Камъкът на сълзите

Петдесет и шеста глава

Ричард непрекъснато си намираше някакво занимание в Двореца и дните се нижеха бързо един след друг. Калан и Зед му бяха казали, че в Средната земя вече няма магьосници, които притежават дарбата. И нищо чудно, след като всички очевидно бяха събрани в Двореца на пророците. Бяха общо над сто момчета и младежи. Според наблюденията на Ричард повечето от по-големите идваха от Средната земя, а имаше и неколцина от Д’Хара.

Благодарение на убития сбърз той си спечели завидна слава сред малките момчета. Две от тях — Кип и Хърш — бяха най-упорити. Следваха го навсякъде, молеха го да им разказва случки от своя живот. Понякога проявяваха невероятна за възрастта си мъдрост — сякаш бяха пораснали преждевременно. Друг път си бяха просто палави момчета и не правеха нищо друго освен пакости.

Обикновено жертва на лудориите им бяха Сестрите. Хлапетата никога не преставаха да измислят нови номера, които да им прилагат. Главните им оръжия бяха водата, калта и влечугите. Сестрите рядко получаваха пристъпи на истински гняв заради пакостите им и обикновено бързо им прощаваха.

В началото момчетата се опитаха да прилагат някои от номерата си и на Ричард. Но той имаше по-сериозна работа и скоро им даде да разберат, че няма нито време, нито търпение за лудориите им, така че те го оставиха на мира и насочиха вниманието и кофите си с вода към други обекти.

Фактът, че Ричард успя да накара останалите момчета да се отнасят по друг начин с него, накара Кип и Хърш да го харесват още повече. Те очевидно изпитваха огромна нужда от мъжко приятелство. Ричард ги награждаваше с разкази за приключения, а понякога, когато присъствието им не му пречеше на другата работа, ги взимаше със себе си извън Двореца и ги учеше как да се оправят в гората, как да разчитат следи и да познават различните животни. Двете момчета не желаеха нищо повече от доброто отношение на по-възрастния си приятел и затова когато той им казваше, че иска да бъде сам, го оставяха на спокойствие и се изпаряваха при първия му знак с глава или пръст. Ричард ги викаше почти винаги когато беше с Паша, защото така или иначе в нейно присъствие не можеше да свърши кой знае какво. Объркана от факта, че няма възможност да остане насаме с него, тя, от друга страна, със задоволство установи, че двете момчета явно са я изключили от списъка на жертвите си. Вече не намираше кални петна по изящните си рокли, нито пък змии в шаловете си.

Понякога Ричард възлагаше на хлапетата да му изпълнят дребни поръчки, за да ги изпробва. Планираше да използва техните заложби.

Другите младежи с яки на врата искаха да покажат на Ричард града. Двама от тях — Пери и Исаак, — които живееха близо до него в „Гийом Хол“, го заведоха в таверната, където пиеха повечето войници от охраната. Скоро след това Ричард купи на Кевин Анделмиър обещаната бира.

Повечето от младежите рядко преспиваха в Двореца. Ричард скоро разбра защо. Те, както и той, разполагаха с много пари и умееха да ги харчат. Обличаха се като принцове, а нощите извън Двореца прекарваха в луксозни заведения и странноприемници, като край тях никога не липсваха жени, желаещи да споделят забавленията им. Изключително красиви жени.

Всеки път, когато Пери и Исаак го водеха в града, към тях мигом се прилепваха рояк хубавици. Ричард никога не бе виждал някой да се държи така нахакано с жените. Всяка вечер двамата младежи си избираха различни красавици, понякога по няколко, купуваха им подаръци, дрехи или дрънкулки и после тръгваха към стаите им. Казаха му, че ако не желае да се разправя с купуване на подаръци, може просто да отиде в някой публичен дом, но го увериха, че жените там не са така млади и хубави като момичетата, които срещат из улиците. Все пак, признаха му двамата, и те ходели понякога в публичните домове, когато не им се завързвали запознанства, а имали желание за секс.

Благодарение на яката Ричард привличаше жените по същия начин като Пери и Исаак. Постепенно започна да разбира какво е имала предвид Сестра Вирна, когато го уверяваше, че той скоро ще се отдаде на чифт хубави крака. Двамата му спътници често му повтаряха, че е луд да отхвърля предложенията на толкова хубавици. Понякога Ричард мислеше, че са прави.

Веднъж ги попита не се ли притесняват, че бащите на тези момичета могат да ги пребият от бой заради онова, което правят с дъщерите им. Те се засмяха и му казаха, че мъжете от града понякога дори сами им предлагали дъщерите си. Ричард вдигна ръце и ги попита не се ли притесняват, че някоя от тях може да забременее. Те му обясниха, че ако това стане, Дворецът поема грижите не само за нея и детето, а и за цялото й семейство.

Когато Ричард попита Паша какво стои зад това странно споразумение, тя скръсти ръце пред гърдите си, обърна му гръб и му обясни, че мъжете имат неконтролируеми страсти, които, ако не бъдат задоволени, могат да се окажат пречка за овладяването на Хана. Така че Сестрите окуражават младежите да задоволяват нуждите си. Ето защо тя не го придружаваше нощем в града — за да не пречи в задоволяването на… нуждите му.

След като му обясни всичко това, тя извърна лице към него и го замоли, когато има подобни нужди, да се обръща към нея. И му обеща да направи така, че той никога повече да не пожелае друга жена. След това допълни, че ако въпреки това има желание да отиде в града, тя с готовност би била една от жените, които споделят постелята му. Увери го, че може да го задоволи по-добре от всяка друга, и предложи да го докаже.

Този разговор изуми Ричард. Поведението й още повече. Обясни й, че ходи в града, за да разглежда. Че тъй като е прекарал целия си живот в гората, не познава градските нрави и му е интересно да ги наблюдава. Каза й, че не е свикнал да се отнася с жените по този начин, но й обеща, че когато почувства подобна нужда, тя ще бъде първата, към която ще се обърне. Паша остана толкова доволна от отговора му, че не каза нищо, когато той й напомни, че още не е готов. Тя, разбира се, нямаше как да знае, че понякога Ричард се чувства толкова самотен, че едва издържа на изкушението да се отпусне в прегръдките й. Беше безспорно привлекателна жена и имаше моменти, в които наистина му бе трудно да стои на една ръка разстояние от нея.

Ричард я накара да му покаже всичко в Двореца, до което има достъп. Също и града, пристанището, големите лодки. Тя му обясни, че се наричат кораби, защото плуват в морето. Ричард никога не бе виждал толкова огромни плавателни съдове. Тя му каза, че са купени от градове в Стария свят, намиращи се надолу по брега.

В разходките си край морето двамата прекарваха цели часове, загледани във вълните. Тя му разказа за приливите и отливите и Ричард с изненада научи, че това е природно явление, а не резултат от магия. Беше очарован от морето, а за Паша беше достатъчно, че я взима със себе си. Но той не можеше да си позволи да седи и да гледа морската шир твърде често. Чакаше го работа.

На Паша не й беше позволено да излиза с него в града нощем, тъй като можеше да му се прииска да бъде с жена. Ричард всеки път й обясняваше, че излиза не с такава цел. Което си беше самата истина — той нито веднъж не се докосна до някоя от разголените красавици, които му се предлагаха. Именно защото беше вярно, му бе доста трудно да я убеди. Разбира се, никога не й спомена защо всъщност ходи там.

Реши, че щом Дворецът му осигурява толкова много пари, би трябвало да ги използва по някакъв начин. Харчеше ги за всичко, което би могло да му бъде полезно в бъдеще. Стана редовен посетител на таверната, посещавана от охраната. Винаги когато беше там, никой от войниците не плащаше и грош за пиенето си. Направи си труда да научи имената на всички войници. Записваше в една тетрадка всяко ново име и се опитваше да научи колкото се може повече за човека и за навиците му. Най-много внимание обръщаше на войниците от охраната на Прелата и на онези, които охраняваха забранените зони в Двореца. Постепенно научи всичко за тези момчета. Познаваше приятелките и жените им, децата, родителите, какво обичат да ядат, какви проблеми имат.

Веднъж купи на Кевин ужасно скъпи бонбони — любимите на неговата приятелка. Този жест има огромен успех. Оттогава нататък Кевин грейваше в усмивка всеки път, щом го видеше.

Освен това Ричард с готовност заемаше пари на всеки от войниците, знаейки, че никога няма да му ги върнат. Дори не искаше да слуша обясненията и извиненията им, казваше само, че много добре ги разбира.

Имаше двама, които пазеха в западната част на Двореца. Те му позволяваха от време на време да им купува по някоя бира, но продължаваха да се държат хладно с него. Ричард прие поведението им като предизвикателство. Предложи им жени и пиене. Когато го попитаха защо, обясни, че те по цял ден стоят на пост, а той има достатъчно пари и нищо не му коства да им осигурява приятна дамска компания за вечерна отмора. Обяснението му ги срази. Скоро и те започнаха да го гледат съучастнически, когато минаваше покрай тях.

Постепенно разбра, че не е много удобно в Двореца да идват жени и затова откупи един от публичните домове в града, който започна да работи само за „приятелите на Ричард Сайфър“. Плащаше добре на съдържателката и когато тя се оплакваше, че работата не върви, не се скъпеше да даде допълнителни средства. Успокояваше съвестта си с мисълта, че това ще му помогне да не убива стражите, когато му дойде времето. Разглеждано по този начин, всичко, което правеше, имаше смисъл.

Един ден, когато Паша беше излязла с него на разходка из града, един мъж му намигна, а тя попита защо. Отговори й, че е заради компанията на най-хубавата жена в Двореца. Усмивката не слезе от лицето й повече от час.

Ричард нарочно искаше войниците от охраната да свикнат да го виждат с пелерината на сбърза. А за да достави удоволствие на Паша, винаги, когато бяха заедно, обличаше любимото й червено сако. Понякога носеше и другите — черни, тъмносини, кафяви, сиви. Паша обичаше да се разхождат заедно из града, но не й харесваше да излизат в околностите му.

Ричард научи, че войниците от охраната са от Императорския орден, който управлява Стария свят, но изглежда, имаше политика на ненамеса по отношение на Двореца на пророците. Те никога не се бъркаха в работата на Сестрите и не закачаха мъж, който носи Рада’Хан.

Войниците бяха настанени в Двореца, за да могат да контролират всички, които идват на остров Халсбант. Всеки ден по мостовете към Двореца минаваха множество хора. Сестрите изслушваха внимателно исканията им. Едни просеха милостиня, други търсеха съдия за споровете си, трети молеха да им се помогне, за да прозрат мъдростта на Създателя. Четвърти се надяваха да намерят работа в Двореца. Ричард научи, че Танимура е едновременно предна врата на Стария свят и крайна точка на Империята. Императорът, изглежда, имаше споразумение с Двореца да изпраща войници, но да не прилага тук своите закони. Ричард подозираше, че гвардейците са очите на своя господар. Чудеше се какво ли получава той от страна на Двореца за изпълнението на това споразумение.

Успя да научи, че в поне една от забранените зони в Двореца Сестрите имат „специални гости“, които никога не си показват носа навън. Но не можа да разбере нищо повече.

Постепенно започна да изпитва верността на войниците към него с простички задачи. Веднъж каза на Кевин, че иска да подари на Паша специална роза, която расте само в градината на Прелата. След това нагласи нещата така, че Паша да мине пред Кевин, забола красивата жълта роза в корсажа си. Кевин се усмихна с гордост.

Приложи същия номер и на други забранени места, молеше войниците да го пуснат до някой прозорец, защото гледката към морето била чудна от там. През цялото време гледаше да стои така, че да могат да го виждат. С това целеше да ги убеди, че могат да са спокойни с него, и така да приспи бдителността им.

Не след дълго всички стражи свикнаха с разходките му. След известно време можеше да влиза и излиза където си поиска. Той им беше приятел — доверен и ценен приятел.

След като имаше възможност да разполага с толкова красиви цветя от специалните градини на Двореца, реши, че и те могат да се превърнат в преимущество. Започна да ги подарява на Сестрите, които работеха с него. Отначало те приемаха с изненада жеста му. Той им обясни, че счита Сестрите, които го обучават, за специални и поради тази причина не иска да им подарява обикновени цветя, а само най-специалните. Освен че караше Сестрите да се изчервяват, това обясняваше и иначе непростимия факт, че е ходил в забранените зони.

Макар че, доколкото Ричард можеше да прецени, в Двореца имаше около двеста Сестри, с него се занимаваха само шест. Сестра Тови и Сестра Сесилия бяха най-възрастни и много мили. Можеха да му бъдат баби. Тови винаги му носеше сладкиши и други вкусотии по време на заниманията им. Сесилия настояваше да приглажда косата му назад и не си тръгваше, преди да го е целунала по челото. Двете ужасно се изчервяваха, когато им подаряваше от редките цветя. Ричард не можеше да повярва, че един ден може да се окажат негови врагове.

Когато за пръв път видя на вратата си Сестра Мериса, Ричард си глътна езика. Тъмната й коса и начинът, по който изпълваше червената си рокля, го накараха да заеква на всяка дума като пълен глупак. Сестра Ничи се обличаше само в черно и в нейно присъствие се чувстваше по същия начин. Щом тя го погледнеше със сините си очи, Ричард направо забравяше да диша. Тези две Сестри бяха по-големи от Паша, на годините на Ричард или най-много с година-две по-възрастни от него. От тях се излъчваше увереност и хладна грация. Макар че Мериса беше тъмна, а Ничи руса, двете си приличаха като родни сестри. Ханът им се излъчваше с такава сила, че около двете като че ли се образуваше светло сияние. Неведнъж му се бе причувало, че въздухът около тях пука. Те сякаш не стъпваха по земята, а се плъзгаха по нея като лебеди — сериозни и съсредоточени. При все това Ричард бе убеден че само с един поглед могат да разтопят метал. Никога не се засмиваха. Най-многото, което можеше да се види на лицето им, беше по една малка, сдържана усмивка. И то само когато го погледнат в очите. Станеше ли това, сърцето на Ричард започваше да бие по-силно.

Веднъж той предложи на Сестра Ничи цвете от забранените градини. Обяснението му за това откъде го има и защо иска да й го подари изхвръкна от главата му на мига. Тя хвана небрежно бялата роза между палеца и показалеца си, като че можеше да изцапа ръката й, и без да сваля очи от него, му се усмихна сдържано и каза с безразличен тон:

— Да, благодаря ти, Ричард.

В главата му изплуваха думите на Паша, че понякога момчетата пъхат в джобовете на Сестрите жаби. Никога повече не подари цвете нито на нея, нито на Сестра Мериса. За тях всичко по-евтино от скъпоценен накит изглеждаше като обида.

Нито една от двете не провеждаше заниманията си на земята. Всъщност самата идея да види някоя от тях седнала с кръстосани крака на килима му се струваше налудничава. Двете по-възрастни Сестри Тови и Сесилия сядаха пред камината също като Паша и това му се струваше напълно естествено. Сестра Ничи и Сестра Мериса използваха стол и отпускаха ръцете си на ниска масичка. Това му действаше възбуждащо. Целият започваше да се поти.

И двете говореха пестеливо, което придаваше допълнителна аристократичност на поведението им. Макар нито Сестра Ничи, нито Сестра Мериса да не му бяха направили ясно предложение, всяка бе успяла да му внуши по някакъв начин, че няма нищо против да прекара нощта с него. Ричард така и не успя да се хване за нищо конкретно, за да потвърди впечатлението си, но въпреки това беше сигурен. Смътните им намеци му позволиха да се направи, че не е разбрал намеренията им и така никоя от тях не направи опит да изясни смисъла на казаното.

Той се молеше да не отправят предложението си по-ясно и недвусмислено, защото знаеше, че ако това стане, единственият начин да се накара да не казва „да“ ще е, като отхапе езика си. И двете извикваха в съзнанието му думите на Паша, че мъжете притежават неконтролируеми страсти. Никога преди не му се бе случвало да попада в компанията на човек, който да го кара да заеква, да се поти и да изглежда като пълен глупак. Сестра Мериса и Сестра Ничи бяха въплъщения на чистата, неудържима страст.

Когато Паша разбра, че те са сред Сестрите, които го обучават, просто сви рамене и каза, че са много талантливи и че е сигурна, че ще му помогнат да достигне своя Хан. Докато му казваше това, лицето й се покри с червени петна.

Когато каза за тях на Пери и Исаак, двамата без малко да се строполят на земята. Казаха му, че са готови да се откажат от всички жени в града завинаги, само да могат да прекарат по една нощ с тях двете. И го посъветваха, ако някога му се удаде подобна възможност, да не я изпуска и след това да им разкаже всичко с подробности. Ричард ги увери, че жени като тях никога не биха проявили интерес към човек като него — обикновен горски водач.

Не се осмели да им каже, че възможността вече му се е удала.

Петата, Сестра Армина, беше по-възрастна от Мериса и Ничи, зряла и много приятна жена, но изцяло отдадена на работата си. Когато усилията му да открие своя Хан се провалиха, както това бе станало при опитите на всички Сестри преди нея, тя му каза, че все някога ще му дойде времето, да не се отчайва, а да положи повече усилия. С течение на времето започна да се държи по-сърдечно с него и да му се усмихва по-често. Беше изненадана и поласкана от специалните цветя. Дори се изчерви. Харесваше му уравновесената й личност.

Последната, Сестра Лилиана, беше негова любимка. Сърдечната й усмивка беше обезоръжаваща, а слабоватата й, кокалеста фигура изглеждаше дори привлекателна заради открития й, ведър характер. Тя се отнасяше с Ричард като с верен приятел. С нея той се чувстваше спокоен, понякога прекарваше в компанията й повече време, отколкото можеше да си позволи, и разговаряше с нея до късно през нощта само защото присъствието й му беше приятно. Макар да нямаше приятели сред хората, които го държаха в плен, я допусна по-близо до себе си от всеки друг.

Когато й подари едно от специалните си цветя, Сестра Лилиана отметна дълъг кичур коса зад ухото си и се наведе напред. Очите й станаха огромни и пълни с игриви пламъчета. Веднага го попита как е успял да се промъкне покрай пазачите. Когато й разказа някаква история за това как се бил шмугнал незабелязано зад гърбовете им, тя се изкикоти весело. Втъкна розата в едно от копчетата си и с гордост я носи, докато съвсем увяхна. Тогава Ричард й подари нова.

Когато Сестра Лилиана го докосваше приятелски, това му се струваше съвсем естествено. Той поставяше ръка на рамото й със същата лекота и естественост, докато й разказваше истории от живота си като горски водач. Двамата се заливаха от смях, хванали се за коремите. Чак очите им се пълнеха със сълзи.

Сестра Лилиана му разказа, че е израсла във ферма и че много обича природата. Ричард на няколко пъти я покани на пикник извън града. Сред природата тя се чувстваше щастлива и като у дома си. Не й правеше впечатление, ако поизцапа тук-там роклята си. Ричард не би могъл да си представи Сестра Мериса или Сестра Ничи да стъпят с фините си крака в прахта, но Сестра Лилиана изобщо не се притесняваше да седне на поляната до него.

Тя никога не му направи предложение да легнат заедно. Това само по себе си го караше да се чувства спокоен с нея. Лилиана никога не проявяваше претенции. Просто искрено се радваше на времето, прекарано с него. Когато при поредното им занимание той отваряше очи и й признаваше, че отново не е почувствал никакъв Хан, тя скръстваше ръце и го успокояваше, като му казваше, че всичко е наред, че следващия път ще се постарае повече, за да му помогне.

Ричард установи, че споделя с нея неща, които не бе казвал на никоя от другите Сестри. Когато й призна, че най-много от всичко на света иска да свали от врата си Рада’Хан, тя отпусна ръка на рамото му, намигна му приятелски и му обеща, че ще направи всичко възможно това да стане. Че когато му дойде времето, тя ще го направи със собствените си ръце. Каза, че разбира чувствата му и че го моли да не се отчайва.

Обеща му, че ако един ден търпението му е напълно изчерпано и наистина не може да издържа повече, тя ще му помогне, ще махне яката от врата му. Но се опита да го убеди, че вярва в него, и го помоли да положи всички усилия да се научи да контролира своя Хан, преди да поиска от нея да свали яката. Каза още, че повечето от другите младежи се опитват да забравят яката, като вкарват в леглото си всяка жена, която прояви желание за това. Увери го, че разбира какво е вътрешна необходимост, но че се надява, ако някога реши да преспи с жена, то да е защото я харесва, а не защото иска да забрави яката си. Посъветва го да не ходи при проститутките, защото били нечистоплътни и можело да пипне някоя болест.

Ричард й призна, че е влюбен в една жена и че не желае да й изневерява. Лилиана се усмихна широко и го тупна по гърба, казвайки, че се гордее с него. Ричард не й каза, че Калан го е отпратила далеч от себе си, макар да му се прииска. Знаеше, че някой ден, когато повече не може да издържа, ще й каже и това и тя ще го чуе, ще го разбере.

Тъй като се чувстваше толкова естествено в нейната компания, Ричард реши, че ако изобщо някой може да му помогне да открие своя Хан, това ще е именно Лилиана. Надяваше се да е тя. Той имаше брат и нямаше представа какво е да имаш сестра. Но си представяше, че ако имаше, то тя щеше да е като Лилиана. Названието „Сестра Лилиана“ за него криеше по-различен смисъл от онзи, който бе предвидено да има. Тя се бе превърнала в духовно близък нему човек.

И въпреки това не можеше да си позволи да й се довери изцяло. Сестрите бяха неговите тъмничари, а не приятели. Засега те си оставаха врагове. Но беше убеден, че когато му дойде времето, Лилиана ще е на негова страна.

Заниманията на Ричард със шестте Сестри му отнемаха най-много по два часа на ден. Два загубени часа, както смяташе той. Не беше постигнал повече в опитите си да докосне своя Хан, отколкото първия път, когато бе опитал със Сестра Вирна.

Винаги когато имаше възможност, той се разхождаше в околностите на града. Така успя да дефинира границите, в които яката му позволяваше да се движи свободно. Разбра, че може да се движи в кръг с доста голям радиус около Двореца. За жалост не толкова голям, колкото му се струваше в началото. Всъщност бе открил границите на свободата си още първата нощ, когато уби сбърза в Блатистите гори.

Единственото му истинско утешение беше Грач. Много от нощите си прекарваше с него. Бореше се със своя доста грубичък приятел, хранеха се и спяха заедно. Ричард му ловеше храна, но и зверчето започна да ходи на лов. Ричард го научи, защото не можеха да прекарват всяка нощ заедно. Гладен или не, Грач беше винаги притеснен, когато приятеля му го нямаше.

Не му харесваше идеята Паша винаги да знае местоположението му. Но веднъж съвсем случайно откри, че пелерината на сбърза го скрива успешно от нея. Когато сложеше пелерината, Паша не можеше да го открие нито чрез своя Хан, нито чрез яката и беше много озадачена от изчезванията му. Но се надяваше един ден да разбере на какво се дължат. Ричард никога не й даде повод да заподозре, че той знае причината.

Хвърляше доста усилия да разбере как през онази нощ успя да убие сбърза, или по-точно как усети приближаването му. Може би наистина беше така, както казваше Сестра Вирна — беше използвал своя Хан. Но нали Сестрите и магьосниците преди него са знаели как да използват своя Хан и въпреки това нито един от тях не е успял да долови присъствието на сбърз.

Благодарение на това същество Ричард си осигури време, в което Паша не може да го открие. Тревожеше се, че ако разбере защо става така, тя ще унищожи пелерината.

Грач растеше. Вече беше с една глава по-висок от Ричард и значително по-силен. Когато се бореха, Ричард трябваше да внимава за себе си, а не за своя приятел.

Част от времето си прекарваше с Уорън. Първата им разходка извън Двореца стана през нощта. Уорън му бе споменал, че огромното небе го плаши и затова Ричард реши да направят първата си разходка заедно под прикритието на тъмнината. Уорън беше прекарал много години затворен в подземията и това определено му се бе отразило. Ричард му съчувстваше и искаше да му помогне. Наистина го харесваше. Той беше по-умен от всеки друг младеж, когото познаваше. Почти нямаше нещо, което да не знае.

Уорън ставаше нервен, когато не чувстваше сигурността, излъчвана от стените на Двореца. Ричард не искаше да го притеснява и го водеше само дотам, докъдето приятелят му се чувстваше добре. Утешаваше го, че след тежка болест или сериозно нараняване е необходимо време за възстановяване и стягане на мускулите.

След няколко седмици нощни разходки Ричард започна да извежда Уорън и през деня. Първо само до крепостната стена, за да свикне с простора на небето и морето. Първия път Уорън се изплаши и избяга обратно в Двореца, но постепенно се научи да понася гледката. При всяка разходка Ричард му разказваше разни истории, за да го отвлича от неприятните усещания, или пък го караше да взима със себе си по някоя книга, за да си чете, когато му стане страшно.

Един ден, когато Уорън вече се чувстваше добре извън стените на Двореца, Ричард реши да го заведе на хълмовете. Уорън се изплаши и седна на една скала, от която се виждаше целият град. Постоя доста дълго така, а после изведнъж каза, че вече не се страхува, че се е научил да управлява страховете си. Ричард му каза, че се радва, задето ще се разхождат далеч от своята къртича дупка. Уорън се засмя.

Що се отнася до проучванията, Уорън бе открил малко, но ценна информация. От старите книги бе събрал сведения за Долината на изгубените и Бака Бан Мана, която бе доста интригуваща. Ставаше въпрос за силата, която магьосниците бяха дали на Бака Бан Мана в замяна на отнетата им земя. Сила, с която един ден Бака Бан Мана ще си върне земята. Тогава Кулите ще изчезнат.

Ричард си спомни, че Ду Чайлу го бе нарекла Кахарин и му бе казала, че двамата са мъж и жена. Това бе обозначаване на някаква връзка помежду им. Запита се дали с течение на времето тази връзка не е започнала да се приема като брак, но всъщност първоначално да е означавала нещо друго.

Докато стояха загледани в ширналия се пред очите им пейзаж, Уорън каза:

— Прелатът е чела пророчества и истории за „камъка в езерото“.

Ричард моментално наостри уши. Спомни си, че в песента за смехавците, която му бе изпяла Калан, се говореше за „камъка в езерото“. Оказа се, че Уорън не се е занимавал с тези пророчества и до този момент не е осъзнавал важността им.

— Знаеш ли Второто правило на магьосника, Уорън? — попита Ричард.

— Второ правило ли? Нима магьосниците имат правила? Какво е първото?

Ричард го погледна.

— Помниш ли нощта, когато Джедидайа си счупи крака и аз ти казах, че имаш пепел от килима по раменете си, а ти посегна да се изчистиш. Тогава използвах Първото правило на магьосника.

Уорън се намръщи.

— Помисли си върху това, Уорън, и ми кажи, когато измислиш нещо. Междувременно няма да е лошо да ускориш проучванията, за които те помолих.

— Добре, сега ще е малко по-лесно, защото Сестра Беки напоследък всяка сутрин се чувства зле и не наднича през рамото ми както преди. Бременна е — допълни той накрая в отговор на въпросителния поглед на Ричард.

— Много от Сестрите ли имат деца?

— Да — каза Уорън. — При толкова млади магьосници, на които вече се забранява да излизат в града, това е нормално. Сестрите им помагат в задоволяването на нуждите им, за да могат да учат пълноценно.

— Детето на Сестра Беки от теб ли е? — попита Ричард.

Уорън се изчерви и го погледна сърдито.

— Не — каза той и обърна очи към града. — Аз чакам онази, която обичам.

— Паша — каза Ричард.

Уорън кимна. Ричард погледна към Двореца на пророците и заобикалящия го град. Нужди.

— Уорън, всички ли деца на родените с дарбата я наследяват?

— О, не. Говори се, че преди много хиляди години, преди да се разделят Новият и Старият свят, мнозина са притежавали дарбата. Но с течение на времето силните на деня започнали да избиват младежите, родени с дарба, за да не застрашават управлението им. Властниците освен това, лишавали бъдещите магьосници от необходимото обучение. Било време, когато бащите сами обучавали синовете си, но тъй като родените с дарба значително намалели и започнали да се появяват през няколко поколения, онези, които знаели как да ги обучават, също намалели и ревностно пазели познанията си. Точно затова е създаден Дворецът на пророците — за да помага на родените с дарбата, за които нямало повече учители. С течение на времето дарбата се превърнала в истинска рядкост за човешката раса. Това осигурило на магьосниците, които държат властта, липса на опозиция. Сега, когато дарбата вече не е отличителна черта на нашата раса, роденият с нея се счита за изключение. Може би едно дете на хиляда, чийто баща е магьосник, се ражда с нея. Ние сме изчезващ вид.

Ричард отново погледна града, след това пак обърна очи към Двореца и се изправи на крака.

— Те не се грижат за нашите „нужди“ — прошепна той. — Използват ни като животни за разплод.

Уорън също се изправи и повдигна вежди.

— Какво?

— Те използват Двореца и младите мъже в него, за да създават магьосници.

Уорън смръщи чело.

— Но защо?

Ричард стисна зъби и мускулите на лицето му потръпнаха.

— Не знам, но възнамерявам да разбера.

— Добре — каза Уорън и се усмихна. — А сега имам нужда от приключение.

Ричард го погледна хладно.

— Знаеш ли какво е приключение, Уорън?

Магьосникът кимна, все още усмихнат.

— Вълнуващ опит.

— Приключение е да бъдеш изплашен до смърт и да не знаеш дали ще оживееш или не, дали хората, които обичаш, ще оживеят. Приключение е да попаднеш в ситуация, от която не знаеш как да се измъкнеш.

Пръстите на Уорън мачкаха бродерията на ръкавите му.

— Никога не съм възприемал това от подобна гледна точка.

— Е, сега ще имаш възможност — каза Ричард. — Защото съм на път да започна приключение.

— Какво ще правиш?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-далеч ще си от приключението, толкова по-малко главоболия ще имаш. Ти току-що откри неща, които трябваше да знам. Ако воалът на отвъдния свят е разкъсан, ние всички ще станем герои в едно безкрайно приключение.

— Добре — каза Уорън и в погледа му блесна искрица, — тогава значи съм намерил поне едно полезно нещо.

— Камъкът на сълзите?

Уорън кимна с усмивка.

— Поразрових се и установих, че е невъзможно да си го видял. Той е заключен зад воала. По някакъв начин е част от него.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че е невъзможно да съм го видял?

— Напълно. Камъкът на сълзите е ключът, който държи Безименния в неговия затвор на смъртта, в отвъдния свят. Безименният може да управлява душите на мъртвите, но не може да дойде в този свят. Камъкът на сълзите го държи заключен в отвъдния.

— Добре — каза Ричард и въздъхна с облекчение. — Това е чудесно, Уорън. — Той хвана Уорън за робата и приятелски го дръпна към себе си. — Значи си сигурен. Няма начин Камъкът на сълзите да попадне в този свят.

Уорън поклати глава.

— Никакъв начин. Невъзможно е. Освен ако не премине през портата.

Ричард усети как настръхва.

— Порта ли? Каква порта?

— Е, добре де, това е условно казано. Проход. В случая между света на живите и света на мъртвите. Този проход е направен с магия и от двата свята. И може да бъде отворен единствено с помощта на Адитивна и Субстрактивна магия. Безименният владее само Субстрактивната, защото живее в отвъдния свят, следователно няма как да отвори тази порта. Също както не може да го направи и някой, който живее в света на живите, защото той ще притежава само Адитивна магия.

По ръцете на Ричард се посипаха иглички.

— Но някой, който живее в този свят и владее и двете форми на магията, може да отвори прохода, така ли?

— Е, тогава, да! — заекна Уорън. — Ако знае къде се намира проходът. Но той е загубен преди повече от три хиляди години. Няма го. — Той се усмихна на Ричард успокоително. — Ние сме в безопасност.

Ричард не отвърна на усмивката му. Хвана Уорън за робата с две ръце и приближи лицето му до своето.

— Уорън, кажи ми, че проходът не се нарича „Магията на Орден“, кажи ми, че това не са трите кутии на Орден.

Очите на Уорън бавно се разшириха, докато станаха големи колкото жълтици.

— Къде си чувал тези имена за него? — прошепна той притеснено. — Аз съм единственият в Двореца, освен Прелата и още две Сестри, на когото се разрешава да чете книгите, в които проходът е назован с древното му име.

Ричард стисна зъби.

— Какво ще стане, ако една от кутиите бъде отворена?

— Това не може да стане — каза Уорън. — Невъзможно е. Нали ти казах, че се изисква владеене и на двете форми на магията.

Ричард го раздруса.

— Какво ще стане?

Уорън преглътна.

— Тогава проходът между двата свята ще бъде свободен. Портата ще се отвори. Ключът няма да държи Безименния в неговия затвор.

— И Камъкът на сълзите ще се окаже в този свят?

Уорън кимна, но чак след като Ричард го дръпна още по-силно за робата.

— А ако кутията бъде затворена, ще се затвори ли и проходът? Ще се възстанови ли цепнатината?

— Не. Всъщност, да! Но това може да бъде направено само от роден с дарбата. Проходът може да бъде затворен единствено с докосването на магия. Но ако някой с дарба затвори кутията, тоест портата, ще се наруши балансът, защото той може да притежава само Адитивна магия. Тогава Безименният ще избяга от отвъдния свят. По-точно този свят ще бъде погълнат от света на мъртвите.

— Тогава как трябва да се затвори кутията, за да останат двата свята разделени?

— По същия начин, по който е била отворена портата — чрез Адитивна и Субстрактивна магия.

— А какво ще стане с Камъка на сълзите?

— Не знам. Ще трябва да се поровя в книгите.

— Тогава по-добре го направи незабавно.

— Моля те — проплака Уорън. — кажи ми, че не твърдиш, че знаеш къде са кутиите! Не си ги открил, нали?

— Дали съм ги открил? Последния път, когато ги видях, едната от тях беше отворена. И запрати кучия ми баща в отвъдния свят.

Уорън припадна.