? Та нали всичките тези кокали трябваше да ни пазят!

— Не знам. Изобщо не разбирам как…

Изведнъж към тях се понесе една раменна кост. Зед се дръпна назад, дръпвайки и Ейди след себе си. Костите продължаваха да се трупат. Ейди трескаво се опитваше да отвинти капачето на кутията, която държеше в ръка, докато Зед я дърпаше след себе си към задния край на масата. Най-после успя и капачето отхвръкна на пода. Скринът се раздвижи и протегна ръка надолу. Масата с трясък се разби на трески. Кръглата костена фигурка подскочи по пода. Зед се опита да я хване с магия, но беше все едно да се опитва да хване бобено зърно с мазни пръсти. Пробва и с въздух, силно компресиран около нея, но фигурката се измъкна и се изтърколи в ъгъла.

Скелетът се нахвърли върху тях. Двамата моментално се проснаха на пода, надалеч от него. Зед дръпна Ейди зад себе си, докато тя се опитваше да бръкне в кутията. Скринът не беше особено бърз, тъй като таванът очевидно се бе оказал твърде нисък за огромния му ръст.

Челюстите на звяра се разтвориха широко, сякаш се канеше да нададе рев. Не се чу никакъв звук, но Зед усети въздушната вълна. От нея дрехите им се развяха като при силен вятър.

Ейди извади ръката си от кутията, стискайки в шепата си бял пясък, който моментално хвърли към скрина.

Чародеен пясък.

Скринът отстъпи крачка назад и поклати глава. След миг се освести и отново се хвърли напред. Зед пусна огнено кълбо. То премина през звяра, без да го засегне, и се блъсна в отсрещната стена. Огнените езици облизаха повърхността и оставиха след себе си черни следи като от сажди. Зед опита с въздух, след като огънят не помагаше. Пак нищо. Двамата отстъпиха встрани, виждайки, че звярът се кани да ги нападне отново. Зед опита с различни видове магия, като през цялото време държеше Ейди плътно до себе си. Тя сякаш не забелязваше опасността и продължаваше да хвърля срещу скрина искрящия бял пясък. Когато той отново разтвори паст, за да нададе още един безшумен рев, тя запрати шепа пясък в гърлото му и изкрещя някакви думи на чужд език. Въздушната вълна бе срязана отведнъж, щом тя каза думите. Скринът сякаш вдъхна белия пясък. Челюстите щракнаха, главата му се отметна назад.

— Това бъде всичко, което мога да направя — каза тя. — Надявам се бъде достатъчно.

Скринът тръсна глава, след това изплю пясъка, при което от устата му излезе облак искри. Отново се нахвърли върху тях, но когато Зед се опита да я дръпне за ръкава към себе си, Ейди му се изплъзна. Зед започна да хвърля срещу скрина цепеници и столове, опитвайки се да отклони вниманието му, докато Ейди се промъкваше зад гърба му. Предметите просто отскачаха от кокалестото тяло.

Зед бръкна в джоба си и извади шепа от своя искрящ магьоснически пясък. Замахна светкавично и го запрати в средата на скелета. Ефектът бе същият като от пясъка на Ейди. Нищо не можеше да отклони вниманието на скрина, който само след миг се извърна към чародейката. Тя тъкмо протягаше ръка към някаква древна кост, окачена на стената. От единия й край стърчаха някакви пера, от другия висяха нанизи от червени и жълти мъниста.

Зед сграбчи кокалестата ръка на чудовището, което го отблъсна без никакви проблеми.

Когато скринът се хвърли към Ейди, тя размаха пред него шарената кост, като в същото време изкрещя някакви заклинания на своя си език. Чу се ужасно щракане на челюсти. Ейди успя да дръпне навреме ръката си, но и костта остана вътре и само след миг бе разтрошена на парчета.

Ейди не знаеше как точно се използват насъбраните от нея предмети и не постигна никакъв успех. Чудовището дишаше над главата й.

— Хайде! Трябва да се махаме оттук!

— Не мога изоставя така къщата си, тук има толкова скъпоценни неща.

— Взимай каквото можеш и да изчезваме!

— Ти вземи кръглата кост, която ти показах.

Зед се опита да стигне до ъгъла, но чудовището затътри след него огромните си крака и посегна с ужасните си нокти. Магьосникът отвърна, запращайки срещу него всички видове магия, които познаваше. Преди да е успял да му стори каквото и да било, усети как губи сили и не може да направи абсолютно нищо. Нямаше накъде да отстъпва повече.

— Ейди, трябва да се махаме! Незабавно!

— Не можем да оставим тук костта! Тя бъде много важна за воала на отвъдния свят. — Тя се втурна към ъгъла, Зед се опита да я спре, но не успя. Звярът я настигна с острите си нокти и раздра ръката й. Тя изкрещя, залитна към стената и се строполи по очи на пода. Около нея нападаха кости.

Зед докопа края на робата й и я дръпна към себе си. На милиметри от главата му профучаха остри нокти. Ейди се опита да се освободи от Зед, за да опита отново да вземе кръглата кост.

Скринът отстъпи назад, отново надавайки безгласния си рев. Изправи се в цял ръст, при което покривът се разхвърча на парчета. В къщата се посипа дъжд от керемиди и разтрошени греди. Ноктите яростно деряха дървените стени. Острите зъби се впиваха в тавана. Зед дръпна Ейди към вратата, а тя яростно се съпротивляваше.

— Тук бъдат неща, които трябва да взема! Важни неща! Неща, които търсих цял живот!

— Нямаме време, Ейди! Вече е късно да ги спасим!

Тя се отскубна от ръцете му и отново се втурна към костената фигурка. Чудовището се надвеси над нея. Зед изпрати срещу нея магия, която я дръпна рязко назад. Той я сграбчи в двете си ръце и се метна през прага миг преди една остра лапа да се забие в стената над главите им.

Изправиха се на крака. Зед се впусна да бяга, дърпайки я след себе си, докато Ейди продължаваше да се съпротивлява. Тя се опита да му въздейства с магия, но той успя да я отблъсне. Нощният въздух щипеше лицата им. От устите им излизаха облачета, докато двамата продължаваха да бягат, борейки се един с друг.

Ейди надаваше писъци като майка, която гледа как пред очите й разсичат на парчета собственото й дете. Ръцете й, едната обляна в кръв, се протягаха към къщата.

— Моля те! Нещата ми! Не бива да ги оставям! Ти не разбираш! Те бъдат важни, пълни с магия!

Чудовището срути предната стена на къщата и се устреми към тях.

— Ейди! — Той дръпна рязко главата й към себе си. — Тези неща няма да ти послужат, ако си мъртва! Когато се отървем от това чудовище, ще се върнем да ги приберем!

Гърдите й се повдигаха бясно. По лицето й се стичаха сълзи.

— Моля те, Зед! Моля те! Костите ми! Ти не разбираш, те са много важни! Магически са! Могат да ни помогнат да възстановим воала! Ако попаднат в чужди ръце…

Зед подсвирна на коня си, без да спира. Продължаваше да я дърпа след себе си, а тя все не спираше да се противи.

— Зед, моля те, не ми причинявай това! Не ги оставяй!

— Ейди, ако умрем, няма да можем да помогнем на никого.

Конят дотърча в галоп и спря пред тях. Очите й не се отделяха от къщата, откъдето се чуваше пукот и трясък. Зед грабна поводите на кобилата и се хвърли на гърба й, без да изпуска Ейди.

— Хайде, момичето ми, полети като вятъра!

Изпод копитата й излетяха прах и камъчета. Зед яздеше приведен напред, а Ейди увисваше ту от едната, ту от другата му страна. Скринът ги следваше по петите и очевидно беше бърз колкото кобилата. Добре поне, че не беше по-бърз. Зед чуваше щракането на челюстите му. Конят летеше като стрела. Зед се запита кой ли ще се окаже по-издръжлив. Опасяваше се, че знае отговора.